Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер ………..                                 05.11.2019 г.                               град  К.

 

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

Казанлъшкият районен съд                                                       II  граждански състав

На седми октомври                                        Година две хиляди и деветнадесета

В публичното заседание в следния състав

 

                                                                              

 

                                                                                Председател: С.Г.

                                                                                               

                                                                                                                                            

 

Секретар: М. М.

Прокурор:

като разгледа докладваното от районен съдия Г. гражданско дело № 162 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

В исковата си молба ищецът твърди, че на 10.05.2014 г., окован с белезници, бил закаран от полиция в ЦПЗ-С.и там, отново окован с белезници, бил вкаран против волята му в кабинета на дежурния психиатър „за преглед". Обяснил на психиатъра (д-р С.), че няма право нито да го преглежда, нито да го настанява в ЦПЗ-С.против волята му. Докторът отговорил „Тогава ще те пратя в Р.!" и излязъл. След 10-тина минута се върнал, дал на полицаите някакъв лист и им казал „Това е епикризата! Моля за Вашето съдействие да бъде откаран в Р.!". След това, отново окован с белезници, против волята му бил откаран с автомобил на ЦПЗ-С.в ДПБ „***", гр. Р., където отново без негово съгласие и без съдебно решение, бил затворен в продължение на 5 дни в отделение за алкохолици и наркомани, въпреки, че наркотици не употребявал, а от алкохола пиел единствено бира при това в ограничени количества. На 15.05.2014 г. по искане на директора на ДПБ „***" бил съден в РС-Р. за прилагане на принудителни медицински мерки. Съдът го освободил.

Заявява, че на 02.10.2017 г., подготвяйки настоящата си искова молба, отишъл в ЦПЗ-С., за да получи бележка, че не се води на диспансерен отчет при тях. Отказали да му издадат такава бележка с мотива „При нас имате една епикриза от Р. и не можем да Ви издадем такова удостоверение!"

Сочи, че на база на гореизложеното, счита, че ЦПЗ-С.и ДПБ „Д-р Г. ***", гр. Р. сериозно нарушили неговите човешки права, залегнали в българското законодателство, ЕКПЧОС и Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС). Твърди, че бил отвлечен и задържан, чрез прилагане на груба сила за 5 дни от учреждения, нямащи право да налагат каквото и да е задържане. По този начин ЦПЗ-С.и ДПБ „***" му нанесли тежки неимуществени вреди. 

Твърди, че, приемането му като „пациент" от ЦПЗ-С.без наличието на съдебно решение или на негово информирано съгласие за лечение нарушава чл. 30, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Конституцията на Р. Б., чл. 8 от ЕКПЧОС, чл. 3, пар. 2, т. а) ХОПЕС, чл. 87, ал. 1 и чл. 88, ал. 1 от Закона за здравето; изготвянето на епикриза от ЦПЗ-С.без да бъде извършен медицински преглед (поради негов категоричен отказ) и базираща се единствено на цитиране на неизвършени от него деяния, представени в епикризата като доказана действителност, нарушава чл. 147 от Закона за здравето и Наредба № 24/2004 г. на МЗ, регламентираща медицински стандарт „П.".

Сочи, че задържането му в ЦПЗ-С.и транспортирането му против неговата воля, окован с белезници, с автомобил на ЦПЗ до ДПБ „***", е „класически случай на отвличане“ (по смисъла на Наказателния кодекс), тъй като ЦПЗ-Ст. Загора не е овластен от законодателя с правомощия за задържане на лица и нарушава чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Р.Б., чл. 6 и чл. 45 от ХОПЕС, както и чл. 5, пар. 1 от ЕКПЧОС и чл.2 от Протокол № 4 към ЕКПЧОС.

Посочва като нарушение приемането му като „пациент" в ДПБ „Д-р Г. ***" без наличието на съдебно решение или на негово информирано съгласие за лечение, което  нарушава чл. 30, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Конституцията на Р. Б., чл. 8 от ЕКПЧОС, чл. 3, пар. 2, т. а) ХОПЕС, чл. 87, ал. 1 и чл. 88, ал. 1 от Закона за здравето.

Сочи, че изготвянето на епикриза от ДПБ „***" без да му бъде извършен медицински преглед (поради негов категоричен отказ) и базираща се единствено на цитиране на неизвършени от него деяния, представени в епикризата като доказана действителност, нарушава чл. 147 от Закона за здравето и Наредба № 24/2004 г. на МЗ, регламентираща медицински стандарт „П.".

Заявява, че искането от директора на ДПБ „Д-р Г. ***" до РС-Р. за прилагане срещу него на принудителни медицински мерки е грубо нарушение на чл. 154, чл. 156 и чл. 157 от Закона за здравето, тъй като директорът на ДПБ „***" е овластен да иска такива мерки единствено и само за пациенти на заведението, но не и спрямо хора, които са незаконно отвлечени и затворени против волята им, тоест нямат статут на „пациент".

Твърди, че и от ЦПЗ-С.и от ДПБ „Д-р Г. ***" грубо нарушили чл. 146 от Закона за здравето, тъй като нито се водел на диспансерен отчет като психично болен, нито те са имали възможност да установят негово психично заболяване, тъй като категорично отказал всякакви прегледи и такива не били извършени. Въпреки това и ЦПЗ-С.и ДПБ „***" му написали епикризи, в които се твърдяло, че има психическо заболяване и алкохолна зависимост. В същата насока (нарушение на чл. 146 от 33) било и завеждането му на отчет в ЦПЗ-С.с фалшива епикриза от ДПБ „***", която се пазела в ЦПЗ-С., а не в ЦПЗ „Д. П.", гр. С., тъй като от началото на 2014 г. до ден днешен той бил софийски жител,*** идвал от време на време, тъй като притежавал в града имот.

На база на гореизложеното и в съответствие с чл. 53 от ЗЗД счита, че неимуществените му вреди са нанесени солидарно от ЦПЗ-С.и ДПБ „***", затова и искът му е общ към двамата ответника. Основната му неимуществена вреда (задържане против волята му) е настъпила на 10.05.2014 г. и приключила на 15.05.2014 г. Другата неимуществена вреда - силен стрес, обида и психически тормоз започнал на 10.05.2014 г. и приключил на 17.06.2014 г., когато окончателно спечелил частно наказателно дело срещу него, заведено в РС-Р.. Третата неимуществена вреда, която му била нанесена (завеждане на диспансерен отчет в ЦПЗ-С.) продължавала и до днес - вече повече от 3 години.

 

Моли съда да постанови решение, с което да отмени като незаконосъобразни и двете епикризи, писани му без преглед и в нарушение на законодателството от ЦПЗ-С.и ДПБ „***", да нареди на ЦПЗ-С.да го свали от диспансерен отчет и да унищожи намиращата се в ЦПЗ-С.негова фалшива и незаконосъобразна епикриза. Моли съда да осъдите ответниците ЦПЗ-С.и ДПБ „***" да му заплатят солидарно сумата от 6 000 (шест хиляди) лева за претърпените от него неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата от 6 000 (шест хиляди) лева, считано от 10.05.2014 г.

 

С определение №288/07.02.2018г., постановено по настоящото дело съдът е върнал  искова молба вх. № 28058/17.10.2017 г. по описа на Районен съд – С., подадена от М.М.С., ЕГН **********, с адрес ***, в частта относно искането за отмяна на две епикризи, като незаконосъобразни, издадени от Ц. – С.и Д. „Д-р Г. ***“ – Р., както и искането за свалянето му от диспансерен отчет, като недопустима и прекратил производството по гр. д. № 162/2018 г. по описа на Районен съд – К. в тази му част. Определението е влязло в законна сила.

 

С уточняваща молба вх. № 2197/15.02.2018 г. по описа на Районен съд – К. ищецът моли съда на база на чл. 124, ал. 4 и 5 от ГПК да бъде установена истинността на медицинската документация, съхраняваща се в ЦПЗ-С.- Епикриза № г. по описа на ЦПЗ-С., Епикриза на ДПБ „***" без номер и без дата; Решение за изписване от 15.05.2014 г. и Формуляр за изписване от ДПБ „***" с преправена дата. Моли това негово право да бъде уважено. Относно така направеното искане съдът намира същото за недопустимо по следните съображения :  Така направеното искане представлява самостоятелен иск, който се предявява след подаване на исковата молба, който подлежи на разглеждане в самостоятелно производство. На следващо място пасивната  легитимация по иска не е на юридическите лица, сочени като ответници. Недопустимо е в по пътя на отстраняване на нередовностите на исковата молба по чл. 129 от ГПК да се предяви нов иск наред с първоначалния такъв или той да бъде изменен в смисъла по чл. 214 и чл. 228 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 2 във връзка с ал.1 ГПК съдът приема за редовна онази искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК. Поправката на исковата молба по реда на чл. 129 от ГПК не съставлява изменение на иска. Това следва от изричната разпоредба на чл. 129, ал. 5 от ГПК, съгласно която поправената искова молба се смята за редовна от деня на нейното подаване.

В срока по чл.131 ГПК ответникът „Ц. – С.“ ЕООД, чрез управителя си д-р С.Г., е подал отговор, с който заявява, че счита предявените с исковата молба искове за недопустими и като такива следва да бъда оставени без разглеждане, а производството по делото прекратено.

В отговора се сочи, че исканията на ищеца за отмяна на приложената към искова­та молба епикриза с изх. № г., издадена от „ЦПЗ-С." – ЕООД,  като незаконосъобразна и съдът да нареди на лечебното заведение свалянето на ищеца от диспансерен отчет и унищожаването на посочената епикриза са недопустими, с оглед разпоредбата на чл. 124 от ГПК и като такива следва да бъдат оставени без раз­глеждане. 

Заявява, че посочената документация представлява медицинска доку­ментация по смисъла на  §1,  т. 1 от ДР на Закона за здравето, неподлежаща на съдебен контрол и искането за отмяна на същата и унищожаването ѝ е недопустимо.

Твърди, че не е налице основание за солидарна отговорност на ответниците за твърдяното от ищеца непозволено увреждане,  тъй като липса единен и неразделен вреден резултат и не е налице правно и фактическо основание за солидарна отговорност и поради това счита така предявеният иск по чл. 45 от 33Д за недопустим.

Заявява, че допълнително депозираната от ищеца по делото молба с вх. № 2197/15.02.2018 г.  следва да бъде оставена без разглеждане от съда, тъй като молбата е депозирана „като допълнение" към молба от 31.01.2018 г. на ищеца и не им е изпратена от съда.

Сочи, че искането,  направено от ищеца с молба вх. № 2197/15.02.2018 г. представлява предявяване на иск по чл. 124, ал. 4 и ал. 5 от ГПК или последващо обективно съединяване на иск по чл. 124, ал. 4 и ал. 5 от ГПК с първоначално предявените искове по делото, което е процесуално недопустимо. Поради това счита, че молба с вх. № 2197/15.02.2018 г. след­ва да бъде оставена без разглеждане от съда, както и че установителните искове по чл. 124, ал. 4 и ал. 5 от ГПК са недопустими поради липса на интерес от предявяване на тези искове.

Твърди, че в молбата с вх. № 2197/15.02.2018 г. ище­цът не обосновава наличието на абсолютните положителни процесу­ални предпоставки за допустимостта на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК, нито пък прилага доказателства за наличието на такива.  В исковата молба не се сочи конкретното престъпно обстоятелство,  описано с неговите обективни и субективни признаци,  което е такова по НК и чието установяване се иска,  нито пък лицето,  което го е извършило.

Заявява, че дружеството-ответник не може да бъде извършител на престъпно деяние, поради което не е пасивно легитимирано да отговаря по иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК,  а такъв предявен срещу него иск е недопустим.

Сочи, че искът за установяване на истинността на документ по чл. 124,  ал. 4 ГПК е недопустим и в настоящия случай, тъй като в исковата молба ищецът не обосновава правен интерес от предявяването на иска по чл. 124,  ал. 4 от ГПК.

Счита,  че документите,  чиято неистинност се иска да бъ­де установена по настоящото дело са частни свидетелстващи доку­менти,  съдържащи   удостоверителни    волеизявления на лекарите, подписали тези документи,  за здравословното състояние на ищеца, чието съдържание няма никаква доказателствена сила и поради това не е налице правен интерес за ищеца от предявяване на иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК.

Твърди, че предявеният иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК е недопустим и поради липса на правен ин­терес по общите съображения за допустимост на иска.  Между ответното дружество и ищецът не са налице никакви правоотношения,  които да обосноват конкретен интерес на ищеца от предявяване на установителен иск.  Липсва интерес за ищеца от пре­дявяването на такъв иск и предвид обвързващото действие на съдебното решение по този иск - решението има действие само между стра­ните по делото,  но не и по отношение на трети лица,  неучаствали в съдебното производство

Моли съда да остави без разглеждане молба с изх. № 2197/15.02.2018 г., тъй като същата не отговаря и на изискванията на чл.127,ал.1,т. 4 и 5 от ГПК.

Заявява, че при предявена претенция за три вредоносни резултата от различни противоправни деяния ищецът следва да посочи основанието за всяка една от претендираните вреди,  както и размера на претендираното обезщетение за всяка вреда и ответника по всяка претенция,  както и причинната връзка между неправомерното деяние и неимуществената вреда.  Неконкретизирането на основанието на всяка една от твърдените вреди представлява нередовност на ис­ковата молба,  която възпрепятства защитата на ответника. В молбата не е посочено в какво се състои неистинността на медицинските документи.  Твърдението на ищеца,  че при издаването на медицинските документи са нарушени негови права по ХОПЕС, За­кон за здравето и Наредба № 24/2004 г.  на МЗ не представлява изло­жение на обстоятелствата,  на който се основават исковете по чл. 124,   ал. 4 и ал. 5 от ГПК,   което възпрепятства и защитата им по делото.  В молбата не се сочи ответник и не се конкретизират по обективни и субективни признаци престъпните обстоятелства, който се иска да бъдат установени и техния   извършител,  който е пасивно легитимиран да отговаря по иска по чл.124,ал.5 от ГПК.

Управителят на ответното дружество за явява, че оспорва изцяло като неоснователен,  както по основание, така и по размер,  искът по чл. 45 от ЗЗД. Оспорва изцяло като неоснователни исканията по молба с вх. №  2197/15.02.2018 г. Оспорва всички твърдения на ищеца за незаконосъобразни и престъпни действия на медицинските специалисти на „ЦПЗ-С." ЕООД при довеждането му в лечебното заведение от полицията на 10.05.2014 г. и при отвеждането му за настаняване в ДПБ „Д-р Г. ***", гр.Р..

Заявява, че записването на ищеца в амбулаторния журнал на ответното ле­чебно заведение при довеждането му на 10.05.2014г.    е законосъобразно и в съответствие с изискванията на нормативните актове.

Сочи, че при довеждането на ищеца в лечебното заведение на 10.05.2014г. от органите на полицията, по искане на последните и в съответствие със Заповед за задържане на лице с рег.  141 от 09.05.2014 г.,  е извършен психиатричен преглед на ищеца за преценка на необходимостта от хоспитализацията му в психиатрично здравно заведение в условията на спешност, за което е изготвена епик­риза с изх. № *** г.  В епикризата е отразена диагнозата на ищеца,  установена при извършения му преглед.  Съгласно МС „П.",  при реализирана обществена опасност /третирана по НК и НПК/,  каквато в случая безспорно е била налице,  позицията на психиатъра била ясна - пациентът се е проявил антисоциално и единствената му перспектива е настаняване на лечение.  Поради това в условията на спешност ищецът е бил насочен и транспортиран за хоспитализация в ДПБ – Р..

Твърди, че предвид гореизложеното,  действията на медицинските лица на „ЦПЗ-С." Е00Д при довеждането на ищеца в лечебното заведение на 10.05.2014 г. и транспортирането му за хоспитализация в ДПБ – Р. са законосъобразни и не са налице твърдените от ищеца нарушения на нормативни актове,  а съставената медицинска докумен­тация е в съответствие с нормативните изисквания.

 

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Д. „Д-р Г. ***“ – Р. чрез директора д-р В. Т., е подал отговор, с който заявява, че счита предявените с исковата молба искове за недопустими и като такива следва да бъда оставени без разглеждане, а производството по делото прекратено.

 

В отговора си директорът на ДСБ „Д-р Г. ***“ заявява, че счита предявената исковата молба за допустима, но неоснователна, тъй като в правния мир не съществува нито едно от твърдените от ищеца нарушения в поведението им.

Заявява, че в периода от постъпване в лечебното заведение - 14,00 часа на 10.05.2014 г. - до издаване на заповед № 531/12.05.2014 г. на ДПБ" Д-р Г.***" гр. Р. на ищеца е оказвана спешна психиатрична помощ по реда и условията на чл. 153 от Закона за здравето (ЗЗ).

Сочи, че от съдържанието на  епикриза изх. № *** г. се вижда, че насочването към тяхното лечебно заведение се извършва при условията на спешност, относно лице с диагноза „***. ***". Агресивното му поведение застрашава живота и здравето на околните.

Довеждането му било извършено принудително, с помощта на органите на МВР - ст. полицай Г.Б.К. и ст. полицай Я.С.П.

Твърди, че от медицинска гледна точка не е определен срок, в който следва да се овладее спешното психично състояние. Времето за това е строго индивидуално при всеки пациент и зависи от много фактори - от клинико-биологичен, психофармакотерапевтичен, средови и социален характер, медикаментозното лечение и съдействието от страна на пациента, което в настоящия случай липсвало.

Посочва, че от „Д." за дата 12.05.2014 г. е видно, че по съвет на своя адвокат ищецът отказва да се лекува доброволно, отказва да приема медикаменти, отказва да даде кръв и урина за рутинни изследвания. В резултат на това бил изключително затруднен диагностично-лечебния процес, което и обусловило времето за оказване на спешна психиатрична помощ - от постъпването на пациента до момента на издаване на заповед № 531/12.05.2014 г. на ДПБ"Д-р Г. ***" -  Р.. Сочи, че това поведение било симптоматично за ищеца.

Заявява, че в епикриза № г. на „ЦПЗ-С." ЕООД е отразено, че „На 07.01.2014 г. при пореден инцидент бе хоспитализиран в Стационара на ЦПЗ гр. С., където отказва да приема медикаменти, не спазва режима, двукратно напущал стационара, връща се в пияно състояние.".

Твърди, че  диагнозата, с която постъпва ищеца (посочена в епикриза № г. на „ЦПЗ-С." ЕООД), поведенческите му характеристики, становище вх. № 1196/12.05.2014 г. от д-р Д. и работната диагноза на заболяването (ИЗ №347) недвусмислено го характеризират като лице по чл. 146, ал. 1, т. 1 първа хипотеза от 33, а именно лице с установено сериозно нарушение на психичните функции - психоза. Заболяването е класифицирано като психично с код по МКБ-. (посочен в диагнозата от Заповед № . г.). Затова след овладяване на спешното състояние била издадена заповед № . г. на ДПБ "Д-р Г.***", гр. Р. като на основание чл. 154, ал. 1 от 33 ищецът бил настанен временно на лечение за срок от 24 часа. С писмо изх. № . г. тази заповед била изпратена на РС-Р. и било поискано удължаването на срока на лечение по реда на чл. 154, ал. 2 ЗЗ.  Върху нея бил упражнен съдебен контрол от Районен съд - Р. и с разпореждане от 12.05.2014 г. по ЧНД № 223/2014 г. бил удължен срока за временно настаняване по чл. 154, ал. 2 33 с 48 часа. С искане изх. № . г. било поискано настаняването на задължително лечение на ищеца по чл. 157 във връзка с чл. 154, ал. З и чл. 156 33. По него било образувано посоченото дело, което по процесуални причини било прекратено с Определение от 15.05.2014 г. Това определение било отменено по реда на въззивното производство от ОС - С.и върнато за разглеждане по същество на РС - Р.. Тъй като междувременно ищецът бил изписан от лечебното заведение (в 13,40 часа на 15.05.2014 г.) отпаднали предпоставките за неговото настаняване и повторно било прекратено съдебното производство.

В отгоовра е посочено, че ищецът е изписан от лечебното заведение с епикриза, издадена от н-к отделение д-р Д.  с диагноза „***". Заболяването е психично. Сочи, че лицето е диагностицирано при престоя му в болницата и е различно от работната диагноза, с която постъпва при тях, отразена в епикриза с изх .№ г. на „ЦПЗ - С." ЕООД.

Твърди, че поставянето на диагноза и изготвянето на епикриза на ищеца не се осъществява единствено и само с физически преглед. Използват се данни от анамнезата, от разговори с близки, от наблюдаваното поведение в лечебното заведение, от взаимоотношенията на ищеца с персонал и пациента и от проведеното клинично изследване на ищеца. Анализът на всички тези данни дава основание за оформяне на конкретна диагноза и план за терапевтичен подход.

В отговора се оспорва солидарната отговорност между двете лечебни заведения, тъй като липсва единен и неразделен вреден резултат. Сочи, че липсва причинна връзка между действията на двамата ответници и вредата.

Моли съда да остави исковата молба без уважение и да задължи ищеца да конкретизира претенцията си по всяка една от претендираните вреди.

Възразява относно постъпилата уточняваща молба от 14.02.2018 г. тъй като в нея не е посочен ответник и липсва изложение на обстоятелствата, на които се основава претенцията.

Сочи, че молба е недопустима, тъй като не може да се предявява след подаване на исковата молба, обсъждана по-напред тъй като представлява самостоятелен иск и като такъв следва да се разгледа в отделно производство.

Заявява, че липсва правен интерес от предявяването й, тъй като няма твърдение от ищеца за неистинност на описаните документи, за засегнати правоотношения или правна сфера и изложение на обстоятелствата в тази насока. Има само искане да се установи „истинността на медицинската документация, съхраняваща се в …“.

Сочи, че е недопустимо е да се кумулират в едно производство основанията по чл. 124, ал. 4 ГПК и по чл.124, ал. 5 ГПК.

С оглед изложеното моли съда  да отхвърли изцяло исковите претенции. Претендира присъждането на всички направени разноски по делото, като делото да се гледа в тяхно отсъствие.

 

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и  доводите на страните, приема за установена следната фактическа обстановка :

 

                По делото е представена епикриза, изх. № г. на М.М.С. от Ц. – С.до Д. – Р.. От същата се установява, че на 09.05.2014 г. в пияно състояние М.М.С. е нападнал съседка, която е започнала да вика за помощ. Държал се е агресивно и с органите на РУП,  а в последствие се е опитал да избяга от РУП – С., след което е задържан за 24 часа. На 10.05.2014 г. е доведен за преглед от органите на РУП – С.в Ц. – С.. Посочено е, че същият е емоционално лабилен, стеничен, с дисфорична готовност и гневна зареденост спрямо съседите. Налице е зависимост към алкохол. Посочено е, че се касае за ***. Със същата епикриза М.М.С. се насочва в условията на спешност към Д. – Р., предвид психотично мотивираното му агресивно поведение, застрашаващо живота и здравето предимно на околните и съгласно разпоредбата на Закона за здравето.

            По делото е представена служебна бележка от дежурен лекар при Д. – Р., от която е видно, че М.М.С. е постъпил на 10.05.2014 г. в болницата, доведен от органите на реда за хоспитализация.     

            Представена е и декларация за информирано съгласие за лечение от 10.05.2014 г., от която е видно, че ищеца е отказал да подпише декларацията.

            По делото е представено и становище от началник на *** отделение при Д. – Р. до директора на болницата, от което се установява, че пациентът е приет по спешност в болницата на 10.05.2014 г. поради данни за прояви на физическа агресия. Посочено е, че в отделението М.М.С. категорично отказва да се лекува доброволно, като отрича повечето от описаните в епикризата на „Ц.“ – С.анамнезни данни. Предвид ескалиралите конфликти със съседите, рискът от нови инциденти е изключително висок, поради което е предложено да се направи спешно искане до Районен съд – Р. за оценка за състоянието на болния и на необходимостта от настаняване на М.М.С. за задължително лечение.

            От представената по делото заповед №  г., издадена от директора на Д. – Р. на основание чл. 154, ал. 1 от Закона за здравето е настанен временно на лечение в болницата за срок от 24 часа лицето М.М.С. с диагноза: персистиращо налудно разстройство, разстройство вследствие употреба на алкохол. вредна употреба.  

            Представено е и Искане за настаняване на задължително лечение по чл. 157, във вр. с чл. 154 и чл. 156 от Закона за здравето на лицето М.М.С. от 11.05.2014 г. от директора на Д. – Р. до Районен съд – Р.. От искането е видно, че се налага задържане на лицето в болницата, поради сериозна опасност за здравето и живота на околните.  

            По делото е представено разпореждане по ЧНД № 223/2014 г. по описа на Районен съд – Р. от 12.05.2014г, с което е удължен срока за временно лечение в Д. – Р. за 48 часа на осн. чл. 154, ал. 2 от Закона за здравето на лицето М.М.С.. Със същото разпореждане е насрочено съдебно заседание в условията на чл. 154, ал. 3 от Закона за здравето  на 15.05.2014 г.

            С протоколно определение от 15.05.2014 г., постановено по ЧНД № 223/2014 г. по описа на Районен съд – Р. съдът е прекратил производството и е върнал в съдебно заседание на РП – Р. приложените преписки № г. и 2288/2014 г. От същото е видно, че по горепосоченото дело е удължен срока по силата на чл. 154, ал. 2 от ЗЗ като срокът изтича на 15.05.2014 г. в 14,00 часа. Съдът е преценил, че следва да прекрати производството, поради процесуална невъзможност за разглеждане на делото на друга дата, с оглед изтичането на гореспоменатите срокове.

            С определение № 25/10.06.2014 г., постановено по ЧНД № 223/2014 г. по описа на Районен съд – Р. съдът е прекратил съдебното производство по ЧНД № 223/2014 г., тъй като са отпаднали предпоставките за настаняване на М.М.С. – директорът на Д. – Р. не поддържа искането за задължително настаняване.

            С определение от 15.05.2014 г. производството по ЧНД № 223/2014 г. е прекратено. Ищецът е изписан от Д. „Д-р Г. ***“ – Р. на 15.05.2014 г. Видно от епикризата същият е изписан с диагноза: разстройство вследствие употреба на алкохол. вредна употреба.

            По делото са представени: История на заболяването № г.; формуляр на дежурната сестра от 10.05.2014 г. за М.М.С.; формуляр на дежурния лекар от 10.05.2014 г.; критерий за хоспитализиране от 10.05.2014 г.; решение за изписване от 15.05.2014 г.; формуляр за изписване от 15.05.2014 г.  

           

            По делото е назначена и изслушана съдебно-психиатрична експертиза, която е депозирала писмено заключение неоспорено от страните, което съдът възприема като компетентно и добросъвестно изготвено. При извършеното посещение на 26.02.2019 г. в „Ц.“ – С.вещото лице е установило, че М.М.С. е постъпил с Диагноза: ***.   

            От експертизата се установява още, че поради категоричния отказ на ищеца за лечение в „Ц.“ – С.С. е насочен за хоспитализация в Д. – Р.. От представената анамнеза и установеното при психичния преглед са основание за хоспитализация по спешност. Посочено е, че гражданите са търсили съдействие от органите на реда, тъй като са се чувствали застрашени от поведението на лицето. По време на стационарното наблюдение, отново съобразно изискванията на Закона медикаментозно лечение не е провеждано. Първоначално временно е бил настанен в Стационара за 24 часа на основание чл. 154, ал. 1 от Закона за здравето след което е поискано и удължаване на срока на лечение с 48 часа, като е било поискано и настаняване на задължително лечение по чл. 157, във вр. с чл. 154, ал. 3 и чл. 156 от Закона за здравето. Установява се, че заболяването е психично, подлежи на лечение в психиатрични заведения, като начинът на лечение зависи от формата, под която се проявява в момента. От заключението се установява още, че е било налице необходимост от спешна психиатрично помощ за ищеца пи постъпването му в Д. „Д-р Г. ***“ – Р.. Посочено е, че освидетелстваният е отказал да бъде лекуван и правилно от медицинска гледна точка срока на пребиваването му в ДПБ без необходимото съдебно решение медикаменти не са прилагани. Времето необходимо за овладяване на спешно психично състояние е различно като продължителността му се определя от множество фактори и обстоятелства. Посочен е че приемната диагноза, с която лицето постъпва и която е отразена придружаващата епикриза изх. № *** г. на „Ц.“ – С.и съобразно първоначалната диагноза в Д. „Д-р Г. ***“ – Р. е психично заболяване и попада в приложното поле на чл. 146 от Закона за здравето.  

 

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

 

            Предявен е иск с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, във връзка с чл.52 от ЗЗД.

 

Искът с правно основание чл. 49 от ЗЗД е за ангажиране отговорността на ответника като работодател на виновни служители. Работодателят отговоря за вредите, причинени от работника или служителя, или от лицето, на което е възложена работата, при или по повод изпълнението на тази работа и тогава, когато не е установено кой конкретно от работниците или служителите е причинил вредите. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за работодателя, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, както чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, така и чрез бездействия за изпълнение на задълженията, които произтичат от закона, техническите и други правила, или от характера на работата.

За да възникване на отговорността по чл. 49 от ЗЗД са необходими следните кумулативни предпоставки: вреди, причинени на пострадалия (ищецът), вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД (ответникът) е възложил някаква работа, вредите да са причинени при или по повод извършването на работата, възложена от ответника, и причинителят да има вина за причинените вреди.

При този иск в тежест на ищеца е да установи отговорност на ответника спрямо ищеца по смисъла на чл. 49 и чл. 45 и сл. от ЗЗД, а именно противоправно поведение на трето лице, на което ответникът е възложил работа, в следствие на което, са настъпили вреди за ищеца, стойност на вреди, за които предпоставки ищецът следва да проведе главно и пълно доказване.

 

 

 

 

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е безвиновна отговорност. Това е специално уредена от законодателя гаранционно-обезпечителна отговорност за чужди действия, която се носи от възложителя на работата за вреди, настъпили при или по повод на извършване на определена възложена работа. Отговорност за вреди от поведение на лекари по повод на лечение, е основание за ангажиране отговорността на болницата по реда на чл. 49 от ЗЗД. Отговорността се носи от болницата независимо от това дали е известен конкретния лекар провел съответното поведение, от което се претендират вредите. Достатъчно е да се установи, че вредите са в следствие на лечение, проведено в лечебното заведение посочено като ответник по делото.

 

 

 

 

 

Съгласно разпоредбата на чл. 49 вр. с чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението следва да репарира претърпените болки, страдания, накърнените личните права и интереси, към момента на възникването на правото, но и съобразявайки новонастъпили обстоятелства - следва да се прецени икономическата конюнктура, за да съответства това обезщетение на социалната справедливост, за да може размерът на обезщетението да е еквивалент на претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира (В този смисъл Решение 0917/1999 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение 0213/18.04.2000 г. по гр.д.№ 1265/99 г. на ВКС). Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда не за абстрактни, а за конкретно претърпени физически и психически болки и страдания, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и непосредствена последица от увреждането (В този смисъл Решение № 764/10.12.1999 г. по н.д.№ 695/1999 г. ІІ НО).

В случая искът е насочен към ответниците Д. „Д-р Г. ***“ – Р. и Ц.“ – С..

Съгласно разпоредбите на чл. 153 и на чл. 154 от Закона за здравето спешната психиатрична помощ се оказва от психиатричните диспансери, лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ, психиатричните отделения или клиники към многопрофилните болници и центровете за спешна медицинска помощ, като се прилага спрямо лица с очевидни признаци за психично разстройство, когато поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за собственото им здраве или живот или за здравето или живота на други лица. Ръководителят на лечебно заведение. Когато състоянието на лице по чл. 146, ал.1, т.1 и 2 от ЗЗ налага продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, ръководителят на лечебното заведение взема решение лицето да бъде настанено временно за лечение за срок не по-дълъг от 24 часа, като уведомява незабавно близките на пациента за това. По изключение срокът по ал.1 може да бъде продължен еднократно с не повече от 48 часа с разрешение на районния съдия. При необходимост от вземане на решение за провеждане на задължително лечение ръководителят на лечебното заведение незабавно внася в съда мотивирано искане за това, придружено със становище за психичното състояние на лицето, изготвено от психиатър.

 

В конкретния случай съдът приема, че от събраните по делото и неоспорени страните доказателства, е установено, че ищеца на 10.05.2014г. по спешност е заведен в Ц.“ – С., поради агресивно поведение застрашаващо живота и здравето на околните, с диагноза  ***. Установено е, че ищеца е постъпил в лечебното заведение Д. „Д-р Г. ***“ – Р. на 10.05.2014г. в 14.00 часа при условията на спешност.

От заключението на неоспорената от страните съдебно – психиатричната експертиза, се установява,  че е била налице необходимост от спешна психиатрична помощ при постъпването на ищеца в Д. „Д-р Г. ***“ – Р.. Не е спорно,  а това се установява, и от ИЗ, че ищеца. отказва да се лекува, отказва да приеме медикаменти, отказва да даде кръв и урина за изследвания. Горните обстоятелства са отразени в т.5 „Критерии за хоспитализиране“ и Декларация за информирано съгласие за лечение“. Следва да се отбележи, че времето необходимо за овладяване на спешно психично състояние е различно, продължителността му се определя от множество фактори и обстоятелства. Част от начините за овладяване  е и прилагането на медикаментозно лечение, което в настоящия случай не  е приложено, поради отказ на ищеца да бъде лекуван. Горното се потвърждава и от съдебно – психиатричната експертиза, от  която се установява, че правилно от медицинска гледна точка в срока на пребиваване на ищеца в Д. „Д-р Г. ***“ – Р. без необходимото съдебно решение медикаменти не са прилагани. След овладяване на психичното състояние е издадена заповед №  г., издадена от директора на Д. – Р. на основание чл. 154, ал. 1 от Закона за здравето, с която е настанен временно на лечение в болницата за срок от 24 часа ищеца М.М.С..  Заповедта на директора е изпратена на Районен съд – Р. и е поискано удължаване на срока на лечение по реда на чл.154, ал.2 от ЗЗ, заедно с искане от Директора на Д. „Д-р Г. ***“ – Р. за настаняване на задължително лечение  на М. М. С. по чл.157, във вр.с чл 154, ал.3 и чл.156 от ЗЗ. Следва да се отбележи, че върху заповедта е упражнен съдебен контрол  с  разпореждане по ЧНД № 223/2014 г. по описа на Районен съд – Р.. Със същото разпореждане е удължен срока за временно лечение на ищеца в Д. – Р. за 48 часа на основание, чл. 154, ал. 2 от ЗЗ.  С разпореждането съдът е насрочил съдебно заседание в условията на чл.154, ал.3 от ЗЗ на 15.05.2014г. С протоколно определение от 15.05.2014 г., постановено по ЧНД № 223/2014 г. по описа на Районен съд – Р. съдът е прекратил производството и е върнал в съдебно заседание на РП – Р. приложените преписки № 1580/2014 г. и 2288/2014 г. От същото е видно, че по горепосоченото дело е удължен срока по силата на чл. 154, ал. 2 от ЗЗ като срокът изтича на 15.05.2014 г. в 14,00 часа. Съдът е преценил, че следва да прекрати производството, поради процесуална невъзможност за разглеждане на делото на друга дата, с оглед изтичането на гореспоменатите срокове. Не  е спорно, че междувременно ищецът е изписан от лечебното заведение на 15.05.2019г. По изложените съображения съдът намира, че ищеца не е бил неправомерно задържан. От неоспорените писмени доказателства се установи, че със съдебен акт разпореждане по ЧНД № 223/2014 г. по описа на Районен съд – Р., съдът е удължил срока за временно лечение в Д. – Р. за 48 часа на основание, чл. 154, ал. 2 от ЗЗ, както и че насрочил съдебно заседание в условията на чл.154, ал.3 от ЗЗ на 15.05.2014г.

 

Съдът приема, че по делото е установено че проведеното по отношение на ищеца лечение през този период е било целесъобразно и с оглед на състоянието му. Тези обстоятелства се установяват от приетите по делото писмени доказателства и заключението по съдебно-психиатричната експертиза. Следва да се отбележи, че твърдението на ищеца, че е задържан неправомерно е неоснователно, тъй като от събраните по делото писмени доказателства се установи, че спрямо заповедта на Директора на Д. „Д-р Г. ***“ – Р. е упражнен съдебен контрол и, същия е бил освободен от лечебното заведение в срока определен от съда.

 

Основен елемент на непозволеното увреждане е вредата, като без наличието й, не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата не е нормативно определена, но се изхожда от общоупотребяваното й значение. Вредата засяга имуществото на увредения, неговата телесна цялост, здраве, душевно и психическо състояние.

 

Ищеца претендира обезщетение за немуществени вреди в размер на 6 000 лева срещу двамата ответници изразяващи се в претърпени от него психически травми :  стрес, срам, страх, психически тормоз и уронване на престижа.

 

Неимуществени са тези вреди, които засягат не имуществото, а личността и достойнството на пострадалия. В групата на неимуществените вреди се включва емоционалният живот на пострадалия, физическите и моралните страдания, предизвикани от противоправни действия на други лица. Неимуществените вреди по принцип са неоценими в пари. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД предвижда, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Законът дава възможност на увредения да получи удовлетворение в пари, щом друго възмездие не може да получи, стига вредата му да е действителна и сериозна. Понятието справедливост не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне от съда размера на обезщетението. Такива обстоятелства при телесните вреждания могат да бъдат: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. /ППВС № 4/1968 г./.

 

Относно твърденията на ищеца за претърпените от него психически травми : стрес, срам, страх, психически тормоз и уронване на престижа по делото не са ангажирани никакви доказателства. По делото не са събрани нито писмени, нито гласни доказателства относно твърдение на ищеца, че в резултат на проведеното лечение е претърпял неимуществени вреди, въпреки предоставените му възможности за ангажиране на доказателства относно това му твърдение. По изложените съображения искът се явява недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

 

На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците разноски в размер на 246.33 лева, представляващи възнаграждение за вещо лице.

 

Воден от горните мотиви, съдът

                  

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.М.С., ЕГН **********, с адрес *** против Ц. – С.ЕООД, ЕИК, със седалище и адрес на управление,*** представлявано от управителя С.Т.Г. и Д. „Д-р Г. ***“, град Р., , представлявана от директора В. Н.Т. иск с правно основание чл.49 във вр.с чл.45 от ЗЗД за сумата от 6 000 лева частичен иск от 30 000 лева  представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в неправомерно задържане, стрес, срам, страх, уронване на престиж, психически тормоз вследствие престоя на ищеца при ответниците за периода 10.05.2015г. – 15.05.2014г., ведно със законната лихва считано от 10.05.2014г. до окончателното изплащане, като неоснователен.

 

ОСЪЖДА М.М.С., ЕГН **********, с адрес ***  да заплати на  Ц. – С.ЕООД, ЕИК, със седалище и адрес на управление,*** представлявано от управителя С.Т.Г. и Д. „Д-р Г.***“, град Р., , представлявана от директора В. Н.Т.  сумата от  246.33 лева,  представляваща направени по делото разноски.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С.в двуседмичен срок от връчването му.

 

 

 

                                  

                                                           Районен съдия :