№ 288
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Жаклин Комитова Въззивно гражданско дело
№ 20241000501884 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
`
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 1849 от 28.03.2024 г., постановено по гр. д. № 7301/2022 г.
СГС, І ГО, 3 състав, е осъдил Прокуратура на Република България да заплати
на А. С. О., ЕГН **********, на основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата 70 000 лева,
– обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото
му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г.,
впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.07.2019 г. до
окончателното изплащане и сторените разноски в размер 5,84 лв., като е
отхвърлил иска с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ над тази сума до
предявения размер от 120 000 лева.
Постановеното от СГС, І ГО, 3 състав, решение е обжалвано в
осъдителната част от ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.
В жалбата се релевират оплаквания за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа се, че предявеният иск по
чл. 2б от ЗОДОВ е изцяло недоказан. В хода на производството пред
първостепенния съд не са ангажирани в съответния обем необходимите ясни,
недвусмислени и категорични доказателства от страна на ищеца, за заявения в
исковата молба значителен обем неимуществени вреди от прекомерна
1
продължителност на наказателното производство. Не е доказана и причинно-
следствената връзка между посочените щети и конкретното наказателно
преследване. Вредата следва да е последица от твърдения неразумен срок на
разследване за престъпление по чл. 387, ал. 2 от НК. В този смисъл заявените
неимуществени вреди, с твърдения да произтичат от неразумен срок за
разследване по иск по чл. 26 от ЗОДОВ, следва да се отделят от онези вреди,
които са претърпени, години назад, преди образуване на наказателното
производство. Целта на гаранцията за „разумен срок“ е защита на всички
страни от прекомерно забавяне, тъй като то може да застраши ефективността
и надеждността на производството. Именно процесуалното качество „страна в
процеса“ обуславя правото да се търси и очаква ефекта на приключване на
разследването в разумен срок. Затова неизясняването на момента и съответно
акта, в който ищецът е заявил желание за конституиране като страна в
производството по сл. д. № 1/1991 год., впоследствие преобразувано в сл. дело
№ 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II- 048/1999 г. по описа
на ВОП-София, е довело до неправилно приложение на материалния закон -
чл. 52 ЗЗД. Дори да е налице такъв акт, спорен момент е доколко той почива
на легитимно основание, с оглед изложените по-горе аргументи изведени от
обекта и предмета на наказателното производство. За иска по чл. 2б ЗОДОВ е
съществено, както установяването на активната процесуална легитимация на
ищеца, така и периода, в който е търпял съответни морални вреди от забавено
правосъдие, с оглед преценката на съответния срок като такъв съставляващ
неразумен срок по смисъла на § 6, ал.1 от ЕКЗПЧОС, което е резултат не само
от обективния период на продължителност на производството във времето, но
се преценява и с оглед обективни критерии. Такъв критерий е моментът, в
който ищецът е придобил качеството страна по делото, неговото процесуално
поведение и активност насочена към приключване на производството по
делото, като се изследват и задълбочено изрично всички посочени в чл. 2б, ал.
2 от ЗОДОВ обстоятелства. Визираните обстоятелства в обжалваното решение
не са обсъдени с необходимата задълбоченост. Отделно от това, нормата на чл.
2б от ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012 г. (ДВ, бр.98/11.12.2012 г.) и въпросната
разпоредба няма обратно действие - същата урежда случаи, които са се
осъществили след нейното приемане. Твърди, че ищецът не е уточнил и не е
доказал пред първоинстанционния съд кое конкретно действие по
разследването не е извършено в разумен срок от органи на ответника
Прокуратура на Република България след 15.12.2012 г. (влизане на нормата на
чл. 2б от ЗОДОВ в сила) или какво конкретно нарушение в рамките на
съответното производство е извършено от тези органи. Счита, че претенцията
основана на действия, извършени преди влизане на чл. 2б от ЗОДОВ в сила, е
недопустима, тъй като до този момент не е налице признато от закона
защитимо право на обезщетение за неспазен разумен срок за разглеждане на
делото.
В нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, първоинстанционният
съд е определил и присъдил на ищеца сумата от 70 000 лв., явяваща се
обезщетение за засегнати нематериални блага от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото по разследване на деяния във връзка с т. н.
"възродителен процес" (сл. дело № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените
сили, преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП - София) в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Както приема ЕСПЧ в практиката
2
си, относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива. Счита, че
присъденият от Софийски градски съд размер на процесното обезщетение не
съответства на критерия за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД. Това е така,
защото разумността на времетраене на производството трябва да бъде
преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно
критериите, установени в практиката на съда, и по - специално - сложността
на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните
държавни органи. В конкретния случай, следва да се отчете, че фактическата
и правна сложност на образуваното досъдебно производство е висока.
Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са посочени
множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой
лица по време на т. н. "възродителен процес", което е налагало извършване на
многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица.
Алтернативно, в случай, че настоящият съдебен състав признае иска за
основателен, то акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху
присъжданата главница, считано от 11.07.2022 г. (датата на подаване на
исковата молба), а не от претендираната с исковата молба дата 25.07.2019 г.
Моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него
постанови решение, с което да отхвърли изцяло исковата претенция за
претърпени неимуществени вреди, предявена от А. С. О., с ЕГН: **********.
Алтернативно, отправя искане до съда да намали размера на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди.
Постановеното решение е обжалвано и от ищеца А. С. О., чрез адв. Е.
Ф., в отхвърлителната част, в която предявеният иск за неимуществени
вреди е отхвърлен за разликата над приетия от съда справедлив размер на
дължимо обезщетение в размер на 70 000 лв. до пълния предявен размер от
120 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2019 г. до
окончателното плащане. Обжалва се и решението и в частта, с която са му
присъдени разноски в размер на само 5,84 лева. Счита, че решението в
обжалваната му част е неправилно и необосновано, постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с
материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на
неимуществените вреди от нарушението по чл. 6 §1 от ЕКЗПЧОС. Излагат се
съображения, че определеният размер на обезщетението не отговаря на
критериите за справедливост, както и че не са обсъдени всички доводи на
въззивника. Съгласно чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ при частично уважаване на иска
съдът осъжда ответника да заплати на ищеца заплатената от него държавна
такса - по отношение на държавната такса не се прилага пропорционалност
съобразно уважената част, а се присъжда в цялост. В нарушение на чл. 10, ал.
3 от ЗОДОВ съдът е присъдил само част от платената държавна такса, а не
целият й размер. Не желае тази част от жалбата му да бъде разглеждана като
молба по чл. 248 от ГПК, защото такава ще е недопустима поради факта, че не
е представил списък на разноските, но последното не е пречка за обжалване
на решението в частта на разноските.
Моли съда да отмени в обжалваната част Решение №1849 от 28.03.2024
г. по гр. д. №20221100107301 по описа на СГС, ГО I-3 състав и да постанови
3
друго, с което да уважи иска за горницата от 70 000 лева до 120 000 лева,
ведно със законните лихви от 11.07.2019 г. и да му присъди разликата в
разноските за първоинстанционното производство от 5,84 лева до 15 лева.
Претендира разноски във въззивното производството.
В съдебно заседание пред въззивния състав жалбоподателят-ответник,
представляван от прокурор от САП, излага становище, с което сочи, че
поддържа жалбата. Оспорва жалбата на другата страна.
Жалбоподателят-ищец, чрез процесуалния си представител, изразява
становище, с което поддържа жалбата и оспорва жалбата на ответника.
Представя ново доказателство – Постановление от 30.09.2024 г. на ВОП-
София по същото досъдебно производство, с което е разпоредено
разследването да продължи за престъпление по чл. 416 и сл. от НК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ - претендира се
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване
на правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело
№ 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП –
София, преобразувано в ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП – София, по
което има качеството на пострадал.
За да постанови обжалваното решение, съставът на СГС, след анализ на
събрания по делото доказателствен материал, е приел, че са налице
предпоставките на чл. 2б от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на
държавата чрез Прокуратурата, която по повод повдигнатото и образувано
наказателно производство, чрез своите действия, е причинила болки и
страдания на ищеца, имащ качеството на пострадал, вследствие нарушаване
на основен принцип на Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи – за разглеждане и решаване на делото в разумен срок
(чл.6, §1).
Настоящият съдебен състав, при извършената служебна проверка по
реда на чл.269, изр.1 от ГПК, установи, че обжалваното решение е валидно.
В обжалваните части решението е допустимо, ето защо въззивният съд
дължи произнасяне по съществото на спора, в рамките на доводите, заявени с
въззивните жалби, от които съдът е ограничен, съгласно нормата на чл. 269,
изр. 2 от ГПК.
Първоинстанционното решение е постановено при напълно изяснена
фактическа обстановка, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният
съд препраща към нея.
Във връзка с релевираните в жалбите оплаквания, настоящият съдебен
състав приема следното:
Страните по делото не спорят, че ищецът А. С. О. е от пряко
пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по
сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. на ВОП -
София, а след това преобразувано в ДП № II-048 от 1999 г. на ВОП - София, за
разследване на извършени през време на „Възродителния процес“
4
престъпления.
Не се спори, а и от представените писмени доказателства се
установява, че поради несъгласие с мероприятията на народната власт по
отношение етническите турци в страната, след задържане в полицейско
управление за времето от 29.12.1984 г. до 22.04.1987 г. ищецът е бил задържан
и лишен от свобода първо в затвора и лагера на остров Белене до 1986 г., а
след това – до м. април 1987 г. - в затвора в ***. Скоро след освобождаването
му от затвора в ***, през месец юни 1989 г. е изселен в Република Турция.
Не се спори, че сл.д. №1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл.162, ал.1, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК - за това, че в периода
от 1984 г. до 1989 г., при условията на продължавано престъпление всеки от
тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална
вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал.
2. във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през периода от 1984 г. до 1989 г. при
условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и
превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация
чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната,
включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани,
принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително
преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с
промяната.
От данните по делото се установява, че на 20.07.1993 г. и на
19.12.1997 г. в съда са били внесени два обвинителни акта срещу обвиняемите,
но образуваните въз основа на тях съдебни производства са били прекратени,
съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила и делото е било върнато на
Прокуратурата за отстраняването им.
През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и
производството по отношение на тях е било прекратено.
През 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спряно,
поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани,
след което е било възобновено.
В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до
04.02.2004 г. са били установени общо 439 пострадали лица, както и техните
законни наследници, от тях са били разпитани общо 184 души. Два пъти – на
18.07.2006 г. и 07.05.2007 г. ищецът бил разпитван като пострадал и свидетел в
Република Турция. Не се спори, че и към момента наказателното производство
е висящо ( в този смисъл е Постановление от 30.09.2024 г. на ВОП-София по
същото досъдебно производство, с което е разпоредено разследването да
продължи за престъпление по чл. 416 и сл. от НК).
Във връзка с установяване на твърдението на ищеца за претърпени
неимуществени вреди пред първата инстанция са събрани гласни
доказателства, чрез разпит на един свидетел.
От показанията на свидетелката Х. С. О. – сестра на ищеца, съдът
приема за установено, че ищецът четири години е бил в Белене и Бобов дол,
затова толкова много иска наказателното производство срещу лицата, виновни
за неоснователното му задържане, да приключи. Тя е заявила, че един ден у
тях дошли хора от Милицията и го закарали в МВР - Момчилград, а след ден –
5
два, заедно с още 24 човека, бил откаран в Белене. Четири – пет месеца
семейството му не знаело дали е жив или умрял, след това получили писмо от
него, че е в Белене. Месец след това имало свиждане и майка им, баща им,
жена му и двете му деца отишли да го видят. Баща им бил стар и болен, майка
им също. Тя толкова се разстроила, че като се върнала от свиждането, веднага
била откарана в болница. В Белене брат й престоял 28 месеца, през това време
три пъти му ходили на свиждане. Свидетелката твърди още, че брат й вече 30
години чака справедливост, иска да има осъдени по образуваното наказателно
дело, но делото за него не е приключило, справедливост няма.
Въззивният съд кредитира показанията на свидетелката, тъй като
същата пресъздава своите преки и непосредствени впечатления, а и
показанията не се опровергават от останалите събрани по делото
доказателства.
По делото са представени доказателства за учредяване на сдружение с
наименование „За справедливост, права, култура и солидарност на
Балканите“, на което ищецът е член. Една от основните му цели е
възстановяване правата и обезпечаване причинените материални и
нематериални вреди на представители на турското население и техните
семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни
периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.
Не се спори, а и от данните по делото се установява, че Сдружението било
особено активно във връзка с наказателното производство.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира
от правна страна следното:
Съгласно чл. 2б ЗОДОВ (ДВ бр. 98/2012г.) Държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл. чл. 6, §1 от
Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи
(ЕКЗПЧОС, ЕКПЧ или Конвенцията). Конвенцията е ратифицирана от
Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г.
- ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 7 септември 1992 г.,
предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България е част от вътрешното право на страната, а нормите й имат
предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им
противоречат. Нормите на ЕКЗПЧОС следва да бъдат прилагани пряко от
националните съдилища, които са длъжни да тълкуват тези на вътрешното
законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на Съда
по правата на човека (в този смисъл е Решение № 29 от 11.11.1998 г. по к.д.
№28/98 г.).
С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ е създаден национален компенсаторен
механизъм за бавно правосъдие, като същата е вътрешноправно средство за
защита - самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, §1 от Конвенцията.
Както се установява от събраните по делото доказателства, ищецът е
сред лицата, легитимирани да предявят иск за присъждане на обезщетение по
чл.2б от ЗОДОВ, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл. 6, §1 от
ЕКЗПЧОС попадат както страните в наказателното производство, така и всеки
6
гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от
производството. В случая, част от вредните обществено опасни последици на
престъплението, по което е повдигнато обвинение в процесното ДП №II-
48/1999 г. по описа на ВОП - София (първоначално образувано като сл. дело
№ 1/1991 г.) по чл. 387, ал. 2. вр., ал. 1 от НК, са именно засягането на основни
граждански права, а именно - на етническа принадлежност, право на име, на
свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че
самият ищец е сред тези лица, които са засегнати от действията на
обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е
засегната неимуществената сфера на ищеца чрез описаните действия, му
придава качеството на пострадал от престъпление, предмет на разследване, и
обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск защита,
обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и
реши в разумен срок.
По същество на правния спор, въззивният съд приема следното:
Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) урежда
фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът е
длъжен да вземе предвид. Тези критерии са дефинирани в закона по начин,
установен и в практиката на ЕСПЧ, които са: общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и техните процесуални представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други
факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода.
По отношение продължителността на процеса, т.е. спазването на
изискването за разумен срок, са релевантни разрешенията, приети в Решение
№ 66/2.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на III Г. О. на ВКС. В него е
посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването
за разумен срок, е най-напред да се установи продължителността на
релевантния период и след това да се прецени дали този период е разумен.
Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси
баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и
необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на
наказателното производство. При преценката си за разумността на
релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото,
поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Посочени
са няколко важни фактора, за да се реши дали делото е сложно: естеството на
фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и
свидетелите, нуждата да се получат документи по делото (включително и от
чужбина), съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в
процеса.
Изхождайки от тези критерии, въззивният състав приема, че
процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991 г. и към момента
- 34 години е на фазата на досъдебното производство. Действително фактите,
обосноваващи обвиненията, видно от представените копия от обвинителни
актове, са многобройни - посочени са множество деяния, представляващи
репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. нар.
„Възродителен процес“, повдигнатите обвинения са първоначално срещу три
лица, а впоследствие срещу пет лица и са за извършването на отделни деяния,
което предполага и извършване на множество процесуално-следствени
7
действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това, настоящият състав
намира, че тази фактическа сложност на следственото дело, не може да
оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за
установяване на фактите.
Както се констатира по-горе, общата продължителност на делото в
наказателния съд, преди да бъде върнато на Прокуратурата със съответните
указания, съгласно приетите по делото писмени доказателства, е незначителна
в сравнение с продължителността на досъдебното производство. Констатира
се двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни
актове съдебни наказателни производства поради едни и същи допуснати
нарушения от страна на Прокуратурата - неясно изложение на
обстоятелствата или липса на такова, относно състава на престъплението по
чл. 387 НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите
от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права.
Всички указания са били свързани с непрецизно изготвения обвинителен акт,
несъответен на разпоредбата на чл. 246 НПК. Действията по съставянето на
обвинителния акт са в правомощията на Прокуратурата, поради което причина
забавянето на производството е неизпълнението на задължението на
съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ
всички факти от обективната и от субективна страна на престъплението, така
че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд. Тъй като
отговорността на държавата е обективна, то е без значение работата на
конкретния прокурор, в т.ч. дали е действал предубедено. Фактическият
състав на отговорността не включва виновното поведение на отделния
държавен орган или на длъжностното лице при неговата администрация.
