РЕШЕНИЕ
№ 1031
гр. Пловдив, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330115613 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Т. Н. П., ЕГН ********** против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, с
която са предявени субективно пасивно съединени установителни искове с правно
основание по чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19,
чл. 33 ЗПК и чл. 138 и сл. ЗЗД.
Ищецът твърди сключен договор за паричен заем от 12.08.2022 г. с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, който бил нищожен. Твърдят се нарушения на чл. 5, чл. 11, ал.1,
т.9, т.10, чл.19, ал. 4 ЗПК и чл. 143-146 ЗЗП, при което договорът бил недействителен.
Този за поръчителство, сключен на 12.08.2022 г. с „Файненшъл България“ ЕООД, също
бил нищожен, като лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в
нарушение на добрите нрави, обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
Моли се за прогласяване нищожността на договора за паричен заем спрямо „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и на този за предоставяне на поръчителство спрямо
„Файненшъл България“ ЕООД и в условията на евентуалност спрямо последния – на
клаузата по чл. 3, ал. 1 за дължимост на възнаграждение на поръчителя. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подал писмен
отговор, с който оспорва иска.
Твърдените нарушения на ЗПК не били налице. Лихвеният процент бил не само
възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, но и цената на
услугата по предоставяне на заема. ГПР не надвишавал пет пъти размера на законната
лихва. Предвид акцесорността на договора за предоставяне на поръчителство,
1
дължимата по него такса за възнаграждение не следвало да се включва в ГПР по
договора за заем. Оспорват се и твърденията за недействителност на договора за
поръчителство. Поръчителят сключил договор поради възлагането от страна на ищеца
и само при условие, че ще получи уговореното възнаграждение. Дружеството,
изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, нямало интерес да сключва
безвъзмездни сделки. Дори договорът за заем да се приемел за нищожен, поради
непредоставяне на другите две обезпечения, договорът за поръчителство породил
действие, при което на поръчителя се дължало възнаграждение. Предвид изложеното
моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на
адв. възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е подал
писмен отговор, с който оспорва иска.
Дружеството следвало да получи уговореното възнаграждение предвид
сключената гаранционна сделка по искане на ищеца. Изпълнението на договорното
задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за заем, породило
сключването на този за поръчителство, а дружеството встъпило в правоотношението
поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Поради
това било неоснователно твърдението, че договорът между страните бил лишен от
правно основание. Длъжникът срещу възнаграждение в неголям размер получил
сигурност, че, ако не изпълни в срок задълженията си за предоставяне на обезпечение
спрямо заемателя, последният щял да ангажира отговорността на поръчителя.
Престациите не били нееквивалентни, нито били нарушени добрите нрави.
Поръчителят сключил договор поради възлагането от страна на ищеца и само при
условие, че ще получи уговореното възнаграждение. Дори договорът за заем да бил
недействителен, поради непредоставяне на другите две обезпечения, договорът за
поръчителство породил действие и уговореното възнаграждение било дължимо.
Оспорват се твърденията за нищожност на договора за заем.
Предвид изложеното моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Възразява за прекомерност на адв. възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ищеца и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е подписан договор за паричен заем от 12.08.2022 г., по който
предоставената парична сума от 1500 лева е усвоена; между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД е подписан договор за поръчителство от 12.08.2022 г., по който е
уговорено възнаграждение от 783,48 лева /вж. Определение по чл. 140 ГПК №
477/12.01.2023 г. – л.30-31/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
По договора за заем е усвоена сума от 1500 лева, при уговорени - ГПР – 48,08 %
и ГЛП – 40 %. В чл. 4 е предвидено, че потребителят следва да предостави обезпечение
в 3-дневен срок от сключването, чрез две физически лица поръчители, които следва да
отговарят на конкретни условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя
2
дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Във връзка с договора за заем на същата дата е сключен и договор за
предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който
дружеството се е съгласило да издаде гаранция в полза на кредитора за изпълнението и
последиците от неизпълнението на всички задължения по заема, срещу
възнаграждение от 783,48 лева. В чл. 2 е уговорено, че договорът влиза в сила при
непредоставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем. В чл. 3, ал. 2 и
ал. 3 е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“
АД.
Относно договора за заем:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип
на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора/договорите според твърденията в ИМ и в кръга на описаните, за които съдът,
дори и без довод по предявения иск, следи служебно.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
3
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи,
че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно
по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
4
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е
възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици
от сключването му, поради което договорът е недействителен – така Решение по в.гр.д.
№ 2533/21 г. на ПОС.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е установено
за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема
и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР.
При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под
формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови.
Уговореното възнаграждение за гаранта представлява допълнително възнаграждение за
заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/,
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК.
Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не била част от
договора за заем и не била известна към момента на сключване на договора, не се
споделя. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от ответника „Изи
Асет Мениджмънт“ АД дружество поръчител. Ищецът се е възползвал от тази
алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на гаранция с втория
ответник. Договорите са сключени чрез едно и също лице, като представител на двете
дружества, на една и съща дата, заведени са под един номер, предоставен е един
погасителен план и е уговорено плащане само в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
5
Освен това, заемодателят и гарантът имат качеството на свързани лица, защото при
осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен
собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“
АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на
обезпечение още към момента на сключване на договора за заем.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и
поставена като изискване за предоставяне на заема- чл. 4, това допълнително плащане
се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент,
размера на възнаграждението и срока на заема. Ето защо, посоченият в договора за
заем годишен процент на разходите не отговаря на действителния. Процентът на
оскъпяване на заема само с постигнатата уговорка за плащане на възнаграждение за
гаранта е 52,23 %.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП
и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение №
260123/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д.
№ 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение №
220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д.
№ 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение №
33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др. Това от своя страна означава,
че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените
плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22
ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Относно договора за предоставяне на гаранция:
Съгласно чл. 1, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде
гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД за всички задължения по
договора за заем, както и за последиците при неизпълнението им. Този договор е
6
акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и
предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид
недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на
договора за предоставяне на гаранция.
Възраженията на ответника във връзка с относителната му самостоятелност са
неоснователни. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга
причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез
гаранция по заема.
С оглед изложеното, съдът приема предявените искове за основателни, поради
което следва да бъдат уважени. Не се сбъдват процесуалните предпоставки за
разглеждане на евентуалния иск.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца. Направено е искане, представен списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане на
общо 123,78 лева ДТ /73,78+50/.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл.7, ал.2, т.1 и т.2 НМРАВ /преди изм., предвид момента на скл. на ДПЗС/,
възлиза на минимуми от 359,12 лева и 300 лева, които следва да се присъдят лично на
пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т. Н. П., ЕГН
********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, че сключеният помежду
им договор за паричен заем № .... от 12.08.2022 г. е недействителен, на основание чл.
22 ЗПК
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т. Н. П., ЕГН
********** и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, че сключеният помежду
им договор за предоставяне на гаранция № .... от 12.08.2022 г. е нищожен, на основание
чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на
Т. Н. П., ЕГН **********, с адрес: ...., сумата от 73,78 лева /седемдесет и три лева и
седемдесет и осем стотинки/ - разноски по делото.
7
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да
плати на Т. Н. П., ЕГН **********, с адрес: г....., сумата от 50 лева /петдесет лева/ -
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. С. К. Н., с адрес: гр. ....
сумата от 359,12 лева /триста петдесет и девет лева и дванадесет стотинки/ -
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Т. Н. П. в
производството по настоящото гр.д. № 15613/22 г. на ПРС.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. С. К. Н., с адрес:...., сумата от
300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца Т. Н. П. в производството по настоящото гр.д. № 15613/22 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8