Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Варна, 07.11.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание, проведено на четиринадесети октомври две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
6690 по описа за 2019година на
Варненски районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД от И.К.З., ЕГН ********** *** срещу Р.Т.Д., ЕГН ********** *** да бъде
осъден ответникът да му заплати сумата от 300лева, представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди в качеството му на длъжник по изп.д. №
20183110405069 по описа на СИС при ВРС и представляващи платено адв.
възнаграждение за осъществена правна помощ, съдействие и представителство по
изп.д. № 20183110405069 по описа на СИС при ВРС прекратено с влязло в сила
постановление на ДСИ на основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК, ведно със законната
лихва считано от датата на увреждането 13.07.2018г. до окончателното погасяване
на задължението.
В исковата молба ищецът излага твърдения, че с влязла в сила на
21.12.2017г. присъда по НЧХД № 2323/2016г. на ВРС, е бил осъден да плати на
ответника сумата от 1000лева сторени по делото разноски. На 29.12.2017г. ищецът
е наредил чрез „Изи пей“ плащане на сумата по банкова сметка ***, с основание
на превода „НЧХД №2323 разноски И.К.З.“. Твърди, че въпреки погасяване на
задължението си, ответникът се е снабдил с изп.лист и е образувал изп.дело №
20183110404069 по описа на СИС при ВРС за принудителното му събиране. Получил
ПДИ от 13.06.2018г., с посочен в нея размер на дълга от общо 1479,60лева, вкл.
и 300лева адв. възнаграждение. С цел защита интересите си по изп. производство,
ищецът упълномощил адвокат, за което е реализирал разход във вид на платено
адв. възнаграждение от 300лева. С молба по изп.дело от 16.07.2018г. е
представил доказателства за плащане на дълга, предхождащо образуване на
изп.дело, с искане за неговото прекратяване и присъждане на направените
разноски. С постановление на ДСИ от 26.07.2018г. и на основание чл. 433, ал.1,
т. 1 ГПК изп. производство е било прекратено, а искането за присъждане на
разноски е оставено без уважение от съдебния изпълнител. След като обжалвал
постановлението на ДСИ в частта на разноските, ВОС оставил жалбата без
разглеждане. Твърди да е налице противоправност в поведението на ответника,
защото въпреки че е получил доброволно плащане на дълга, същият е предприел
действия по събирането му по принудителен ред. И понеже по повод защитата си по
изп. дело ищецът е реализирал вреди във вид на направени разходи, то
възмездяването им счита, че следва да бъде сторено от ответника. Молбата е за
уважаване на исковата претенция и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Исковата
претенция се оспорва на първо място като недопустима с доводи за липса на
надлежно учредена към адв. П. представителна власт за подаване на исковата
молба. На следващо място, излагат се доводи за неоснователността й. Оспорва да
е осъществен фактическият състав, ангажиращ гражданската му отговорност.
Признава, че м.02.2018г. в негова полза е издаден изп.лист за дължими разноски
от ищеца по НЧХД. Едва след образуване на изп.дело и от депозирано становище от
длъжника узнал, че въпросната сума е била преведена по негова сметка в банка
ДСК в последния ден на 2017г. от лицето В.Б.чрез Изи пей. Посочва, че сметката
си в банка ДСК не е давал на никого и не е бил длъжен да предполага, че Б.ще му плаща пари от името на ищеца. И
доколкото ищецът е знаел за извършеното плащане на дълга още през 2017г., то не
е имало необходимост от ангажиране на адвокат, защото по делото е следвало
единствено да се подаде молба за уведомяване съд. изпълнител за плащането.
Затова счита, че адв. възнаграждение е недължимо. Прави възражение и за
неговата прекомерност. Молбата е за отхвърляне на исковата претенция.
В с.з. исковата молба и отговорът се поддържат. В предоставения му
срок, ответникът е ангажирал писмена защита, в която доразвива доводите си по
съществото на спора.
Съдът, след преценка на
събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение, съобразявайки
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.
За да бъде уважена
исковата претенция за непозволено увреждане следва да бъдат налице в условията
на кумулативност всички елементи от фактическия състав на правото: деяние,
противоправността му, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина на
извършителя. Доказването им е в тежест на ищецът, с изкл. на вината, доколкото
тя се презюмира. Пренесено на плоскостта на конкретния казус, ищецът следва да
установи, че по молба на ответника е образувано срещу него изпълнителното
производство, заплащане на адвокатско възнаграждение по образуваното срещу него
изпълнително производство, наличието на причинно-следствена връзка между факта
на образуване на изпълнителното дело и вредоносния резултат- заплатения
адвокатски хонорар и момент на поставяне ответника в забава.
Предмет на претенцията в случая са имуществени вреди във вид на претърпени
загуби, а именно реализирани разходи за платено адв. възнаграждение по договор
за правна помощ и защита сключен по повод осъществено процесуално
представителство в рамките на образуван изпълнителен процес.
Доколкото претенцията касае сторени от длъжника
разходи в изпълнителното производство, съдът приема, че предявеният иск е
процесуално допустим, защото съдебният изпълнител не разполага с правомощия по
присъждане на разноски в полза на длъжника, когато изпълнителният процес бъде
прекратен. Не е възможно прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал.
4 ГПК в този случай, тъй като постановлението на съдебния изпълнител за
разноските в полза на длъжника не би се ползвало със сила на пресъдено нещо,
съответно въз основа на него не може да бъде издаден изпълнителен лист. Ето
защо и единственият път за защита на длъжника е да претендира тези разходи по
общия исков ред като обезщетение за претърпени от него имуществени вреди.
Доводите на ответника за недопустимост на
производството, предвид липсата на представителна власт на адв. П. по повод
депозиране на настоящата искова молба са неоснователни. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, с който клиентът И.З. е удостоверил, че
е платил на адв. П. договорено възнаграждение от 300лева за оказана правна
защита и съдействие по изготвяне, депозиране на искова молба по чл. 45 ЗЗД
против Р.Д. и процесуално представителство, което се явява достатъчно
доказателство относно надлежно учреден мандат от ищеца към адв. П., независимо,
че в представеното пълномощно подписите за адвокат и клиент са разменени. В
обективираната в него упълномощителната сделка е ясно кой е упълномощителят и
упълномощеният адвокат, съответно каква е волята на упълномощителя.
По делото са приобщени материалите по изп.д. № 5069/2018г. по описа на СИС
при ВРС, от които се установява следното: На 06.06.2018г. ответникът е образувал
изп.д. № 5069/2018г. по описа на СИС при ВРС за събиране на свое вземане от
ищеца в размер на 1000лева представляваща разноски за адв. възнаграждение по
издаден изп. лист по НЧХД № 2323/2016г. по описа на ВРС. На 30.06.2018г. ищецът
е получил покана за доброволно изпълнение. На 16.07.2018г. ищецът чрез
пълномощник адв. Д.П. е депозирал по изпълнителното дело молба вх. № 19624, с
която е представил разписка от Изи пей от 29.12.2017г., с която В.Б.Николова е
наредила по сметка на ответника Р.Д. в банка ДСК сумата от 1000лева с посочено
основание за превода „НЧХД 2323 ВРС разноски И.К.З. ЕГН…“ и е поискал
прекратяване на изп.дело поради извършено плащане на дълга преди образуване на
изп.дело на основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК. Направено е искане за присъждане
на разноски по изп. дело за адвокатски хонорар. Към молбата е представен списък
по чл. 80 ГПК, пълномощно и договор за правна защита и съдействие от
12.07.2018г. с посочване в него на договорено и платено адв. възнаграждение от
300лева. Със становище взискателят е потвърдил, че е получил сумата от 1000лева
и е възразил срещу присъждане на разноски в полза на длъжника. С влязло в сила
постановление на ДСИ, изп. производство по изпълнителното дело е било
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК. С влязло в сила постановление
за разноски на ДСИ е оставена без уважение молбата на длъжника за присъждане на
разноски.
При така установената фактология по делото, спорът между страните се
съсредоточава по въпроса налице ли са предпоставките по ангажиране
отговорността на ответника и налице ли е основание за намаляване на
договореното от ищеца адв. възнаграждение.
Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства обосновава
категоричен извод, че са се осъществили всички елементи от фактическия състав
на заявеното право.
На първо място, данните
по делото сочат, че при иницииране на принудителното изпълнение спрямо ищеца,
взискателят, сега ответник е разполагал
с изпълнителен титул удостоверяващ наличие на изпълняемо право. Въпреки това той
не е проявил нужната грижа, доколкото безспорен факт е, че към датата на
образуване на изп.дело, задължението на ищеца към него е било вече погасено
чрез извършено плащане. А плащането е наредено по банкова сметка ***.12.2017г. Вината в гражданското право не е субективното
отношение на дееца към деянието и неговите последици, както в наказателното
право, а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел- поведението
на определена категория лица, напр. добрият стопанин, добрият работник и др., с
оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Гражданското право
не различава формите на небрежността, а само нейните степени- грубата
небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел, а именно грижата, която
би положил и най- небрежният човек. За това и формата на вината има значение в
гражданското право в случаите, в които определена по- тежка гражданска
отговорност възниква при наличието на умисъл, а не при неполагане на дължимата
грижа. Принципът е, че в гражданското право отговорност възникна при неполагане
на дължимата грижа, а по- тежката отговорност, когато законът изисква умисъл. Ето
защо, ирелевантно за ангажиране отговорността на ответника е обстоятелството,
че към датата на образуване на изп. дело, той не е знаел, че сумата е постъпила
по банковата му сметка, която не е давал на никой, защото ако бе положил
нужната грижа за делата си, този факт е лесно установим- плащането е извършено
по банков път при ясно индивидуализирано основание за извършването му. Не без значение
е и фактът, че това плащане е извършено на 27.12.2017г., а образуването на
изп.дело близо шест месеца по- късно- на 06.06.2018г., т.е ответникът е имал
достатъчно време, в което да установи, че по банковата му сметка е постъпила
въпросната сума. В крайна сметка, за изпълнение на парично задължение достатъчен
е обективният факт на погасяването му чрез плащане, който несъмнено е
осъществен. Без значение е и от кое лице е извършен превода. Касае се в казуса
за изпълнение на парично задължение, поради което и за кредитора е безразлично
от кого точно ще получи плащане на задължението на длъжника, доколкото целеният
резултат по погасяване на задължението е постигнат. Естеството на паричното
задължение, изключва кредиторът да има интерес да получи изпълнение единствено
и само лично от длъжника, при което да се приеме, че изпълнението от трето лице
не може да стане против волята на кредитора, арг. чл. 73 ЗЗД. Причините, поради
които едно трето лице е изпълнило вместо длъжника касаят вътрешните отношения
между това трето лице и длъжника. Ето защо, следва да приеме, че съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД задължението за плащане е надлежно погасено с изпълнението му от
третото лице. В този смисъл възраженията на ответника за липсата на виновно и
противоправно поведение се явяват неоснователни.
Доколкото е образувано изпълнително производство срещу ищеца в настоящото
производство, съдът приема, че е налице пряка причинна връзка между факта на образувания
изпълнителен процес и заплатения от страната адвокатски хонорар. Обстоятелството,
че длъжникът има юридическо образование и е действащ адвокат, не колидира и не
изключва възможността му да ползва правна помощ и да упълномощава адвокат, чрез
който да упражнява процесуалните си права. Още повече, че самият ответник,
макар и упражняващ адв. професия в рамките на изп.дело също е упълномощил
адвокат, който да го представлява. Установява се от представения в изп.
производство договор за правна защита и съдействие, че ищецът е платил
адвокатско възнаграждение за ползвана правна помощ в размер на 300лева. Фактът,
че представеният договор за правна помощ и съдействие е с номер на кочана,
какъвто АК- Варна не е давал на адв. П. не влияе, нито върху валидността на
упълномощителната сделка, нито върху удостовереното в нея плащане на
уговореното адв. възнаграждение. Така,
че така платените разноски безспорно съставляват претърпяна от ищеца
имуществена вреда в пряка причинна връзка с образуваното изп. дело.
По отношение на възражението за прекомерност на
така платеното адв. възнаграждение, настоящият състав приема следното: На първо
място, възражението за прекомерност на адв. възнаграждение е институт прилаган
в процесуалното право. Възможност за намаляване размера на дължимо обезщетение,
когато се касае за причинени вреди съществува единствено в рамките на
релевирано възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т.е когато с
поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.
Така, че направеното възражение за прекомерност на адв. възнаграждение следва
да се разглежда именно на тази плоскост предвид възраженията на ответника, че ищецът
като действащ адвокат е знаел, че ангажираният от него адвокат следва
единствено да представи по изп. дело документът за извършеното плащане на дълга.
В този ред на мисли, обект на изследване е дали ищецът, като длъжник по
изп.дело е положил дължимата грижа при уговарянето на адв. възнаграждение с
оглед на очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при
осъществяване на защитата му. В казуса, безспорно е, че упълномощеният адвокат
е предприел единствено действие по уведомяване на съдебния изпълнител, че
дългът е платен в момент предхождащ образуване на изп. дело, с искане за
неговото прекратяване на основание чл. 433, ал.1, т.1 ГПК. От своя страна
несъмнено след получаване на ПДИ ищецът е имал знание за размера на
задължението и основанието, от което произтича, в т.ч. и че този дълг е вече
платен от него. Упражняваната от него адв. професия предполага и знание, че
след като е платил задължението, изп.производство подлежи на прекратяване. Така,
че следва да се приеме, че при уговаряне и плащане на адвокатско възнаграждение
от 300лева ищецът не е неположил дължимата грижа по повод организиране на
защитата си срещу противоправното поведение на ответника. То надвишава обичайния
размер на дължимото възнаграждение за подобен вид правна помощ и защита, като какъвто
следва да се приеме сумата от 200лева, колкото е предвиденото в чл.10, т. 4 от
Наредба № 1/2014г. за минималните адв. възнаграждения. Изплатеното в повече
няма за причина образуваното изп.дело и не е необходима последица от него. То
остава в тежест на неположилия дължимата грижа ищец, тъй като е в причинна
връзка с неговото собствено поведение. За платеното в повече ответникът не
дължи обезщетение. Следователно исковата претенция следва да бъде
уважена до размер на сумата от 200лева. Както е поискано, като законна последица от
уважаване на исковата претенция, така определеното обезщетение следва да се
присъди ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането съвпадаща с
тази на направата на разхода, доколкото от тази дата деликвентът се счита за
поставен в забава /чл. 84, ал.3 ЗЗД/, т.е от 13.07.2018г. до окончателното
изплащане на задължението
Съобразно изхода на
спора, на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно списък по чл. 80 ГПК,
т.е за платено адв. възнаграждение от 300лева по договор за правна защита и
съдействие и 50лева платена държавна такса. Съобразно уважената част на иска в
полза на ищеца следва да се определят разноски от 233,33лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Р.Т.Д., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на И.К.З., ЕГН ********** сумата от 200лева, представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди в качеството му на длъжник по изп.д. №
20183110405069 по описа на СИС при ВРС и представляващи платено адв.
възнаграждение за осъществена правна помощ, съдействие и представителство по
изп.д. № 20183110405069 по описа на СИС при ВРС прекратено с влязло в сила
постановление на ДСИ на основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК, ведно със законната
лихва считано от датата на увреждането 13.07.2018г. до окончателното погасяване
на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата до пълния заявен размер от 300лева, на основание чл. 45 ЗЗД.
ОСЪЖДА Р.Т.Д., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на И.К.З., ЕГН ********** сумата от 233,33лева,
представляваща сторени в производството пред първа инстанция съдебно- деловодни
разноски, съразмерно на уважената част на иска, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Варна в
двуседмичен срок от връчване препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: