Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публичното съдебно
заседание
на петнадесети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
Мл.
съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Стефка
А.,
като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова гр. д. № 14517
по
описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение
№ 174728/24.07.2019 г. по гр. д. № 71665/2018 г. на Софийски районен съд, II
ГО, 79 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********срещу
Л.Г.Г.,
ЕГН **********
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, че Л.Г.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 674,41 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се на адрес:
гр.
София, ж. к. „********с аб. № 121978, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., както
и сумата от 12 лв., представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение
за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 27.07.2018 г. до
окончателното плащане, за които суми по ч. гр. д. № 49412/2018 г. на СРС, 79 състав,
е издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК, като е отхвърлен
искът за
цена на такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2016 г. до
30.04.2017 г. за разликата над уважения размер от 12 лв. до пълния предявен
размер от 23 лв., или за размера от 11 лв., както и исковете с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху задължението
за цена на топлинна енергия в размер на 57,33 лв. за периода от 15.09.2017 г.
до 18.07.2018 г. и за мораторна лихва върху задължението за цена на такса за
услуга дялово разпределение в размер на 5,17 лв. за периода от 15.09.2017 г. до
18.07.2018 г. С решението е признато за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********срещу И.А.Г., ЕГН ********** установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153
ЗЕ, че И.А.Г.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 674,41 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия
за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „********с аб. № 121978 за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., както и сумата от 12 лв., представляваща цена
на такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2016 г. до
30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 27.07.2018 г. до окончателното плащане, за които суми по ч.
гр. д. № 49412/2018 г. на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение чл. 410 ГПК, като е отхвърлен искът за цена на такса за услуга дялово
разпределение за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. за разликата над
уважения размер от 12 лв. до пълния предявен размер от 23 лв., или за размера
от 11 лв., както и исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху задължението за цена на топлинна енергия в
размер на 57,33 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 18.07.2018 г. и за мораторна
лихва върху задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение в
размер на 5,17 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 18.07.2018 г. и страните са
осъдени да заплатят разноски съразмерно с уважената и отхвърлената част от
исковете.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на
ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответниците
И.А.Г. и Л.Г.Г., чрез адвокат В.Т., срещу решението в частите, с които са
уважени предявените искове и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца
разноски. Излагат се оплаквания за недопустимост и неправилност на решението в
обжалваната част. Твърди се, че по отношение на сумите за дялово разпределение
съдът се е произнесъл по недопустим иск, тъй като тези суми не са включени в
предмета на производството, очертан със заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Освен това вземането за цената на услугата дялово разпределение принадлежи на
третото лице – помагач, ищецът е предявил чуждо право и исковата молба е
недопустима в тази част. Дори в общите условия на договора за доставка на
топлинна енергия между страните да е уговорено, че възнаграждението за услугата
дялово разпределение се заплаща от длъжника на ищеца, то тази клауза не
обвързва третите лица. Изразява се несъгласие с извода на районния съд, че
вземанията са доказани по основание и размер. Оспорва се изводът, че
ответниците имат качеството на потребители на топлинна енергия по см. на § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ, наличието на обигационно правоотношение между страните и
влизане в сила на общите условия на ищеца. Навеждат се доводи за необоснованост
на решението в частта, с която съдът е приел, че всеки от ответниците следва да
отговаря за ½ част от задълженията. Твърди се, че липсват доказателства
за размера на таксата за дялово разпределение. Съдът неправилно е кредитирал и
изслушаните по делото съдебно – техническа и съдебно – счетоводна експертизи и
е приел за доказано колко точно количество топлинна енергия е доставено до
сградата и в процесното жилище. Общият топломер не е преминал метрологична
проверка в срок, което е административно нарушение и неизпълнение на договорно
задължение по чл. 5, т. 9 от ОУ на ищеца. Твърди се, и че сумите за топлинна
енергия са погасени по давност. Моли се за обезсилване на решението в частта, с
която съдът се е произнесъл по исковете за дялово разпределение и за отмяна на
решението в останалата обжалвана част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
постъпил отговор от „Т.С.“ ЕАД. С молби от 16.02.2021 г. и от 14.12.2021 г. дружеството
– ищец оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли за потвърждаване на
решението в обжалваната част. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
постъпил отговор от третото лице – помагач – „Т.с.“ ЕООД.
Първоинстанционното решение в частите, с
които са отхвърлени предявените искове до посочените по – горе размери, както и
„Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати разноски на ответниците, не е обжалвано от ищеца,
поради което е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във
въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Разгледано по
същество, решението на районния съд е и правилно в
обжалваната част, като във връзка с доводите на
въззивниците следва да се добави и следното:
Предявени са
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните по спора.
По исковете
с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ в
тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор
за доставка на топлинни услуги между него и ответниците, по силата
на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и
за ответниците е възникнало задължение за плащане на уговорената
цена в претендирания размер, по иска за заплащане на възнаграждение
за дялово разпределение на топлинна енергия - че
е била извършена услугата дялово
разпределение на топлинна енергия; че ответниците са поели задължение да
заплатят тази сума на ищеца; размера на възнаграждението. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответниците е да докажат, че са погасили
претендираните вземания. По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи съществуването на главен дълг и изпадането на длъжниците в забава. В тежест на ответниците е да докажат по делото
погасяването на задълженията си на падежа.
Спорно на първо място по
делото е обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани
от облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба
ищецът твърди, че ответниците имат качеството на потребители
на топлинна енергия по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
а с отговора на исковата молба последните са оспорили да е налице валидно
облигационно правоотношение, породено от договор за доставка
на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР
на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на
топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател,
притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
При извършване на
собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция
доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че се установява
от приетите като писмени доказателства по делото документи, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение, породено от договор за доставка
на топлинна енергия за битови нужди на адреса на процесния имот.
По делото са представени договор за продажба на недвижим имот – частна общинска
собственост от 19.12.2005 г., по силата на който ответниците са закупили от
Столична община процесния недвижим имот, нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека от 29.12.2005 г., по силата на който за обезпечаване на
кредит, отпуснат от „Обединена българска банка“ АД на Г.Д.ответниците са учредили
ипотека върху процесния имот, както и нотариален акт за дарение на идеална част от
недвижим имот от 07.12.2012 г., по силата на който И.Г. е дарила на дъщеря си Л.Г.
½ ид. ч. от процесния имот, като си е запазила правото на ползване
пожизнено и безвъзмездно, освен това в протокола от общото събрание на етажните
собственици от 18.07.2002 г. ответницата И.Г. се е разписала срещу процесния
апартамент и абонатен номер, същата е положила подпис и в картона за отчет на
уредите за дялово разпределение за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г.,
представен от третото лице – помагач. Ето защо въззивният съд намира, че
правилно с обжалваното решение е прието, че през процесния период между страните е
налице облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия. Както е посочил и районният съд, с договора за
покупка на имота страните не са уговорили дялове, поради което всяка от
ответниците
е придобила по ½ ид. ч. от правото на собственост върху имота - след сключване на договора за дарение (при
липса на данни и на твърдения за последващи прехвърлителни сделки или за
прекратяване на правото на ползване) ответницата И.Г. се легитимира
като носител на вещно право на ползване върху ½ ид. ч. от имота, а негов
изключителен собственик е Л.Г., поради което в рамките на процесния период
ответниците са задължени да заплащат продажната цена за доставена и потребена
топлинна енергия в твърдяния от ищеца обем – по ½ всяка – И.Г. в качеството на вещен
ползвател на ½ ид. ч. от имота, а Л.Г. – в качеството си на
собственик на имота (за ½ ид. ч., върху която част няма учредено
вещно право на ползване).
Неоснователни
са релевираните доводи относно липсата на данни за влизане в
сила на Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребителите на топлинна енергия за битови нужди. Според
решение № 189/11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г. на ВКС, II т. о. съгласно
разпоредбата на чл. 98, ал. 4 ЗЕ (отм.) (приложима за продажба на
електрическа енергия при публично известни общи условия) предпоставка
за влизане в сила на Общите условия е публикуването им най - малко в един
централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им
публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ,
съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените
от комисията общи условия най - малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от клиентите. Действително, съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в процеса ищецът следва да
докаже влизането в сила на представените в първоинстанционното производство
Общи условия за продажба на топлинна енергия. В посоченото решение на
ВКС е прието, че не съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои
всекидневници са публикувани ОУ, те да бъдат посочени в съдебното решение. В случая приложими
са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ - броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от
12.03.2014 г., и Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с
решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г.,
в сила от 11.08.2016 г. Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносното предприятие и потребителя (клиента), по силата
на закона - чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника
- потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е
решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в
срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се
отразяват в допълнителни писмени споразумения. В конкретния случай ответниците
не твърдят, а и не установява по делото по отношение на тях да се прилагат
специални условия, договорени между страните, използвайки установения в закона
механизъм. Ето защо между страните по делото е
възникнало договорно правоотношение по предоставяне на топлинна енергия, с
включените в него права и задължения.
