РЕШЕНИЕ
№……./………..
гр. София,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в
публичното заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия НЕШЕВА в. гр. дело № 15983 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.-С.“ ЕАД против решение № 60264/08.03.2019 г., поправено
с решение № 258654/29.10.2019 г., постановено по гр. дело № 48957/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, 143 състав, с което са отхвърлени предявените от
„Т.-С.“ ЕАД против Л.В.Д. установителни искове с правно основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 2882,65 лева,
представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.11.2015 г. до 30.04.2017 г. в имот в гр. ******, код на платеца Т
361590, сумата 436,24 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 31.12.2015 г. до 20.03.2018 г., сумата 17,10 лева – главница за дялово разпределение за периода от
01.11.2015 г. до 30.04.2017 г. и сумата 02,26
лева – лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.12.2015
г. до 20.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.03.2018
г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение от
11.04.2018 г. по ч.гр. дело № 20911/2018 г. по описа на Софийски районен съд,
143 състав.
С
въззивната жалба въззивникът обжалва първоинстанционното решение изцяло. Твърди,
че длъжникът е потребител на топлинна енергия за стопански нужди, до процесния
имот е доставена топлинна енергия и е извършена услуга дялово разпределение, но
не е заплатена съответната цена. По тези съображения моли решението да бъде
отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове
да бъдат уважени. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Л.В.Д. е получила препис от въззивната жалба, и се е възползвала от възможността
в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК да подаде отговор, с който я оспорва. Не
оспорва да е собственик на процесния имот, но не счита, че е потребител на
топлинна енергия за стопански нужди. Напротив твърди, че е потребител на
топлинна енергия за битови нужди. Счита, че ищецът е следвало да предяви иск за
заплащане на процесните суми на договорно основание, а не иск по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД. Посочва, че доколкото за ищеца е съществувала възможността да предяви
друг иск, то общият иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД се явява недопустим. Претендира
разноски.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество. При служебната проверка за редовност на въззивната
жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7
от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на „Т.-С.“
ЕАД против Л.В.Д., с която са предявени обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59 от ЗЗД и с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 2882,65 лева, представляваща
главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2015
г. до 30.04.2017 г. в имот в гр. ******, код на платеца Т 361590, сумата 436,24 лева, представляваща мораторна лихва
за периода от 31.12.2015 г. до 20.03.2018 г., сумата 17,10 лева – главница за
дялово разпределение за периода от 01.11.2015 г. до 30.04.2017 г. и сумата 2,26
лева – лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.12.2015 г.
до 20.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.03.2018 г.
до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение от
11.04.2018 г. по ч.гр. дело № 20911/2018 г. по описа на Софийски районен съд,
143 състав. Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в
законоустановения срок
по чл. 414 от ГПК е постъпило възражение срещу издадената в полза на ищеца заповед
за изпълнение. По делото са събрани писмени доказателства, изслушани са
заключения на вещи лица по съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че ответникът е ползвал
имота в качеството си на физическо лице и не е потребявал топлинна енергия за
стопански нужди.
Предмет на
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява
предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите
принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне по
посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в
заповедното производство, като искът се счита за предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали
оспореното в заповедното производство вземане съществува. При уважаване на иска
заповедта за изпълнение влиза в сила и следва въз основа на нея да бъде издаден
изпълнителен лист.
Относно обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, съдът намира
следното:
Съгласно чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Фактическият
състав на иска включва следните предпоставки: 1/. имуществено разместване в
патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и
обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/.
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Обогатилият се
е длъжен да върне на обеднелия само това, с което се е обогатил до размера на
обедняването, т.е дължи се по-малката сума между обедняването и обогатяването /в
този смисъл ППВС № 1/28.05.1979 г./. Обедняването и обогатяването трябва да
произтичат от един общ факт или група от факти.
В настоящия случай
основателността на предявения иск за главница за стойност на топлинна енергия
зависи от установяване на обстоятелството, че ищецът е доставил на ответника топлинна
енергия през посочения период в твърдените количества и на посочената стойност,
с която ответникът се е обогатил без да има основание за това. Основният довод
наведен във въззивната жалба е, че ответникът е ползвал топлинна енергия
стопански нужди, тъй като процесният имот е
ползван за лекарски кабинет.
Съгласно
разпоредбата чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно § 1, т. 33а.
от ЗЕ "Небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
небитови нужди. От така цитираните разпоредби следва, че за да са налице
отношения на покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да
се сключи писмен договор /за разликата от потребителите на топлинна енергия за
битови нужди, при които договорът за продажба на топлинна енергия е неформален/.
Такъв писмен договор по делото не е представен. Липсата на писмен договор не се
оспорва и от самия ответник, който е физическо лице. Съгласно чл. 3, ал. 1, т.
1 от представените по делото общи условия за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди от „Т.-С.“ АД на потребители в гр. София, купувач /потребител
на топлинна енергия за стопански нужди/ може да бъде всяко физическо или
юридическо лице, потребител на топлинна енергия за стопански нужди, който
извършва стопанска дейност и използва топлинната енергия за технологични нужди,
отопление или горещо водоснабдяване. Следователно обстоятелството, че
ответникът е физическо лице не изключва възможността той да е потребявал
топлинна енергия за стопански нужди, стига да се установи, че е извършвал
стопанска дейност.
По делото не се
спори, а и се установява от представеното по делото възлагателно постановление
на недвижим имот от 05.08.2015 г. по изп. дело № 20147810400576 на ЧСИ Г.Д., че
процесните недвижими имоти – лекарски кабинети /помещения №1 и №2/, находящи се
в гр. ******, са собственост на ответницата. Доколкото ответницата е била
собственик на процесните имоти през исковия период, то тя или лице, на което е
предоставила ползването на помещенията, е потребявало доставяното количество
топлинна енергия през исковия период, с което се е обогатило неоснователно за
сметка на ищеца. Обстоятелството, че процесните помещения представляват
лекарски кабинети води до извод, че ползваната в тях топлинна енергия е била за
стопански нужди. Няма данни и не се твърди от ответника, да е настъпила промяна
на предназначението на обекта, поради което и не може да се приеме, че между
страните действа договор за доставка на топлинна енергия за битови клиенти,
както неправилно е приел първоинстанционният съд.
За установяване
факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната стойност, от първоинстанционния съд е прието заключение на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза, съгласно което количеството
топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се отчита чрез т.нар. общ
топломер, монтиран в абонатната станция на сградата, който е бил преминал
метрологични проверки и е изправен. Сградата е била непрекъснато топлоснабдена
през процесния период като технологичните разходи от абонатната станция са били
отчислявани за сметка на ищеца. За периодите 05.2015 г. до 04.2016 г. и 05.2016
г. до 04.2017 г.ТЕ за отопление на имота е определяна на база служебен отчет,
поради неосигурен достъп. Общото количество на отдадената от сградната
инсталация топлинна енергия е определяна за сградата на етажната собственост
като част от общото количество топлинна енергия за отопление на етажната
собственост. Делът на процесния имот в това количество е определен според
съотношението на пълния му отопляем обем в размер на 162 куб. м към пълния
отопляем обем на сградата по проект. Вещото лице е изчислило, че общата сума на
начислената топлинна енергия за процесния период е в размер на 3 045,88 лева.
От тази сума следва да се приспадне и стойността от изравнителните сметки за
процесния период /за получаване/ в размер на 124,64 лева. Общият размер на
дължимите стойност за топлинна енергия е изчислена от вещото лице в размер на
2 921,24 лева. За сметка на ищеца са се отчислявали технологичните
разходи. Сумите за топлинна енергия са начислени съгласно изискванията на
действащата нормативна уредба – Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Доколкото по
делото няма данни в района, където се намира процесния имот, да има друг
доставчик на топлинна енергия извън „Т.С.” ЕАД, настоящият състав на въззивния
съд намира, че ответникът се е обогатил със сумата, която би следвало да
заплати, ако енергията му беше доставена въз основа на договорно правоотношение
с ищеца. Както беше посочено от заключението на техническата експертиза се
установява, че стойността на отчетената топлинна енергия за процесния период е
в размер на 2 921,24 лева, с която сума ответникът се е обогатил, а ищецът
е обеднял. Ищецът е претендирал сума в по-малък размер, а именно 2882,65 лева и
с оглед диспозитивното начало съдът не може да му присъди повече от
претендираното.
