Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Б
въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ХРИСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТ БОШНАКОВА
СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова в.гр.д. № 10821 по описа на съда за 2015 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № І-45-201 от 26.03.2015 г., поставено по гр. дело № 44089/2012 г. по
описа на СРС, І ГО, 45-ти състав, и изменено с определение от 18.11.2016 г. по
реда на чл. 248 от ГПК, производството по делото е прекратено по отношение на Р.М.Б.,
Л.М.Б.и С.М.П., уважени са частично предявените установителни искове по чл.
124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК, чл. 200, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от Т.С. ЕАД против Й.А.М. за установяване съществуването на парични задължения
за сумата 2172.49 лева, представляваща продажна цена на доставена топлинна
енергия на топлоснабден имот – апартамент 113, находящ се в гр. София, ж.к.
Дружба 1, бл. 72, вх. Д, ет. 8, за периода от м. май 2009 г. до м. април 2011
г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21.06.2012 г., до окончателното
й изплащане, и сумата 402.35 лева, представляваща лихва за забава в размер на
законната лихва върху посочената продажна цена за доставената топлинна енергия
за периода от 01.07.2009 г. до 01.06.2012 г., удостоверени в заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по гр.д. № 12551/2012 г. на СРС,
като същите са отхвърлени за разликата над уважения размер от 2172.49 лева до
предявения размер от 2300.17 лева и за периода от м. февруари до м. април 2009
г., респ. за разликата над уважения размер от 402.35 лева до предявения размер от
459.43 лева и за периода от 31.01.2008 г. до 20.06.2009 г. Със същото решение,
изменено в частта му за разноските с определение от 18.11.2016 г.,
първоинстанционният съд е присъдил на топлофикационното дружество сумата 144.80
лева – разноски по заповедното производство, и сумата 571.62 лева – разноски по
исковото производство, а на С.М.П. сумата 500 лева - разноски по исковото
производство.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Й.А.М. в частта, с
която предявените искове са уважени и са присъдени разноски на топлофикационното
дружество. Във въззивната жалба са направени оплаквания за неправилност на решението
поради нарушение на процесуалните правила, неправилна преценка на доказателствата
и противоречие с материалния закон, предвид необсъждане на възраженията за
преклузия относно образуваното исково производство и изтеклата погасителна давност
относно вземанията и погрешно присъждане на разноски. Иска решението да бъде
отменено и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемите
- ищецът Т.С. ЕАД и третото лице помагач Т.С. ЕООД, в законоустановения срок по
чл. 263, ал. 1 от ГПК не са подали отговор на въззивната жалба, но в съдебно
заседание Т.С. ЕАД е изразило становище за неоснователност на жалбата и е направил
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Решението
в частта, в която исковете са отхвърлени и са присъдени разноски на С.М.П., по
отношение на която производството по делото е прекратено, не е обжалвано от ищеца
и третото лице помагач, поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният
съд не дължи произнасяне по него.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 273 във вр. с чл. 235, ал. 2
от ГПК, намира за установено следното във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице – страна
по производството, поради което същата е процесуално допустима. Процесуално
допустима по тези съображения е също и частната жалба против определението от
18.11.2016 г.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
СРС
е бил сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни
искове по чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК, чл. 200, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, като производството се развива след подадено възражение по
чл. 414 от ГПК против заповед за изпълнение, издадена в полза на ищеца, поради
което съгласно разпоредбата на чл. 422 от ГПК за ищеца е налице правен интерес
от търсената съдебна защита.
Тъй
като на общо основание исковият съд извършва преценка на всички предпоставки за
допустимост на иска, вкл. наличието на подадено в срок възражение от длъжника и
спазването на предвидения в чл. 415 от ГПК преклузивен едномесечен срок за предявяването
му, същият не е обвързан от преценката на заповедния съд. Предвид изложеното и
наличието на възражение, подадено в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, с което са
оспорени изцяло претендираните от заявителя Т.С. ЕАД парични вземания, исковото
производство се явява допустимо поради наличието на правен интерес от предявените
специални искове за установяване съществуването на част от вземанията по заповедта
за изпълнение, издадена срещу Й.А.М., а именно за 2300.17 лева – продажна цена,
и 459.43 лева – лихва за забава.
Исковото
производство се явява допустимо и поради спазването на предвидения в чл. 415 от ГПК преклузивен едномесечен срок за предявяването му. В разглеждания случай по
подадено от ищеца Т.С. ЕАД заявление по чл. 410 от ГПК е издадена заповед за изпълнение,
за претендираните вземания по която ответницата и въззивница в настоящото
производство Й.М. е подала своевременно възражение – такова в срока по чл. 414,
ал. 2 от ГПК. С разпореждане от 18.07.2012 г. първоинстанционният съд е указал
на заявителя в едномесечния срок по чл. 415 от ГПК да предяви иск за
установяване на вземанията си по заповедта за изпълнение. Съобщението за така
дадените с разпореждането указания е получено от заявителя на 20.08.2012 г., като
исковата молба е постъпила в съда на 20.09.2012 г., т.е. в предвидения в
процесуалния закон преклузивен едномесечен срок по чл. 415 във вр. с чл. 60,
ал. 3 от ГПК, поради което оплакването на въззивницата за неспазване на
преклузивния едномесечен срок за предявяване на специалните установителни
искове, респ. за недопустимост на решението на първоинстанционния съд в
обжалвана му част, се явява неоснователно.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, в приложимата му през релевантния период редакция,
потребители на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно купувач (страна) по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик. Именно той е задължен да заплаща продажната цена за доставената и
потребена топлинна енергия, респективно той е встъпил в облигационни
(договорни) правоотношения с ищеца.
Ответницата
и въззивница в настоящото производство Й.М. не оспорва обстоятелството, че през
релевантния период е притежавала собствеността върху топлоснабдения имот, като това
правнорелевантно обстоятелство изрично е признато от нея в подадения отговор по
чл. 131 от ГПК, а и се установява от представените пред първоинстанционния съд
договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 20.02.1987 г. и
протокол за съдебна спогодба по гр. дело № 2537/1998 г. на СРС, въз основа на
която е получила в дял собствеността върху целия топлоснабден имот. Следователно
между страните е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба
(доставка) на топлинна енергия, който се счита за сключен при публично оповестените
общи условия с конклудентни действия (подразбиращи се обичайни действия за мълчаливо
съгласие) – по арг. от чл. 150 от ЗЕ, за процесния период, като правният спор
по настоящото дело се концентрира върху правнорелевантните факти каква част от
сумите е погасена по давност.
По
делото е установено, че въззиваемият-ищец Т.С. ЕАД има право на вземане за
продажната цена на доставената топлинна енергия през процесния период в размер
на сумата 3614.10 лева и право на вземане за лихва за същия период в размер на 735.10
лева, видно от приетите от първоинстанционния съд заключения на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводни експертизи, които настоящият състав
на въззивния съд възприема за достоверни като обективно и компетентно изготвени
от вещите лица. Тези вземания обаче не могат изцяло да бъде удовлетворени по
принудителен ред чрез използване на държавна принуда, тъй като претендираните
вземания са покрити с давност поради неупражняването им в 3-годишния давностен
срок от настъпването на тяхната изискуемост, за което ответникът е направил
своевременно възражение в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК
и което е обсъдено от СРС противно на наведените във въззивната жалба оплаквания.
В
решение № 168 от 22.12.2009 г. по т.д. № 408/2009 г. на ВКС, ТК, постановено по
реда на чл. 290 от ГПК – след допускане на касационното обжалване, е прието, че
с оглед разпоредбата на чл. 109, ал. 1 и чл. 110 от ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 155, ал.
1 от ЗЕ и приложимите общи условия на договорите за продажба на топлинна
енергия потребителите на топлинна енергия заплащат цената й на месечни вноски
при всяка от предвидените в тези закони системи за плащане на действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител – равни месечни вноски
и изравнителна вноска; месечни вноски, определени по прогнозна консумация и
изравнителна вноска или въз основа на помесечно отчитане на уредите за дялово
разпределение. При всички тези случаи се касае за периодично изпълнение на
задължението на потребителите на топлинна енергия. Следователно задължението на
потребителя за процесния период представлява задължение за периодично плащане
по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения, чийто падеж на плащане е
уговорен в общите условия на договора за продажба на топлинна енергия. За
приложението на специалната 3-годишна погасителна давност съгласно цитираната
разпоредба, не е необходимо плащанията да са еднакви по размер. В този смисъл и
Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС,
което е задължително за съда. С изтичането на специалната 3-годишна погасителна
давност съгласно чл. 111, б. „в” от ЗЗД се погасяват и срочни задължения за
лихва.
В
случая заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е
подадено на 21.06.2012 г., поради което от този момент по арг. от чл. 116, б.
„б” от ЗЗД във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК е прекъснато теченето на специалната
погасителна давност. Предвид изложеното и съобразно уговорения в общите условия
падеж на плащане – 30 дни след изтичане на периода, за който се отнася
задължението за доставената топлинна енергия, погасени поради изтичане на срока
на специалната погасителна давност са вземанията за продажната цена на
доставената топлинна енергия за топлоснабдения имот в размер на сумата 1441.61
лева за периода от м. 02.2008 г. до м. 04.2009 г. включително и вземанията за
лихва в размера на сумата 332.75 лева за периода от 31.03.2008 г. до 20.06.2009
г. включително. Следователно дължими и непогасени поради изтичане на срока на
погасителна давност са вземания за продажната цена за сумата 2172.49 лева и за
периода от м. май 2009 до м. 04.2012 г. и вземанията за лихва за сумата 402.35
лева и за периода от 21.06.2009 г. до 01.06.2012 г., които въззивницата-ответник
Й.М. дължи и за които предявените установителни искове се явяват основателни. Отговорността
й като собственик на топлоснабдения имот съобразно погасените поради изтичане
на срока на специалната погасителна давност вземания е взета предвид при
постановяването на решението в обжалваната му част, поради което наведените в
жалбата възражения в обратния смисъл се явяват неоснователни.
Предвид
изложеното и формираната от първоинстанционния съд в мотивите на решението изрична
воля за основателност на установителните искове за период, непокрит от погасителна
давност, решението на СРС в обжалваната му част, се явява правилно и следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.
При
този изход на спора въззивникът-ответник Й.М. дължи на въззиваемия-ищец Т.С.
ЕАД направените от последния в заповедното и първоинстанционно производство
разноски, съответно от 144.80 лева и 571.62 лева. Неоснователно са възраженията
на жалбоподателката, че тези разноски не са правилно определени и не са реално
заплатени от въззиваемия-ищец, поради което същите са недължими от нея.
Посочените разноски включват сторените от въззиваемия-ищец Т.С. ЕАД разноски за
държавна такса от 55.19 лева за заповедното производство и 88.31 лева за
исковото производство, възнаграждения за вещи лица 218.75 лева, съобразявайки
първоначално предявените претенции, по отношение на които исковото производство
е прекратено и за разноските по които въззивницата не носи отговорност, и
юрисконсултско възнаграждение от 305.58 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията
му преди изм., ДВ, бр. 28 от 2014 г., и са изчислени съобразно уважената част
на исковете. Заедно с това в заповедното и първоинстанционно производство са
приложени преводни нареждания, удостоверяващи заплащането на разноските за
таксите и възнагражденията на вещите лица, а разноските за юрисконсултско
възнаграждение са дължими по арг. от чл. 78, ал. 8 от ГПК, тъй като в
заповедното производство и производството пред първоинстанционния съд
ищецът е бил защитаван от юрисконсулт,
която защита под формата на процесуално представително несъмнено е била
осъществена. Разноските за правна защита на страната са част от разходите за
производството и включват и възнаграждение за юрисконсулт в размер, определен
по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в редакцията му преди
изм., ДВ, бр. 8 от 2017 г., тъй като тя е приложимата такава за извършените по
заповедното и исковото производство пред първоинстанционния съд действия. Предвид
изложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че решението на СРС в
обжалваната му част за разноските и изменена с определение от 18.11.2016 г. по
реда на чл. 248 от ГПК следва да бъде потвърдено.
По
изложените съображения въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на
въззиваемия на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК направените
пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лева.
С
оглед цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на чл. 280 във вр. с чл. 69 от ГПК.
По
изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-45-201 от 26.03.2015 г., поставено по гр.
дело № 44089/2012 г. по описа на Софийски районен съд, І Гражданско отделение,
45-ти състав, и изменено с определение
от 18.11.2016 г. по реда на чл. 248 от ГПК, в частта, с която са уважени предявените от Т.С. ЕАД против Й.А.М.
искове чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК, чл. 200, ал. 1 и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на парични задължения за сумата
2172.49 лева, представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия на
топлоснабден имот – апартамент 113, находящ се в гр. София, ж.к. Дружба 1, бл.
72, вх. Д, ет. 8, за периода от м. май 2009 г. до м. април 2011 г., заедно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 21.06.2012 г., до окончателното й изплащане,
и сумата 402.35 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната
лихва върху посочената продажна цена за доставената топлинна енергия за периода
от 01.07.2009 г. до 01.06.2012 г., удостоверени в заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по гр.д. № 12551/2012 г. по описа на
СРС, и в частта, с която на Т.С. ЕАД
са присъдени разноски в заповедното производство за сумата 114.80 лева и
разноски в исковото производство за сумата 571.62 лева.
ОСЪЖДА Й.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Т.С. ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК
сумата 100.00 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е постановено с участие на трето лице помагач на Т.С.
ЕАД – Т.С. ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***. *******
РЕШЕНИЕТО в останалата част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.