Решение по адм. дело №2147/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца /ЗСПД/, вр. с 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Делото е образувано по жалба от М. Н., [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, чрез пълномощник адв. И. К., вписан в адвокатска колегия Пловдив, с личен № **********, против Заповед № ЗСПД/Д-РВ/23202/23.09.2025 г. издадена от Д. Й. като изпълняващ функциите – Директор на дирекция „Социално подпомагане“, упълномощена по силата на заповед № 1604-РД01-0878 от 23.06.2025 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив, съдържаща отказ за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете – чл.6, ал. 1 от ЗСПД.

В съдебно заседание оспорващата М. Н., не се явява, не се и представлява, но чрез пълномощника си адв. И. К., в жалбата и в писмено становище, излага оплаквания за незаконосъобразност на обжалваната заповед, поради противоречие с материалния закон. Твърди, че е лице с предоставена временна закрила, поради което и тя, и семейството й имат право на социално подпомагане – арг. чл. 39 от ЗУБ. В тази връзка намира, че оспорената заповед е издадена в противоречие със ЗУБ, ЗСП, КРБ и Конвенцията за правата на детето. Отправя искане за отмяна на заповедта.

Ответникът – Директор на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив, в писмено становище, чрез пълномощника си юрисконсулт С., счита жалбата за неоснователна, оспорва я изцяло, като излага съображения в тази насока. Отправя искане за отхвърляне на жалбата, ведно с искане размерът на адвокатското възнаграждение да бъде определено в минимален размер при съобразяване на решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22.

Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства - по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира жалбата за допустима и основателна поради следното установено от фактическа страна:

Заповедта е съобщена чрез връчване на 30.09.2025 година и жалбата е подадена на същия ден 30.09.2025 година в Административен съд Пловдив. Жалбата е допустима и в срок.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, установи следното:

Жалбоподателката М. Н. е гражданка на Република Украйна, на която е предоставена временна закрила, по реда и условията на Закона за убежището на бежанците. На 29.05.2025 г. М. Н. е родила в България детето И. Б., съгласно удостоверение за раждане № ********** от 13.06.2025 г., издадено от Община Пловдив, Район „Западен“.

На 17.09.2025 г. жалбоподателката е подала Заявление – декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/23202 за отпускане на еднократна помощ по чл. 6, ал. 1 от ЗСПД за раждане на живо дете.

По подаденото заявление директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив е издал процесната Заповед, с която е отказано на М. Н., отпускането на исканата помощ за раждане на дете. Мотивите за отказа са, че лицето не отговаря на условията на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, тъй като е чужд гражданин, който не е постоянно пребиваващ в Република България, и няма подписан договор между Република България и Украйна, който да дава право на такива помощи.

Оспорената заповед е издадена от компетентен орган съобразно предоставените му правомощия, в изискуемата форма и съдържание и при спазване на административнопроизводствените правила. Същата обаче е материално незаконосъобразна по следните съображения:

Спорният по делото въпрос е за правото на лица, на които е предоставена временна закрила, да се ползват от социално подпомагане в държавата, в която пребивават, в частност от отпусканите по ЗСПД помощи, сред които е и еднократната помощ за раждане на дете.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗСПД майката има право на еднократна помощ при раждане на живо дете, независимо от доходите на семейството, когато детето не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.

Според разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

От текста на разпоредбата е видно, че ЗСПД не предвижда изрично дали и при какви условия могат да се предоставят семейни помощи за деца на чужди граждани, на които е предоставена временна закрила.

Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) чужденец е всяко лице, което не е български гражданин. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане. Разпоредбата е обща и не съдържа конкретизация, но и ограничения относно вида на социалните помощи, на които имат право посочените лица. При съпоставка между разпоредбата на чл. 3 от ЗСПД и на чл. 39 от ЗУБ следва да се отчете, че последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е от 2004 г., а правото на социално подпомагане на чужденците с предоставена временна закрила по чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ е въведено законодателно през 2007 г., т. е. ЗУБ се явява по-нов закон и в съответствие с правилото Lex posterior derogat legi priori (по - новият закон отменя по-стария), следва да се приложи по-новият закон. Следователно, с оглед предвиденото в чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ право на социално подпомагане на чужденците с временна закрила, следва да се приеме, че като такова лице жалбоподателката има право и на еднократна помощ по чл. 6, ал. 1 ЗСПД.

В тази връзка съдът отчита, че семейните помощи за деца са особен вид социални помощи по смисъла на чл. 47, ал. 2 вр. ал. 1 от Конституцията, които съгласно чл. 5 от ЗСПД се финансират от държавния бюджет (Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд). Те се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД, и да осигурява най-добрия интерес на децата в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето.

Децата, родени от чужденци с предоставена временна закрила, не могат да се третират по-неблагоприятно от останалите деца, родени от граждани на Република България, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, чужденци, на които е предоставено убежище, лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна.

На следващо място, нормата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД не е съобразена с Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, и с Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. В т. 45 от Преамбюла на Директива 2011/95/ЕС е прието, че с цел да се избегнат социални трудности е уместно на лицата, на които е предоставена международна закрила, да се осигури адекватна социална помощ и средства за издръжка, без дискриминация в контекста на социалното подпомагане. По отношение на социалното подпомагане, условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила (какъвто е и настоящия случай), следва да се определят от националното право. Възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице, помощи в случай на заболяване или бременност и семейни помощи за деца, доколкото такива обезщетения се предоставят на гражданите съгласно националното право.

Нормата на чл. 29, § 1 от Директива 2011/95/ЕС, предвижда, че по отношение на социалното подпомагане условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставена международна закрила, се определят съобразно националното право. Съгласно § 2 на разпоредбата възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. В този смисъл семейните помощи за деца следва да се разглеждат именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход и като едно от основните обезщетения, които не могат да се ограничават.

С оглед изложеното дотук, оспореният отказ за предоставяне на помощта по чл. 6, ал. 1 от ЗСПД се явява незаконосъобразен поради противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Процесната заповед следва да се отмени, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с дадените по-горе указания по прилагане на закона.

С договора за правна защита и съдействие страните са признали, че жалбоподателката има качеството на лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /материално затруднено/, при което оказваната адвокатска помощ е безплатна за нея. В случаите, когато делото приключва в полза на представлявания, законодателят е предвидил полагащото се на адвоката за предоставената услуга възнаграждение да бъде възложено в тежест за плащане на осъдената противна страна, съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК и в полза директно на пълномощника /чл. 38, ал. 2 от ЗА/. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между жалбоподателката и адв. К., процесуалният представител е направил искане да се присъди адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 38 от ЗА.

Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14/2025 г.) следва да се смята за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатското възнаграждение, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г.

Размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004 г. могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са задължителни за съда. Тези размери, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: предмета на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Вземайки предвид вида и характера на делото, защитаваният интерес, заниженият обем на извършената процесуална дейност поради неявяване в открито съдебно заседание, фактическата и правна сложност на спора, съдът определя размера на адвокатския хонорар за осъществената процесуална защита от адв. И. К., в размер на 500 лв. /петстотин/ лева за процесуално представителство пред настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде заплатено от бюджета на юридическото лице, в чиято структура е органа, издал отменения акт, в случая - Агенцията за социално подпомагане [населено място]. По направените възражения от ответната страна относно размера на адвокатския хонорар, следва да се посочи, че постигането на легитимната цел, да бъде възмезден адвокатския труд, не може да се противопостави на ниската правна и фактическа сложност на делото, тъй като ответникът е напълно наясно с трайната и непротиворечива съдебна практика по този вид дела.

Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ и чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд Пловдив

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалбата на М. Н., с [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, Заповед № ЗСПД/Д-РВ/23202/23.09.2025 г. издадена от Д. Й. като изпълняващ функциите Директор на дирекция „Социално подпомагане“, упълномощена по силата на заповед № 1604-РД01-0878 от 23.06.2025 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив, съдържаща отказ за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете – чл. 6, ал. 1 от ЗСПД.

ВРЪЩА преписката на Директор на Дирекция "Социално подпомагане" Пловдив за ново произнасяне в съответствие с дадените указания за тълкуване и прилагане на закона, по Заявление – декларация с вх.№ ЗСПД/Д-РВ/23202 от 17.09.2025 г. за отпускане на еднократна помощ по чл. 6, ал. 1 от ЗСПД за раждане на живо дете, в 14 – дневен срок от съобщаването на решението.

ОСЪЖДА Агенция за Социално подпомагане – София да заплати на адвокат И. З. К., Адвокатска колегия Пловдив, с личен №**********, сумата от 500 лв. (петстотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Агенция за Социално подпомагане – София да заплати на М. Н., с [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, сумата от 10 лв. (десет лева), за държавна такса.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца.