№ 266
гр. Бургас , 30.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100500507 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от Община Поморие, с адрес
гр.Поморие, ул.“Солна“ № 5, представлявана от Кмета инж.Иван Атанасов Алексиев,
подадена чрез пълномощник адв.Г., против решение № 260042/27.11.2020 г. , постановено
по гр.д.№ 189/2020 г. по описа на РС-Поморие, с което Община Поморие е осъдена да
заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Елин Пелин,
ул.”“Кирил и Методий“ № 23,, представлявано от управителя Николай Илиев, сумата в
размер на 10 416.90 лв., представляваща договорена неустойка за забава, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба – 05.05.2020 г. до
окончателното плащане. Със същото решение Община Поморие е осъдена да заплати на
„РТК“ ООД сумата от 1966.67 лв. за направените по делото съдебни разноски.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение,
като същото се счита за неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени
процесуални нарушения. Счита се за неправилен извода на районния съд, че в сключения
между страните договор има уговорена неустойка, като се сочи, че в текста на чл.15 от
договора никъде не е използван термина неустойка или обезщетение, а става въпрос за
уговорена лихва за забава, поради което искът за заплащане на неустойка, каквато не е
уговорена, е неоснователен. В тази връзка, въззивникът счита, че дори и да се приеме за
правилен извода на ПРС, същият необосновано и неправилно е оставил без уважение
1
направеното от общината възражение за нищожност на клаузата на чл.15 от договора поради
противоречие с добрите нрави, като съдът бланкетно е цитирал ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСГТК, ВКС и в противоречие с дадените от ВКС указания не е направил анализ на
конкретната договорна норма, за да се прецени нейната действителност. При това се счита,
че уговорената неустойка излиза извън рамките на нейния обезщетителен и санкционен
характер, за което в жалбата са изложени съображения. Счита се също, че съдът
необосновано и неправилно е оставил без разглеждане искането на Община Поморие да
намали размера на тази неустойка до размера на дължимата за периода законна лихва, тъй
като общината е изпълнила задължението си и въпреки забавата ищецът не е претърпял
никакви вреди, като ПРС неправилно се е позовал на чл.309 ТЗ за което също са изложени
съображения. При това, според въззивника, непроизнасянето по искането на общината по
чл.92, ал.2 ЗЗД съставлява съществено процесуално нарушение, което е основание за
връщане на делото на първата инстанция. Моли въззивния съд да отмени изцяло
обжалваното решение и да върне делото на първата инстанция за произнасяне по
възражението по чл.92, ал.2 ЗЗД, а ако не са налице основания за връщане да се постанови
ново решение, с която предявения иск да бъде отхвърлен. Не са направени доказателствени
искания. Претендира се заплащане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „РТК“
ООД, подаден чрез адв.А., в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната
жалба и за потвърждаване на решението на районния съд като правилно и законосъобразно.
Оспорват се като неоснователни доводите на въззивника за липса на уговорена неустойка,
респ. за нищожност на клаузата за неустойка и за намаляване на неустойката поради
прекомерност, за което в отговора за изложени подробни съображения. Моли съда да остави
без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на районния
съд като правилно и законосъобразно. Не са направени доказателствени искания.
Претендират се направените по делото разноски.
Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е подадена
в законоустановения срок и от лице, което има правен интерес от обжалването, поради
което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.92
ЗЗД, предявен от „РТК“ ООД против Община Поморие, за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата общо от 10416.90 лв., представляваща уговорена неустойка за забава по
сключен между страните Договор № Д-610/02.12.2016 г., формирана за периода от
30.04.2017 г. до 20.04.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
Изложени са твърдения, че след проведена процедура по възлагане на обществена
2
поръчка, между страните е сключен Договор № Д-610/02.12.2016 г. за извършване на
дейности по сметосъбиране, сметоизвозване и почистване на територията на Община
Поморие в това число и на територията на Кметства Каблешково и Ахелой, за които
дейности се издават отделни протоколи и фактури. Сочи се, че съгласно договора
дължимите суми за извършените от ищеца дейности е следвало да се заплащат от ответната
община в срок до 30 дни след издаването на фактурата и съставянето на приемо-
предавателен протокол за извършените работи, като съгласно чл.15 от договора – при забава
се дължала лихва, която всъщност представлява уговорена неустойка, в размер на 0.1 % от
стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността на
договора, която съгласно чл.2 от същия възлиза на 3 420 000 лв. без ДДС. Твърди се, че
ищецът е изпълнявал точно и в срок задълженията си, но ответникът заплащал своите
задължения със значително забавяне, поради което на основание чл.15 от договора му дължи
сумата общо от 10416.90 лв., представляваща сбор от следните суми:
2677.50 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 7657.20 лв. по фактура №
6580/31.03.2017 г., за периода от 30.04.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 7.65 лв. по дните на забавата – 350, без да се
превишава ограничението по договора;
479.50 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 1375.06 лв. по фактура №
6581/31.03.2017 г., за периода от 30.04.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 1.37 лв. по дните на забавата – 350, без да се
превишава ограничението по договора;
1958.40 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 6125.76 лв. по фактура №
6590/30.04.2017 г., за периода от 30.05.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 6.12 лв. по дните на забавата – 320, без да се
превишава ограничението по договора;
416.00 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 1308.58 лв. по фактура №
6591/30.04.2017 г., за периода от 30.05.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 1.30 лв. по дните на забавата – 320, без да се
превишава ограничението по договора;
2219 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 6341.80 лв. по фактура №
6582/31.03.2017 г., за периода от 30.04.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 6.34 лв. по дните на забавата – 350, без да се
превишава ограничението по договора;
570.50 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 1634.68 лв. по фактура №
6583/31.03.2017 г., за периода от 30.04.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 1.63 лв. по дните на забавата – 350, без да се
превишава ограничението по договора;
1 622.40 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 5073.44 лв. по фактура №
6592/30.04.2017 г., за периода от 30.05.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 5.07 лв. по дните на забавата – 320, без да се
превишава ограничението по договора;
473.60 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 1486.54 лв. по фактура №
6593/30.04.2017 г., за периода от 30.05.2017 г. до 20.04.2018 г., формирана като
произведение на дневното обезщетение от 1.48 лв. по дните на забавата – 320, без да се
превишава ограничението по договора.
3
Тъй като ответникът към момента не е заплатил горепосочените суми, ищецът
претендира за осъждане на Община Поморие да заплати на „РТК“ ООД сумата общо от
10416.90 лв., представляваща договорена неустойка за забава, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответната Община Поморие е
оспорила предявения иск като неоснователен. На първо място ответникът е оспорил
наличието на валидно уговорена клауза за неустойка с твърдението, че в чл.15 от договора
се касае за лихва за забава, поради което за ищеца липсва правно основание за предявяване
на настоящия иск. На следващо място, ако се приеме, че клаузата на чл.15 е всъщност
договорна неустойка, ответникът е направил следните възражения – възражение за
нищожност на тази клауза поради противоречие с добрите нрави по чл.26 ЗЗД, тъй като
уговорения размер на неустойката излиза извън обезщетителния и санкционен характер на
същата; възражение по чл.92, ал.2 ЗЗД за прекомерност на неустойката и за нейното
намаляване до размера на дължимата законна лихва за процесния период, тъй като Община
Поморие е изпълнила задължението си и въпреки забавата за това ищецът не е претърпял
никакви вреди. Ответникът е направил и възражение за изтекла погасителна давност с
твърдението, че изискуемостта на фактурите е настъпила на 30.04.2017 г. и с изтичането
на тригодишния срок вземанията за неустойки са погасени.
Страните по делото са ангажирали писмени доказателства и експертиза за
установяване на твърденията и възраженията си.
След извършен анализ на доказателства по делото, първоинстанционният съд е
приел за безспорно наличието на сключен между страните Договор от 02.12.2016 г. за
обществена поръчка за сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци, почистване на
териториите за обществено ползване, измиване на улиците, снегопочистване и опесъчаване
на улиците в Община Поморие, в чл.15 от който е уговорено, че „при забава на изпълнение
задълженията по договора неизправната страна дължи на изправната лихва за забава в
размер на 0,1% въърху стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от
20% от стойността на договора“. За установено е прието също, че издадените за
извършените дейности фактури са осчетоводени в счетоводствата на „РТК“ ООД и на
Община Поморие, като сумите по всички фактури са платени от ответника със закъснение,
на 20.04.2018 г. По отношение на клаузата на чл.15 от договора и изхождайки от начина по
който е уговорено обезщетението за неизпълнение (процент за всеки ден просрочие, не по
голямо от определен размер), районният съд е приел, че в случая страните са уговорили
задължение за неустойка. В тази връзка за неоснователно е счетено направеното от
ответника възражение за погасяване по давност на неустойката, тъй като съгласно чл.114,
ал.4 ЗЗД погасителният тригодишен давностен срок в случая е започнал да тече от датата на
извършеното плащане по съответните фактури – 20.04.2018 г. и към датата на подаване на
исковата молба на 05.05.2020 г. същият не е изтекъл. За неоснователно е счетено и
възражението на ответника за нищожност на уговорената неустойка, като съдът се е позовал
4
на разясненията, дадени в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСTK.
Съдът е приел, че претендираната от ищеца неустойка е заради забавено изпълнение на
задължението и не се спори, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на част от
задълженията си. Прието е също, че така уговорената неустойка не може да се намали
поради прекомерност, във връзка с разпоредбата на чл.309 ТЗ и в случая не може да се
направи извод, че неустойката излиза извън своите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, като не може само на основание, че се твърди прекомерност, да се
приеме, че същата противоречи на добрите нрави. По тези съображения и с оглед прието по
делото заключение на ССЕ, съдът е уважил като основателна исковата претенция в
предявения размер от 10416.90 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
до окончателното плащане.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното
решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим
съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за частично
основателна.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните,
поради което не следва събраните по делото доказателства да се описват отново и от
въззивния съд. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното
производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от
първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се
преповтаря и в настоящото решение.
По правилността на решението, с оглед оплакванията във въззивната жалба и
събраните по делото доказателства, БОС намира следното:
Спорният по делото въпрос, пренесен и във въззивната инстанция, е дали уговорката
в чл.15 от процесния договор има характер на неустойка, дали същата е нищожна и
прекомерна. Съгласно разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от неизпълнението,
без да е нужно те да се доказват. В чл.15 от процесния договор страните са постигнали
съгласие, че „при забава на изпълнение задълженията по договора, неизправната страна
5
дължи на изправната лихва за забава в размер на 0,1 % върху стойността на дължимото за
всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността на договора“. Тълкувайки
уговореното в договора на основание чл.20 ЗЗД, въззивният съд намира, че посоченото в
чл.15 обезщетение има характер на договорна неустойка за забавено изпълнение (мораторна
неустойка), като същата е уговорена за покриване на вредите от забавата, без да е нужно те
да се доказват. В това се проявява обезщетителната функция на неустоката, като същата
притежава ощ две функции: да обезпечи изпълнението на задължението – длъжникът
предварително е в известност за последиците от неизпълнението (в случая от забавеното
изпълнение), и да санкционира длъжника – тя може да надвишава действително претъпените
вреди. В случая, с оглед начина на определяне размера на обезщетението, уговорката по
чл.15 от договора има характер на неустоечна клауза, тъй като обезщетението за забава е
уговорено подневно, като процент от неизпълнената част от задължението и с краен предел,
който е характерен именно за неустойката, но не и за лихвата за забава. Ето защо,
въззивният съд намира, че страните са уговорили неустойка за забавено изпълнение, а не
лихва за забава върху паричното задължение, поради което формираните в този смисъл
изводи на първоинстанционния съд са правилни, а изложените в тази връзка възражения от
въззивника са неоснователни.
Неоснователни са и възраженията на въззивника за нищожност на клаузата за
неустойка по чл.15 от договора, поради противоречие с добрите нрави по чл.26 ЗЗД. В тази
връзка, настоящият съд не споделя доводите на жалбоподателя, че уговореният размер на
неустойката излизал извън обезщетителния и санкционен характер на същата. Съгласно
задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г., по т.д.№
1/2009 г. на ВКС, ОСТК, на която се е позовавал и районния съд, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави е само клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тълкувателното
решение са изброени примерни критерии при преценка нищожността на уговорена
неустоечна клауза, поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД, като: естеството на задължението, изпълнението на което е обезпечено с неустойка –
парични или непарични и техния размер, наличие или липса на други способи за
обезпечение, видът на уговорената неустойка и видът на неизпълнение на задължението.
Посочено е още, че прекомерността на неустойката не я прави априори нищожна, а като
нищожна следва да се приеме неустойка, единствената цел за която е уговорена, излиза
извън присъщата й обезпечинтелна, обезщетителна и санкционна функции. В случая, от
съдържанието на процесния договор не може да бъде бъде направен извод за уговаряне на
неустоечната клауза в противоречие на добрите нрави, същата се явява израз на свободата
на договаряне и е резултат от волеизявлението и на двете страни по договора. Сключеният
между страните договор е с обемен предмет и краен финансов ресурс от възложителя в
размер на 3 420 000 лв. без ДДС, като уговорената неустойка за забава, съотнесена към
предмета на договора и размера на дължимото възнаграждение, кореспондира на естеството
6
на обезпечените задължения и очакваните вреди при неизпълнение. Принципът на
справедливостта изисква да бъдат защитени интересите на двете страни, което в случая е
налице, тъй като процесната неустойка е уговорена за забавено изпълнение, както от страна
на възложителя, така и от страна на изпълнителя, в еднакъв размер, т.е. налице е
съразмерност на поетите задължения по отношение и на двете страни. Предвид естеството
на уговорената неустойка, именно като мораторна – да обезщети и да обезпечи изправната
страна за забавеното изпълнение на неизправната, времето през която ще се начислява
неустойката е предоставено изцяло на волята и отговорността на длъжника по изпълнението
– да изпълни в срок или да извърши забавено изпълнение. Процесната неустойка изпълнява
освен санкционната си функция, но и останалите си функции – обезпечителна и
обезщетителна, предвид нейния характер – същата е за забавено изпълнение, т.е. стимулира
длъжника да изпълни максимално бързо своето задължение, тъй като забавата му пряко
влияе върху размера на задължението за неустойка. По този начин уговорената неустойка от
една страна гарантира и обезпечава точното изпълнение на задължението, а от друга страна
– възмездява кредитора за настъпилите вреди от забавеното изпълнение. Предвид това и при
съобразяването на критериите за преценка на съответствието на клаузата за неустойка с
добрите нрави, посочени в ТР № 1/20210 г. на ОСТК, въззивният съд намира, че в случая
целта, за която е същата е уговорена не излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Ето защо, клаузата за неустойка в процесния договор
не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което формираните в този
смисъл изводи от ПРС са правилни.
Основателни са обаче оплакванията във въззивната жалба за неправилност на извода
на ПРС за липса на прекомерност на претендираната неустойка. С отговора на исковата
молба ответната Община Поморие е направила възражение за намаляване на неустойката по
чл.92, ал.2 ЗЗД, което се поддържа от нея и във въззивната жалба.
В разпоредбата на чл.92, ал.2 ЗЗД е уредено правото на длъжника да иска
намаляване на неустойката, когато тя е прекомерно голяма в сравнение с претендираните
вреди, като по този начин се препятства възможността същата да се превърне в средство за
обогатяване на кредитора. В тази връзка, настоящият съд не споделя възраженията на
въззивника, че ищецът не е претърпял никакви вреди, тъй като паричното задължение било
изпълнено. Тук следва да се има предвид, че забавеното изпълнение на едно парично
задължение винаги има за последица настъпването на вреди, което е предположено от
законодателя, като при неустойката размерът е определен от страните в договора, докато
при обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД размерът е определен от законодателя. Неоснователно
е и позоваването във въззивната жалба на сключено между страните споразумение №
611/02.12.2016 г., от което било видно, че „РТК“ ООД е опростил неустойката на Община
Поморие по предходни плащания, извършени със закъснение, като така се счита от
въззивника, че ищецът принципно не търпи вреди от забавеното плащане. Посоченото
споразумение е сключено във връзка с уреждането на задължения по предходен договор
между страните, поради което е неотносимо към конкретния спор.
7
Настоящата инстанция намира, че районният съд неправилно е приложил нормата
на чл.309 ТЗ, като възраженията на въззивника в този смисъл са основателни. Съгласно
посочената разпоредба, не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима
по търговска сделка, сключена между търговци. В случая, посочените предпоставки на
закона не са налице, тъй като ответната Община Поморие няма качеството на търговец по
ТЗ и по отношение на нея забраната по чл.309 ТЗ е неприложима. Ето защо, ответникът
разполага с възможността да се позове на чл.92, ал.2 ЗЗД, като приетия в обратния смисъл
извод от ПРС е неправилен.
С оглед данните по делото, БОС намира, че уговорената между страните неустойка
за забава се явява прекомерна в претендирания с исковата молба размер спрямо
действително претърпените вреди. Поради това, същата следва да бъде редуцирана като се
съобрази при определяне на нейния размер целта на договора и обезщетителната и
санкционна функции, които тя изпълнява в конкретния случай. Забавените плащания по
процесните фактури са в общ размер от 31003.06 лв., а претендираната с исковата молба
неустойка за забава е в общ размер от 10416.90 лв., т.е. около 1/3 от задължението по
фактурите. При това положение, настоящият съд намира, че така претендираната неустойка,
съизмерима с 1/3 от дълга, е в необосновано висок размер и излиза извън присъщата й
обезщетителна и санкционна функция, поради което на основание чл.92, ал.2 ЗЗД следва да
бъде намалена като прекомерна в сравнение с претърпените вреди. Последните се изразяват
в лишаването на ищеца от финансовия ресурс за времето на забавата и извличането от него
на граждански плодове, като размерът на вредите е уговорен в сключения между страните
договор. В тази връзка, БОС намира, че намаляването на неустойката не следва да се
извършва до размера на законната лихва, тъй като по този начин се обезмисля волята на
страните да уговорят именно неустойка, а не мораторна лихва, поради което искането на
ответника в този смисъл е неоснователно. В случая, доколкото целта на процесната
неустойка е да се обезщетят вредите от конкретна забава, следва при изчислението й да се
приложи уговорената от страните горна граница от 20 %, но не върху стойността на
договора като цяло, а върху стойността на просрочените фактури – общо 31003.06 лв., тъй
като съобразно договора изчисляването й като подневно обезщетение е върху стойността на
дължимото. С оглед на това и при приложение на чл.162 ГПК, въззивният съд изчисли, че
дължимата неустойка възлиза в общ размер на 6200.62 лв., с който следва да бъдат
обезщетени вредите от конкретната забава при погасяване на паричните задължения. Ето
защо, БОС намира, че на основание чл.92, ал.2 ЗЗД исковата претенция следва да бъде
уважена като основателна за сумата от 6200.62 лв., а в останалата част до претендирания
размер от 10416.90 лв. искът следва да бъде отхвърлен. В този смисъл, като е присъдил
неустойката в пълния предявен размер, районният съд е постановил частично неправилно
решение, което следва да бъде отменено в частта за сумата над 6200.62 лв. до 10416.90 лв.
Доколкото неизпълнението на задължението за плащане на неустойка е
неизпълнение на парично задължение по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД, то дължимата на ищеца
неустойка от 6200.62 лв. следва да се присъди ведно със законната лихва върху сумата от
8
подаване на исковата молба до окончателното й плащане (така – Решение № 73/29.06.2011 г.
по т.д.№ 683/2010 г. на ВКС, І ТО, което се споделя от настоящия състав).
Предвид изложените съображения, БОС намира въззивната жалба за частично
основателна, а първоинстанционното решение за частично неправилно, като същото следва
да се отмени в частта, с която е присъдена неустойка за сумата над 6200.62 лв. до предявения
размер от 10416.90 лв. и в тази част исковата претенция да бъде отхвърлена. В останалата
част решението на ПРС е правилно и следва да бъде потвърдено. Като последица от
частичното уважаване на иска, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта за разноските, в която ответната Община Поморие е осъдена да заплати на ищеца
„РТК“ ООД сумата над 1170.65 лв. до присъдените 1966.67 лв. за направените пред първата
инстанция разноски.
С оглед изхода на делото и направените от двете страни искания за разноски, на
въззивника се дължи сумата от 84.32 лв. за платена държавна такса за обжалването,
съобразно отхвърлената част от иска, а на въззиваемото дружество се дължи сумата от
714.30 лв. за платено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съобразно
уважената част от иска. В тази връзка, съдът намира за неоснователно възражението на
въззивната страна по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от дружеството
адвокатско възнаграждение, тъй като с оглед фактическата и правна сложност на делото
същото не се явява в прекомерен размер.
На основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК настоящото решение е необжалваемо, тъй като в
случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл.365, т.2 ГПК и цената на иска е под
20000 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260042/27.11.2020 г. , постановено по гр.д.№ 189/2020 г. по
описа на РС-Поморие, в частта, с която Община Поморие е осъдена да заплати на „РТК“
ООД, ЕИК *********, сумата над 6200.62 лв. до 10 416.90 лв., представляваща договорена
неустойка за забава, ведно със законната лихва върху разликата, считано от подаване на
исковата молба – 05.05.2020 г. до окончателното плащане, както и в частта за осъждане на
Община Поморие да заплати на „РТК“ ООД сумата над 1170.65 лв. до присъдените 1966.67
лв. за направените пред първата инстанция разноски, КАТО ВМЕСТО ОТМЕНЕНАТА
ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „РТК“ ООД, ЕИК *********, за осъждане на Община
Поморие да му заплати договорена неустойка за забава за разликата над 6200.62 лв. до
претендирания размер от 10416.90 лв., ведно със законната лихва върху разликата, считано
от подаване на исковата молба – 05.05.2020 г. до окончателното плащане.
9
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260042/27.11.2020 г. , постановено по гр.д.№
189/2020 г. по описа на РС-Поморие, в останалата част, с която Община Поморие е осъдена
да заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********, сумата от 6200.62 лв., представляваща
договорена неустойка за забава, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване
на исковата молба – 05.05.2020 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Община Поморие, Булстат *********, с адрес гр.Поморие, ул.“Солна“ №
5, представлявана от Кмета на общината, да заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр.Елин Пелин, ул.”Кирил и Методий“ № 23,
представлявано от управителя Николай Илиев, сумата от 714.30 лв. – направени съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство пред БОС.
ОСЪЖДА „РТК“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Елин
Пелин, ул.”Кирил и Методий“ № 23, представлявано от управителя Николай Илиев, да
заплати на Община Поморие, Булстат *********, с адрес гр.Поморие, ул.“Солна“ № 5,
представлявана от Кмета на общината, сумата от 84.32 лв. – направени съдебни разноски за
платена държавна такса за въззивното производство пред БОС.
Решението е окончателно и не подрежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, вр.
чл.365, т.2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10