Решение по дело №18/2019 на Окръжен съд - Сливен

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  17

 

гр. Сливен, 06.02.2019 г.

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шести февруари през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                   мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 18 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1190/18.10.2018г. по гр.д. № 3570/2018г. на СлРС, с което е осъден Павел Георгиев, частен съдебен изпълнител с рег. № 837 на КЧСИ да заплати на Н.К.И. сумата 324, 93 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, съставляващи удръжки от трудовото й възнаграждение, направени вследствие наложен от ответника запор върху вземанията й за трудово възнаграждение за м. 08.2017г. по и.д. № 18/2016г. по описа на ЧСИ, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на исковата молба на 17.05.18г. до окончателното изплащане, отхвърлен е като неоснователен искът по чл. 441 от ГПК, вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в останалата му част за разликата над 324, 93 лв. до пълния предявен размер от 5 025, 83 лв. и са присъдени съразмерно на страните разноските по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство.

Въззивницата атакува частично цитираното решение, само в отхвърлителната му част, като твърди, че в нея то е неправилно и незаконосъобразно. Заявява, че първоинстанционният съд е формирал вярна фактическа обстановка, но е извел неправилни правни изводи, постановявайки отхвърляне на исковете й за разликата над 324, 93 лв. Твърди, че при наличие на изрична воля на взискателя да се спрат изпълнителните действия, и след като той този, който указва на ЧСИ какви действия да извършва, последният е бил длъжен да удовлетвори молбата му и да спре изпълнителните действия, в това число и процесния изпълнителен способ. Той е бил длъжен да се съобрази с волята на взискателя и като не е сторил това, действията му противоречат на закона. Оттук следва, според въззивницата, че събирането на сумите, описани от нея, е било неправомерно и те съставляват вреда, която подлежи на обезщетяване от страна на ЧСИ. Развива подробна аргументация в тази насока и в обобщение счита, че в атакуваната част решението на първостепенния съд е неправилно и незаконосъобразно. Излага и съображения относно неправилното присъждане на разноските. Поради това иска то да бъде отменено в нея и вместо това въззивният съд да постанови ново, с което да уважи изцяло исковете й и й присъди в пълен размер разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата страна е подаден писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби, атакуваната част не страда от пороци, водещи до нейната отмяна, поради което моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваната част от първоинстанционното решение и да й присъди разноските за тази инстанция, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява и не се представлява, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора на настрещната страна. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържайки отговора си, и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди атакуваната част на обжалваното решение като правилна и законосъобразна. Претендира присъждане на разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в атакуваната си част,  е правилно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Отговорността на ЧСИ е закрепена в специалната разпоредба на чл. 74 от ЗЧСИ и тя му се възлага за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Безусловно тази отговорност е деликтна, тъй като е внедрена и в изричната разпоредба на чл. 441 от ГПК, следователно за ангажирането й следва да се установи по категоричен начин наличието в кумулативна даденост на всички елементи на сложния фактически състав на непозволеното увреждане, с оглед общия текст на чл. 45 от ЗЗД - деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторството на ЧСИ, като вината на последния се презумира. 

В частта, в която исковете на ищцата са отхвърлени, касаеща определени периоди и суми, формирани като сбор от направените й удръжки от трудовото възнаграждение, претенциите й са неоснователни поради липса на една от съществените предпоставки – противоправност на действията на ЧСИ.

От безспорно установената фактология е видно, че действително от датата на налагане на запорите по двете изпълнителни дела, до датите, на които взискателят е подал молби за вдигането им – съответно на 27.06.2017г. и 27.07.2017г., събираните от ЧСИ удръжки от трудовото възнаграждение на ищцата /съответно – изплащането им на взискателя/, е било правомерно. Само тази сума, която е била удържана на 02.08.2017г. представлява имуществена вреда по смисъла на чл. 74 от ЗЧСИ, вр. чл. 441 от ГПК, вр. чл. 45 от ЗЗД, тъй като това е сторено в резултат на неоправдано несвоевременно вдигане на запора от страна на ЧСИ 1 месец след подаване на молбата от взискателя, но в тази си уважителна част решението не е атакувано и е влязло в сила.

Този извод не се променя от факта, че течащите паралелно производства по двете търговски дела с предмет установяване дължимостта на сумите, са били временно спрени на основание чл. 229 ал. 1 т. 1 от ГПК – по общо съгласие на страните, тъй като тяхното спиране само по себе си не е основание за спиране на изпълнителните производства. Също без значение е и подаването на молби от 03.10.2016г. от взискателя за спиране на изпълнителните дела, тъй като липсва постановление за спирането им, тоест такъв ефект не е настъпвал, за да превърне от този момент нататък принудителните действия на ЧСИ в незаконосъобразни. Дори да се приеме за недоказано твърдението на ответника-въззиваем, изложено в отговора на въззивната жалба, че продължаването на процесуалните действия е станало по изрична, макар и устна молба на взискателя, то след като последният не се е възползвал от правото си по чл. 435 ал. 1 т. 1 от ГПК /отм./ да атакува отказа за спиране /ако е желаел действително такова да бъде постановено/, а е приемал постъпилите плащания, висящността на изпълнителните производства е била валидна. Длъжницата-ищца към този момент не е разполагала с възможност да атакува отказа за спиране и така ходът на принудителното изпълнение по двете изпълнителни дела остава неопорочен от незаконосъобразни действия на ЧСИ. Самата длъжница не е разполагала и със законоустановено основание да поиска спирането им, тъй като не са били налице предпоставките, визирани в правната норма /в съответната й редакция/, регламентираща изчерпателно случаите, в които изпълнението се спира.

Всичко това сочи, че правените през посочените периоди удръжки от трудовото й възнаграждение като форма на принудително изпълнение, не са били резултат на неправомерни действия на ЧСИ, което отнема противоправността им и дисквалифицира правоотношението като деликт. Следователно не може да се ангажира имуществената отговорност за обезвреда по чл. 74 от ЗЧСИ, вр. чл. 441 от ГПК, вр. чл. 45 от ЗЗД на ответника-въззиваем за тези периоди и суми и исковете се явяват неоснователни за тях и следва да бъдат отхвърлени. Освен това може да се посочи, че излизането им от патримониума на ищцата на по-късно отпаднало основание /поради влизане в сила на съдебните решения отричащи дължимостта на сумите към взискателя/ поражда възможност да търси връщането им от неоснователно обогатилото се с тях лице, тоест при реализирането й номиналната стойност на удръжките не би представлявала вече имуществена „вреда“.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно в атакуваната му част  решение, няма причини за нейната отмяна и то следва да бъде потвърдено в нея, тъй като въззивната жалба срещу отхвърлителното постановяване се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивницата и тя следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 1 100 лв. Доводите, релевирани с жалбата, относно неправилно определяне на разноските от решаващия съд не могат да се коментират в това производство, тъй като страната е разполагала с възможността да се защити по реда на чл. 248 от ГПК пред РС, но не е сторила това. За тази инстанция съдът намира, че адвокатското възнаграждение не е прекомерно, с оглед вида, характера и сложността на спора.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1190/18.10.2018г. по гр.д. № 3570/2018г. на СлРС в обжалваната му част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

ОСЪЖДА Н.К.И. да заплати на Павел Иванов Георгиев направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 1 100 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                        

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: