№ 296
гр. С., 26.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети март през две хиляди двадеС. и втора година в следния
състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря В.С.П.И.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20215530101900 по
описа за 2021 година
Предявени са искове с правно основание чл. 59, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Ищецът А. твърди в исковата си молба, че бил собственик на апартамент в -,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор -. На 01.01.2011 г. го отдал
под наем на третия ответник В., представляван от управителя А.Х.Х., за което бил сключен
договор за наем със срок до 30.04.2011 г., в който изрично било уговорено, че имотът се
предоставял, за да бъдел използван за жилище, с уговорена месечна наемна цена по 794 лева
без ДДС за януари и февруари 2011 г. и по 397 лева без ДДС за април и март 2011 г., която
била платима по посочената банкова сметка. Предадено било и държането на имота на
наемателя. С връчена на този ответник на 15.11.2011 г. нотариална покана го поканил в 7-
дневен срок да му преведе 2858.40 лева с ДДС, представляващи дължими наеми на
посочения имот с указание, че ще считал договора за наем за развален, ако в този срок не
изпълнел задълженията си по чл. 9, т. 5 от същия договор. В поканата, в случай на
неизпълнение на задължението, бил предоставен 7-дневен срок за освобождаване и
предаване държането на процесния имот, чрез явяване в кантората на нотариус Д.Г. за
предаване ключовете му. От съставения от помощник - нотариус на 29.11.2011 г.
констативен протокол било видно, че поканеното лице или друг негов представител не било
извършвало към 29.11.2011 г. действия по заплащане на дължимите суми и не било предало
ключовете от апартамента. С нотариална покана от 16.07.2020 г. ищецът отново уведомил
този ответник, че договорът им за наем от 01.01.2011 г. е прекратен и не му е предал
държането на имота към момента на връчването й, нито към 16.07.2020 г., че продължавал
ползването му без правно основание, че ищецът бил лишен от възможноС.а да го ползва, че
този ответник му дължал 20 000 лева обезщетение за ползването му без основание за
1
периода от 15.11.2011 г. до 16.07.2021 г. Със същата покана третият ответник бил и поканен
в едноседмичен срок от получаването й да преведе сумата от 20 000 лева по посочената му
банкова сметка в срок до 13.08.2020 г., както и да освободи имота и върне ключовете му на
ищеца на 13.08.2020 г. в 15 часа в кантората на нотариус Р.Б.. Нотариалната покана му била
връчена на 11.09.2020 г. по реда на чл. 47 ГПК, а на 11.11.2020 г. лично на А.Х.Х.. До
момента този ответник не бил извършил никакви действия по предаване държането на
имота, нито заплатил 20 000 лева обезщетение за ползването му без основание за посочения
период. С решението по гр.д. № 1147/2011 г. на С. окръжен съд, което било влязло в сила на
09.07.2014 г., били уважени исковете му по чл. 108 ЗС, чл. 59 и чл. 86 ЗЗД срещу първите
двама ответници К.Г.Х. и Г.Х.Х. и третото лице Х.А. Х., което било починало към момента.
С.ова решение първите двама ответници били осъдени с посоченото трето лице да му
предадели владението на имота и му заплатели 4160 лева месечен пазарен наем за
ползването му без основание. Предаване владението му не било осъществено от първите
двама ответници след влизане в сила на това решение, което на практика не било изпълнено
от тях и ползването на имота без основание продължавало и до сега. С нотариална покана от
16.07.2020 г. същите били поканени от ищеца да му предадат владението на собствения му
имот, който ползвали без основание повече от 6 години, като му предадели ключовете му на
06.08.2020 г. в кантората на нотариус Р.Б. и му заплатят по посочената банкова сметка
сумата от 18 000 лева в 1-седмичен срок от получаване на поканата за обезщетение за
ползването му без основание от 09.07.2014 г. до 16.07.2020 г. Нотариалната покана била
връчена лично на втория ответник на 21.07.2020 г. и лично от ответницата на 03.09.2020 г. В
посочения ден този ответник не се явил в кантората на нотариуса и не предал ключовете от
апартамента видно от съставения за това нотариален констативен протокол от 06.08.2020 г.
Въпреки осъждането на първите двама ответници да предадат владението на имота на
неговия собственик, ползването му продължавало и до момента, като ищецът бил лишен от
възможноС.а да го ползва и реализира доход от него. До момента не му било предадено и
държането му от третия ответник след прекратяване на договора за наем. По този начин
ответниците го лишавали да упражнявал правото си на собственост в пълен обем чрез
ползване на имота и придобиване на граждански плодове от него. Ежемесечно пропускал
възможноС.а да реализира доход от пазарен наем на имота. Същевременно те се обогатявали
неоснователно със същата сума, като си спестявали разноските, които щели да платят за
ползването на вещта. Средната пазарна цена за имота била 400 лева месечно, при което
сумата, с която той обеднял вследствие ползването му без основание от първите двама
ответници, за периода от 09.07.2014 г. до 23.04.2021 г., била 21 600 лева. Съответно това бил
и размера на сумата, с която те се били обогатили вследствие на ползването без основание
на собствения му имот за периода от 09.07.2014 г. до 23.04.2021 г. Третият ответник също
ползвал имота на отпаднало правно основание, което причинявало на ищеца неоснователно
обедняване за сметка на неоснователното обогатяване на същия ответник. Средната пазарна
цена за имота била 400 лева месечно, при което сумата, с която обеднял вследствие
ползването на имота от третия ответник на отпаднало правно основание за периода от
15.11.2011 г. до 23.04.2021 г. била 21 000 лева. Съответно това бил и размера на сумата, с
2
която този ответник се бил обогатил от неоснователното ползване на собствения му имот за
периода от 15.11.2011 г. до 23.04.2011 г. Относно доброволно уреждане на отношенията им,
по инициатива на управителя на третия ответник - А.Х., на 11.11.2020 г. в С. била проведена
посочената в исковата молба среща, за която бил съставен протокол, който представял. Нито
в предоставения едномесечен срок, нито до момента било постъпвало на предоставените
електронни адреси писмено предложение за доброволно уреждане на спора между страните
относно заплащане дължимите от ответниците суми за времето на неоснователното
ползване на имота. След намаляване на размерите на предявените искове, искането по
същите е да се осъдят ответниците К.Г.Х. и Г.Х.Х. да заплатят на ищеца сумата от 14 491
лева, с която са се обогатили без основание за негова сметка ползвайки собствения му
горепосочен имот за периода от 23.04.2016 г. до 23.04.2021 г., и осъди ответника В. да му
заплати сумата от 4529 лева за обезщетение за продължаващото след разваляне на договора
им за наем ползване на процесния имот, въпреки противопоставянето на наемодателя, за
периода от 23.04.2016 г. до 23.04.2021 г., и законна лихва върху тези суми от подаване на
исковата молба в съда на 26.04.2021 г. до изплащането им, както и сторените по делото
разноски.
Ответниците К.Г.Х. и Г.Х.Х. заемат становище за недопустимост, евентуално
неоснователност на предявения срещу тях иск, който молят съда да отхвърли, като
неоснователен и им присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи,
изложени подробно в подадения в срок отговор, в хода на делото по същество и в
представена от пълномощника им писмена защита, а ответникът В., редовно призован при
условията на чл. 50, ал. 4 ГПК, не подал писмен отговор, не изпраща представител и не
взема становище по предявения срещу него иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
Страните не спорят, че с влязлото в сила на 12.11.2010 г. постановление за възлагане
от 29.10.2010 г. по изп.д. № 340 по описа за 2010 г. на ЧСИ К.А., ищецът е придобил
собственоС.а на процесния апартамент № в -, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор - (чл. 496, ал. 2 ГПК).
На 01.01.2011 г. същият е сключил С.ретия ответник В. представения договор за наем
на този имот, с който му предоставил същия за временно и възмездно ползване за срок до
30.04.2011 г., срещу месечен наем по 794 лева без ДДС (952.80 лева с ДДС) за януари и
февруари 2011 г., и по 397 лева без ДДС (476.40 лева с ДДС) за март и април 2011 г., които
наеми този ответник се задължил да му плаща по посочената в договора банкова сметка (л.
9-15). В чл. 2, ал. 4 от договора е уговорено още, че владението (държането – б.р.) на имота е
предадено на наемателя (л. 10). В чл. 1, ал. 3 от договора е уговорено, че имотът се предава
във вида, в който се намира в момента на предаването (л. 10).
На 14.11.2011 г. на същият ответник е връчена по реда на чл. 50, ал. 4, във вр. с чл.
3
47, ал. 1 ГПК изпратената му от ищеца нотариална покана (л. 16-18). С нея той го поканил да
му плати в 1-седмичен срок неплатените шест наема от май 2011 г. в общ размер от 2858.40
лева с ДДС с предупреждението, че при неплащането им ще счита договора за наем за
развален, поради виновното неизпълнение от същия ответник на това му задължение по чл.
9, т. 5 от същия договор. С поканата ищецът го и поканил в този случай да освободи наетия
имот в уговорения в чл. 8, т. 6 от договора 7-дневен срок и се яви в същия в кантората на
нотариус Д.Г. да му предаде ключовете му (л. 16-18). По делото няма доказателства този
ответник, чиято е тук доказателствената тежест, да е платил на ищеца тези наеми в този
даден му С.ази покана едноседмичен срок, изтекъл на 21.11.2011 г. (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Поради това на 22.11.2011 г. този договор е развален от ищеца със същата покана, поради
виновното му неизпълнение от този ответник (чл. 87, ал. 1 ЗЗД). С оглед характера на
уговорените в него насрещни престации - за продължително изпълнение на ищеца (по
предоставяне за ползване на процесния имот) и за периодично изпълнение на този ответник
(за ежемесечното заплащане на уговорения наем за ползването му), това му разваляне има
действие само занапред (чл. 88, ал. 1 ЗЗД). По делото няма данни този ответник, чиято е и
тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест, да е върнал държането на този имот
в уговорения в чл. 8, т. 6 от договора 7-дневен срок от развалянето му - до 29.11.2011 г. (чл.
233, изр. 1 ЗЗД). Тъкмо напротив. От представения от ищеца и неспорен и от този ответник
по делото констативен протокол от 29.11.2011 г. на помощник-нотариус при нотариус Д.Г.
се установява още, че същият ответник не се е явил на същата дата в кантората на този
нотариус да предаде на ищеца ключовете на процесния апартамент (л. 19). По делото този
ответник, чиято е и тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест, не е представил
и доказателства да върнал държанието на този нает имот на ищеца и след това до 31.05.2021
г., на която дата, в хода на делото, ищецът е бил въведен по реда на чл. 522 ГПК във
владение на същия имот, от владението на който са били отстранени принудително
досегашните му владелци – ответниците К.Г.Х. и Г.Х.Х., и управителят на третия ответник -
А.Х.Х.. Това обстоятелство се установява несъмнено от представения от пълномощника на
ищеца и неоспорен от ответниците протокол за въвод във владение на ищеца в този имот по
изп.дело № 3238/2020 г. на ЧСИ Г.И. (л. 80-82). Поради това съдът намери за несъмнено
установено по делото, че третият ответник, въпреки противопоставянето на ищеца във
връчената му още на 14.11.2011 г. нотариална горепосочена покана, не му е върнал и е
продължил да ползва до 31.05.2021 г. наетия процесен апартамент и след
прекратяването/развалянето на 22.11.2011 г. на договора за наема му. Следователно. Е
ползвал същият апартамент при тези условия на чл. 236, ал. 2 ЗЗД и за исковия период от
23.04.2016 г. до 23.04.2021 г. (чл. 236, ал. 2 ЗС).
От друга страна с влязлото в сила на 09.07.2014 г. решение по гр.д. № 1147 по описа
за 2011 г. на С. окръжен съд, е бил уважен изцяло, предявеният от ищеца, против Х.А. Х. и
първите двама ответници по настоящото дело - К.Г.Х. и Г.Х.Х., ревандикационен иск по чл.
108 ЗС и те са били осъдени да му предадат осъществяваното без основание владение на
собствения му горепосочен процесен апартамент, и частично предявеният от същия ищец,
4
против същите ответници, иск по чл. 59 ЗЗД, като са осъдени те да му заплатят и сумата от
4160 лева, с която за негова сметка са се обогатили без основание с ползването му от
12.11.2010 г. до 12.12.2011 г. (л. 26-29). При това положение възражението в отговора на
първите двама ответници по делото, че от началото на 2011 г. ползвали процесния имот по
уговорка С.ретия ответник, на когото плащали и наем за това ползване, е преклудирано от
силата на пресъдено нещо на това влязло в сила решение по гр.д. № 1147 по описа за 2011 г.
на С. окръжен съд, в което тези ответници са направили същото възражение (л. 28).
Последното е преклудирано от силата на пресъдено нещо на това решение и не може да се
обсъжда в настоящото решение (Р 882-1953-I г.о., Р 987-1990-I г.о., Р № 27/07.02.2001 г. по
гр.д. № 251/2000 г. I г.о. на ВКС). С горепосоченото решение със сила на пресъдено нещо е
установено, че първите двама ответници по делото (К.Г.Х. и Г.Х.Х.) са владели процесния
имот без основание към датата 12.02.2013 г. на приключване на устните състезания по това
друго дело (л. 26).
При това положение доказателствената тежест да докажат пълно и главно, тоест
несъмнено по настоящото дело, че са предали след тази дата на ищеца владението на този му
процесен имот и не са ползвали същия за исковия период от 23.04.2016 г. до 23.04.2021 г., се
носи от същите двама ответници по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК). Ответникът Г.Х.Х. обаче не
доказа пълно и главно, тоест несъмнено, възражението си в отговора, че през 2014 г. е
напуснал процесния апартамент и не е живял в него през исковия период. В тази насока са
само показанията на свидетеля Д., че през 2014 г. му разрешил и този ответник заживял в
неговия отсрещен апартамент, които показания обаче съдът не кредитира (чл. 172 ГПК). Не
само защото са изолирани, тъй като не се подкрепят от нито едно друго доказателство по
делото, поради което, дори и съдът да ги бе кредитирал, те не биха били в състояние да
докажат пълно и главно, тоест несъмнено по делото, възражението на този ответник, че бил
напуснал процесния апартамент и поради това не бил живял в него от 2014 г., а други
доказателства в подкрепа на същото възражение този ответник, чиято е тук
доказателствената тежест, не е представил и липсват по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК). Но и
защото, показанията на този свидетел противоречат на останалите доказателства по делото -
не само на представената от ищеца справка за постоянния адрес на този ответник, съвпадащ
от 23.08.2002 г. С.ози на процесния апартамент (л. 113), но и от представената от ищеца
нотариална покана, която е връчена лично на този ответник на 21.07.2020 г. на същия адрес
на този апартамент (л. 22-23), а същият ответник не се е и явил на посочения в нея ден
06.08.2020 г. след това в кантората на посочения в същата нотариус, за да възрази, че не
живее в този апартамент, видно от съставения за това му неявяване констативен протокол (л.
24), в който апартамент този ответник е получил лично след това на 10.11.2020 г. и на
18.05.2021 г. и представените от ищеца по делото призовки за доброволно изпълнение (л.
86-87), на който адрес същият ответник е получил лично след това на 23.07.2021 г. и
съобщението за отговор по настоящото делото (л. 47), и от владението на който апартамент е
бил отстранен след това и принудително заедно с останалите ответници по реда на чл. 522
ГПК едва на 31.05.2021 г., видно от представения от ищеца и неоспорен от ответниците
протокол за въвод във владение по изп.д. № 3238/2020 г. на ЧСИ Г.И. (л. 80-82). От
5
последния е видно още, че при отстраняването му този ответник и ответницата са събрали и
своите лични вещи от процесния апартамент, което едва ли би било така, ако бе
основателно възражението на последния и достоверни показанията на свидетеля Д., че
същият втори ответник бил напуснал този апартамент още през 2014 г. и оттогава не живеел
в него (л. 81). Поради това съдът не кредитира показанията на свидетеля Д., а тъй като
вторият ответник не е представил други в подкрепа на възражението си, че е напуснал още
през 2014 г. процесния апартамент и не е живял в него през исковия период, съдът го
намери за недоказано, поради което - неоснователно (чл. 154, ал. 1 ГПК).