На следващо място
с договор № 2434/01.10.2003 г. между „ПМУ-С. **“ ООД и етажната собственост на
сградата, в която се намират процесните лекарски кабинети, дружеството се е
задължило да извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Договорът
е сключен без срок и с клауза за автоматично продължаване. Към договора е
приложен протокол от 28.08.2002 г. от общо събрание на етажната собственост, на
което е взето решение за сключването на договора. Отношенията между ищцовото дружество и третото
лице-помагач относно извършването на дялово разпределение на топлинна енергия в
сградата на процесните лекарски кабинети се уреждат от представения договор от
30.05.2002 г. за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. Обстоятелството, че за процесния период дяловото
разпределение е извършвано от ПМУ Инженеринг“ ООД се потвърждава и от
заключението на вещото лице по техническата експертиза.
Към главницата за
стойност на незаплатена топлинна енергия следва да се добавят дължимите годишни
такси за извършваната услуга за дялово разпределение, които според заключението
на вещото лице по допусната от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна
експертиза са в общ размер от 17,10 лева. Съобразно разпоредбата на чл. 61, ал.
1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост е възмездна. Със спестените разноски за такса за дялово
разпределение в размер на 17,10 лева ответникът се е обогатил, а ищецът е
обеднял. Ето защо искът за главница за дялово разпределение е основателен в
пълния предявен размер.
Относно обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД, съдът намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Следователно, задължението за заплащане на мораторни лихви е дължимо от деня на
забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение настъпва в
зависимост от това дали длъжникът е поканен да изпълни от кредитора, според чл.
84, ал. 2 от ЗЗД. В този смисъл, при неизпълнение на парични задължения законът
свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора,
а изключението е предвидено изрично в закона - при задълженията от непозволено
увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана /чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/. Забавата на длъжника настъпва с изискуемостта на вземането /чл.114, ал.1 ЗЗД/ само в изрично предвидените от закона случаи, поради което неоснователно
обогатилия се при общия фактически състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не изпада в
забава със самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго
лице, а е необходима покана от кредитора /в този смисъл решение № 394/27.11.2015
г. по дело № 3034/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и тълкувателно решение № 5/2017
г. на ОСГТК на ВКС – което макар да е отговорило на въпроса при фактическия
състав по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД при начална липса на основание, намира
приложение по аналогия и за общия фактически състав по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, защото
и при него неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно
лице в имущество на друго съществува при самото преминаване/. По делото има данни,
че ищецът е отправил покана за заплащане на процесните суми, но съобщението не
е достигнало до ответника, поради което предявените искове за мораторна лихва са
неоснователни.
Доколкото изводите на двете съдебни инстанции не съвпадат напълно, то
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в съответната част и вместо
него да бъде постановено друго.
По разноските в заповедното и
първоинстанционното производство.
При този изход на въззивното производство въззивникът и ищец „Т.С.“ ЕАД има
право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съобразно уважената част
от исковете. Той е заплатил 66,77 лева държавна такса и му е присъдено 50 лева
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство. Заплатил е 66,77 лева
държавна такса за първоинстанционното производство, 500 лева за депозити за
вещи лица и е бил представляван от юрисконсулт, на който на основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК настоящият състав определя възнаграждение в размер на 100 лева. С
оглед уважената част от исковете на въззивника „Т.С.“ ЕАД следва да му се присъдят
разноски в размер на 101,73 лева за заповедното производство и в размер на 580,90
лева за първоинстанционното производство.
При този изход на делото въззиваемата страна и ответник Л.В.Д. също има право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК съобразно отхвърлената част от исковете. От представените по делото
договори за правна защита и съдействие се установява, че е заплатила 1400 лева
за адвокат за процесуално представителство и съдействие в първоинстанционното
производство и 1400 лева за процесуално представителство по заповедното
производство. Ищецът е направил възражение за прекомерност на тези
възнаграждения, което е било уважено от първоинстанционният съд. Адвокатското възнаграждение е било намалено до сумата
от 600 лева за исковото производство и 435 лева за заповедното производство. С оглед отхвърлената част от исковете на ответницата
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 77,26 лева за
първоинстанционното производство и в размер на 56,01 лева за заповедното
производство.
По разноските във въззивното
производство.
При този изход на въззивното производство въззивникът „Т.С.“ ЕАД има право
на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съобразно уважената част от
исковете. Той е заплатил 198 лева за държавна такса за въззивно обжалване и е
бил представляван от юрисконсулт, на който на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК
настоящият състав определя възнаграждение в размер на 100 лева. С оглед
уважената част от исковете на „Т.С.“ ЕАД следва да се присъдят разноски в
размер на 259,62 лева. Въззиваемата страна Л.В.Д. е заявила надлежно искане за
присъждане на разноски. Тя е била представлявана от адвокат и е заплатила 900
лева адвокатско възнаграждение, което се установява от представения по делото
договор за правна защита и съдействие. С оглед отхвърлената част от иска на
ответницата се дължи сумата от 115,89 лева.
Мотивиран от горното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 60264/08.03.2019 г., поправено с
решение № 258654/29.10.2019 г., постановено по гр. дело № 48957/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, 143 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от „Т.-С.“ ЕАД против Л.В.Д. установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 2882,65 лева, представляваща
главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2015
г. до 30.04.2017 г. в имот в гр. ******, код на платеца Т 361590 и сумата 17,10
лева – главница за дялово разпределение за периода от 01.11.2015 г. до
30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.03.2018 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение от
11.04.2018 г. по ч.гр. дело № 20911/2018 г. по описа на Софийски районен съд,
143 състав, както и в частта, с която ищецът „Т.-С.“ ЕАД е осъден да заплати на
ответника Л.В.Д. разликата над сумата 56,01 лева до сумата 435 лева – разноски за
заповедното производство и разликата над сумата 77,26 лева до сумата 600 лева –
разноски за първоинстанционното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Л.В.Д.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, че дължи на „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК:******, адрес гр. София, ул.
„******, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД сумата
2882,65 лева, представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.11.2015 г. до 30.04.2017 г. в имот в гр. ******, код
на платеца Т 361590 и сумата 17,10 лева – главница за дялово разпределение за
периода от 01.11.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 29.03.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение от 11.04.2018 г. по ч.гр. дело № 20911/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, 143 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 60264/08.03.2019 г., поправено с
решение № 258654/29.10.2019 г., постановено по гр. дело № 48957/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, 143 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от „Т.-С.“ ЕАД против Л.В.Д. установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 436,24 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 31.12.2015 г. до 20.03.2018 г. и сумата 2,26 лева
– лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.12.2015 г. до
20.03.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 11.04.2018 г.
по ч.гр. дело № 20911/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 143 състав и в частта, с която „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК:******, адрес гр. София, ул. „****** е осъдена да
заплати на Л.В.Д., ЕГН: **********, с
адрес: *** сумата 56,01 лева – разноски за заповедното производство и
сумата 77,26 лева – разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Л.В.Д., ЕГН: **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК: ******, с адрес: гр. София, ул. „******,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 101,73 лева разноски за заповедното производство и сумата 580,90 лева –
разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Л.В.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати
на „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК: ******, с адрес: гр. София, ул. „****** на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, сумата 259,62 лева – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК: ******,
с адрес: гр. София, ул. „****** да заплати на Л.В.Д., ЕГН: **********, с адрес:
***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 115,89 лева – разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.