Необосновано е и възражението на жалбоподателя - ответник, че за
забавянето били от значение и осъществените, по разпореждане на ВС,
международни поръчки за правна помощ, чието изпълнение зависело от
органите на чужда държава. Видно от приложените по делото два броя
разпореждания, в нито едно от тях не е записано указание да се установят и
издирят лицата, преминали през затворите в България за сочения от
прокуратурата период 08.05.1984 г. до 15.12.1988 г., нито същите да бъдат
разпитвани. На следващо място, липсват данни за изпратени, респ. получени
съдебни поръчки от Република Турция. Предвид изложеното, съдът намира,
че не може да се възприеме за обосновано възражението на Прокуратурата, че
забавянето на досъдебното производство се дължи и на необходимостта да
бъдат разпитани като свидетели всички пострадали от престъплението.
На следващо място, безспорно установяването на престъплението, за
което е повдигнато обвинение пред съд, е обусловено от събирането на
определен обем относими и достатъчни за изясняване на обективната истина
доказателства, но същевременно това не следва да води до забавяне на
производството, както е в случая. В този смисъл е неоснователно
възражението на въззивника-ответник. Всички обсъдени факти относно
движението на процесното следствено дело и на действията на
Прокуратурата, които са безспорни в настоящото производство, водят до
категоричния извод, че последната не е изпълнила своевременно
задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала
организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е
извършила своевременно необходимата оперативно - издирвателна работа по
8
установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци
на инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК
срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране
на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната
истина и целите на разследването.
Предвид всичко изложено, въззивният съд намира, че балансът между
интересите на лицето да бъде разгледано и решено в разумен срок
наказателното дело и необходимостта от пълно и всестранно разследване на
наказателното производство е нарушен в ущърб на пострадалото лице.
На следващо място, не са налице доказателства ищецът като
пострадал, да е препятствал развитието на досъдебното производство, в което
същият е бил разпитван като свидетел.
Предвид изложеното, настоящият въззивен състав намира, че в случая
досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а
Прокуратурата не е направила необходимото, за да обезпечи своевременното
извършване на необходимите процесуално-следствени действия. Съдът
намира, че не съществува фактическа и правна сложност, която да обоснове
разумна продължителност на досъдебната фаза на конкретния наказателен
процес повече от 30 години. В подкрепа на изложеното е и обстоятелството,
че давността по чл.81, ал.3 от НК за престъплението, за което е водено
производството, отдавна е изтекла, което изключва наказателното
преследване. Именно в резултат от неизпълнение на задълженията на
Прокуратурата е нарушено правото на ищеца, като пострадал от
престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в
разумен срок по смисъла на чл. 6, §1 от Конвенцията. Ищецът е бил лишен от
възможността да се ползва от предоставените му от закона права на
пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на
обвинението, наред с държавата, с цел получаване на справедливост, в случай
на наказване на виновните.
В допълнение на гореизложеното следва да се посочи, че според
практиката на ЕСПЧ спазването на гаранцията за разглеждане на делата в
разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в
правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на
страните в процеса. Съществен критерий за определяне разумната
продължителност на делото е и „значението на делото за лицето“, което
според практиката на ЕСПЧ не се преценява единствено, с оглед крайния
резултат от производството, а често е свързана с предмета на делото. В
хипотезата на неразумно продължило наказателно производство
отговорността на държавата произтича от това, че производството е
инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс
(процесуални средства и компетентни лица), да организира провеждането на
наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи
справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани е
толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от
престъплението права или критерият „значение на делото“ за пострадалия,
залогът за него е ключов за спора. В случая, ищецът е жертва на т. нар.
„Възродителен процес“ - политическите причини за този процес не могат и не
следва да бъдат обсъждани в настоящото съдебно решение. Няма спор, че
спрямо ищеца са били предприети принудителни насилствени мерки, в
9
резултат на които са били засегнати основни негови човешки права. Деянията,
довели да накърняване на тези основни права, са извършени от конкретни
физически лица, висши държавни служители, които са ги извършили в това си
качество използвайки държавния ресурс, като предприетата по отношение на
ищеца репресия е била с цел насилствена промяна на етно-културната му
идентичност. Безспорно образуваното наказателно производство по сл. дело
№ 1/1991г. за пострадалите, в това число и самият ищец, е било надежда за
въздаване на справедливост, за налагане на заслужено наказание на
виновните, за постигане на удовлетворение и репариране, макар и частично,
на преживените от тях унижения и страдания.
Следва да се отбележи, че по отношение на насилствената асимилация
на мюсюлманското малцинство в страната през време на „Възродителния
процес“ и във връзка с причинените на ищеца неимуществени вреди от
неправомерното му лишаване от свобода, съдът не следва да се произнася, тъй
като същите са извън предмета на спора по предявен иск с правно основание
чл. 2б ЗОДОВ. Посочените по-горе принципни постановки съдът съобрази
само и единствено във връзка с критерия „значимост на делото за ищеца“. В
случая, съдът взе предвид само доказателствата, които са относими към
въпроса за претърпените в резултат от забавянето на наказателното
производство неимуществени вреди.
С оглед изложеното, въззивният състав намира, че е нарушено
правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по
смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, като именно действията на ответника са
довели до настъпването в правната сфера на ищеца на неимуществени вреди,
които подлежат на обезщетяване.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“
обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта“ по чл. 52
от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на
обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за
последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този
критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. На обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички
установени вреди. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на
ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството причинява такива (в т. смисъл са
Решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г.; Решение № 272 от
27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. и Решение № 48/06.04.2020г. по гр. д.
№1610/2019 г., и трите на IV г. о. на ВКС). Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост
по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за
база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната,
възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие
на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно
обогатяване. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно
посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към
всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл.
2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор, като държи сметка и
10
за принципните насоки на ЕСПЧ (в този смисъл е Решение № 306/22.10.2019
г. по гр.д. № 4482/2017 г., IV ГО, ВКС).
При определяне на обезщетението за неимуществени вреди,
причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на
процесното следствено дело в разумен срок, САС взе предвид и нарушеното
чувство за справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите,
напредналата възраст на ищеца – 72 години към днешна дата, което засилва
чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще получи справедливо
разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица.
Съобрази и поведението на самия ищец, който по никакъв начин не е станал
причина за допуснатото забавяне на процеса. Съдът отчете и обстоятелството,
че в конкретния случай забавянето на досъдебното производство за период
над 30 години е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за
които се води производството е изтекла през 2000 г., поради което очакваният
от ищеца резултат вече е невъзможен.
Предвид изложеното, съдът намира, че справедливият размер на
обезщетение е 15 000 лева, в който размер следва да бъде уважена исковата
претенция като се отхвърли за разликата до уважения от състава на СГС
размер от 70 000 лева. Именно поради продължителния интензитет на
установените страдания и разочарования, съдът присъжда по-висок размер от
обичайните в съдебната практика при забавено правораздаване и търсене на
обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, който обичайно не надхвърля 10 000 лв.
За да намали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение,
настоящият състав съобрази съдебната практика за подобни случаи, както и
жизнения стандарт в страната през релевантния период. В тази връзка намира
за несъстоятелно възражението на ищцовата страна. Въззивният състав взе
предвид и обстоятелството, че изходът на следственото дело касае само
моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица,
т.е. това дело няма да рефлектира пряко върху личността на ищеца. Следва да
се посочи, че българското общество и държава многократно по различни
поводи са демонстрирали своята непримиримост, като остро е бил осъждан
начинът, по който се е осъществил т.нар. “Възродителен процес“ и
предприетата срещу българските граждани от турски произход репресия. В
потвърждение на проявената от обществото ни съпричастност и реакция за
случилото се е и декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., с
която категорично се осъжда асимилационната политика на тоталитарния
комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България,
включително и т. нар. „Възродителен процес“ и определянето на този режим
като престъпен и античовешки. Тези обстоятелства би трябвало да се отчетат
и да имат значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална
удовлетвореност.
Отделно от това осъждането на ответника само по себе си има ефекта
на овъзмездяване (Решение № 359/25.09.2012 г., постановено по гр. д. №
1224/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и Решение № 60251 от 19.11.2021 г. по гр. д. №
281/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК).
На следващо място, по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, сочещи на настъпили трайни негативни изживявания в психо-
емоционалното състояние на ищеца.
При определяне размера на обезщетението съдът взе предвид
11
съдебната практика по аналогични случаи от забавено правосъдие по чл. 2б
ЗОДОВ, касаещи "възродителния процес". размерите на присъжданите
обезщетения са между 12 000 лв. (Определение№ 50036/25.01.2023 г. по гр. д.
