№ 300
гр. Варна, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Магдалена Кр. Недева
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело №
20243001000327 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. №7513/22.03.2024 година по описа на ВОС на ищцата Г. Д. В., ЕГН
**********, с адрес в *****, подадена чрез пълномощника й по делото
адвокат В. Н., САК, и въззивна жалба на вх.№10526/23.04.2024г. по описа на
ВОС на ответника „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********,
седалище град София, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт
П. Н., срещу решение № 123 от 18.03.2024 г. на Окръжен съд – Варна,
постановено по т.д. № 120/2023 г. по описа на ВОС.
С обжалваното решение първоинстанционният Варненски окръжен съд
е осъдил ответното застрахователно дружество „ДЗИ - Общо застраховане“
ЕАД да заплати на ищцата Г. Д. В., ЕГН **********, сумата 100 000 лева,
представляваща дължимо обезщетение за обезвреда на причинените й
неимуществени вреди от смъртта на нейния син Й. Й. А., ЕГН **********,
загинал при ПТП, настъпило на *****г. на път II-29 в района след отбивката за
*****, по вина на водача на л.а. „Рено Туинго“ с рег. № ***** С. И. С., ЕГН
**********, чиято отговорност е била покрита от сключена с ответното
дружество задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на писмената застрахователна претенция - 03.02.2022
година, до окончателното плащане.
Исковете в останалите им части – за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над присъдените 100 000 лева до
претендирания размер от 150 000 лева, ведно със следващото се обезщетение
за забава в размер на законната лихва, както и изцяло акцесорната претенция
за обезщетяване на забавата за периода от датата на увреждането - *****
1
година, до датата на подаване на застрахователната претенция - 03.02.2022
година, са били отхвърлени като неоснователни.
В съответствие с това, както и с оглед уважения размер на главния иск е
разпределена и насрещната отговорност на страните по чл.78 от ГПК, като
ответникът „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на
пълномощника на ищеца, осъществил безплатно процесуално
представителство в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, сумата 9 084,87 лева,
съответно дължимата на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса по делото.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата Г. В. е осъдена да репарира на ответното
дружество сумата 621,86 лева – част от разноските по съразмерност с
отхвърлената част на иска.
Решението е постановено при участието на застрахования деликвент С.
И. С., ЕГН **********, като трето лице - помагач на страната на ответника
„ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД.
Въззивницата Г. Д. В. обжалва решението в частта, с която съдът е
отхвърлил исковата й претенция за разликата над 100 000 лева до предявения
размер от 150 000 лева, както и в частта за присъждане на законна лихва за
забава върху главницата, считано от датата на увреждането – ***** година до
датата на подаване на застрахователната претенция - 03.02.2022 година,
намирайки решението в отхвърлителната му част за неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Излага съображения за неправилно приложение на нормата на чл. 52
ЗЗД, а присъденото обезщетение за неимуществени вреди за необосновано
занижено и недостатъчно да репарира претърпените от ищцата
неимуществени вреди. Счита, че съдът не е съобразил задължителната
съдебна практика обективирана в т. 11 от ППВС № 4/1968 г., определяйки
размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди вследствие
загубата на дете. Смята за безспорно доказана особено силната връзка между
нея и синът й, като поддържа твърденията си, че и към настоящия момент
ищцата не може да преодолее скръбта от загубата му. Излага съображения за
това, че съдът в недостатъчна степен е преценил обстоятелствата, свързани с
личността на починалия, здравословното състояние, възрастта му,
общественото му положение, отношенията приживе с близките му,
претендиращи обезщетение, както и общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитието на обществото. Позовава се на
събраните по делото гласни доказателства. Намира за приложими в настоящия
случай разрешенията, дадени с ППВС № 4/1961 година относно правото на
обезщетение за неимуществени вреди на най-близките на пострадалия и ТР №
1/2016 година по т. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, което доразвива и
разширява задължителните Постановления на ВС по тези въпроси. Така в
обжалваното решение счита, че не са отчетени в достатъчна степен болките и
страданията, които ищцата е преживяла вследствие смъртта на сина й,
степента на близост между нея и починалия, продължителността и
интензитета на подлежащите на обезщетяване вреди и техния необратим
характер. Съдът при определяне размера на обезвредата не е съобразил и
практиката на ВКС по подобни казуси - например решение № 44/23.06.2020
година по т. д. № 1879/2019 г. на ВКС, 1-во т.о. и решение № 14/10.02.2021 г.
по т. д. № 301/2019 г. на ВКС, 2-ро т.о. Позовавайки се на решение №
1/26.03.2012 година по т.д. № 299/2011г. на ВКС, 2-ро т.о., обосновава
2
доводите си за неправилност на обжалваното решение предвид неотчетените в
пълна степен конкретни икономически условия, а като ориентир – и
съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне
на обезщетението момент, които непрекъснато се актуализират. Счита, че при
определянето на справедливото обезщетение първоинстанционният съд се е
отклонил и не се е съобразил изцяло с многобройната практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 179/29.01.2016 г. по т. д.
№ 2143/2014 г. на ВКС, 1-во т.о. ; решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. №
1398/2014 г. на ВКС, 2-ро т.о.; решение № 101/03.07.2014 г. по т. д. №
4391/2013 г. на ВКС; решение № 73/16.09.2013 г. по т.д. № 964/2011г. на ВКС
2-ро т.о. и др. По отношение началния момент, от който намира за дължима
законната лихва върху главницата, не излага конкретни оплаквания за
неправилност на решението в съответната му част. Моли за отмяна на
решението в обжалваната му част и уважаване на предявената осъдителна
претенция в цялост. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски,
в т.ч. адвокатско възнаграждение за двете инстанции. Не се правят
доказателствени искания.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от насрещната
страна „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, подаден чрез пълномощника
му по делото юрисконсулт П. Н., в който се изразява становище за
неоснователност въззивната жалба на ищцата. Счита, че не е налице
разпоредбата на чл. чл. 493, ал. 2, т. 1 б. „а“ КЗ, отчитайки, че в настоящия
случай виновният водач е сключил Споразумение № 177 от 23.06.2021 г. по
НОХД № 1939/2021 г. по описа на ВРС, като е признал вината си за
противозаконно отнемане на чуждо МПС – процесния автомобил, с който е
извършено ПТП, довело до смъртта на сина на ищцата. Ето защо, във вр. с чл.
300 ГПК, счита, че сключеният застрахователен договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ относно л. а. „Рено Туинго“, с рег. № *****, не
покрива отговорността на водача на автомобила С. И. С. за нанесените при
управлението му вреди на трети лица. Поддържайки изложените в собствената
му въззивна жалба съображения за незаконосъобразност и неправилност на
решението, моли въззивния съд да остави без уважение подадената от ищцата
въззивна жалба, респ. да уважи подадената от застрахователното дружество
въззивна жалба и по същество да отхвърли исковите претенции изцяло.
От своя страна ответникът – застраховател „ДЗИ - ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД оспорва първоинстанционното решение в
обжалваната му осъдителната част като неправилно и необосновано,
постановено в противоречие с материалния закон и събраните по делото
доказателства и при допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Счита за неправилен извода на
първоинстанционния съд, че в настоящия случай не е налице хипотезата на чл.
493, ал. 2, т. 1 б. „а“ КЗ, позовавайки се на установеното по споразумение №
177 от 23.06.2021 г. по НОХД № 1939/2021 г. по описа на ВРС, съгласно което
починалото лице Й. Й. А. не само доброволно се е качил да се вози в
автомобил, който е бил обект на кражба, но и самият пострадал, заедно с
деликвента С. И. С., са извършили кражбата на автомобила, с който е
настъпило произшествието, довело до леталния край на пострадалия син на
ищцата. Настоява, че със сключеното споразумение виновният водач е
признал вината си, че противозаконно е отнел чуждо МПС - процесния
3
автомобил, с който е извършено ПТП, довело до смъртта на сина на ищцата,
като това Д.ие е квалифицирано като престъпление по чл. 346 от НК. Поради
това и във вр. с чл. 300 ГПК твърди, че сключената застраховка „Гражданска
отговорност“ относно л. а. „Рено Туинго“, с рег. № *****, не покрива
отговорността на водача С. И. С. за нанесените при управлението му вреди на
трети лица.
На следващо място се излагат оплаквания, че съдът не е обсъдил всички
направени от ответното дружество възражения и оспорвания, в частност
направеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия, като твърди, че в мотивите към
решението съдът не коментирал това, че пострадалият се е возил в лекия
автомобил не само без предпазен колан, но и бидейки в знание, че водачът С.
С. е неправоспособен. Твърди се в тази връзка, че неправилно и необосновано
съдът е отклонил и не е допуснал въпроси към свидетеля М. Х. касателно
знанието на пътниците в катастрофиралия автомобил за правоспособността на
водача и факта, че същият е бил обект на кражба. По отношение на трето лице
помагач съдът е допуснал въпрос единствено касателно знанието му дали
срещу него е образувано наказателно производство във връзка с
противозаконното отнемане на л.а „Рено Туинго“, с рег. № *****.
Оспорва се като неправилен и изводът на съда, че не е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Излага
съображения, че при изслушване на заключението на КСМАТЕ в открито
съдебно заседание не са били поставени допълнителни въпроси към вещите
лица за изясняване на предположенията за възможните травми при поставен
обезопасителен колан. Поради това счита, че неправилно е формирано
вътрешното убеждение на съда, че не е налице съпричиняване от страна на
пострадалия спрямо собствените му травматични увреждани. В заключение
въззивното застрахователно дружество твърди, че от решаващия съд е
допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 236 ал. 2 ГПК, което е довело до
възприемането на неправилни фактически и правни изводи за наличие на
основания за изплащане на застрахователно обезщетение. Моли за отмяна на
решението в обжалваната му част и отхвърляне в цялост на исковата
претенция на ищцата ведно с всички законови последици от това. Претендира
присъждане на сторените разноски в двете съдебни инстанции, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение. Правят се искания по доказателствата.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК от ищцата Г. В., чрез
процесуалния представител адвокат В. Н., е подаден писмен отговор, в който
се иска жалбата на ответното дружество да бъде оставена без уважение като
неоснователна, с подробно изложени съображения по всички обосновани в
нея оплаквания.
Позовава се на установеното по НОХД № 1381/2022 г. по описа на ОС –
Варна и по НОХД № 1939/2021 г. на PC-Варна, че освен водачът С. С. и
починалия Й. А., в процесния автомобил се е намирал и пострадалият М. Х.,
който нито е бил наясно с противозаконното отнемане на автомобила, нито е
съдействал за извършването на престъпление по какъвто и да е начин. За това
свидетелствал и факта, че срещу него нито е водено наказателно производство
за кражбата на автомобила, нито е налице влязла в сила присъда или
споразумение на наказателния съд по отношение на това престъпление,
поради което намира за правилен извода на ВОС, че няма законно основание
4
да бъде отказано изплащане на застрахователно обезщетение за причинената
смърт на сина на ищцата. Възразява срещу оплакванията за допуснати
процесуални нарушения и по искането за допускане събиране на
доказателства във въззивното производство, като твърди, че същите не са
направени в първоинстанционното производство и към настоящия момент са
преклудирани. Счита, че в настоящия случай не са налице предпоставките на
чл. 266, ал. 3 ГПК. Като поддържа и собствените си оплаквания, обосновани
във въззивната жалба, въззиваемата ищца моли въззивната жалба на ответния
застраховател да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира
присъждане на съдебно- деловодни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение
на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за двете инстанции.
Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните
доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите
правни норми, съдът, в пределите на въззивното производство, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236
ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания,
разгледана е пряка претенция на лице понесло вреди от деликт отправена
срещу застраховател, по чл. 432, ал. 1 КЗ и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Решението е постановено при участието на застрахования деликвент С. И. С.,
като трето лице - помагач на страната на ответника „ДЗИ - Общо
застраховане“ ЕАД.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение
правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. С
въззивните жалби, отправени срещу отхвърлителната, съответно
осъдителната част на решението, е въведен като предмет на въззивно
обжалване решението на първата инстанция в неговата цялост.
В подготвителното съдебно заседание по чл. 267, ал. 1 ГПК, въззивните
жалби са преценени от съдебния състав за процесуално допустими и редовни.
Съобразявайки целта на въззивното производство, а именно повторното
разрешаване на материалноправния спор и установената практика по т. 2 от
ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд е уважил част от
направените доказателствени искания във въззивните жалби, като на
основание чл. 267, ал. 2 ГПК е допуснал повторно изслушване на вещите лица
по допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото и приета
комплексна съдебно медицинска и автотехническа експертиза, както и
повторно изслушване на свидетеля М. Г. Х., лицето което е присъствало на
процесното произшествие.
Въззивната инстанция намира за безспорно и установени от
доказателствата по делото обстоятелствата, че при настъпило на ***** година
произшествие синът на ищцата, който е бил на 15 години към този момент,
возейки се в автомобила, управляван от деликвента, е починал на място; към
датата на ПТП е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“, сключена с ответното дружество; ищцата е предявила
застрахователна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение
(абсолютна процесуална предпоставка по чл. 380, ал. 1 КЗ), но
застрахователят е отказал плащане; ищцата е майка на починалия, т.е. лице от
5
кръга на правоимащите, съгласно ППВС №4/1961 година и е легитимирана
страна в производството, с интерес от търсената защита с предявения иск.
По делото е приобщена влязла в сила присъда № 73/20.12.2022 г.,
постановена по НОХД № 1381/2022 г. на ВОС, която обвързва съда (чл. 300
ГПК), поради което съдът приема за безспорно и ненуждаещо се от доказване,
че на ***** година, С. И. С., при управлението на лек автомобил с марка
„Рено Туинго“, с рег. № *****, нарушил правилата за движение по пътищата, а
именно: - чл. 20 ал.1 и - чл. 21 ал.1 от ЗДвП, като по непредпазливост е
причинил смъртта на Й. Й. А. (син на ищцата) и средни телесни повреди на М.
Г. Х., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. З, б. „Б“ вр. ал. 1 и чл.
58а, ал.1 и, вр. чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода.
Видно от споразумение по НОХД № 1939/2021 г., по описа на Районен
съд – Варна, деликвентът С. И. С. се е признал за виновен за извършено от
него престъпление по чл. 346, ал. 2. т. 1, пр. 1 и 2, т. 2, пр. 3 и т. 3 вр. ал. 1, вр.
чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 от НК.
Не се твърди, а и се установява от събраните доказателства, че
деликвентът не е бил собственик на застрахованото МПС, с което е причинил
уврежданията. Съгласно нормата на чл.477 ал. 2 КЗ, застраховането на
гражданската отговорност на водача на автомобил, причинил ПТП, има
покритие и спрямо вредите, причинени на трети лица при управление на
автомобила от всяко трето лице, включително и от несобственика на МПС.
Доказателствата по делото (влязлата в сила присъда, ценена по чл. 300
ГПК и комплексната експертиза) установяват механизма на настъпилото
произшествие, поради движение на процесния автомобил, управляван от С. И.
С., със значителна скорост, превишаваща максимално позволената, вследствие
на което за сина на ищцата е настъпила смъртта. За успешното провеждане на
иска по чл. 432, ал. 1 КЗ ищцата е установила, че: 1/ застрахованият виновно е
увредил ищеца, като му е причинил вреди, които от своя страна да са пряка и
непосредствена последица от противоправното поведение на застрахования и
2/ наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ между деликвента и ответника –
застраховател, по което да е налице покрит застрахователен риск.
Едно от основните правоизключващи възражения на застрахователя,
поддържано във въззивната жалба, е свръзано с обстоятелството, че
сключената застраховка „Гражданска отговорност“ на лекия автомобил не
покрива отговорността на водача С. И. С. за нанесените при управлението му
вреди на трети лица, които попадат в изключенията, описани в закона. Поради
това основен въпрос, на който следва да се отговори в настоящото
производство, е свързан с това дали в разглеждания случай е налице
изключението по чл. 493, ал. 3 от КЗ, според която дори да е налице покрит
застрахователен риск по застрахователното правоотношение за заплащане на
застрахователното обезщетение на увреденото лице застрахователят може да
откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение поради
кумулативното наличие на конкретни обстоятелства.
Константна е практика на касационната инстанция, че имайки предвид
правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса (чл. 154,
ал. 1 ГПК), то в тежест на застрахователя е да докаже знанието на загиналото
лице относно факта, че управляваният лек автомобил е бил отнет
противозаконно от владението на собственика му, за да е налице сбъдване на
6
необходимото условие посочено в чл. 493, ал. 3 от КЗ за освобождаването му
от отговорност за плащане на застрахователно обезщетение.
За установяване на обективната истина по делото в производството пред
въззивната инстанция бе допуснат разпит на свидетелят М. Г. Х., присъствал
на процесното ПТП, който е бил в компанията на деликвента и пострадалия в
часовете преди инцидента, а впоследствие се е возил в лекия автомобил,
управляван от деликвента. Допусната е и съдебно-психиатрична експертиза,
която след запознаване с материалите по делото и лично освидетелстване на
лицето М. Г. Х., да отговори на поставените в молба вх. № 592/29.01.2025 г. на
л. 103 от делото, депозирана от въззивницата Г. В., свързани с здравословното
и психично състояние на свидетеля М. Х., касаещо способността му да дава
достоверни показания.
В проведеното на 24.03.2025 година, пред въззивният съд, бе разпитан
свидетелят М. Х., който заявява, че познава лицето С. С. (присъстващ по
време на заседанието в качеството си на трето лице – помагач), управлявал
лекия автомобил към момента на инцидента. Свидетелят си спомня за
събитието, за което е призован да се яви пред съда. В свободния си разказ
лицето споделя, че инцидентът се е състоял на 18.10.2018 година, участници
са били С. С. и Й. А. (син на ищцата), с които са били приятели. Тримата
приятели се видели на центъра на с. Оброчище с идеята да се разходят, заедно
решили да отидат да вземат процесния автомобил, който се е намирал в чужда
къща, находяща се в селото, на двора. Дворът бил с мрежеста ограда, като
лицата отворили мрежата. С. С. отворил колата, тя била отключена и седнал
зад волана. М. Х. и Й. А. помогнали на С. С. да изкара колата като я като
избутали откъм предницата назад. След това се качили, при С. С. в
автомобила. Й. А. седнал отпред, до шофьорската седалка, а свидетелят на
задната седалка на колата, откъдето видял, че С. С. запалил колата с ключ, за
който свидетелят не знае как се е сдобил. По думи на М. Х., той и Й. А. знаели,
че колата е чужда, знаели, че С. С. няма книжка за управление на МПС и
доброволно се качили в автомобила. Лицата искали само да се разходят, като
след това имали намерение да върнат автомобила в чуждия двор, откъдето са
я взели. Свидетелят е категоричен, че Й. А. също знаел, че колата не е на С. С.,
а е чужда. Запалили колата и видели, че има гориво, въпреки, че преди това Й.
А. носел туба с бензин, която впоследствие изсипали в резервоара. След
потеглянето през същата вечер настъпил инцидента.
Показанията на свидетеля Х. се кредитират от настоящия състав изцяло.
На първо място съдът придоби непосредствени впечатления от
интелектуалното и психо-емоционално състояние на свидетеля и счита, че се
касае за напълно адекватно реагиращ на въпросите човек, който даде
конкретни, ясни, последователни и логични от житейско гледище показания.
Изложените от свидетеля данни съответстват на установеното от съда по
приложеното по делото споразумение (чл. 300 ГПК), постигнато пред
наказателен съд, според което деликвентът се е признал за виновен в
извършването на транспортно престъпление по чл.343 ал.4 вр. с ал.3 б.“б“ вр.
ал.1 от НК и че, бидейки несобственик на автомобила или упълномощен да го
управлява, а лице, което е придобило владението на вещта чрез престъпление
по чл.346 ал.2 т.1 вр.чл.195 ал.1 т.4 пр.2 НК. На следващо място, според
приобщената пред настоящата инстанция съдебно-психиатрична експертиза,
свидетелят М. Х. е способен да дава годни показания по случая, предмет на
7
делото, което напълно съвпада с непосредствените впечатления на съда. Както
вещото лице пояснява (чл. 200, ал. 2 ГПК), в проведеното съдебно заседание
на 07.11.2025 година, психиатричната експертиза е изготвена след
изключително подробно запознаване с цялата медицинска документация за
лицето от момента на ПТП-то до момента на даденото становище по
експертизата. Към момента на инцидента (според спешния лист от медиците
отишли на произшествието) свидетелят е бил в съзнание със запазени
всякакви неврологични и психични годности. Постъпването в Детско
отделение през 2022 година е по повод, че той е приет в Спешна помощ с
остра психоза, вследствие употребата на амфетамини. Последвали още две
хоспитализации на лицето (общо три), като при последната се поставя
диагноза „шизофренна психоза“. Според обясненията на вещото лице, по-
страшно е лицето да е с параноидна психоза – да е с налудности. Ако е с
психоза, независимо каква е - халюцинаторно-параноидна или чисто
параноидна, тогава лицето, което е в такова състояние се води недееспособно.
То не може да разбира свойството и значението на своите постъпки. Към
момент на произшествието в случая категорично няма никакви данни за
психотично разстройство. Според вещото лице, свидетелят е бил с психоза,
той е шизофреник, но той няма паметови нарушения. Лицето е с много нисък
интелект, граничен, но той е свързан с нисък образователен ценз, а не с друг
проблем. На база анализ на поведението на свидетеля и медицинската
документация по делото, вещото лице прави извод, че той може да дава годни
свидетелски показания. Дадените такива пред настоящата инстанция са
определени като много подробни, точни и коректни, като достоверно са
предадени информацията за събитието и интеракциите, които са вървели
между двете пострадали момчета. Всичко изложено от св.Х. кореспондира с
останали събрани по делото доказателства и не се опровергава от никакви,
установени по делото данни, поради което няма основание да бъде
игнорирано като правна стойност.
При формиране на вътрешното си убеждение, осъществявайки
решаващата си функция, съдът следва да се съобрази и приложи правилата на
формалната и правна логика. С оглед на всичко изложено и след съвкупната
преценка на събраните доказателства, съдът е приема, че са налице
предпоставките на чл.493 ал.2 т.1 б.“а“ и ал.3 КЗ за изключване от покритие,
поради което и намира за основателен отказа на застрахователя да покрие
отговорността на водача за причинените на майката на загиналия вследствие
на деликта Й. А., неимуществени вреди. Разпоредбата на чл. 493, ал. 3 КЗ
въвежда възможност за застрахователя да откаже заплащането на
застрахователно обезщетение само при наличието на две кумулативно дадени
предпоставки, за които той носи доказателствената тежест - че пострадалият
доброволно се е качил в МПС и е знаел, че владението върху него е отнето
чрез кражба, грабеж или престъпление по чл. 346 от НК. Не се спори по факта,
че трите лица участници в произшествието са се качили доброволно във
въпросният автомобил. Относно второто условие са събрани категорични
данни пред въззивната инстанция, от които става ясно, че същият
противозаконно е бил отнет без разрешение или знание на неговия собственик
(по данни от споразумението постигнато пред наказателен съд и разпита на
свидетеля М. Х.). Последният детайлно разкрива, че и тримата - свидетелят М.
Х., деликвентът С. и пострадалия Й. А. са били заедно при противозаконното
8
отнемане на лекия автомобил от двора на чужда къща. Пострадалото лице не
просто е възприел влизането в чуждия двор, където се е намирал процесния
лек автомобил, а е способствал отнемането на чуждото превозно средство
(повдигнал е мрежата на двора), осъществил е действия по привеждане в ход
на автомобила (бутал го е докато запали двигателя), като дори предварително
е носел туба с бензин, поради липса на гориво във процесния автомобил. В
протокола за разпит на 19 март 2025г. (л. 141) св.Х. с подробности разкрива
детайли, които несъмнено доказват не само, че идеята им е била да се
разхождат с чуждата кола, но и че пострадалият Й. А. е знаел че се качва в
автомобил, който ще бъде противозаконно отнет (чл. 346 от НК), но и че това
не е първата тяхна подобна проява, касаеща същата вещ. Така свидетелят е
разбрал от разговора между деликвента и пострадалия, че през предходна
вечер Й. е карал отново автомобила, като дори е спукал гумата, по който
повод е възникнало пререкание между двамата, при което С. не се съгласил Й.
отново да кара.
С оглед така събраните данни и установената със СПЕ способност на
св.Х. да дава годни показания, съдът приема, че са осъществени кумулативно
дадените предпоставки на чл. 493, ал. 3 КЗ и за застрахователят е възникнало
субективното право да откаже изплащането на обезщетение. Следва да се
посочи, че в разпоредбата на чл. 494 КЗ изчерпателно са изброени случаите, в
които въобще не се изплаща застрахователно обезщетение, тъй като вредите
не са включени в застрахователното покритие. В случая хипотезата е друга.
Настъпили са вреди, които по принцип са в обхвата на застрахователното
покритие, но се е реализирал нов юридически факт (или група от факти), с
настъпването на който в правната сфера на застрахователя е възникнало
субективното право на отказ, което той поддържа в настоящия процес чрез
отправеното правоизключващо възражение. Поради това въззивният състав
приема, че доказване на необходимите предпоставки посочени в разпоредбата
на чл. 493, ал. 3 КЗ е осъществено от страна на застрахователя, поради което
съдът не дължи разглеждане на останалите предпоставки, свързани с
реализирането на пряката отговорност на дружеството, както и другите
въведени възражения на застрахователя. По изложените съображения искът по
чл. 432, ал. 1 КЗ е неоснователен.
Доколкото е отхвърлена главната претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение, съдът не дължи произнасяне по акцесорната
такава за претендираните лихви за забава.
По изложените съображения и с оглед отликата в правните изводи на
двете съдебни инстанции, обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен в
неговата осъдителна част и да се отхвърли исковата претенция в нейната
цялост.
По разноските:
Изхода на спора пред настоящата инстанция налага преразглеждане на
разпределените разноски пред първоинстанционния съд. Поради това
разноски се дължат единствено в полза на застрахователя.
Процесуалният представител на застрахователя е направил искане за
присъждане на разноски в преклузивните срокове за това, представил е списък
по чл. 80 ГПК (л.268 от делото на ВОС). Следват му се сторените разноски от
– 1275 лева ( 925 лева по списъка и 350 лева – за юрисконсултско
възнаграждение).
9
Пред въззивната инстанция страната също е направила искане по
разноските и е представила списък по чл. 80 ГПК (л.419 от делото). Съобразно
изхода на спора на страната следва да се присъдят разноски в размер на 3320
лева (2970 лева са разноските сторени от страната и 350 лева юрисконсултско
възнаграждение).
По изложените правни изводи, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 123/18.03.2024 година по търг. дело № 120/2023
година на ВОС, в следните осъдителни части: в частта, с която ответникът
„ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б е осъден да заплати на Г. Д. В.,
ЕГН **********, с адрес: *****, сумата от 100 000 лева /сто хиляди лева/,
представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди,
изразяващи се в емоционални болки и страдания от загубата на сина й Й. Й.
А., починал на *****г. в резултат на ПТП, настъпило на същата дата на
републикански път II – 29 с посока на движение от *****, в района след
отбивката за *****, по вина на водача на лек автомобил „Рено Туинго“ с рег.
№ ***** – С. И. С., като отговорността на виновния водач към момента на
инцидента е застрахована при ответника по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на застрахователната претенция – 03.02.2022г.
до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.432 от КЗ и
чл.86 ЗЗД, както и в частта, в която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК
********* е осъден да заплати държавна такса и разноски в размер на 4439,87
лева по чл. 78, ал.6 от ГПК по сметка на Варненски окръжен съд и в частта, в
която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК ********* е осъден да заплати
адвокатско възнаграждение в размер на 9084,87 лева по чл. 38 ЗА, като
вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от Г. Д. В., ЕГН **********, с адрес:
***** за осъждане на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ №
89Б да заплати сумата от 100 000 лева /сто хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди изразяващи се в
емоционални болки и страдания от загубата на сина й Й. Й. А., починал на
*****г. в резултат на ПТП, както и за присъждане на законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на застрахователната претенция -
03.02.2022 година, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 123/18.03.2024 година по търг. дело №
120/2023 година на ВОС, в останалата обжалвана отхвърлителна част, с която
са отхвърлени исковете за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди за разликата над 100 000 лева /сто хиляди лева/ до предявения размер от
150 000 лева /сто и петдесет хиляди лева/, както и в частта за присъждане на
законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на увреждането –
***** година до датата на подаване на застрахователната претенция -
03.02.2022 година.
ОСЪЖДА Г. Д. В., ЕГН **********, с адрес: *****, ДА ЗАПЛАТИ на
10
„ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б сумата от още 653,14 лева
/шестотин петдесет и три лева и четиринадесет стотинки/, представляваща
остатъка от направените разноски от ответника в производството пред
първата инстанция, съобразно изхода на спора по настоящото дело, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Г. Д. В., ЕГН **********, с адрес: *****, ДА ЗАПЛАТИ на
„ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б сумата от 3320 лева /три
хиляди триста и двадесет лева/, представляваща направените разноски от
застрахователя пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на С. И. С., комституиран като
трето лице – помагач на страната на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“
ЕАД, ЕИК *********.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на чл. 280, ал. 1,
респ. ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11