№ 4713
гр. София, 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110129230 по
описа за 2022 година
РЕШЕНИЕ
27.03.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 29230/2022 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ТС“ ЕАД срещу Т. Н. З., в която се твърди, че
ответникът бил потребител на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в гр.
......................., аб. № 229522, като била доставена топлинна енергия, по договор за покупко-
продажба на топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е доставил топлинна
енергия на стойност 328,42 лева за периода от 01.05.2017 г. до 30.10.2017 г., но ответникът
не я бил заплатил, поради което изпаднал в забава и дължал и обезщетение за забава върху
главница за топлинна енергия в размер на 92,59 лева за периода от 15.09.2018 г. до
29.07.2021 г. Навежда довод, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение,
която била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен
интерес от предявяване на иск за установяване на вземанията. Иска да бъде признато за
1
установено, че ответникът му дължи претендираните суми, както и присъждането на
деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, чрез
особения представител, като се поддържа, че предявените искове са допустими, но
неоснователни. Твърди, че ищеца няма изискуемо вземане спрямо ответника, поради
изтекла погасителна давност, като в случая се прилагало правилото на чл. 111, б. „в“ ЗЗД,
което мотивира подробно. Поддържа, че неоснователна се явява и претенцията за мораторни
лихви, тъй като последната имала акцесорен характер. Иска отхвърляне на предявените
искове.
Третото лице-помагач на страната на ищеца е изразило становище за доказаност и
основателност на предявените искове. Иска претенциите да бъдат уважени.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е
задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2. продавачът да е
доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през
релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б
ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който купува енергия или
природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му
с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот
е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на
който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й…
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
2
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим
както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.
Приложена е Заповед № РСЛ17-РД09-131/29.03.2017 г., като се установява, че Т. Н. З.
е настанена в общинско жилище, находящо се гр. ........................
Съдът при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства намира, че
ищецът не е установил пълно и главно наличието на първата материална предпоставка, а
именно наличието на валидно облигационно отношение. Тъй като в случая безспорно се
установява, че е налице наемно правоотношение между ответника от една страна и трето за
делото лице – Столична Община, в светлината на т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, трябва да се изясни, че за да бъде
ангажирана отговорността на наемателя на недвижимият имот за заплащане на сумите за
потребена топлинна енергия е необходимо по делото да бъде доказано наличието на
индивидуален договор за покупко-продажба на топлинна енергия между наемателят и „ТС“
ЕАД. Индивидуалният договор обвързва страната, която го е сключила, като дерогира
общите правила за сключването на договори за покупко-продажба на топлинна енергия,
предвидено в нормата на чл. 153 ЗЕ. Обстоятелството, че едно лице е собственик на имота,
но друго е сключило индивидуален договор за покупко-продажба на топлинна енергия, не
води до извод нито за солидарност между тях (каквато нито е предвидена в договора, нито в
закона – арг. чл. 121, ал. 1 ЗЗД). Тоест, когато не е установено пълно и главно, че наемателят
е сключил индивидуален договор – напр. чрез подаване на молба-декларация за откриване
на партида, пасивно материално легитимиран да отговаря по иска за заплащането на
стойността на потребената топлинна енергия е собственика, съответно вещният ползвател на
имота. Извод в противна насока не може да се черпи от правилото на чл. 232, ал. 2, пр. 2
ЗЗД. Този извод е обусловен от една страна от обстоятелството, че активно материално
легитимиран по този иск е единствено наемодателят (дори когато последният не е заплатил
предварително сумите – така напр. Решение № 11 от 1.02.2011 г. на ВКС по гр. д. №
560/2010 г., III г. о., ГК ), но не и трето лице – дружества предоставящи съответни
3
комунални услуги. В тази насока трябва да се отбележи и обстоятелството, че ищецът нито е
сочил, нито е ангажирал доказателства, че действително е налице отделно договорно
правоотношение за покупко-продажба на топлинна енергия с ответницата, която изрично е и
оспорила наличието на облигационно отношение между страните. При това положение и
предвид неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът намира, че следва
да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл.
