РЕШЕНИЕ
№ 514
гр. Пловдив, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. К.
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20245300503300 по описа за 2024 година
Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба подадена от Р. А. А., ЕГН: **********, от
***, чрез назначения й по делото особен представител адв. В. А., срещу Решение №
3906 /07.10.2024 г., постановено по гр.д.№ 1451/2024 г. по описа на Пловдивски
районен съд, в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на
„АПС Бета България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „България” № 81В, представлявано от *** П.В. и Х.М., към
жалбоподателя за сума от 500 (петстотин) лева- главница по договор за паричен заем
№ ***/*** г., сключен между Р. А. А. и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, вземанията
по който са прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
*** г. на „АПС Бета България” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на постъпване на заявлението в съда- 03.08.2023 г. до окончателното изплащане
на вземането, която сума е присъдена по частно гр. дело № 11497/ 2023 г. на ПдРС,
XIII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
5376/ 03.08.2023 г.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Навеждат се
доводи, че не е налице валидно съобщаване на цесията на длъжника. Искането към
въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново, с което да бъде
отхвърлен предявения иск.
В срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от „АПС Бета България”
ЕООД.
1
Подадена е и частна въззивна жалба вх.№ 121840/26.11.2024 г., подадена от
същия жалбоподател, чрез особен представител адв. В. А., против определение №
13986/09.11.2024 г. постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. д. № 1451/2024 г. по
описа на РС Пловдив, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на
постановеното по делото решение № 3906 от 07.10.2024 г., в частта за разноските, чрез
неприсъждане на ищеца на разноски за внесения от страната депозит за особен
представител на ответника.
С частната жалба са въведени подробни оплаквания за неправилност на
постановеното по делото по реда на чл. 248 от ГПК определение, с което е отхвърлена
молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 3906
от 07.10.2024 г. по гр. дело № 1451/ 2024 г. на ПРС, XVI гр. с-в, в частта за разноските,
чрез неприсъждане на ищеца на разноски за внесения от страната депозит за особен
представител на ответника. Сочи се, че разноските за особен представител не следва
да се присъждат на ищеца, тъй като същите не били включени в представения по чл.
80 ГПК списък. Отправено е искане за отмяна на атакуваното определение и вместо
това да не се присъждат разноски на ищеца за внесения депозит за особен
представител.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
По въззивната жалба: Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която
има право да обжалва и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се
явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни
норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната
част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си
проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е
длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно
задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивната
инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
С оглед наведените във въззивната жалба доводи, касаещи постановения
съдебен акт, следва да се отбележи следното:
2
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „АПС
Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. България 81В, ап.3,
общ. Столична, обл. София, срещу Р. А. А., ЕГН: **********, от ***, обективно
кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422 ГПК,
вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл. 86, ал.1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД за признаване
на установено, че се дължат следните суми: 500 лева- главница по договор за паричен
заем № ***/*** г., сключен между Р. А. А. и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********,
вземанията по който са прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от *** г. на „АПС Бета България” ЕООД, договорна възнаградителна лихва в
размер на 16, 70 лева за периода 14.11.2018 г.- 31.01.2022 г., обезщетение за забава в
размер на 86, 23 лева за периода 14.12.2018 г.- 31.07.2023 г. (без периода на
извънредното положение), ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда- 03.08.2023 г. до окончателното
погасяване, които суми за присъдени по частно гр. дело № 11497/ 2023 г. на ПдРС, XIII
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 5376/
03.08.2023 г.
Ищецът твърди, че на 14.11.2018 г. между ответника и „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК: *********, се сключил договор за потребителски кредит № ***, по силата на
който лицето получило сумата от 500 лева, платима на една вноска с краен падеж-
14.12.2018 г., при ГЛП 40, 05 % и ГПР- 48, 63 %. Договорът бил действителен,
отговарял на специалните законови изисквания на ЗПК, като бил сключен по реда на
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ по електронен път от разстояние. Ответникът не изпълнил
задълженията си по договора, като вземането било прехвърлено на ищеца с договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от *** г., за което длъжникът бил
уведомен от новия кредитор. По договора били дължими следните суми: сумата от 500
лева- главница, договорна възнаградителна лихва в размер на 16, 70 лева и
обезщетение за забава в размер на 86, 23 лева за периода 14.12.2018 г.- 31.07.2023 г.
(без периода на извънредното положение). Тъй като сумите по кредита не били
върнати в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от
ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 11497/ 2023 г. на ПдРС, XIII гр. с-
в, била издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5
от ГПК, поради което в срок се предявявал и настоящият установителен иск.
В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е
подал писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди, че
липсвало валидно облигационно правоотношение по договор за кредит, като оспорва
ответницата да е сключила такъв договор. Нямало доказателства, че заемната сума е
предадена на ответника, оспорва се и уведомяването за цесията. Договорът за кредит
бил недействителен на специалните основания на ЗПК- липсвал погасителен план, не
ставало ясно е формиран (какви компоненти включва) ГПР, предвидена била такса за
експресно разглеждане на кредита в нарушение на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, както и такси
по Тарифата в противоречие с чл. 33 ал. 2 от ЗПК. По заповедното дело била
присъдена неустойка, която не се претендирала в исковия процес. Твърди се, че
уведомлението за цесия не можело да се извърши с исковата молба, като се излагат
съображения в тази насока. Прави се и възражение за изтекла тригодишна давност по
3
отношение на претенциите за договорна лихва и за лихва за забава.
Видно от приложеното ч.гр.д. № 11497/2023 г. по описа на РС- Пловдив, в
полза ищцовото дружество „АПС Бета България” ЕООД против ответница – Р. А. А.–
длъжник, е издадена Заповед № 5376/03.08.2023 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: сумата от 500 лева- главница по договор
за паричен заем № ***/*** г., сключен между Р. А. А. и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, вземанията по който са прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от *** г. на „АПС Бета България” ЕООД, договорна
възнаградителна лихва в размер на 16, 70 лева за периода 14.11.2018 г.- 31.01.2022 г.,
обезщетение за забава в размер на 86, 23 лева за периода 14.12.2018 г.- 31.07.2023 г.,
неустойка в размер на 171, 30 лева и такси в размер на 131, 67 лева (които две суми
обаче не се претендират по делото и за тях не следва да се излагат съображения),
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда- 03.08.2023 г. до окончателното погасяване, както и деловодните
разноски в общ размер на 75 лева. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по
реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. В предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за
това е подадена искова молба.
Ето защо и, установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими,
тъй като са предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от
длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
От фактическа страна по делото се установява, че с договор за паричен заем
Кредирект № ***/*** г., сключен между ответницата и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, на ответницата е предоставен заем в размер на 500 лева, за срок от 1 месец,
с краен падеж- 14.12.2018 г., при фиксиран ГЛП- 40, 08 % и ГПР- 49, 14 %, с обща
сума за връщане по кредита- 516, 70 лева, както и такса за експресно разглеждане- 171,
30 лева. Като писмени доказателства за привети копия от договора за кредит и общите
условия към него, както и Тарифа за събираните такси и разходи, ведно с преводно
нареждане за отпуснатия кредит от 500 лева.
С договор за прехвърляне на вземания от *** г. „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, е прехвърлил вземането си по договора за кредит на „АПС Бета България“
ЕООД. Видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните
договори за кредит.
Въз основа на така установените факти, съдът е изложил подробни,
обосновани и законосъобразни съображения, че между ответника и „Сити кеш“ ООД
са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието
европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на
Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В
изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското
законодателство - съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира
4
със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат
над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани. Прието е, че съгласно чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Тази недействителност също е по - особена по вид с оглед
на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, а той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, не дължи връщане на лихвата и другите
разходи по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за
посочване на годишния процент на разходите по кредита, договорът за потребителски
кредит е недействителен. В случая, видно от договора, в него е посочен годишен
процент на разходите /ГПР/- 49,14%, като в чл.30 от общите условия към договора, са
посочени взетите предвид допускания при изчисляването му, поради което договорът
формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Размерът на посочения в
договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно поетите от
потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Видно от представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е
задължил да заплати такса за експресно разглеждане в размер на 171,30 лв. По делото
се установява от съдържанието на договора, че размерът на посочената такса не е
включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки
че разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно
императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да
бъдат включени при изчисляването му.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита, не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване
на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора.
В решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., постановено по
отправено преюдициално запитване, е прието, че
член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
5
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява
техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен
процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването
на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит
или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи
по този кредит.
Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане
от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е
налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е
въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за
кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв,
противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се
приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на
разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което
съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022
г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид горното ищецът има право
да претендира от ответницата връщане само на предоставената главница по кредита, а
не и на възнаградителна лихва.
Досежно направеното във въззивната жалба възражения, че цесията не е
съобщена на длъжника, настоящият съдебен състав ги намира за неоснователни по
следните съображения. Изходящото от цедента (или упълномощения цесионер)
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на
иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по
силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника
/виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о.,
решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от
09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. В параграф 4 т. 4.3. от договора за
6
цесия ищецът/цесионер/ е бил овластен от Сити кеш ООД/ цедент/ да уведоми от
името на последния всички длъжници по договорите за паричен заем, че вземанията са
прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера,
действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то
поражда правните си последици. Тъй като на ответника чрез особения му особен
представител са надлежно връчени преписи от исковата молба и приложенията към
нея (сред които договора за цесия от *** г., като в самия договор цедентът е
упълномощил цесионера за съобщаване на цесията, ведно с приложение към него),
обосновано може да се приеме, че съобщаването в конкретния случай на извършеното
прехвърляне на вземането на цедирания длъжник е сторено с връчването на книжата
по реда на чл.131 ГПК, с което правата и законните интереси на длъжника са
гарантирани. Съдът съобразява в тази връзка, че книжата по делото са били изпратени
на вписаните в регистрите настоящ и постоянен адрес на ответника, като на осн. чл.47,
ал.5 вр. с ал.1 ГПК предвид редовно извършена процедура по връчване на книжата по
делото, на основание чл.47, ал.6 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на
последния се назначава особен представител. Защитата, която се осъществява от
назначения по делото особен представител в тази хипотеза осигурява защита на страна
по делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Особеният представител може да извършва широк кръг от процесуални действия,
извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.34, ал.3 от ГПК,
и съответно той се явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от
насрещната страна. Следователно връчването на всички книжа по делото на ответника
е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици /в този смисъл е Решение №
198/18.01.19г. по т.д.№193/18г. на ВКС/.
По делото липсват доказателства, че длъжникът е извършвал плащания на
процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този
начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е
изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния
кредитор.
В разглеждания казус е налице надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.
99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Поради това възраженията на ответника, че
цесията не му е съобщена е неоснователно.
Правилно първоинстанционният съд правилно е приел, че предявения иск
следва да бъде yвaжeн нa ocнoвaниe чл. 23 ЗΠK дo paзмepa нa чиcтaтa cтoйнocт нa
ĸpeдитa. Поради това предявеният иск се явява основателен и доказан до размера на
претендираната за установяване като дължима главница в размер на 500 лв.
Законосъобразно първостепенният съд е уважил и искането за установяване на
дължимост на законна лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване
на заповед за изпълнение върху уважената главница. Изводите са правилни и
законосъобразни, съобразени са с константната съдебна практика.
Поради съвпадение между крайните изводи на въззивния и
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба: Частната жалба е процесуално допустима, но по същество
неоснователна. С постановеното по делото решение първоинстанционният съд е
ответницата да заплати на ищеца сумата от 400 лева, представляваща депозит за
особен представител на ответника. С частната жалба са въведени оплаквания, че
7
разноските за особен представител не следва да се присъждат на ищеца, тъй като
същите не били включени в представения по чл. 80 ГПК списък. Сумата от 400 лв. е
била внесена от ищеца и същата представлява депозит за особен представител на
ответника. Няма спор, че тази сума не е включена в списъка по чл. 80 от ГПК,
обективиран още в исковата молба. Настоящият съдебен състав намира, че липсата на
списък по чл. 80 от ГПК не лишава страната от право да иска разноски и да й бъдат
присъдени такива. Предназначението на списъка за разноските е да насочи съда при
изчислението на разноските относно вида и размера на разходите, които страната иска
да й се присъдят, като в противен случай /при непредставяне на списък по чл.80 ГПК/
страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските.
Липсата на списък не лишава страната от право да иска от съда произнасяне по
въпроса за разноските изобщо, а преклудира възможността да се иска
преизчисляването им чрез изменение на съответния съдебен акт в частта му за
разноските, т.е. представянето на списък по чл.80 ГПК е процесуална предпоставка от
кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в
частта му за разноските, а не за присъждането им въобще. Условията, от които зависи
надлежното упражняване на правото на иск, включително и за присъждане на
разноски в съдебното производство, се извеждат от закона, уреждащ съществуването
на правото. Кои лица и при какви условия могат да претендират присъждане на
направените по делото разноски е предвидено в чл.78 ГПК, като предявяването на тази
претенция не е обвързано с изискването за представяне на списък на направените
разноски. Разпоредбата на чл.80, изречение първо ГПК предвижда задължение за
представяне на списък на разноските, както и срок за представянето му без да
обвързва изпълнението на това задължение с правото да се иска присъждане на
направените разноски. Изрично в чл.80, изречение второ ГПК е предвидено, че
неизпълнението на това задължение лишава страната само от правото да иска
изменение на решението в частта му за разноските. Липсата на списък следователно
не е пречка за разглеждане на заявеното от страната искане за присъждане на
направените разноски съобразно с доказателствата по делото, а само процесуална
предпоставка за иницииране на производство по пререшаване на въпроса за размера
им. Именно това становище е прието за правилно при постановяване на ТР №6/2012г.
от 06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Поради което обжалваното определение следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
При този изход на делото въззивника следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемото дружество направените пред настоящата инстанция разноски за особен
представител -300 лв. Следва да се осъди въззивника да заплати и ДТ за въззивно
обжалване в размер на 40 лева общо /25 лв. - държавна така по въззивната жалба и 15
лв. - държавна така по частна жалба/.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3906 от 07.10.2024 г., постановено по
гражданско дело № 1451/2024 г. по описа на ПдРС, XVI гр. състав, в частта, в която е
признато за установено в отношенията между страните, че Р. А. А., ЕГН: **********,
от ***, дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. България 81В, ап.3, общ. Столична, обл. София, сумата
в размер на 500 (петстотин) лева- главница по договор за паричен заем № ***/*** г.,
8
сключен между Р. А. А. и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, вземанията по който са
прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от *** г. на
„АПС Бета България” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 03.08.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането, която сума е присъдена по частно гр. дело № 11497/ 2023 г. на ПдРС, XIII
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 5376/
03.08.2023 г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 13986/09.11.2024 г., постановено по гр. д.
№ 1451/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив- XVI гр. състав.
ОСЪЖДА Р. А. А., ЕГН: **********, от ***, да заплати на „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България 81В, ап.3, общ. Столична, обл. София сумата от 300 лева – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА Р. А. А., ЕГН: **********, от ***, да заплати ДТ в размер на 40
лева за въззивно обжалване по сметка на Пловдивския окръжен съд в полза на
бюджета на съдебната власт.
ДА СЕ ИЗДАДЕ на адвокат В. А.- особен представител на Р. А. А., ЕГН:
**********, разходен касов ордер за определеното адвокатско възнаграждение за
въззивното производство в размер на 300 лв.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9