Р Е Ш Е Н И Е
№
407
гр.
Велико Търново, 17.12.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, IV-ти състав, в публично заседание на първи декември две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ЙОРДАНКА
МАТЕВА
При секретаря Д. С. разгледа докладваното от
съдия Матева адм. дело № 605/2021 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във връзка чл. 145 и
следващите от Административнопроцесуалния кадекс (АПК).
Образувано е на
основание изпратена от ТП на НОИ – Велико Търново жалба от В.Ц.П. *** против
Решение № 1012-04-125#7/10.09.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Велико
Търново, с което е отхвърлена нейна жалба против Разпореждане №
041-00-4141-5/15.07.2021 г. и Разпореждане № 041-00-4141-10/15.07.2021 г. на
експерт по осигуряването в ТП на НОИ – Велико Търново, с които й е разпоредено
за възстанови недобросъвестно получените парични обезщетения за безработица за
периода от 23 до 30 април 2020 г. на стойност 123.48 лева и за периода от 01 до
19 юли 2020 г. на стойност от 267.54 лева и съответните лихви.
Жалбоподателката счита,
че обжалваните административни актове са постановени в противоречие с
приложимия материален закон, тъй като неправилно ответникът приема, че за
периодите, за които се разпорежда възстановяване на паричните обезщетения за безработица
е упражнявала и друга дейност, освен граждански договор. Счита, че след като не
се зачита за осигурителен стаж времето, за което са й внесени осигурителни
вноски като лице по чл. 4, ал. 3, т. 6 от КСО, то е налице прекъсване на
осигуряването на основание чл. 10, ал. 2 от КСО и приложимата норма в случая е
на т. 5 от чл. 4, ал. 3 на КСО, според която обаче лицата, които полагат труд
без трудово правоотношение и получават месечно възнаграждение, под една
минимална работна заплата, какъвто е нейния случай, не подлежат на осигуряване
и съответно няма пречка за получават обезщетение за безработица. По тези мотиви,
доразвити писмено в молба от 26.11.2021 г. претендира отмяна на решението и потвърдените
с него разпореждания и присъждане на направените съдебни разноски.
Ответникът –
Директорът на ТП на НОИ – гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител
юк В., изразява становище за неоснователност на жалбата по мотивите, изложени в
решението. В писмени бележки по делото излага подробни доводи за това, че за
месеците април и юли 2020 г. жалбоподотелката е полагала труд при двама
работодатели (съответно за периода от 23.04 до 30.04 и от 01.07.до 19.07.),
като е била осигурено лице за съответния месец и при двамата, като за полагания
труд без трудово правоотношение по гражданския си договор с „Леон Бг Деловодни
услуги“ ЕООД за периода на целите месеци април и юли е подлежала на осигуряване
от последното дружество на основание чл. 4, ал. 3, т. 6 от КСО, поради което на
основание чл. 54а от КСО няма право на обезщетение за безработица за тези месеци.
Развива подробни доводи и по отношение за извършеното предварително събиране на
разпредените за възстановяване суми. Претендира разноски.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на
страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена
срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност, от
активно легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването и в рамките на
законоустановения срок, поради което същата е допустима.
По делото се
установява следната фактическа обстановка:
Предмет на обжалване
в настоящето производство са две Разпореждания, с които е разпоредено на В.Ц.П.
да възстанови неоснователно изплатени й суми, представляващи парични обезщетения
за безработица: Разпореждане № 041-00-4141-5/15.07.2021 г. и Разпореждане №
041-00-4141-10/15.07.2021 г. на експерт по осигуряването в ТП на НОИ – Велико
Търново, с които й е разпоредено да възстанови изплатените й обезщетения за
безработица съответно за периода от 23 до 30 април 2020 г. на стойност 123.48
лева и за периода от 01 до 19 юли 2020 г. на стойност от 267.54 лева и
съответните лихви. В първото от двете разпореждания е посочено, че през месец
април 2020 г. П. е упражнявала труд по граждански договор с „Леон БГ деловодни
услуги“ ЕООД, като е подлежала на осигуряване от страна на последното
дружество, което от своя страна е подало и съответните данни по чл. 5, ал. 4,
т. 1 от КСО. Аналогични са доводите и във второто разпореждане – посочено е, че
и през месец юли жалбоподотелката е изпълнявала трудови функции по граждански договор
с това дружество и е подлежала на задължително осигуряване от него (което е и сторено)
доколкото считано от 20.07.2020 г. е започнала работа и по трудов договор.
Срещу тези две
разпореждания е подадена жалба от П., с която се изразява несъгласие с издадените
актове и се иска отмяната им от директора на ТП на НОИ.
С Решение № №
1012-04-125#7/10.09.2021 г. директорът на ТП на НОИ – Велико Търново е
отхвърлили жалбите като неоснователни. За да потвърди разпореждането,
директорът на ТП на НОИ е приел, че правилно са преценени материалноправните
предпоставки за възникване на правото на обезщетение за безработица. Посочил е,
че след като през месец април и юли (макар и не през целите месеци) П. е извършвана
трудова дейност както по трудови договори, така и по граждански договор (само
последната за целия месец), то лицето е подлежало на осигуряване за дейността,
извършвана без трудов договор (т.е. по гражданския такъв) за целия период на
нейното изпълнение независимо от размера на възнаграждението на основание чл.
4, ал. 3, т. 6 от КСО, който предвижда, че са задължително осигурени лицата,
които полагат труд без трудово правоотношение, които са осигурени на друго
основание през съответния месец, независимо от размера на полученото
възнаграждение трудови.
Потвърдителното
решение е връчено на П. на 14.09.2021 г. Недоволна от него, тя го е оспорил по
съдебен ред на 27.09.2021 г. и въз основа на тази жалба е образувано настоящето
дело. Като писмени доказателства по него са приобщени материалите от административна
преписката и документи, представени от жалбоподотелката, които касаят
събирането на процесните суми (т.е. предварителното изпълнение на акта).
При така
установеното от фактическа страна съдът намира, че жалбата е неоснователна,
поради следното:
Оспорените актове (разпорежданията
и потвърждаващото ги решение) са издадени от компетентен орган, в кръга на
неговите правомощия, при спазване на материалноправните и процесуалноправните
предпоставки за законосъобразността им и при съблюдаване целта на закона.
Спорът между
страните не е за фактите, а по тълкуването и прилагането на КСО.
По делото не е спорно,
че до 24.04.2020 г. В.Ц.П. е работила по трудово правоотношение с ЧСИ Г.– С.,
гр. Велико Тръново и считано от тази дата трудовото й правоотношение с този
работодател е прекратено. След като е така, то е ясно, че за същата е осигурено
лице за всички рискове на това основание. Не е спорно, че за периода на целия
месец април П. е изпълнявала и дейност по граждански договор с „Леон БГ
деловодни услуги“ ЕООД, като от последното й е изплатено възнаграждение под МРЗ
за страната. Спорът е дали същата е подлежала на осигуряване за тази си дейност?
Съдът смята, че положителният отговор на този въпрос се налага от тълкуването
на нормата на чл. 4, ал. 3, т. 6 от КСО. Цитираната норма предвижда, че са осигурени
лица лицата, които полагат труд без трудово правоотношение, които са осигурени на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото
възнаграждение. Т.е тази разпоредба не изследва въпроса за
продължителността на осигурителните стажове по двете правоотношения, налагащи
осигуряването, а се интересува от това дали двете дейности са в един и същ съответен месец (очевидно включващ целия
период от първо до съответното последно число на месеца). След като в един и
същи месец – април, лицето е било осигурено на основание изпълнение на трудов
договор, то същото е подлежало на осигуряване и за дейността, извършвана по
граждански договор през същия – съответен, месец, на основание чл. 4, ал. 3, т.
6 от КСО. Това е така, защото след като лицето е работило до 22.04.2020 г. по трудов
договор то е било осигурено от работодателя си на основание трудовата дейност по
този договор за дните, когато е извършвало тази си дейност, но това не означава,
че това осигуряване не е „през съответния месец“. А именно това обстоятелство е
то значение за да се прецени дали подлежи на осигуряване и за дейността си по
гражданския договор. След като в същия месец лицето е изпълнявало дейност и по
гражданския си договор, то е подлежало на осигуряване и на това основание и в
този смисъл е изпълнявало трудова дейност, която е подлежала на задължително
осигуряване.
Аналогично е
положението и за месец юли на 2020 г. Жалбоподателката е започнала работа по
трудов договор с Община Свищов на 20.07.2020 г. и считано от тази дата е
осигурена на основание чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО за всички рискове. През целия
месец юли обаче същата отново е изпълнявала трудова дейност по гражданския си
договор с „Леон Бг Деловодни услуги“ ЕООД и за това, независимо от размера на възнаграждението
е подлежала на осигуряване и за тази дейност, защото както се каза вече, за е
била осигурена за съответния период
по трудовото си правоотношение. Тук отново следва се посочи, че чл. 4, ал. 3,
т. 6 от КСО не изисква идентичност на периода на извършване на различните
дейности, подлежащи на осигуряване, а изисква те да се бил осъществяване в рамките
на един и същ съответен месец – т.е.
в рамките на периода между първото и последното му число от датата. Чл. 4,ал.
3, т. 6 от КСО изисква осигуряване на лицата, които полагат труд без трудово
правоотношение, които са осигурени на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото
възнаграждение, а не през същия
период, когато е извършвана и другата дейност.
В тази връзка ответникът
е последователен, доколкото е дал указания на „Леон Бг Деловодни услуги“ ЕООД да
заличи осигуряването ъ само за м. май и юни, защото е посочил, че тогава за
жалбоподотелката е била приложима нормата на т. 5 от чл. 4, ал. 3 от КСО, но това
е така, защото през нито един ден от тези месеци за нея не е било налице
основание за друго осигуряване и такова не е имало за тези съответни месеци.
По тези съображения,
съдът намира, че за месеците април и юли жалбоподотелката е извършвала дейност
по граждански договор, която е подлежала на осигуряване на основание чл. 4, ал.
3, т. 6 от КСО и правилно с процесните разпореждания изплатените й обезщетения
за тези периоди са приети за неоснователни. Това е така, защото съгласно чл.
54а, ал. 1., т. 3 от КСО право на това обезщетение имат лицата, които не
упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по
този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата
по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. След като е така и не се
спори, а се доказва и от преписката по делото, че на П. са били изплатени суми
за тези периоди, то правилно е разпоредено възстановяването им, защото те са
получени без основание. Жалбоподателката не може да претендира добросъвестност,
след като не е декларирала всички обстоятелства от значение за изплащане на
заявените обезщетение, вкл. не е уведомила ответната администрация за обстоятелството,
че е изпълнявала трудова дейност по граждански договор срещу възнаграждение.
Всички изложени други
възражения, които касаят действията по събиране (вкл. принудително) на сумите –
предмет на разпорежданията, не са предмет на настоящето дело, защото
изпълнението на административните актове, в това число предварителното (което при
това е подлежало на спиране, ако жалбоподателката е направила искане за това по
надлежния ред) са предмет на други производства и не касаят законосъобразността
на процесните актове (а евентуално законосъобразността на изпълнението ми). Ето
защо съдът не обсъжда същите в това решение.
Поради това съдът
намира обжалваното решение за обосновано и издадено при правилно приложение на
материалния закон, което налага отхвърляне на жалбата със съответните последици
от това. В тази връзка и при този изход на делото и на основание чл. 143, ал.
3 от АПК вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, колкото са претендирани
от страната, доколкото са под законоустановения минимум.
Така мотивиран и на
основание чл. 172, ал. 2
и чл. 143, ал. 1
от АПК, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Ц.П. *** против Решение №
1012-04-125#7/10.09.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което
е отхвърлена нейна жалба против Разпореждане № 041-00-4141-5/15.07.2021 г. и
Разпореждане № 041-00-4141-10/15.07.2021 г. на експерт по осигуряването в ТП на
НОИ – Велико Търново.
ОСЪЖДА В.Ц.П., с ЕГН ********** *** да плати на ТП
на НОИ - Велико Търново сумата от 150 (сто и петдесет) лева разноски за делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване и е
окончателно на основание чл. 119 от КСО.
Решението ДА СЕ СЪОБЩИ на страните чрез изпращане
на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: