Решение по дело №355/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба, уточнена с молба вх. № 5770/01.04.2024 г. по описа на съда, от М. Л. К., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7, чрез пълномощник адв. В. С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумата в размер общо на 60 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, от които:

- 15 000 лева за периода от 20.10.2020 г. до 29.03.2021 г. вкл. (съгласно влязлото в сила прекратително определение от 03.06.2024 г.);

- 45 000 лева за периода от 20.05.2021 г. до 26.08.2022 г. вкл.

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек); лоша хигиена (наличие на дървеници, хлебарки, гризачи); липса на течаща топла вода в килиите; без естествена светлина и чист въздух; през лятото е много топло, а през зимата – много студено, с оглед на това, че таванът е от ламарина; не е извеждан на „каре“; страдал от различни заболявания (хроничен гастрит, портална хипертония, хроничен вирусен хепатит С, хроничен дуоденит, диафрагмална херния без непроходимост или гангрена, болест на жлъчния мехур, нефрозен синдром, асцист), а не е била спазваната диетата му; тъй като не е бил лекуван, на 14.12.2023 г. е получил инсулт, увредени са и бъбреците му.

Претендира се и законната лихва, считано от 01.07.2020 г., а така също и разноски по делото в размер на 10 лева заплатена държавна такса.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите претенции, алтернативно за недоказаност на целия претендиран размер.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

По отношение на първата искова претенция в размер на 15 000 лева за периода от 20.10.2020 г. до 29.03.2021 г. вкл. в резултат на поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив:

От Справка към рег. № 3245/19.04.2024 г. от 29.04.2024 г., изготвена от Началника на Затвора Пловдив относно правния статус на л.св. К. (л. 160), Становище к. рег. № 10953/15.12.2020 г. от 05.01.2021 г., изготвено от Т. Ц. – инспектор СДВР (л. 47 и сл. от адм. дело № 2695/2020 г. на Административен съд – Пловдив, приложено по настоящото дело), Становище към рег. № 3245/19.04.2024 г. от 19.04.2024 г., изготвено от Д. Б. – ИСДВР (л. 165-168) се установява, че ищецът К. към началната дата на този исков период, а именно 20.10.2020 г. е пребивавал на територията на Затвора Пловдив, като е бил освободен на 29.03.2021 г., т.е. през целия исков период е пребивавал в посоченото от него затворническо заведение, съответно е бил настанен, както следва:

- от 20.10.2020 г. до 18.01.2021 г. вкл. в Трета група, в стая № 22, която е с площ от 26,50 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като през целия период (91 дни) във въпросната стая са пребивавали между 8 и 9 л.св.;

- от 19.01.2021 г. до 29.03.2021 г. вкл. в Трета група, в стая № 33, която е с площ от 29,60 кв.м. и с капацитет до 7 л.св., като в периодите от 19.01.2021 г. до 04.02.2021 г. вкл. и от 19.02.2021 г. до 28.03.2021 г. вкл., доколкото на 29.03.2021 г. вече е бил освободен, са пребивавали 8 л.св., а в останалите периоди – 7 л.св.

Или, установява се, че в периодите от 20.10.2020 г. до 04.02.2021 г. вкл. и от 19.02.2021 г. до 28.03.2021 г. вкл. – общо 146 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.

От събраните доказателства съдът приема за частично доказани и твърденията на ищеца за претърпени вреди от наличието на хлебарки, дървеници и гризачи в килиите, в които е пребивавал в Затвора Пловдив в този исков период, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ответника са представени доказателства за извършвани дейности по ДДД до 18.09.2020 г. и след 08.02.2021 г. (така договор от 13.11.2018 г., Договор за възлагане на обществена поръчка за услуги № 650/1 от 20.01.2021 г. и протоколи за ДДД обработки на л. 45-46, л. 48, л. 53 и сл. и л. 115-116), т.е. липсват данни за извършени дезинсекция и дератизация в останалите периоди. Тук е мястото да се посочи, че съгласно договора от 2018 г., дезинсекция следва да бъде извършвана шест пъти годишно, а дератизация - два пъти годишно, като от представените протоколи се установява, че последните дезинсекция и дератизация са извършени на 18.09.2020 г., т.е. до края на годината такива дейности няма данни да са били извършвани. Съответно, съгласно договора от 2021 г., дезинсекция следва да бъде извършена осем пъти годишно, а дератизация – два пъти годишно, като от представените протоколи се установява, че за периода, в който ищецът е пребивавал на територията на Затвора Пловдив, са били извършени две ДДД обработки - на 08.02.2021 г. и на 28.03.2021 г., поради което и следва да се приеме, че от страна на ответника се установява бездействие, изразяващо се в необезпаразитяване на спалните помещения в Затвора Пловдив, в т.ч. и тези, в които е бил настанен ищецът в периода от 20.10.2020 г. до 31.12.2020 г. вкл. (общо 73 дни). Впрочем, в тази насока са и показанията на разпитания по делото свидетел Й. Т. К., който е пребивавал в този период в една стая заедно с ищеца, а именно стая № 33 в Трета група (съгласно становището на л. 224) и който заявява, че в килията е имало много дървеници, хлебарки и гризачи и чиито показания съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени негови впечатления и спомени, които кореспондират на останалите доказателства.

Или, установява се, че в периода от 20.10.2020 г. до 31.12.2020 г. вкл. (общо 73 дни), ищецът е живял в необезпаразитени помещения.

Що се касае до общо наведените възражения за лоша хигиена, от събраните по делото доказателства, в т.ч. и показанията на свидетеля К., се установява, че хигиената в спалните помещения е задължение на самите лишени от свобода, които за целта получават съответните прибори, а и могат да ги закупуват от лавката на Затвора Пловдив или да им бъдат донасяни от близките, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат при себе си, а отговорникът на стаята изготвя график на лишените от свобода за ежедневно почистване на помещението. На лишените от свобода се установява също така и че се полагат миещи и перилни препарати - ежемесечно се дават по 2 бр. сапуни и 400 гр. прах за пране, съгласно утвърдена таблица № 6 (л. 33). Ето защо и при положение, че задължение на л.св. е да поддържат хигиената в спалните помещения, в които са настанени, няма как за лошите хигиенни условия да бъде ангажирана отговорността на ответника.

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на Затвора Пловдив, в т.ч. и в тези, в които е пребивавал К. през исковия период, е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода – в стая № 22 в Трета група е налице санитарен възел с площ от 4,05 кв.м., а в стая № 33 в Трета група – санитарен възел с площ от 3,96 кв.м., в които санитарни възли всеки л.св. има достъп до течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложените от ответника становища се установява, че в Затвора Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група – за Трета група, в която е бил ищецът в този исков период – всеки вторник и четвъртък от 13,30 часа до 16,30 часа (съгласно график за разпределение на времето на лишени от свобода от Трети пост на л. 30), а като работещ през целия исковия период (така становище на л. 28-29, съгласно което със Заповед № 1050/19.05.2020 г. е назначен на работа в „Обособено производство“ и няма данни до освобождаването си да е било налице прекъсване), ищецът е имал достъп до баня всеки работен ден след приключване на работния процес, което е съобразено с изискванията на чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Отделно от това, от справка към рег. № 1517/22.02.2024 г. от 23.02.2024 г., изготвена от ИФЗ НС „ФЛКР“ ст. инсп. П. В. (л. 31-32) се установява, че лишените от свобода имат право да притежават и нагреватели, с които могат да си топлят вода.

Недоказано е и следващото наведено твърдение, а именно, че няма естествена светлина и чист въздух. Това е така, защото от страна на ответника са представени данни, че всяка една от стаите, в които е пребивавал ищецът, са разполагали с прозорци, в т.ч. такива са били налични и в санитарните възли – така стая № 22 разполага с един отваряем прозорец с размери 1,20/1,20 м., а прозоръцът в санитарния възел също е отваряем и е с размери 0,60/0,72 м., съответно стая № 33 разполага с два отваряеми прозореца с размери 1,20/1,20 м., а отваряемият прозорец в санитарния възел на тази стая също е с размери 1,20/1,20 м., посредством които отваряеми прозорци се извършва проветряването в стаята по желание на лишените от свобода. В този смисъл и доколкото разпитаният по делото свидетел навежда твърдения само за един прозорец, а не три, колкото се установи, че има в спално помещение № 33 и доколкото не уточнява, че този един прозорец се е намирал в стая № 33, в която са пребивавали заедно с ищеца в периода от 19.02.2021 г. до 29.03.2021 г., следва да се приеме, че тези му твърдения касаят стая № 27, в която е пребивавал в друг период, различен от исковия такъв. По делото са налице и данни, че спалните помещения, в които е пребивавал ищецът в Затвора Пловдив са добре осветени.

По отношение на твърдението, че през лятото е много топло, а през зимата – много студено, с оглед на това, че таванът е от ламарина, от цитираните по-горе становища се установява, че отоплението в Затвора Пловдив се осъществява чрез централно – локално парно отопление през отоплителния сезон, а проветряването – чрез отваряне на наличните в спалните помещения прозорци. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото същите са твърде общи - така свидетелят не отрича наличието на парно, но не си спомня какво е било парното - дали е било с ребра или е било лира, въпреки това твърди, че „умирали от студ“, но не посочва причината за това – дали другите лишени от свобода, които твърди, че са били настанени около парното, са го спирали или е имало някакви проблеми от техническо естество, или въобще не е било пускано, а още по-малко пък причината за това да е ламариненият покрив. По идентичен начин стои въпросът и с твърдението му, че през лятото е много топло и задушно, тъй като прозорците не могат да се стигнат, за да се отворят – доколкото такива твърдения не се навеждат от ищеца, а именно, че прозорците не могат да се отварят, поради което и не са изискани и съответно представени данни в тази насока от ответника и/или Затвора Пловдив.

Във връзка със следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, не е спазвано правото му на каре, е необходимо да се посочи, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. „каре“. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на „каре“, съответно и на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС). До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото същият навежда твърдения, че т.нар. „карета“ са им били спрени, поради което и следва да се приеме, че свидетелят твърди, че първоначално е било осигурено правото на престой на открито и по някое време, без да конкретизира точен период, осъществяването на това право е било спряно, което се различава от твърденията на ищеца, че въобще не е бил извеждан на каре.

С оглед твърденията, че е страдал от различни заболявания (хроничен гастрит, портална хипертония, хроничен вирусен хепатит С, хроничен дуоденит, диафрагмална херния без непроходимост или гангрена, болест на жлъчния мехур, нефрозен синдром, асцист), а не е била спазваната диетата му, както и че тъй като не е бил лекуван, на 14.12.2023 г. е получил инсулт, увредени са и бъбреците му, по делото е изслушано и прието без заявени възражения от страните заключение по съдебно-медицинска експертиза, изготвено от д-р Д. И. Д., което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено.

След запознаване с наличните по делото доказателства, вещото лице е установило към момента на изготвяне на експертизата от какви болести боледува ищецът. Посочено е, че представените епикризи са от 2023 г., а с писмо с вх. № 7756/07.05.2024 г. са предоставени копия на здравен картон и копия на амбулаторни журнали, но в документите по делото не са приложени медицински документи – епикризи, касаещи здравословното състояние на К. преди и по време на исковите периоди, а именно от 20.07.2020 г. до 29.03.2021 г. и от 20.05.2021 г. до 26.08.2022 г. (така, както са били посочени изначално от ищеца). Констатирано е също така, че в медицинския картон в графа „Минали заболявания“ е записано – хепатит С, нефрозен синдром, артериална хипертония, поради което и е прието от експерта, че към онзи период К. е боледувал от следните болести съгласно международната класификация на болестите (МКБ): Хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност МКБ-10 I11.9; Нефрозен синдром МКБ-10 N04; Хроничен вирусен хепатит МКБ-10 В18.2.

Според наличната медицинска документация по делото, вещото лице е посочило, че не става ясно по време на престоя на К. в затвора за исковите периоди какво медикаментозно лечение е провеждал – според журналите за извършени прегледи, ищецът е получавал медикамента Лепонекс от 25 мг, което лекарство принадлежи към група лекарства, наречени антипсихотици (лекарства, които се използват за лечение на специфични психични разстройства като психоза). Посочени са и назначените лечения с медикаменти според приложените епикризи от 2023 г. (който период обаче не е в обхвата на исковия).

Според вещото лице от наличната медицинска документация не става ясно и по време на престоя на ищеца в Затвора Пловдив през исковите периоди назначавана ли му е била диета и предоставяна ли му е била същата.

И най-сетне, на въпроса дали полученият инсулт на 14.12.2023 г. (когато вече не е бил в Затвора Пловдив) и увреждането на бъбреците, причинени ли са от неоказано лечение и от стрес, притеснения, психологически дискомфорт от условията в Затвора Пловдив, вещото лице е отговорило по следния начин: Мозъчният инсулт представлява състояние, което се характеризира с нарушаване на мозъчната функция, вследствие на нарушения в кръвоснабдяването на мозъка, като тези нарушения могат да се дължат на исхемия (нарушен кръвоток) или хеморагия (кръвоизлив), откъдето инсултите биват два основни вида – исхемичен и хеморагичен. Посочено е, че съществуват два вида рискови фактори за мозъчен инфаркт – контролируемите рискови фактори обикновено се разделят в две категории – рискови фактори, свързани с начина на живот и рискови фактори, свързани със заболявания. Рисковите фактори, свързани с начина на живот могат да бъдат променени, а рисковите фактори, свързани със заболявания могат да бъдат излекувани. Към контролируемите рискови фактори спадат артериална хипертония, предсърдно мъждене, високи нива на холестерол в кръвта, захарен диабет, атеросклероза, тютюнопушене, консумация на алкохол, намалена физическа активност, затлъстяване. Неконтролируемите рискови фактори се посочва, че включват напреднала възраст (над 55 години), мъжки пол, принадлежност към негроидната раса, анамнеза за инсулт или транзиторна исхемична атака в семейството и други. Ищецът е установено, че е освободен от затвора на 26.08.2022 г., а хеморагичният мозъчен инсулт е получен на 14.12.2023 г., т.е. около 1 година и 4 месеца след това. По време на престоя в затвора за исковите периоди вещото лице е установило, че според здравния картон, е имал заболяване Хепатит С, нефрозен синдром и артериална хипертония, като не става ясно какво медикаментозно лечение е провеждал за това, като е посочено, че нелекуваната артериална хипертония може да бъде предразполагат фактор за развитие на мозъчен инсулт.

При така установеното, съдът не приема за доказани оплакванията на ищеца в частта относно неспазване на диетата му, с оглед липсата на представени конкретни доказателства да е била заявена от ищеца посредством нарочна молба необходимостта от конкретна диета, поради едно или друго заболяване, съответно постановен отказ – изричен или мълчалив такъв от страна на затворническата администрация. Друг е въпросът, че за една част от посочените от него заболявания (хроничен гастрит, хроничен дуоденит, диафрагмална херния без непроходимост или гангрена, болест на жлъчния мехур, асцист), липсват данни да са били установени през исковите периоди. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото същият не заявява категорично да е бил наясно със заболяване на ищеца, нуждаещо се от специална диета, нито пък да е бил свидетел на подаване на нарочна молба от ищеца в тази връзка. Впрочем, от страна на ищеца и комуто е доказателствената тежест да установи извършени нарушения от страна на затворническата администрация, не са изискани конкретни доказателства във връзка с предоставяната в затвора храна – нито са изискани дневни менюта, нито данни за подавана от негова страна молба с искане за предоставяне на диетична храна, поради което и следва да се приеме, че това му твърдение, е недоказано.

По идентичен начин стои въпросът и с твърденията, че тъй като не е бил лекуван, на 14.12.2023 г. е получил инсулт и са му били увредени бъбреците. От събраните по делото доказателства не се установява ищецът да имал увредени бъбреци през исковия период, в т.ч. и същите да са били увредени, поради лошите условия и непроведено лечение в Затвора Пловдив. А по отношение на получения инсулт, същият от една страна е получен повече от една година след освобождаването му от затвора, а от друга – не може да бъде установено по безспорен начин, в т.ч. и от заключението на вещото лице, че същият е получен единствено и само следствие от нелекуването му по време на престоите в Затвора Пловдив. Това е така, защото по делото нито се твърди, нито се представят доказателства, от които да се установи кога са му били установени въпросните заболявания, още по-малко пък какво лечение е било провеждано извън затвора, т.е. когато вече е бил на свобода. В подкрепа на изложеното е и приетата СМЕ по приложеното по настоящото дело адм. дело № 2695/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, която е в насока, че по отношение на носителството на НСV няма данни за провеждано лечение в никой период от предполагаемото установяване на заболяването през 2000 г. Пак от представена по същото дело История на заболяването № 2722 от 13.01.2016 г. на ищеца от пролежаването му в УМБАЛ „Св. Г.“ ЕАД (л. 94 от адм. дело № 2695/2020 г. на ПАС) се установява, че преди шест месеца му е измерено високо АН 220/130 и му е била изписана терапия за хипертонията от кардиолог, която е приемал за около 1 месец, след което е прекратил лечението, т.е. през времето, през което не е бил лишен от свобода, ищецът сам не е провеждал назначената му терапия, поради което и не може да се приеме, че непровеждането на терапия по време на престоя му в Затвора Пловдив, е причина за получения инсулт.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в пребиваване в пренаселени спални помещения за период от 146 дни – от 20.10.2020 г. до 04.02.2021 г. вкл. и от 19.02.2021 г. до 28.03.2021 г. вкл., както и в необезпаразитени такива за период от 73 дни – от 20.10.2020 г. до 31.12.2020 г. вкл. Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че К. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), приложим по препращане от § 1 от ЗР на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), към който препраща разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от АПК, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за периода 2020 г. - 2021 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 900 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди (които, както вече се посочи и по-горе, са в рамките на 2020 - 2021 г.), би следвало да се счита такъв между 2,00 евро и 2,55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5,00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение. Ето защо, според този съд, при положение, че за период от 73 дни (от 20.10.2020 г. до 31.12.2020 г. вкл.) са установени две нарушения – пренаселеност и необезпаразитяване, а за 73 дни – само едно нарушение - пренаселеност, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част исковата претенция следва да бъде отхвърлена.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение в размер на законната лихва върху главницата. Тук е мястото да се посочи, че според общото правило на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като за действително претърпените вреди в по-висок размер може да иска обезщетение съобразно общите правила. Законната (мораторна) лихва е форма на договорна отговорност, специфична за паричните задължения, независимо от техния произход. В тази връзка трайно установената съдебна практика е в смисъл, че правилото на чл. 86 от ЗЗД се прилага, без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично задължение и субектите на правоотношението - независимо дали се касае за търговска сделка или такава между граждани, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие, трудови правоотношения и др. Достатъчно е наличието на парично задължение и забава. Кредиторът винаги има право на законната (мораторна) лихва, без да е необходимо тя да е изрично уговорена. Спорният в случая въпрос е кога длъжникът е изпаднал в забава, с оглед обстоятелството, че се касае за обезщетение по специалния закон - ЗИНЗС и за вреди от незаконосъобразни действия/бездействия на администрацията. В т. 4 от диспозитива на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС дословно е посочено, че при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им.

В случая незаконосъобразните бездействия се установява, че са преустановени на 29.03.2021 г. – когато ищецът е бил освободен от Затвора Пловдив, поради което и от тази дата е дължима лихва за забава, а в останалата част претенцията за заплащане на лихва, считано от 01.07.2020 г., съдът намира за неоснователна, поради което и същата следва да се отхвърли.

По отношение на втората искова претенция в размер на 45 000 лева за периода от 20.05.2021 г. до 26.08.2022 г. вкл. в резултат на поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив:

От цитираните по-горе становище и справки, както и от Справка от 23.02.2024 г., изготвена от инспектор СДВР К. Пайтакова (л. 26), Становище от 23.02.2024 г., изготвено от ИСДВР Вл. И. (л. 28-29), Становище на вх. № 3245/19.04.2024 г. от 19.04.2024 г., изготвено от К. П. – инспектор СДВР (л. 161-162) и Справка к. рег. № 3245/22.04.2024 г., изготвена от инспектор СДВР – К. Пайтакова (л. 163), се установява, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 30.07.2021 г. и е бил освободен на 29.08.2022 г., поради изтърпяване на наложеното му наказание, т.е. в периода от 20.05.2021 г. до 29.07.2021 г. вкл. не се установява да е пребивавал в Затвора Пловдив. Това от своя страна е самостоятелно основание исковата молба в тази й част да бъде отхвърлена, без да се обсъждат, наведените твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В тази връзка следва изрично да се посочи, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК (каквото не е спорно между страните, че не е сторено), същият да бъде разгледан на фактически основания, различни от посочените в исковата молба.

По отношение на периода, за който се установи, че лицето действително е пребивавало в Затвора Пловдив, а именно от 30.07.2021 г. до 26.08.2022 г. вкл. (крайната дата на този исков период) К. е бил настанен, както следва:

- от 30.07.2021 г. до 05.08.2021 г. вкл. в Приемно отделение, стая ОП-2, която е с площ от 26,28 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като през целия период в нея са пребивавали между 7 и 8 л.св.;

- от 06.08.2021 г. до 20.09.2021 г. вкл. в Пета група, стая № 57, която е с площ от 27,11 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като в нея в периода от 06.08.2021 г. до 09.08.2021 г. вкл. са пребивавали 7 л.св., а в останалите – до 6 л.св.;

- от 21.09.2021 г. до 28.10.2021 г. вкл. в Пета група, стая № 58, която е с площ от 27,06 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като в нея в периода от 18.10.2021 г. до 21.10.2021 г. вкл. и от 27.10.2021 г. до 28.10.2021 г. вкл. са пребивавали 7 л.св., а в останалите – 6 л.св.;

- от 29.10.2021 г. до 04.01.2022 г. вкл. в Трета група, стая № 39, която е с площ от 47,80 кв.м. и с капацитет до 11 л.св., като в периодите от 22.11.2021 г. до 28.11.2021 г. вкл., от 03.12.2021 г. до 06.12.2021 г. вкл. и от 09.12.2021 г. до 29.12.2021 г. вкл. са пребивавали между 12 и 13 л.св., а в останалите периоди – до 11 л.св.;

- от 05.01.2022 г. до 26.08.2022 г. вкл. в Трета група, стая № 27, която е с площ от 39,02 кв.м. и с капацитет до 9 л.св., като в периодите от 05.01.2022 г. до 09.01.2022 г. вкл., от 14.01.2022 г. до 16.01.2022 г. вкл., от 19.01.2022 г. до 26.01.2022 г. вкл., от 28.01.2022 г. до 06.02.2022 г. вкл., от 22.03.2022 г. до 27.03.2022 г. вкл., от 21.04.2022 г. до 06.06.2022 г. вкл., от 09.06.2022 г. до 15.06.2022 г. вкл. и от 25.08.2022 г. до 26.08.2022 г. вкл. са пребивавали 10 л.св., а в останалите периоди – до 9 л.св.

Или, установява се, че в периодите от 30.07.2021 г. до 09.08.2021 г. вкл., от 18.10.2021 г. до 21.10.2021 г. вкл., от 27.10.2021 г. до 28.10.2021 г. вкл., от 22.11.2021 г. до 28.11.2021 г. вкл., от 03.12.2021 г. до 06.12.2021 г. вкл., от 09.12.2021 г. до 29.12.2021 г. вкл., от 05.01.2022 г. до 09.01.2022 г. вкл., от 14.01.2022 г. до 16.01.2022 г. вкл., от 19.01.2022 г. до 26.01.2022 г. вкл., от 28.01.2022 г. до 06.02.2022 г. вкл., от 22.03.2022 г. до 27.03.2022 г. вкл., от 21.04.2022 г. до 06.06.2022 г. вкл., от 09.06.2022 г. до 15.06.2022 г. вкл. и от 25.08.2022 г. до 26.08.2022 г. вкл. – общо 137 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. За останалите периоди на пребививаване на ищеца в Затвора Пловдив, част от този исков период, не се установява ищецът да е обитавал помещения, в които минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода (в т.ч. и за него) да е по-малка от 4 кв. м.

Като недоказани следва да се приемат твърденията за претърпени вреди от лоша хигиена (наличие на дървеници, хлебарки, гризачи) в обсъждания период в Затвора Пловдив, доколкото от страна на затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация, които се установи, че касаят целия исков период (така договор и протоколи на л. 53, л. 37 и сл. и л. 115 и сл.). Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи. Друг е въпросът, че, както вече се посочи и по-горе, от събраните по делото доказателства се установява, че хигиената в спалните помещения е задължение на самите лишени от свобода, като за целта получават съответните прибори, както и могат да ги закупуват от лавката на Затвора Пловдив или да им бъдат донасяни от близките, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат при себе си, а отговорникът на стаята изготвя график на лишените от свобода за ежедневно почистване на помещението. На лишените от свобода се установява също така и че се полагат миещи и перилни препарати, ежемесечно се дават по 2 бр. сапуни и 400 гр. прах за пране, съгласно утвърдена таблица № 6 (л. 112). До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел Й. Т. К., доколкото същият през този исков период не се установява да е бил в една стая с ищеца.

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на Затвора Пловдив, в т.ч. и тези, в които е пребивавал К., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода – в стая ОП-2 на Приемно отделение е налице санитарен възел с площ от 2,70 кв.м., в стая № 57 в Пета група е налице санитарен възел с площ от 2,53 кв.м., в стая № 58 в Трета група е налице санитарен възел с площ от 2,41 кв.м., в стая № 39 в Трета група е налице санитарен възел с площ от 2,50 кв.м. и в стая № 27 в Трета група е налице санитарен възел с площ от 4,36 кв.м., в които санитарни възли всеки л.св. има достъп до течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложените от ответника становища се установява, че в Затвора Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група – за Пета група – всяка сряда и всеки петък от 09,30 часа до 11,30 часа и за л.св. от Приемно отделение – всеки вторник и четвъртък от 09,30 часа до 10,30 часа (така графика на л. 27), съответно за Трета група – всеки вторник и четвъртък от 13,30 часа до 16,30 часа (така графика на л. 30). Освен това като работещ през по-голямата част от исковия период (така становище на л. 29-гръб, съгласно което със заповед № 3067/07.12.2021 г. /погрешно посочена като от 2022 г./ ищецът е назначен на работа в „Обособено производство“ по делото), ищецът е имал достъп до баня всеки работен ден след приключване на работния процес, което е съобразено с изискванията на чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. А и както вече се посочи и по-горе, на л.св. е разрешено да ползват нагреватели, с които могат да си топлят вода.

По съображенията, изложени по-горе в решението, съдът намира, че е недоказано и следващото наведено твърдение - че няма естествена светлина и чист въздух. Това е така, защото от страна на ответника са представени данни, че всяка една от стаите, в които е пребивавал ищецът, са разполагали с прозорци, в т.ч. такива са били налични и в санитарните възли – така стая ОП-2 на Приемно отделение разполага с два прозореца с размери 0,44/1,18 м. и 0,98/1,18 м., а прозорецът в санитарния възел е с размери 0,35/1,18 м., като стаята разполага и с две осветителни тела; стая № 57 в Пета група разполага с два отваряеми прозореца с размери 0,97/1,17 м. и 0,45/1,17 м., а прозорецът в санитарния възел е с размери 0,35/1,17 м.; стая № 58 в Трета група също разполага с два отваряеми прозореца с размери 0,96/1,19 м. и 0,47/1,19 м., като отваряем прозорец с размери 0,30/1,17 м. е наличен и в санитарния възел. По отношение на помещенията в Пета група е необходимо да се посочи още и че съгласно становище от 23.02.2024 г. (л. 26), след ремонт са били подменени изцяло подовата настилка, боя и дограма в спалните помещения, стаите са били оборудвани с нови легла, поставени са били маси, столове и шкафчета, но заради злонамерени умишлени действия всичко е било увредено или напълно унищожено, което е наложило няколко допълнителни ремонта и осигуряване на нов инвентар. Казано по друг начин, дограмата в тази група е била подменена и не е имало причина да не бъдат отваряни прозорците при необходимост. Стая № 39 в Трета група също е разполагала с два отваряеми прозореца с размери 0,60/1,20 м. и 1,20/1,20 м., като отваряем е бил и прозорецът в санитарния възел, който е бил с размери 0,60/1,20 м. И най-сетне, стая № 27 в Трета група също е разполагала с три отваряеми прозореца – два в самото спално помещение и един в санитарния възел – всички с размери 1,20/1,20 м. Именно чрез отварянето на наличните в спалните помещения и в санитарните възли към тях прозорци може да бъде извършвано проветряването в стаята по желание на лишените от свобода. За този период, както вече се посочи и по-горе, не могат да бъдат ползвани показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото същият не е пребивавал с ищеца в едно спално помещение. По делото са налице и данни, че спалните помещения, в които е пребивавал ищецът в Затвора Пловдив са добре осветени.

И за този период се установява, че отоплението в Затвора Пловдив се осъществява чрез централно – локално парно отопление през отоплителния сезон, а проветряването – чрез отваряне на наличните в спалните помещения прозорци, каквито от събраните по делото доказателства се констатира, че има по два в самите спални помещения и по един в санитарния възел. Ето защо, наведените в тази връзка твърдения, а именно, че през лятото е много топло, а през зимата – много студено, с оглед на това, че таванът е от ламарина още повече, че от страна на ищеца не бяха ангажирани доказателства в тази насока.

Във връзка със следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, не е спазвано правото му на каре, е необходимо да се посочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че е бил назначен на работа със заповед от 07.12.2021 г., т.е. до тази дата няма пречка да не му е било осигурявано правото на каре, поради което и само на това основание, това му твърдение се явява недоказано. За периода след 07.12.2021 г. до 26.08.2022 г. вкл. – крайната дата на този исков период, твърдението му също се явява недоказано и неоснователно по изложените вече по-горе в решението съображения, които е излишно да бъдат преповтаряни. Друг е въпросът, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства в тази насока.

Съдът не приема за доказани оплакванията на ищеца в частта относно неспазване на диетата му и за този исков период, с оглед липсата на представени конкретни доказателства да е била заявена от ищеца посредством нарочна молба необходимостта от конкретна диета, поради едно или друго заболяване, съответно постановен отказ – изричен или мълчалив такъв от страна на затворническата администрация.

И най-сетне, по изложените съображения, касаещи периода от 20.10.2020 г. до 29.03.2021 г. вкл., които са относими в пълна степен и по отношение на разглеждания тук период, съдът намира за недоказани и твърденията, че понеже не е бил лекуван, на 14.12.2023 г. ищецът е получил инсулт и са му били увредени бъбреците. В допълнение следва да бъде посочено единствено, че по делото са налице данни, противно на установеното от вещото лице, че през втория исков период на ищеца е била осигурявана терапия за понижаване на кръвното налягане, като на 03.11.2021 г. и 10.11.2021 г. му е бил предоставян Хлофазолин – препарат за понижаване на кръвното налягане – по 10 таблетки, редовно е приемал също така и Лепонекс през 2022 г. в периода м. март – м. май, осигуряван му е бил и Ацетизал (така, извадки от книги за амбулаторни прегледи на л. 177 и сл.), т.е. не може да бъде прието, че същият не е бил лекуван, още повече, че няма данни да е имал някакви здравословни проблеми през обсъждания период и да не му е била оказана медицинска помощ и/или да не е лекуван.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в пребиваване в пренаселени спални помещения за период от 137 дни – от 30.07.2021 г. до 09.08.2021 г. вкл., от 18.10.2021 г. до 21.10.2021 г. вкл., от 27.10.2021 г. до 28.10.2021 г. вкл., от 22.11.2021 г. до 28.11.2021 г. вкл., от 03.12.2021 г. до 06.12.2021 г. вкл., от 09.12.2021 г. до 29.12.2021 г. вкл., от 05.01.2022 г. до 09.01.2022 г. вкл., от 14.01.2022 г. до 16.01.2022 г. вкл., от 19.01.2022 г. до 26.01.2022 г. вкл., от 28.01.2022 г. до 06.02.2022 г. вкл., от 22.03.2022 г. до 27.03.2022 г. вкл., от 21.04.2022 г. до 06.06.2022 г. вкл., от 09.06.2022 г. до 15.06.2022 г. вкл. и от 25.08.2022 г. до 26.08.2022 г. вкл., което води до извода, че битовите условия в Затвора Пловдив за тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че К. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за периода 2021 г. - 2022 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 650 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ и при положение, че за период от 137 дни е установено едно единствено нарушение - пренаселеност, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част исковата претенция следва да бъде отхвърлена.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение в размер на законната лихва върху главницата, считано от момента на преустановяване на незаконосъобразните бездействия, което в случая, с оглед заявения краен период на оплакването на ищеца, следва да се счете, че е 26.08.2022 г., доколкото до тогава се твърди същият да е бил подложен на неблагоприятните условия, причинили му вреди, поради което и от 26.08.2022 г. е дължима лихва за забава, а в останалата част претенцията за заплащане на лихва, считано от 01.07.2020 г., съдът намира за неоснователна, поради което и същата следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат сторените разноски, които се констатираха в размер на 10 лева, а ответникът следва да заплати и по сметката на Административен съд – Пловдив за държавни такси сумата от 360 лева, представляваща направени по делото разноски за заплатено възнаграждение за вещо лице.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на М. Л. К., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7, сумата от 900 (деветстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив, изразили се в пребиваване за период от 146 дни (от 20.10.2020 г. до 04.02.2021 г. вкл. и от 19.02.2021 г. до 28.03.2021 г. вкл.) в пренаселени спални помещения, от които 73 дни (от 20.10.2020 г. до 31.12.2020 г. вкл.) и в необезпаразитени такива, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2021 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 900 лева до пълния предявен размер от 15 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за останалите периоди в обхвата на претендирания (от 20.10.2020 г. до 29.03.2021 г. вкл.), а така също и иска за заплащане на лихва, считано от 01.07.2020 г. до 28.03.2021 г. вкл.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на М. Л. К., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7, сумата от 650 (шестстотин и петдесет) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив, изразили се в пребиваване за период от 137 дни (от 30.07.2021 г. до 09.08.2021 г. вкл., от 18.10.2021 г. до 21.10.2021 г. вкл., от 27.10.2021 г. до 28.10.2021 г. вкл., от 22.11.2021 г. до 28.11.2021 г. вкл., от 03.12.2021 г. до 06.12.2021 г. вкл., от 09.12.2021 г. до 29.12.2021 г. вкл., от 05.01.2022 г. до 09.01.2022 г. вкл., от 14.01.2022 г. до 16.01.2022 г. вкл., от 19.01.2022 г. до 26.01.2022 г. вкл., от 28.01.2022 г. до 06.02.2022 г. вкл., от 22.03.2022 г. до 27.03.2022 г. вкл., от 21.04.2022 г. до 06.06.2022 г. вкл., от 09.06.2022 г. до 15.06.2022 г. вкл. и от 25.08.2022 г. до 26.08.2022 г. вкл.) в пренаселени спални помещения, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.08.2022 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 650 лева до пълния предявен размер от 45 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за останалите периоди в обхвата на претендирания (от 20.05.2021 г. до 26.08.2022 г. вкл.), а така също и иска за заплащане на лихва, считано от 01.07.2020 г. до 25.08.2022 г. вкл.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на М. Л. К., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7, сумата от 10 (десет) лева разноски по делото.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати по сметката на Административен съд – Пловдив за държавни такси сумата от 360 (триста и шестдесет) лева, представляваща направени по делото разноски за заплатено възнаграждение за вещо лице.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]за присъждане на разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.