РЕШЕНИЕ
№ 1497
гр. Плевен, 11.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря Румяна Илк. Конова
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20254430100892 по описа за 2025 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от М. Р. Г. против ***, ***, в която се твърди,
че страните са сключили ***, по силата на ответникът предоставил заемна
сума на ищеца в размер на 160лв. и ГПР от 49,63%. На основание чл. 5 от
Договора за потребителски кредит е уговорено и обезпечение, което се
предоставя от ***в полза на кредитора. В договора за кредит обаче не било
посочено възнаграждение за предоставяне на гаранция, а ищецът твърди, че
след като усвоил сумата от 160 лв., установил, че са му начислили освен
заемната сума, и сумата от 26.13 лв. - такса за обезпечение с поръчителство.
Ищецът счита, че договорът, и конкретно клаузата на чл. 5 от договора е
нищожна, като излага съображенията си за това във връзка с чл. 10, ал.2, чл.
10 ал. 4, чл. 19 ал. 1 и 4 от ЗПК, чл. 143, ал.1. т.9 от ЗЗП. Моли съда да
прогласи нищожността на клаузата на чл. 5 от договора. Претендира разноски.
По съединеното с настоящето дело гр.д. 3145/2025г. на ПлРС, ищецът е
предявил иск за осъждане на ответника да му заплати на осн. чл. 55 ал. 1 пр. 1
от ЗЗД, сумата от 5,00 лв. – частичен от 28.80лв. – платена сума при изначална
1
липса на правно основание по същия договор за заем.
Ответникът оспорва и двата иска като неоснователни. Оспорва
твърденията на ищеца за липса на избор на начина на обезпечаване на
задължението, възразява срещу непредявени от ищца искове, счита, че искът
не е насочен срещу правилната страна, оспорва твърденията за нищожност на
клаузата в договора, за нарушение на посочените правни норми на ЗПК и
ЗПП. Твърди, че кредиторът и гаранта са различни правни субекти и имат
отделни банкови сметки. Моли съда да отхвърли предявените искове,
претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна: Не се спори между страните, и се установява от
*** Преддоговорна информация/Стандартен европейски формуляр, че между
ищеца - като кредитополучател, и ***, е сключен Договор за паричен заем в
размер от 160 лв., със срок на заема 15 дни, с падежна дата 04.12.2021г., и
посочен ГПР от 49,63 % и обща дължима сума – 162.67 лв. От представения
Договор за гаранция/поръчителство/, сключен между ищцата и ***, се
установява, че същия е сключен за обезпечаване на вземането по *** а таксата
за предоставяне на гаранция/поръчителство/ е в размер на 26,13лв. В
писменият си отговор ответникът изрично е посочил, че разходите за гаранция
не се включват в ГПР, т. услугата е незадължителна. Представената от
ответника справка за получени плащания сочи, че на 06.12.2021г. е заплатена
сумата от 162.67лв., но по отношение на сумата от 26.13лв. уклончиво е
посочено, на кого се дължи тази сума, цитирана е разпоредба от договора,
съгласно която кредиторът има право да нареди тази сума, в случай, че не му е
дължима и е посочено, че не е задържана от него.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
По иска с правно основание чл. 26 ал. 1 пр. първо от ЗЗД, вр. с
императивни норми от ЗПК и ЗЗП:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира, че важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
2
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали договорът не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 160 лв. в случая не се и оспорва от ищеца. Съобразно изрично уговореното
в чл. 5 от Договора за кредит се посочва, че заемът се обезпечава с
поръчителство от "***" в полза на кредитора. Предвид това съдът намира, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като
такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и
общата дължима сума по същия. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход
по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на
договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.
Действително, при кандидатстването за кредит при *** потребителят може да
избере освен обезпечение под формата на поръчителство и личен гарант, но
при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи
искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с "***". "***" е
посочен за възможен поръчител от самия кредитор ***, поради което
ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство
от "***" и в частност с възмездния характер на договора за гаранция.
Съгласно посоченото в договора за кредит, в чл. 5 от него, се установява, че
неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя,
3
което показва, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването
на поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е
било необходима предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при
условията по договора, както бе посочено по - горе, то е conditio sine qua non.
Съдът намира, клаузата чл. 5 от договора за кредит и тази по чл. 1.6 от
договора за поръчителство, относно заплащането на такса за предоставяне на
поръчителство - такса, събирана за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, което съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК е забранено. Това
води до недействителност на уговорката в договора за поръчителство. Чрез
сключването на договора за поръчителство се заобикаля ограничението, което
налага чл. 10а, ал.2 от ЗПК и на основание чл. 21, ал.1 от ЗПК е нищожна и
първият предявен иск се явява основателен и следва да бъде уважен. По
отношение на твърдяното друго противоречие със закона: Съгласно чл. 143 от
ЗЗП, „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя дава и подробно изброяване на
различните проявни форми на това неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г. /. Според чл.
3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се
счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. В конкретния случай ситуацията е точно такава. Самата клауза за
заплащане на такса за поръчителство се явява и неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3, 5, 10 и т. 19 от ЗЗП, поради това че поставя
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от
условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка; налага на потребителя
4
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора и най - вече не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Поради горното,
съдът намира, договорената такса за поръчителство, освен като
противоречаща на ЗПК, е и очевидно неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.
1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП и като такава не може да породи изпълнение за
длъжника.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. В случая, като продължение на дотук изложеното по
първия иск, съдът приема, че в процесния договор е посочен ГПР от 49,63%, в
който обаче не включена сумата за поръчителство, а тя е била известен за
кредитора разход, който следва да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл.
19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до съществена разлика в
посочения и действително прилагания ГПР, което е равнозначно на
непосочването на ГПР по кредита. Съдът приема, че възнаграждението за
поръчителство, което задължително възниква при положение, че е изрично
посочено в чл. 5 от Договора, представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК, който, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния
процент на разходите, явно от отговора на ответника. Съгласно Решение на
СЕС по дело C‑714/22, когато в ДПК не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени разходи, този договор следва да се счита освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от потребителя на предоставената главница.
Съдът намира, че представената от ответника по делото „справка за получени
плащания“, не представлява изисканата от съда счетоводна справка за всички
извършени плащания по начина, по който е поискана – с платежни
нареждания за погасени вноски по кредита, разписки, извадки от счетоводни
5
книги. Тя е изявление на самия ответник, което обаче не съдържа всички
данни – след като е посочено, че определена сума не е задържана от него, е
следвало да се посочи каква сума е получена и кога и как е преведена/“не е
задържана“. Поради горното, съдът намира, че в случая следва да приложи чл.
161 от ГПК, за което изрично е уведомил ответника, и да приеме за доказани
твърденията на ищеца относно вида на плащанията към ответника и техния
размер. В случая съдът приема, че извън връщането на главницата от 160 лева,
ищецът е заплатил на ответника и сумата от 2,67 лв. – възнаградителна лихва,
и таксата за предоставяне на гаранция/поръчителство/ в размер на 26,13лв.,
или общо 28,80лв. – сума над заетата такава. Именно поради посоченото
невключване в ГПР на разходът за възнаграждение на гаранта, който
ответникът е посочил в СЕФ като задължителен, съдът намира, че целият
Договор за паричен заем № 1088611/19.11.2021г., е недействителен и по него
ищецът е следвало да върне само главницата, а останалите платени суми от
28,80лв. се явяват заплатени при начална недействителност, т.е. са недължимо
платени и подлежат на връщане. Поради горното, и предявеният частичен иск
на осн. чл. 55 ал. 1 пр. първо от ЗЗД следва да бъде уважен изцяло като
основателен и доказан.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на 100
лв. за държавна такса – по 50 лв. за всеки от исковете и адвокатско
възнаграждение в размер на 2200.00лв., или общо 2300.00лв. В случая не е
направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
основание чл.78, ал.5 ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД
във вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК и чл. 143, ал. 2, т. 3, 5, 10 и т. 19 от ЗЗП, клаузата
на чл. 5 в ***, сключен между М.Р.Г., ЕГН **********, от ***, и ***, ***, със
седалище и адрес на управление: ***.
ОСЪЖДА, на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД, ***, ***, със седалище и
6
адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на С.Р.С., ЕГН **********, от ***,
сумата от 5,00 лв. – частичен от 28.80лв. – платена сума при изначална
липса на правно основание по *** ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 21.05.2025г. /дата на предявяване на иска по гр.д. 3145/2025г./ до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, ***, ***, със седалище и
адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на М.Р.Г., ЕГН **********, от ***,
направените по делото разноски в размер на 2300.00лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по банков път по следната
сметка на ищеца, *****************.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7