Решение по дело №6/2021 на Окръжен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е  №  260354

 

10.03.2021г., град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД  -  VI-ти  граждански състав

На  12.02.2021г.

В публично заседание в следния състав:

 

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА

                                                ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА

ТАНЯ ГЕОРГИЕВА

                                                                       

Секретар: Валентина Василева

 

като разгледа докладваното от съдия  В.Куршумова в.гр.дело № 6 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е  по реда на чл. 258  и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба от „Айгер  инженеринг“  ООД, ЕИК:****, чрез пълномощника по делото адвокат М. П., подадена против Решение № 2236 от 06.07.2020г., постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с.,  с  което се признават за недействителни клаузите на чл.5, б.А и б.Б от сключения между “Айгер Инженеринг” ООД, ЕИК: ****, и К.М.Т., ЕГН **********, Договор за повишаване на квалификация на 13.03.2017г.,с  нотариална заверка на подписите на 04.05.2017 г., както и се осъжда “Айгер Инженеринг” ООД да заплати на К.М.Т., направените разноски за производството по делото в размер на 700 лева, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на районен съд – Пловдив – 50 лева ДТ. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на решението, поради ненадлежно упражняване на правото на иск като се развиват доводи за липсата на правен интерес от предявяване на иска. Поддържа се, че исковете са предявени след прекратяване на трудовото правоотношение между страните, без работодателят да е претендирал каквото и да е било по нищожните клаузи, от което се заключва, че предявените искове са  недопустими, поради липсата на правен интерес. Моли се да се обезсили решението и да се прекрати производството по делото като недопустимо.Претендира се присъждането на разноските по делото за двете инстанции. 

В срока по чл.263 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна К.М.Т., ЕГН ********** чрез пълномощника по делото адвокат С.П., с който се оспорва жалбата като неоснователна, позовава се на съдебна практика за обосноваване на правния си интерес от търсената защита. Излага доводи по същество за правилността на решението. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира се присъждането на разноските по делото. 

Постъпила е и частна жалба „Айгер  инженеринг“  ООД, ЕИК: ****, чрез пълномощника по делото адвокат М. П., против Определение № 7979/31.07.2020 г. постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с., с което е оставена без уважение молбата на дружеството с вх.№ 42658/21.07.2020 г. за изменение на Решение № 2236 от 06.07.2020г. постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с. в частта му за разноските. Поддържа се, че предвид извършеното от ответникът признание на иска и осъществяването предпоставките на чл.78, ал.2 от ГПК, е следвало разноските да се възложат на ищеца. Прави се и възражение на осн.чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.  Моли се да се отмени обжалваното определение и да се измени първоинстанционното решение, в частта за разноските, като на осн.чл.78, ал.2 от ГПК същите да се възложат на ищеца. При условията на евентуалност се моли, в случая че не се приложи разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, да се намали размера на адвокатското възнаграждение от 700 лева на 400  лева. Претендира се присъждането на разноските по делото, съобразно представения списък по чл.80 ГПК.

Ответникът по частната жалба  - К.М.Т., ЕГН **********,  чрез пълномощника адв. С.П., взема становище за нейната неоснователност. Оспорва осъществяването на предпоставките на чл.78, ал.2 от ГПК и твърди, че дружеството-жалбоподател не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Поддържа, че „Айгер  инженеринг“  ООД дължи заплащането на разноските по делото на осн.чл.78, ал.1 от ГПК. Оспорва възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение по съображения, че същото е договорено в минимален размер от 700 лева. Моли за потвърждаване на атакуваното определение.  

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното  решение  съобразно  правомощията  си  по  чл.269  от  ГПК,  прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

По въззивната жалба:

Въззивната жалба  е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционният  съд  е  бил сезиран  с обективно съединени искове с правно основание чл.74 от КТ от К.М.Т. против  „Айгер  инженеринг“  ООД , за обявяване недействителност на чл. 5 б. „а“ и б. „б“ от Договор за повишаване на квалификация, сключен между страните на 13.07.2017 г., поради противоречие с чл. 48 ал.1 КРБ, чл. 8 ал.4 и  чл. 66 ал.2 КТ.

В исковата молба се навеждат твърдения, че между страните е сключен трудов договор № 212 от 26.10.2015 г., по силата на който ищецът бил назначен на длъжността „****“ в отдел „Логистика“. На 13.03.2017 г. в допълнение на трудовия договор бил сключен и Договор за повишаване на квалификация с нотариална заверка на подписите, на основание чл. 234 КТ. Доводите на ищеца са, че договорът за повишаване на квалификация съдържа недействителни клаузи, които противоречат на КРБ и на КТ, тъй като му се ограничавало правото на труд, както и му се възлагали прекомерни и незаконосъобразни финансови тежести. Твърди, че в чл. 5 б. „а“ и б. „б“ е  уговорена неустойка, съгласно която би бил санкциониран, ако  не покаже добри резултати в хода на обучението и не покрие изискванията по тестове или не придобие сертификат. В този случай работодателят можел незабавно да прекрати трудовия договор, а неустойката е размер на стойността на заплатата на служителя, неговите осигуровки и всички дружи разходи. Възразява се от ищеца, че уговорена по този начин клаузата води до отказ от право на трудово възнаграждение, който съобразно нормата на чл. 8 ал.4 КТ е недействителен. Твърди, че в 5 б. „б“ е уговорена втори вид неустойка, която е дължима при прекратяване на трудовия договор, независимо по каква причина, като нейният размер е 2 600 евро, която не била обвързана от виновно негово поведение, при което намира тази клауза в противоречие с разпоредбата на чл.66, ал.2 и чл.8, ал.4 КТ, тъй като с нея се установявали по неблагоприятни за работника условия, включително и отказ от права под страх от финансова санкция. Поддържа се, че е налице и индикация за злонамереност от страна на ответното дружество, тъй като нотариалната заверка на подписите на договора  създавали предпоставки за принудително изпълнение по реда на чл.417 от ГПК.  

 Ответното дружество „Айгер инженеринг“ ООД е оспорило предявените искове като недопустими като е изложил съображения, че липсва правен интерес за ищеца от прогласяване на недействителността на оспорените клаузи от договора  за  повишаване  на квалификацията,  тъй като трудовото  правоотношение  между страните  е  прекратено,  както и защото   работодателят  не  е  предявил претенции към ищеца по посочените  клаузи. По същество ответникът е изразил становище за основателност на исковете и е направил изявление, че признава същите. Предвид направеното признание на исковете е помолил на осн.чл.78, ал.2 от ГПК да се възложат разноските по делото на ищеца, включително и да се осъди ищеца да заплати на ответника направените съдебно - деловодни разноски.

По делото са представени писмени доказателства, от които безспорно се установява сключването на трудов договор № 212/ 26.10.2015 г., с който ищецът е бил назначен на длъжност - **** в отдел Логистика на ответното дружество. На 13.03.2017 г. между страните е бил сключен договор  за  повишаване  на квалификация  с нотариална заверка  на  подписите  от  04.05.2017г. Видно от съдържанието на този договор в чл.5 са предвидени следните отговорности при неизпълнение и неустойки: според б. (а) „в случай на предсрочно прекратяване на програмата за обучение по инициатива на Служителя, или поради виновно неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в случай, че Служителя не покаже добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията на тестовете или не придобие сертификата от обучението, работодателят има право да развали този договор с писмено уведомление с незабавен ефект. В този случай служителят се задължава да изплати на работодателя неустойка в размер на направените от работодателя реални разходи до момента на прекратяването, включващи, пропорционално на срока на протеклото обучение, част от: 1. стойността на заплатата на служителя,  2. социалните осигуровки за сметка на работодателя за същия период 3. всички други разходи“, а съгласно б. (б) „в случай, трудовия договор на служителя се прекрати по каквато и да е причина преди изтичане на срока по чл.3, ал.(е) от настоящия договор, обучаемият да изплати на работодателя неустойка в размер на 2 600 евро. Така предвидената неустойка в чл.5, според б.(с) от същия член,  е дължима към момента на прекратяване на трудовото правоотношение.

Не е спорно, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 15.07.2019г.  на  основание  чл.325, ал.1, т.1  от  КТ.

С обжалваното  решение  районният съд е  приел,  че   исковете  са допустими, а  по същество - основателни,  поради което е прогласил недействителността на атакуваните клаузи от сключения между страните договор за повишаване  на квалификация от 13.03.2017 г. с нотариална заверка  на  подписите  от  04.05.2017г.

Оплакванията на въззивника против първоинстанционното решение се заключават в това, че решението е постановено при ненадлежно упражняване на правото на иск като се сочи, че за ищеца липсва правен интерес от търсената защита. Въззивният съд намира тези оплаквания за неоснователни. По делото действително не се установява ответното дружество да е предявило претенции към ищеца на основание оспорените клаузи в договора за повишаване  на квалификация, но в отговора на исковата молба, както и във въззивната жалба е оспорил допустимостта на исковете и е поискал прекратяване на производството, което би довело до препятстване установяването на действителното правоотношение между страните. В случая следва да се има предвид, че  договорът за повишаване на квалификация по чл. 234 ал.1 КТ има характера на трудов договор, като касателно въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, са приложими общите правила за договорите и съответно разпоредбите на гражданския закон. Приложимите разпоредби относно действителността на клаузите от посочения договор са тези на КТ, а единствено по отношение на неговото изпълнение следва да се приложат гражданските закони. Според разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля, е недействителен. Страните могат да се позовават на недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването не бъде връчено на страните. Обявяването на недействителността на трудовия договор може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор. По същия начин се обявяват за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. При наличие на недействителен трудов договор или на отделни клаузи от него, всяка от страните по правоотношението – работодателят от една страна и работника от друга, имат правен интерес от обявяване на недействителността, тоест изводът е, че работникът винаги има правен интерес от обявяване недействителността на определени клаузи от трудовия договор, независимо дали към момента на подаване на исковата молба има висящ спор относно изпълнението на някоя от тях /съгласно решение № 272/05.10.2011 г. на ВКС, IІІ г. о. по гр. д. № 1637/2010 г., решение № 160/07.06.2011 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 617/2010 г./  В този смисъл е и определение № 858 от 11.12.2018 г. постановено по к. гр. д. № 2111/2018 г. по описа на ВКС, III гр.о., с което не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 172 от 13.02.2018 г. постановено по в. гр. д. № 2940/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VII гр.с., и с което определение ВКС вече е имал възможност да се произнесе по поставения въпрос за правният интерес на работник на ответното дружество да предяви иск за обявяване нищожността на идентични клаузи с тези за настоящия правен спор. В същия смисъл е и разрешението във въззивно решение № 1547 от 19.12.2019г., постановено по в. гр. д. № 2377/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VII гр.с, жалбата срещу което е оставена без разглеждане с Определение № 331 от 24.04.2020 г. постановено по гр.д.№ 1024/2020 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о.

С оглед на изложеното и след като е признат правният интерес на работника винаги да претендира обявяване на недействителността на клаузи от трудовия договор, независимо от наличието или не на висящ спор относно тяхното изпълнение, без правно значение е обстоятелството, че ответникът не е предявил претенции към ищеца по оспорените клаузи. В настощия казус не намира приложение цитираното от въззивника решение № 83 от 23.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2017 г., III г. о., ГК, тъй като в него е разгледан въпроса за правния интерес на ищеца от предявяване на иска за  установяване, че не дължи дадено вземане поради изтекла погасителна давност, като възприетото разрешение не би могло да се съпостави с правния интерес на работника да претендира обявяване на недействителността на клаузи от трудовия договор и споразуменията към него, при условие, че интересът му би бил накърнен от приложението им.

По гореизложените съображения без значение е и фактът на прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото и следва да се има предвид, че оспорените клаузи касаят именно отговорността на работника след преустановяване на трудовото правоотношение в хипотезите на  чл.5, б. (а ), както и при прекратяване по каквато и да е причина на трудовия договор преди изтичане на срок по чл.3, ал.(е ), който е две години и девет месеца, считано от 01.04.2017г. - съгласно чл.5, б. (б) от договор  за  повишаване  на квалификация. Извод за обратното не би могло да се изведе и от Решение  №161  на  ВКС  от  08.05.2015г.  по гр.д.№4848/2014г.,  на което въззивникът се позовава в жалбата си, поради различната фактическа обстановка в двата казуса като възприетото от ВКС разрешение е за недопустимост на самостоятелно  предявен  иск  за  прогласяване  на нищожност  на  трудов  договор  след прекратяване  на трудовото правоотношение при  наличие  на  висящ  процес  по друго дело между същите  страни,  в който  се  претендират последиците на  недействителността. Предявеният в настоящото производство  иск  не  е  за  прогласяване  на  недействителността  на  сключения  между страните  трудов договор  като  юридически  факт,  от  който  е  възникнало  трудовото правоотношение,  а  на  клаузи  от  договор  за повишаване  на квалификацията, а  между страните  не  се  води друго  дело,  в което  да  се  претендират  правни последици  от  същите  клаузи. Предвид  горното  предявеният  иск  и  постановеното  по  него първоинстанционно  решение  са  допустими.

С оглед на изложеното  на  основание  чл.269, изр.2  от  ГПК  следва  да  бъде  проверена  правилността  на  решението  съобразно посоченото  в жалбата  и  при служебна  проверка  за  допуснати  при  постановяването  му  нарушения  на императивни  материалноправни  норми,  като  въззивният  съд  се произнесе  по  правния спор  между страните.

Във въззивната жалба не се излагат доводи против правилността на решението. Страните не спорят, че атакуваните клаузи са нищожни и противоречат на императивни норми Конституцията на Република  България. Това се установява и от въззивния съд, тъй като клаузата  на  чл.5, б.(a), предвиждаща  задължение  на  работника  за  връщане  на  изплатени  от  работодателя му трудови  възнаграждения  и  социални  осигуровки, е договорена в противоречие с разпоредбата на чл. 48 от КРБ, защитаваща основното право на труд, на свободен избор на професия и дейност и на възнаграждение, което съответства на извършената от работника работа, и на чл. 51 КРБ, постановяваща правото на всички граждани на обществено осигуряване. Уговорената в чл.5 б. „б“ неустойка в размер на 2 600 евро при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за прекратяване,   а  не  само  при  виновно  неизпълнение  на  поетото  от  него задължение, е уговорена в противоречие с чл. 48 ал.1 и ал.3 КТ, регламентиращи правото на труд и свободен избор на професия и дейност. Така уговорените клаузите представляват отказ от трудови права, който се явява недействителен съобразно нормата на чл.8 ал.4 КТ.

С оглед на изложеното обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.

При този изход на делото, основателно е искането на въззиваемата страна за заплащане на разноските за въззивната инстанция. Въззивникът е направил възражение по  чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност, което се явява основателно. Претендираните разноски от въззиваемата страна са в размер на 700 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.08.2020 г., но доколкото делото не се отличава с правна и фактическа сложност, на основание чл.7, ал.1, т.4  от  Наредба  №1  на  Висшия  адвокатски  съвет за минималните  размери  на  адвокатските  възнаграждения, действаща към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, на въззиваемата страна ще се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева за въззивната инстанция.

По частната  жалба:

Частната жалба е  подадена  в срок,  от  легитимирана  страна  и  срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.По същество въззивният съд намира следното:

С обжалваното определение РС е оставил без  уважение молбата на „Айгер  инженеринг“ ООД с правно основание чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските с искане същите бъдат възложени на  ищеца на основание чл.78, ал.2 ГПК предвид извършеното от ответника признание на иска, както и евентуалното искане на ответника за тяхното намаляване на основание чл.78, ал.5 ГПК от 700 лева на 400 лева.