При наличието на влязлото в сила горепосочено решение по гр.д. № 1147 по описа за
2011 г. на С. окръжен съд за предаване и от този ответник, и от ответницата, на владението
на процесния имот, на ищеца, е неоснователно и възражението на последната в отговора, че
след влизане в сила на това решение останала да живее със съпруга си в този имот само
защото синът й А.Х. водел преговори с ищеца за обратното му изкупуване, поради което
последният не се бил противопоставял на това й ползване, доказателство за което бил и
факта, че първоначално образуваното за въвода му във владение изпълнително дело било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради неизвършване на изпълнителни
действия повече от две години, като едва на 03.09.2020 г. получила единствената му
нотариална покана за освобождаването му, но посоченият нея срок за явяването й пред
нотариуса бил настъпил преди получаването й и тя поради това не могла да я изпълни.
Влязлото в сила горепосочено решение е задължително и за ответницата, която също е
осъдена с него безусловно със съпругът й и вторият ответник да предадат на ищеца
осъществяваното от тях без основание владение на процесния имот (чл. 298, ал. 1 ГПК).
Поради това е следвало безусловно да го изпълни и без изпратената й от ищеца покана за
това, която е получила на 03.09.2020 г. (л. 23). Въпреки това последното и тя и вторият
ответник не са изпълнили доброволно през целия исков период. Тъкмо напротив.
Владението на процесния апартамент е било отнето принудително и от тях и от третия
ответник едва на 31.05.2021 г., в хода на настоящото дело, по реда на чл. 522 ГПК, видно от
представения от ищеца и неоспорен от ответниците протокол за въвод във владение по
изп.д. № 3238/2020 г. на ЧСИ Г.И. (л. 79-82).
А след като е така и с решението по горепосоченото по гр.д. № 1147 по описа за 2011
г. на С. окръжен съд е установено със сила на пресъдено нещо, че първите двама
ответници К.Г.Х. и Г.Х.Х. са владели процесния апартамент без основание към датата
12.02.2013 г. на приключване на устните състезания по същото дело, а това им владение е
било отнето принудително от тях и управителя на третия ответник по делото едва на
31.05.2021 г., в хода на настоящото дело, по реда на чл. 522 ГПК, видно от протокола за
въвод, то съдът намери за несъмнено установено по делото, че и в промеждутъка между тези
две дати, в който влиза и исковия период от 23.04.2016 г. до 23.04.2021 г., и тримата
ответници по делото са ползвали процесния апартамент, тъй като по делото липсват други
кредитирани от съда доказателства, които да опровергават това (чл. 83 ЗС).
По делото обаче няма несъмнени доказателства за датата, на която съпругът на
6
ответницата - Х.А. Х., е починал и съответно е живял до същата дата в процесния имот. В
тази насока са само показанията на свидетеля Д., че съпругът на тази ответница е починал
през - г., но в тях не посочена конкретна дата, а и същите са недопустими в тази им част
съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 1 ГПК, поради което не се и обсъждат в същата им част в
това решение, защото смъртта на всяко физическо лице е въпрос на гражданско състояние,
поради което може допустимо да бъде доказана в гражданския процес само с акт за смърт
(чл. 34 ЗГР). А такъв първите двама ответници не са представили за този факт и липсва по
делото, въпреки че е тяхна и тук тежеС.а да го докажат, и то пълно и главно, тоест
несъмнено (чл. 154, ал. 1 ГПК). Поради това съдът намери за неустановена по делото
точната дата на смъртта на съпругът на ответницата, до която е живял с нея, втория
ответник и управителят на третия ответник в процесния апартамент. Това обстоятелство
обаче е и без правно значение за изхода на делото, защото вещото лице е изчислявало
дължимите обезщетения само за ползването от ответниците на процесното жилище (л. 107).
Основателно е обаче възражението на първите двама ответника в отговора, че
ползваният от тях процесен апартамент ищецът е придобил необзаведен и няма данни
наличните в него движими вещи към момента на въвода му в него в хода на делото,
посочени в протокола за въвод, да са негови. Това е видно и от договора за наем, в който
също не е вписано ищецът да е отдавал на третия ответник под наем този апартамент
обзаведен. Поради това тези вещи следва да се приемат за такива на ответниците по делото
(чл. 78 ЗС). Поради това претендираните с исковете обезщетения по чл. 59, ал. 1 и по чл.
236, ал. 2 ЗЗД следва да се изчислят в размер на пазарния наем за необзаведен, а не за
обзаведен апартамент, а доводите за противното на пълномощника на ищеца са
неоснователни, защото и обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД следва да се определи
съобразно действащите за исковия период пазарни наеми за конкретния имот (Р 267-2014-III
г.о.), и обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи в размер на по-малката сума между
обедняването и обогатяването, която в случая се обуславя от установения по делото факт, че
не ищецът е обзавел ползваният без основание от ответниците процесен апартамент (т. 4
ППВС 1/1979 г.).
От заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което
съдът възприема изцяло, поради липС.а на противоречие с останалите доказателства по
делото, при което е неоснователно оспорването му в чаС.а му за посочения в същото
пазарен наем за процесния апартамент и необзаведен, и доводите за това на пълномощника
на ищеца, се установява несъмнено, че размерът на пазарният наем за ползването на
процесния имот, като необзаведен, от първите двама ответници, за исковия период от
23.04.2016 г. до 23.04.2021 г. (като посочената в заключението крайна дата „23.03.2021 г.“,
следва да се приеме за техническа грешка, видно от констативно – съобразителната част,
където същата дата е посочена правилно от вещото лице – л. 106-107), е 9600 лева, а от
третият ответник за същия период е 3000 лева (т. 1.2 и 2.2 от ЗСИЕ, л. 107).
По иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че този иск е доказан в
7
своето основание (чл. 59, ал. 1 ЗЗД). Според нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е
обогатил за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Или при доказано обогатяване на едно лице за сметка на друго се дължи
връщане на по-малката сума между обедняването и обогатяването. В тази насока ВКС
приема, че предпоставките за уважаването на този иск са обедняване на ищеца и обогатяване
на ответника, които следва да произтичат от един или няколко общи факта (ППВС № 1/1979
г. и Р 851-1985-II г.о.). Обогатяването, което винаги има материално естество (оценимо е в
пари), е налице не само когато се увеличава имуществото на едно лице, но и когато му се
спестяват някои необходими разходи, които то иначе е трябвало да понесе от собственото си
имущество, и то без да съществуват изгледи за връщането им, като необходимоС.а от
извършването им е нормативно или договорно обусловена, а в някои случаи значение могат
да имат в тази насока и специалните качества или потребности на обогатения (Р 267-2014-III
г.о. и Р 91-2014-III г.о.). Настоящият случай е именно такъв.
При него по делото се установи, че първите двама ответници са живели без
основание в собствения на ищеца апартамент през целия исков период от 23.04.2016 г. до
23.04.2021 г., въпреки, че още с влязлото в сила на 09.07.2014 г. решение по гр.д. № 1147 по
описа за 2011 г. на С. окръжен съд са осъдени да му предадат владението му. По този начин
те са се обогатили със спестените от тях разходи за наем за ползването му за този период за
негова сметка, а той е обеднял със същите, защото когато собственик на имот е лишен от
неговото ползване, тъй като се ползва от друго лице - несобственик, обедняването му се
изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването
под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни
наеми за конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на ответниците,
които са държали имота за исковия период, се изразява в облагодетелстването им със
спестения от тях наем, който биха плащали за ползване на същия имот през същия период.
Налице е следователно връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на тези двама
ответници, която произтича от общия факт на ползването от последните без основание на
необзаведения от ищеца негов апартамент за исковия период (Р 131-2009-I т.о. и Р 255-2010-
III г.о.). От т. 1.2 на ЗСИЕ се установи, че пазарният наем за ползвания от ответниците,
необзаведен от ищеца, процесен апартамент за исковия период, е 9600 лева, със
спестяването на който наем същите са се обогатили за сметка на ищеца, а той обеднял с
него. Поради това до този размер следва да бъде уважен, като основателен и иска му по чл.
59, ал. 1 ЗЗД за осъждането им да му платят разделно тази сума, със законната лихва от
подаване на исковата му молба в съда на 26.04.2021 г. до изплащането й, а в останалата му
част, над същата сума до претендираната след намалението на този му иск по-голяма от 14
491 лева, същият следва да се отхвърли, като неоснователен, ведно с искането за присъждане
на законна лихва върху тази му отхвърлена част от подаване на исковата молба до
изплащането й.
При този изход на делото по този иск, сторените от ищеца разноски по същия в общ
размер от 1840 лева (от които 640 лева внесената за този иск държавна такса, 10 лева
8
внесена държавна такса за съдебни удостоверения, 90 лева или половината от внесеното
възнаграждение от 180 лева за вещото лице, тъй като въпроС.е на ищеца към същото са по
всеки иск, и 1100 лева или 31.25 % от платеното от ищеца адвокатско възнаграждение от
1600 лева, съразмерно с цената на този иск, тъй като то е уговорено общо в договора за
правна защита и съдействие и не е посочен друг начин за определянето му по този иск),
следва да бъдат възложени в тежест на първите двама ответници съразмерно с уважената
част от същия иск или сумата от 1218.96 лева, а сторените от първите двама ответници
разноски по делото, изчерпващи се с платените съответно от всеки от тях 400 лева и 500
лева адвокатски възнаграждения, следва да бъдат възложени в тежест на ищеца съразмерно
с отхвърлената част от иска срещу тях или съответно 135.01 лева и 168.76 лева (чл. 78, ал. 1
и 3 ГПК). Неоснователно е възражението на пълномощника на тези ответници за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, което с оглед
изложеното за иска му срещу тези ответници по делото е 1100 лева, тъй като минималното
такова за защита на ищеца по този му иск по чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1/09.07.2004 г. е
1010 лева, което надвишава само с 90 лева платеното от него адвокатско възнаграждение от
1100 лева за защитата му по делото по този иск, което с оглед конкретната му фактическа и
правна сложност с оглед проведените три съдебни заседания, събрани множество писмени
доказателства, както и свидетелски показания и ЗСИЕ, не би могло да се приеме за
прекомерно и намали (чл. 78, ал. 5 ГПК).
По иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери този иск за основателен.
Според нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването въпреки
противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички
свои задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. В съдържанието на
правоотношението между страните се включва по силата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД едно
допълнително задължение на наемателя - обезщетението за продължилото ползване в
нарушение на задълженията, произтичащи от прекратяването на договора. Размерът на това
обезщетение, който може да се търси, е съизмерим със средния пазарен наем за подобни
обекти за процесния период, но не по-малко от уговорената наемна цена (Р391-2010-III г.о.).
В случая по делото се установи, че с връчената на 14.11.2011 г. на третия ответник
нотариална покана ищецът е развалил едностранно договорът им за наем на процесния
апартамент, поради виновното му неизпълнение от този ответник, като изрично е поискал в
същата последният и да му върне този апартамент, поради прекратяване на договора му за
наем, тоест – противопоставил се е изрично на продължаването на ползването му от този
ответник след прекратяването му (л. 16-18). Въпреки това противопоставяне, от съвкупната
преценка на представените от ищеца и неоспорени от този ответник констативен протокол
от 29.11.2011 г., протокол от 11.11.2020 г. и протокол от 31.05.2021 г. за въвод във владение
на процесния апартамент, се установи несъмнено по делото, че третият ответник не е върнал
на ищеца държането на този му апартамент, а чрез управителят си А.Х.Х. е продължил да го
ползва за целия исков период и след прекратяване/разваляне на 22.11.2011 г. на договора за
9
наема му, като е отстранен принудително от държането му едва в хода на делото на
31.05.2021 г. (л. 19, 25 и 80-82). При това положение, за исковия период от 23.04.2016 г. до
23.04.2021 г., този трети ответник дължи на ищеца обезщетение за това ползване по чл. 236,
ал. 2 ЗЗД, което е в размер на средния пазарен наем за ползваната от него част от същия
апартамент за този период, но не по-малко от уговорената за същата наемна цена (Р391-
2010-III г.о., Р 1451-2008-IV г.о. и Р 935-1999-V г.о.). Последната е била 476.40 лева с ДДС
за месеца преди разваляне на договора за наем, но за ползването на целия апартамент, а за
ползваната според вещото лице от този ответник за исковия период част от него от 23.81 %,
е 113.43 лева месечно (476.40 лева х 23.81 %) или 6805.80 лева за целия исков период (113.43
лева х 60 м). Пазарният наем за същата ползвана от този ответник за същия период част от
този апартамент е 3000 лева. Следователно, уговореният за ползваната му от този ответник
част наем от 6805.80 лева за исковия период, е по-голям и поради това последният се дължи
като обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД от този ответник, а не по-малкият пазарен наем от
3000 лева за ползваната от него част (Р391-2010-III г.о.). Предявеният от ищеца обаче иск за
плащането на това обезщетение от този ответник е намален на 4529 лева и не е увеличаван
до приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Поради това, с оглед
диспозитивното начало в процеса, до този предявен размер от 4529 лева този иск на ищеца
срещу този ответник следва да бъде изцяло уважен, като основателен, заедно със законната
лихва върху тази сума от подаване на исковата му молба в съда до изплащането й (чл. 6, ал.
2 ГПК).
При този изход на делото по този иск, само ищецът има право да му се присъдят
сторените по него разноски в общ размер от 790 лева (от които 200 лева внесена за този му
иск държавна такса, останалата половина от 90 лева от внесеното от него възнаграждение за
вещото лице от 180 лева и 500 лева от платеното адвокатско възнаграждение от 1600 лева,
съразмерно с цената на този иск, тъй като в договора за правна защита и съдействие
последното е уговорено общо за двата иска и не е посочен друг начин за определянето му по
този иск), която следва да бъде възложена в тежест на третия ответник (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Воден от горните мотиви, С. районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА К.Г.Х., с ЕГН **********, с адрес - и Г.Х.Х., с ЕГН **********, с адрес -,
да заплатят разделно, по банкова сметка -, на А., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, сумата от 9600 лева, с която до размера на обедняването му са се обогатили
без основание за негова сметка спестявайки си средства за наем за ползването без основание
от 23.04.2016 г. до 23.04.2021 г. на собствения му самостоятелен обект в сграда, който е с
идентификатор -, с адрес -, и законна лихва върху тази сума от 26.04.2021 г. до изплащането
й, както и сумата от 1218.96 лева за разноски по делото съразмерно с уважената част от
иска, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, този предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД В
ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 9600 лева до претендираните 14 491 лева и
10
искането за присъждане на законна лихва върху тази отхвърлена част от 26.04.2021 г. до
изплащането й.
ОСЪЖДА В., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, да заплати по банкова
сметка -, на А., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от 4529 лева за
обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползването от 23.04.2016 г. до 23.04.2021 г., въпреки
противопоставянето, на същия самостоятелен обект в сграда, който е с идентификатор -, с
адрес -, след прекратяването на договора за наема му от 01.01.2011 г., и законна лихва върху
тази сума от 26.04.2021 г. до изплащането й, както и сумата от 790 лева за разноски по
делото.
ОСЪЖДА А. с п.а., да заплати на К.Г.Х. с п.с., сумата от 135.01 лева за разноски по
делото съразмерно с отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА А. с п.а., да заплати на Г.Х.Х. с п.с., сумата от 168.76 лева за разноски по
делото съразмерно с отхвърлената част от иска.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
11