154, ал. 1 ГПК.
Необходимо е да се изясни, че дали страните спорят по отношение на определено
обстоятелство, съответно дали ответника оспорва определени факти не би могло да
освободи ищецът-кредитор от доказателствената тежест да установи пълно и главно
наличието на материалните предпоставки за уважаване на предявения иск. След като
последните не са установени, то при неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Единственото изключение от това принципно
положение е когато съдът е обявил в доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК, съответното обстоятелство за безспорно и ненуждаещо се от доказване – в този смисъл
Решение № 5 от 08.02.2019 г. по гр. д. № 1362/2018 г., II Г. О. на ВКС . От друга страна
фактът, че ищецът е предоставил споразумение с ответницата, не може еднозначно да бъде
ценен като признание за наличие на облигационно отношение между страните. В правилото
на чл. 73 ЗЗД е предвидено, че задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори
против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от
длъжника (т.е. ако се касае за задължение intuito personae) – в този смисъл Решение № 400
от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2014 г., IV г. о., ГК , според което
„…изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава
длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът
не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава
да съществува - тя е погасена от изпълнението. Плащането от трето лице създава
облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. Тези отношения
обаче нямат никакво значение за удовлетворения кредитор. Съгласно чл. 74 ЗЗД третото
лице се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, ако е имал интерес да изпълни
или има иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, ако е изпълнил без да има интерес
от това.“ – съответно плащайки задължението на наемодателят, наемателят изпълнява
задължението си по договора за наем по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, като по този начин и двете
задължения се погасяват (на наемодателя към третото лице и на наемателят към
наемодателя). В случая трябва да се отбележи, че представеното от ищеца заявление от
ответника (л. 18 в кориците на делото) може да се цени единствено като индиция, тъй като
не касае сумите за процесния период и няма характер на искане за доставяне на топлинна
енергия, а за плащане на суми, които принципно няма пречка по аргумент от чл. 73 ЗЗД да
се заплатят от всяко трето лице, дори при липсата на правен интерес, тъй като не се касае за
задължение, което е с оглед личността на длъжника.
Следователно предявените главни искове са неоснователни, поради което следва да
бъдат отхвърлени, като е безпредметно обсъждането на останалите материални
предпоставки за тяхното уважаване.
Тъй като обуславящите претенции (главните искове) са неоснователни, то такива се
явяват и обусловените (по акцесорните претенции) по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
обезщетения за забава в размер на законната лихва върху главниците. В тази насока трябва
да спомене, че искът за заплащане на цената на услугата дялово разпределение, макар и да
касае главница е предпоставен от установяване на факта, че страните действително са се
намирали в облигационно отношение, а така също и, че действително е доставена топлинна
4
енергия за която да се извърши услугата дялово разпределение, тъй като ако топлинна
енергия не е била доставена, то е безпредметно и извършването на услугата, респ.
заплащане на цената за същата.
Отделно от горното, съдът намира, че за пълнота трябва да посочи, че претенцията за
главницата е погасена по давност.
Настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК, поради което с
оглед уредената фикция в посочената норма, настоящият иск се счита предявен от
24.08.2021 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При това положение с оглед приложение на нормите на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“
ЗЗД от този момента давността се счита спряна и прекъсната. С оглед направеното
възражение за давност в случая следва да се приложи правилото за изтекла погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения на
ОСГТК на ВКС, дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. , „понятието
„периодично плащане” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви”…”Вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага
тригодишна давност”. Следователно при съобразяване на момента на подаване на исковата
молба и кратката тригодишна погасителна давност, следва, че всички вземания преди
24.08.2018 г. са погасени по давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В раздел „Заплащане на ТЕ” от ОУ, чл. 33, ал. 1 (одобрени с
Решение на ДКЕВР от 2016 г., приложими за процесния период, като същите са представени
по делото), клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ОУ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Тоест, вземанията за процесния период са погасени по давност, тъй като последният
възможен падеж с оглед общите условия е 15.11.2017 г.
). Вземането за законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява функция на
главното вземане. Следователно, при така изяснената връзка в случая, като допълнителен
аргумент е приложимо и правилото на чл. 119 ЗЗД, според което с погасяването на главното
вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за
тях да не е изтекла. При граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на
посочената новела на закона, съдът достига до извод, че под допълнителни вземания не
следва да се разбират само акцесорните вземания, а и обусловените такива във връзка с
главната креанса. Това изисква изясняване на понятието за акцесорно и адиектно вземане.
Акцесорни са онези сделки, които се намират в зависимо положение от действието на една
друга сделка, наречена главна. Тоест, техните правни последици са в рамката, очертана от
главната сделка. Въпреки това акцесорните сделки са относително самостоятелни, те се
сключват отделно от самостоятелната сделка, като в правния им режим се включват и
правни норми, които ги отличават от главните сделки. Освен това акцесорните съглашения
са функция на главните, чието изменение, разваляне, погасяване и т.н., води до последици
непременно и за акцесорната сделка. По правило тази връзка между главното и акцесорното
съглашение е еднопосочна, като изменение, разваляне, погасяване и т.н. на акцесорната
сделка не рефлектира върху главната. В случая, обаче е налице характерно проявление, при
акцесорността, дори при семантичното тълкуване на израза (от лат.) следва, че се касае за
5
нещо добавъчно или допълнително, което изменя основанието на креансата, но въпреки
изменението произтича от същото. Докато при допълнителните вземания основанието за
възникването им е различно от това на главното вземане, както е в процесния случай. Но
при адиектните (допълнителните) вземания е налице връзка между двете основания, която
по правната си природа е такава на обусловеност. От проведеното разграничение следва да
се направи извод обаче, че същото касае разбирания за акцесорност и адиектност в тесен
смисъл на понятията, а в широк смисъл и двете влизат в общото разбиране за акцесорност,
за което се прилага посочената разпоредба – чл. 119 ЗЗД. Нещо повече, въпреки проведеното
разграничение в процесния случай трябва да се отбележи, че законната лихва макар и да не
функция на сделка, т.е. на две насрещни волеизявления, то същата произтича по силата на
закона, защото законодателят е счел, че неточното изпълнение на парично задължение в
темпорален аспект винаги води вреди за кредитора. Тоест, законната мораторна лихва се
явява акцесорно вземане към това за главницата, чието основание е нормата на чл. 86, ал. 1
ЗЗД. Посочения смисъл – вж. напр. Решение № 77 от 13.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
84/2016 г., II т. о., ТК; Решение № 26 от 24.07.2018 г. на ВКС по к. т. д. № 1853/2017 г.
Следователно, след като изцяло е погасено по давност основното вземане, то такова се явява
и акцесорното – за мораторна лихва. Следователно претенцията следва да бъде отхвърлена.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ответника. Последният не е поискал присъждането на деловодни разноски,
като не е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3
ГПК не следва да му се присъждат деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от
исковете.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ТС“ ЕАД, ЕИК: ....................., със седалище и
адрес на управление: гр. ...................... срещу Т. Н. З., ЕГН: **********, със адрес: гр.
......................., за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Т.
Н. З., ЕГН: ********** дължи на „ТС“ ЕАД, ЕИК: ....................., сумата от 328,42 лева,
представляващи цена на незаплатена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на
топлинна енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. ......................., аб.
№ 229522 за периода от 01.05.2017 г. до 30.10.2017 г., както и сумата от 92,59 лева,
представляващи мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2018 г. до 29.07.2021
г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.09.2021 г. по ч. гр.
д. № 48727/2021 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „ТС“ ЕООД на
страната на ищеца „ТС“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
с въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6