№ 2661/2022 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. №
3356/2021 г. на ВКС, III г.о., Решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021
г. на ВКС, III г.о. и др./ и 15 000 лв (Определение № 50796 от 04.11.2022 г. по
гр. д. № 1564/2022 г. на ВКС, ІІІ Г.О., Определение № 387/16.05.2022 г. по гр.
д. № 5087/2021 г. на ВКС, IV Г.О., Решение № 50038/01.03.2023 г. по гр. д. №
2093/2022 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 50923/12.12.2022 г. по гр. д. №
2107/2022 г., ІІІ Г.О.).
Въззивният съд намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя-ищец, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в
занижен размер. По-голямата част от възраженията на жалбоподателя-ищец,
свързани със занижения размер на присъденото от първата инстанция
обезщетение, са свързани с упражнената спрямо него репресия по време на
т.нар. „Възродителен процес“, която безспорно е била с много висок
интензитет, но тези вреди не са предмет на делото. ЕСПЧ е имал възможност
да се произнесе, че член 6, §1 от Конвенцията не гарантира правото да се
преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица
(Перез с/у Франция, пар.70). Практиката на ВКС също е последователна по
този въпрос, че само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните
действия на правозащитните органи подлежат на обезщетяване по чл. 2б
ЗОДОВ, но не и вредите от престъплението.
Поради това, настоящият съдебен състав приема за справедлив размер
на обезщетението сумата от 15 000 лв. в който размер следва да бъде уважена
исковата претенция като се отхвърли за разликата до уважения от състава на
СГС размер от 70 000 лева.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя - ответник, че
законната лихва върху присъденото обезщетение се дължи от датата на
подаване на исковата молба в съда. В практиката на ВКС, обективирана в
множество съдебни актове, (напр. Решение № 107 от 29.07.2021 г. по гр. д.
№5914/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО), безпротиворечиво се приема, че при
предявени искове по чл. 2б, вр. чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС законната лихва върху
присъденото обезщетение се дължи от датата на увреждането, макар и
забавеното производство да не е приключило. Поради това, ответникът дължи
законна лихва преди подаване на исковата молба, така както е претендирана от
ищеца, считано от 25.07.2019 г. до окончателното плащане.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода от правния спор, на жалбоподателя - ищец в първата
инстанция, следва за бъдат присъдени разноски и за двете инстанции -
заплатена държавна такса в размер на още 9,16 лв. за първата инстанция и 5
лв. за въззивната инстанция или общо 14,16 лв. Други разноски не се
претендират.
В производството пред САС не са представени доказателства за
уговорено и платено от ищеца адвокатско възнаграждение в полза на
упълномощения по делото адвокат, нито се претендира присъждане на такова,
поради което САС не присъжда разноски за адвокатско възнаграждение.
12
Въззивникът-ответник Прокуратурата на Република България не е
правил разноски в процеса, поради което такива също не му се дължат.
Водим от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8-ми състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 1849 от 28.03.2024 г., постановено по гр.
д. № 7301/2022 г. от Софийски градски съд, I ГО, 3 състав в частта, в
която е осъдена ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, на
основание чл. 2б от ЗОДОВ, да заплати на А. С. О., ЕГН **********,
разликата над 15 000 лв. до 70 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991г., впоследствие
преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП-София, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 25.07.2019 г. до окончателното
изплащане, и в частта, в която в полза на ищеца е присъдено заплащане на
разноски в размер на 5.84 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. С. О., ЕГН **********, съдебен
адрес: гр. София, ул. „Три уши“ №6А, бл. 5, ет.2, офис 10 – адв. Е. Ф., против
ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр.София, бул.“Витоша“ №
2, иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, за сумата от 55 000 лв. -
разликата над 15 000 лв. (определени от САС) до 70 000 лв. (определени от
СГС), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на
сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа
на ВОП-София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
25.07.2019 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части - в
частта, с която искът на А. С. О., ЕГН ********** срещу Прокуратурата на
Република България с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен над
сумата 70 000 лева до пълния предявен размер 120 000 лева, ведно със
законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 25.07.2019 г.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с
адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №1, да заплати на А. С. О., ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. ***, ж.к. „***“ № *, вх. *, ет. *, ап. *, на осн. чл.78, ал.1
от ГПК, сумата от 14,16 лв. (четиринадесет лева и шестнадесет стотинки),
общо сторени разноски в първата и във въззивната инстанции, от които
държавна такса в размер на още 9,16 лв. за първата инстанция и 5 лв. за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС
13
в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14