За  да  остави без  уважение молбата на „Айгер  инженеринг“  ООД за възлагането на разноските на ищеца на основание чл.78, ал.2 ГПК районният съд е приел, че независимо от извършеното признание на иска, то ответникът е сключил процесния договор с недействителните клаузи, с което е дал повод на ищеца да предяви исковете по делото. Въззивният съд намира, че  определението е правилно в тази му част. Съгласно чл.74, ал.2 и ал.5 от КТ, трудовият договор се обявява за недействителен от съда и докато неговата недействителност или тази на отделни негови клаузи не бъде обявена и решението за обявяването й не бъде връчено на страните, страните не могат да се позовават на претендираната недействителност. С оглед на това, установяването на действителното правоотношение между страните може да бъде постигнато единствено по реда на чл.74 КТ. Ето защо, макар и ответникът да е признал исковете, то установяването на недействителността на клаузите би могло да бъде осъществено само по съдебен ред, на което ответникът  се е  противопоставил с възражението си за недопустимост на производството. Последното обосновава и извода, че не е налице втората предпоставка на чл.78, ал.2 ГПК - ответникът да не е дал повод за разглеждане на делото, поради което е неоснователно искането му за възлагането на разноските на ищеца.

Основателно е оплакването против определението, в частта, с която е оставено без уважение искането на ответника за намаляване на разноските за адвокатското възнаграждение на ищеца от 700 лева на 400 лева, на основание чл.78, ал.5 от ГПК. Минималното адвокатско възнаграждение по предявените искове, който са неоценяеми, се определя на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в  редакцията й към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие от 21.02.2020 г., и е в размер на 200 лв. за всеки иск или общо от 400 лева. Съдът намира за основателно направеното от ответната страна възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. за първата инстанция, тъй като делото  е приключило в едно съдебно  заседание, не  се  отличава  с  особена  фактическа  или  правна  сложност  и по  него  са  събирани  само писмени  доказателства. Ето защо  обжалваното  определение, в частта, с която молбата на  ответника  за намаляване на разноските на основание чл.78, ал.5 ГПК е била  оставена  без  уважение,  следва  да бъде  отменено. Вместо това следва да се измени  решението  в  частта  за разноските,  като  същото  се  отмени  в частта  му,  с която  в полза  на ищцата са присъдени  такива за  адвокатско  възнаграждение  за  разликата над  400  лв.

По  изложените  съображения  съдът

                                                        Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА  Решение № 2236 от 06.07.2020г., постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с., с  което се признават за недействителни клаузите на чл.5, б.А и б.Б от сключения между “Айгер Инженеринг” ООД, ЕИК: ****, и К.М.Т., ЕГН **********, Договор за повишаване на квалификация от 13.03.2017г., с  нотариална заверка на подписите на 04.05.2017 г.

ОТМЕНЯ Определение № 7979/31.07.2020 г. постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с., в частта му, с която  е оставена без уважение молбата на “Айгер Инженеринг” ООД, ЕИК: ****, за изменение на Решение № 2236 от 06.07.2020г., постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с. в частта за разноските като бъдат намалени присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на ищеца от 700 лева на 400 лева,  като  вместо това  ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ  Решение № 2236 от 06.07.2020г., постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с., в частта  му за разноските, като  ОТМЕНЯ  същото  в частта  му, с която  „Айгер инженеринг” ООД, ЕИК ****,  е  осъден  да заплати на К.М.Т., ЕГН **********, разноски  за адвокатско  възнаграждение  за разликата  над  400  лв.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7979/31.07.2020 г. постановено по гр.д. №912/2020г. по описа на Районен съд-  Пловдив, VIII гр.с., в останалата му част.

ОСЪЖДА  „Айгер  инженеринг“  ООД,  ЕИК  ****,  да  заплати  на  К.М.Т., ЕГН **********,  сумата от  600  лв. /шестстотин лева/- разноски  по делото във въззивната инстанция.

Решението  подлежи на касационно  обжалване  пред  Върховния  касационен  съд  в едномесечен срок  от  връчването  му  на страните.

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                                     2.