Установява се на следващо място от приетите писмени доказателства,
че сградата, в която се намира процесното жилище е била присъединена към
топлопреносната мрежа, като въз основа на взето на общо събрание на етажните
собственици решение е сключен договор за услугата топлинно счетоводство
с „Т.с.“ ЕООД на 24.07.2002 г. От събраните по делото
доказателства, вкл. от заключенията на съдебно - техническата и съдебно -
счетоводната експертизи, които съдът кредитира изцяло като
обосновани, задълбочени и неопровергани от другите доказателства, се установява, че през
процесния период в имота е доставяна и потребявана топлинна
енергия за отопление на имот, БГВ и сградна инсталация. Количеството топлинна
енергия, доставена до сградата и в процесното жилище е установена от СТЕ, като
въззивният съд не намира основание да не кредитира същата, доколкото няма
доказателства, които да разколебава направеното експертно
заключение. Според заключението технологичните разходи в абонатната станция са
определяни по Наредба за топлоснабдяването и са отчислявани
ежемесечно от отчетената по общия топломер ТЕ преди нейното разпределение между
абонатите в съответствие с нормативната уредба. Дяловото разпределение в
сградата е извършвано от „Т.с.“ ЕООД. Ответниците са осигурили достъп за отчет
на 05.05.2017 г., който е подписан от клиента. В процесния
апартамент има два водомера за топла вода, два радиатора с монтирани уреди за
дялово разпределение и три демонтирани отоплителни тела. Топлинната енергия за
сградна инсталация е начислена на абоната за пълен отопляем обем на жилището
215 куб. м. Титуляр на партидата през процесния период е И.А.Г.. Дължимите от ответниците суми за топлинна енергия през
процесния период, след отчитане на изравнителните сметки, изготвени от фирмата
за дялово разпределение, са в размер на 1 353,63 лв.,
в която сума не е включена сума за отчет на уредите за
дялово разпределение. Задължението е без предишни неплатени
и просрочени суми и без начисляване на лихви. Общият
топломер в абонатната станция е преминавал метрологични проверки съобразно
изискванията на Закона за измерванията и в съответствие с указания от Агенцията
срок. Проверките са извършени от фирма, лицензирана от ДАМТН,
съответно на 19.08.2016 г., 20.04.2018 г., т. е. през две години. Предвид тези
изводи въззивният съд намира за неоснователни оплакванията в
жалбата, че общият топломер не е преминал метрологична проверка – напротив, от експертизата се
установява, че топломерът в абонатната станция е преминал
метрологични прверки и то в предвидения двугодишен срок. От заключението се
установява също, че стойността на
доставена топлинна енергия е изчислена съобразно отопляемия
обем на имота и действащите през процесния период цени. Според
ССчЕ начислените и незаплатени суми за ТЕ възлизат на 1 348,83 лв. и за услуга
за дялово разпределение в размер на 24 лв. (за периода от 01.05.2016 г. до
30.04.2017 г.), или общо 1 394,83 лв. За процесния случай
счетоводството на ищеца е редовно водено. Няма данни за извършени от абоната
плащания на суми за ТЕ, касаещи процесната сума. При тези данни, правилно е
прието, че в процесния имот за процесния период е
доставяна топлинна енергия, чиято стойност е начислена в съответствие с
действащите за исковия период Закон за
енергетиката и Наредба за
топлоснабдяването. Предвид дължимата сума от 1 353,63 лв., исковете спрямо всяка от ответниците са
основателни за пълните предявени размери от по 674,41 лв., в какъвто смисъл са
изложените от първата инстанция мотиви.
Възражението
за погасяване на главницата за топлинна енергия по
давност (направено с отговора на исковата молба) е неоснователно. Съгласно
разясненията на ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.
д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания“ по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се характеризира
с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Вземанията на „Т.С.“ ЕАД съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла
на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност. В случая
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на
27.07.2018 г., поради което погасени по давност биха били суми за периода преди
27.07.2015 г. Ищецът обаче претендира вземания за период след тази дата –
01.05.2016 г. – 30.04.2017 г., поради което те не са погасени по давност и
възражението на ответниците е неоснователно.
Въззивният
съд не споделя оплакванията за недопустимост на решението в частта, с която са
присъдени суми за дялово разпределение на топлинна енергия. Такива суми са
претендирани както със заявлението по чл. 410 ГПК, така и с исковата молба на „Т.С.“
ЕАД, в заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
06.08.2018 г. първоинстанционният съд е разграничил сумите за топлинна енергия
и тези за услуга дялово разпределение, поради което и тези вземания са включени
в предмета на спора и исковата претенция в тази част не е недопустима.
По отношение на
основателността на иска за главница за дялово разпределение, въззивният съд
споделя мотивите на районната инстанция. Съгласно чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се
извършва по система за дялово разпределение, като начинът на извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и в действалата към
процесния период Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр. 34 от 24.04.2007 г. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (изм., ДВ,
бр. 74/2006 г.) дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се
извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик
на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма (ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за
извършване на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага
само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите
по дялово разпределение самостоятелно
или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на
определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е точно
определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или
доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на
чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата
дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б (при Общи
условия), в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след
това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия.
Според чл.
36, ал. 2 от Общите условия на ищеца от 2014
г. и от 2016 г. редът и начинът на заплащане на услугата „дялово разпределение“ се определят от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение, а по силата на
чл. 22 от Общите условия на ищеца от 2014 г. и от 2016 г.,
дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм. ДВ, бр. 60 от
07.07.2020 г.) или чрез възлагане на търговец, избран от
клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец, от
което следва, че именно на ищцовото дружество следва да бъдат заплатени сумите
за дялово разпределение за процесния период - ищецът,
а не третото лице – помагач е носител на вземането за стойността на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, при условия, че тя
е извършена.
С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се
урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна
енергия между страните, който на
основание чл. 20а ЗЗД
има сила на закон за последните. Предвид горните
обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който е активно
материалноправно легитимиран да получи цената на извършваната услуга дялово разпределение.
С оглед
приетото заключение на съдебно - техническата експертиза (според което топлинен счетоводител
в сградата за процесния период е „Т.с.“ ЕООД, което е
извършило отчет на уредите за дялово разпределение, монтирани в имотите на
абонатите, по които е разпределена ТЕ и е изготвило изравнителни сметки в
съответствие с действащата нормативна уредба), както и предвид
представените от „Т.с.“ ЕООД индивидуални справки
за отопление и топла вода и отчет, въззивният съд
приема, че услугата дялово разпределение на топлинна енергия е
била реално извършена за имота на ответниците, поради което
претенцията е установена в своето основание, а нейният размер е установен със
заключението на ССчЕ, която
въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК – Таблица № 3 в общ размер на
24 лв. за процесния период, т. е. всяка от ответниците дължи сумата от 12 лв.,
поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази
част.
С оглед на
изложеното,
исковете правилно са уважени до приетите от първата инстанция размери -
решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде
потвърдено,
включително и в частта за разноските.
За
въззивното производство разноски на въззивниците – ответници по
подадената въззивна жалба не се дължат. Независимо от неоснователността на
въззивната жалба, разноски на „Т.С.“ ЕАД за юрисконсултско възнаграждение също
не се дължат, тъй като процесуално представителство от юрисконсулт, което да
обуславя присъждане на възнаграждение за същото по делото не е осъществено. В
срока за отговор на жалбата не е депозиран такъв, в открито съдебно заседание
процесуален представител на ищеца не се е явил, депозираната преди о. с. з.
молба е бланкетна и не може да обоснове извод, че на „Т.С.“ ЕАД се следват
разноски за юрисконсулт, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Третото лице
- помагач не е направило разноски и такива не му се следват.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на кумулативно
предявените искове настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 174728/24.07.2019 г. по гр. д. № 71665/2018 г. на Софийски районен съд, II
ГО, 79 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********срещу
Л.Г.Г.,
ЕГН **********
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, че Л.Г.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 674,41 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се на адрес:
гр.
София, ж. к. „********с аб. № 121978, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., както
и сумата от 12 лв., представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение
за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 27.07.2018 г. до
окончателното плащане, за които суми по ч. гр. д. № 49412/2018 г. на СРС, 79 състав,
е издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК, както и е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********срещу
И.А.Г.,
ЕГН **********
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, че И.А.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 674,41 лв., представляваща цена на
доставена топлинна енергия за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.
к. „*********, **, с аб. № 121978 за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., както и
сумата от 12 лв., представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение
за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 27.07.2018 г. до
окончателното плащане, за които суми по ч. гр. д. № 49412/2018 г. на СРС, 79 състав,
е издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК, и в частта, с която И.А.Г., ЕГН
*********** и Л.Г.Г., ЕГН ********** са осъдени всяка от тях да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 36,40 лв. – разноски
в исковото производство и сумата от 262,78 лв. – разноски в заповедното
производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на
ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Решението е влязло в сила в частите, с
които са отхвърлени предявените искове и „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски на Л.Г.Г. и И.А.Г. и в полза на бюджета на
Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.