№ 106481
гр. София, 27.07.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ИВ. И.А АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. И.А АНГЕЛОВА Частно
гражданско дело № 20241110139240 по описа за 2024 година
Производството по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „ПКБ“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение
срещу С. И. Ж. и за вземане в размер на 131,40 лв., представляващо възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги и общо сумата от 130 лева, представляваща такси за
извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 дни.
Заповед за изпълнение е издадена за вземанията за главница, договорна и законна
лихва, както и за разноските.
По отношение на претендираното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги.
Претендираната такса за допълнителни услуга, видно от описанието й в заявлението,
е сума, която се начислява за поискани от длъжника допълнителни услужи. Видно от
заявлението за предоставяне на допълнителна услуга и съдържанието на самия договор за
допълнителна услуга, кредиторът е обвързал предоставянето й с договора за заем – тоест,
допълнителната услуга не може да се предостави на лице, което не е сключило договор за
заем. Разпоредбата на чл.10а ЗПК предвижда възможност на кредитора да събира такса и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но при
две условия – първо – да не се изискват такси за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита / чл.10а,ал.2/ и второ, за едно и също действие да не се събира
такса повече от веднъж. /ал.3, същата разпоредба/ Законът въвежда правилото видът,
размерът /***на таксата/ и действието, за което тя ще се събира, да бъдат ясно и точно
определени в договора.
При систематическото тълкуване на разпоредбите, се налага извод, че таксата е
дължима, само ако е уговорено по ясен и разбираем начин за какъв вид действие ще се
събира тя, какъв е нейният размер. Същевременно, дори ясно да е посочено горното,
кредиторът не може да събира такса, ако същата е свързана с усвояването или управлението
1
на кредита.
Видно от вписването в споразумението за допълнителни услуги, таксата се дължи
за „1. Приориетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2.Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен
брой погасителни вноски; 4.възможност за смяна датата на падежа; 5. Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Услугите съставляват услуги по управление на кредита, поради което и за тях
кредиторът няма право да начислява такса. Едновременно с това, такса не се дължи и тъй
като в договора не е предвиден нейния размер / посочен е размер на вноската/, а дори да се
приеме, че размерът е определяем, при извършване на аритметична операция, то не е
посочено за коя услуга каква сума се дължи, каквото е изискването на ал.3 на чл.10аЗПК.
Разпоредбата на чл.10а ЗПК, е императивна, тъй като въвежда изискване, което не може да
се променя по волята на страните.
По отношение на претендираната такса разходи.
Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това
вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект
това не е никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото
наименование прикрива истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от
забавата. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора и това е лихвата за
забава, за което се издаде заповед за изпълнение. Ето защо съдът приема, че процесната
клауза преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. По
тази причина тя също е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва
да се приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е и в пряко противоречие на забраната за
неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън
присъщите й от закона функции, което също влече нищожността й.
В хипотезата на заявление по реда на чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши
преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е
изрично вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Ето защо заявлението в
посочените части следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от
27.06.2024 г. на „ПКБ“ ЕООД срещу С. И. Ж. и за вземане в размер на 131,40 лв.,
представляващо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и общо сумата от
130 лева, представляваща такси за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече
2
от 90 дни.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от получаването на препис от него.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3