№ 67
гр. София, 03.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ваня Н. И.
Ивайло П. Георгиев
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ваня Н. И. Въззивно гражданско дело №
20221800500360 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба на „Ц.К.Б.“ АД срещу Решение от
04.04.2022г. по гр.д. 319/ 2019г. по описа на Етрополския районен съд, с което е отхвърлен
искът на банката за признаване за установено, че М. Х. В. дължи сумата от 5409.48лв., ведно
със законната лихва за забава, считано от 16.08.2018г.; редовна лихва в размер на 79.49лв. за
периода от 23.07.2018г. до 15.08.2018г., както и просрочена лихва в размер на 3867.51лв. за
периода от 28.08.2014г. до 15.08.2018г.
В жалбата си дружеството чрез своя представител твърди, че първоинстанционният
съд неправилно е приел в акта си, че банката е упражнила правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Заявява, че от всички писма, изпратени до страната и впоследствие
представени по делото, е видно, че те съдържат единствено покана до длъжника да изпълни
просрочените си задължения, тъй като в противен случай кредитът може да бъде обявен за
предсрочно изискуем. Подчертава, че изявлението на банката в писмата относно
предсрочната изискуемост е изразявало само възможността това да се случи, но не и
извършването на действия в тази посока. Изтъква, че в исковата молба не се твърди, нито
пък се представят доказателства за обявяването на кредита за предсрочно изискуем.
Напротив, банката основава своята претенция на настъпил падеж на договора на
28.02.2018г. и настъпила изискуемост на цялото остатъчно непогасено кредитно
задължение. Твърди още, че съдът е изградил изводите си върху несъществуващи
доказателства, произнасяйки се по чл. 19.2 от Общите условия за потребителските кредити.
Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде
уважен. Претендира разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от М. Х. В., в който твърди, че решението е
правилно. Твърди, че процесният договор безспорно е бил сключен, но претенцията на
ищеца е останала недоказана. Заявява, че не е получила известие за промяна на
погасителната вноска, каквото уведомление е получила кредитополучателката. Изтъква, че
чл. 6 от договора за кредит е нищожен. Сочи, че по делото не се установява реалното
1
предоставяне на кредитополучателката на сума по Анекс № 2/ 11.07.2012г., което би имало
отношение към преценката за капитализиране на лихви. Моли жалбата да бъде отхвърлена.
Претендира разноски.
В о.с.з. „Ц.К.Б.“ АД, редовно призована, се представлява от адв. Ц., която поддържа
жалбата. Моли решението да бъде отменено изцяло, като вместо него да бъде постановено
решение, с което да бъде уважена претенцията на банката и да бъдат присъдени
направените разноски, съгласно списъка, който представя.
В о.с.з. М. В., редовно призована, се представлява от адв. Д.. Моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено и да бъдат присъдени сторените в
настоящото производство разноски.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
От представените по делото доказателства настоящата инстанция намира за
установено следното:
Производството е образувано въз основа на подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК с Вх. № 1510/ 16.08.2018г. от
„Ц.К.Б.“ АД срещу М. И. П. (главен длъжник) и М. Х. В. (поръчител) за сумите 5409.48лв.,
представляващи незаплатена главница по ДПК № 03200КР-АА-1013/ 28.02.2008г. и от Анекс
№ 2/ 11.07.2012г., както и сумата от 79.49лв., представляваща редовна (наказателна) лихва за
периода от 23.07.2018г. до 15.08.2018г., както и сумата от 3867.51лв., представляваща
просрочена лихва за периода от 28.08.2014г. до 15.08.2018г., ведно със законната лихва за
забава от 16.08.2018г. до окончателното изплащане на вземането. Със заявлението е
представено и извлечение от счетоводните книги на банката, съгласно което длъжниците не
са заплати общо 15 анюитетни вноски по договора за кредит за периода от 28.08.2014г. до
28.02.2018г.
Въз основа на подаденото заявление е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК № 224/ 16.08.2018г. по гр.д. 353/ 2018г. по описа на Районен съд
– гр. Етрополе, като същата е връчена на М. П. и на М. В. от ЧСИ Магдалена Стоянова на
02.07.2019г. Възражение срещу нея е подала само М. В., което е постъпило в съда с Вх.
№1246/ 09.07.2019г.
Поради това с Разпореждане от 17.07.2019г. по гр.д. 353/ 2018г. районният съд е дал
указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си срещу длъжника М.
Х.. Съобщението е връчено на заявителя „Ц.К.Б.“ АД на 18.07.2019г., който в
законоустановения срок е депозирал искова си молба с Вх. № 1435/ 16.08.2019г. с предмет,
обективно съответстващ на заповедта за изпълнение, като е представил доказателства за
предявяване на иска в срок и пред заповедния съд.
В исковата молба ищецът е заявил, че с Договор за потребителски кредит №
03200КР-АА-1013/ 28.02.2008г., ведно с Погасителен план № 1 и № 2 на
кредитополучателката М. И. П. бил предоставен кредит в размер на 9000лв., както и че
същият бил усвоен на 28.02.2008г. Договорът бил обезпечен с поръчителството на М. Х. В..
Поради натрупано просрочие по кредита и въз основа на изричното искане за предоговаряне
на кредитополучателката от 26.06.2012г. същият бил анексиран на 11.07.2012г. Въпреки че
дългът бил предоговорен, падежът на кредита останал непроменен (28.02.2018г.). От 2014г.
кредитополучателката спряла да изпълнява задълженията си, независимо от многократните
покани на банката, отправени както до нея самата, така и до поръчителката. Изпълнение не
настъпило и към 28.02.2018г. – датата, на която съгласно уговореното цялата заета сума
следвало да бъде върната. Към 16.08.2018г.дългът достигнал сумата в размер, съгласно
посоченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Отправил е искане съдът да
признае за установено съществуването на вземането.
С исковата молба ищецът е представил доказателства за обосноваване на твърденията
си, сред които Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-1013/ 28.02.2008г. в размер
на 9000лв., който е сключен между банката, М. П. в качеството на кредитополучател и
М. В. в качеството на поръчител, неразделна част от който е и Погасителен план от
2
21.02.2008г., подписан от всяка от страните по правоотношението.
Представил е и уведомително писмо с Изх. № 440/ 113 – 08.12.08г. до М. П.,
получено на 12.12.2008г., с което банката – кредитор уведомява за извършена корекция на
базовия лихвен процент.
Сред доказателствата е и Погасителен план без отбелязана дата, който е различен по
съдържание от Погасителен планот 21.02.2008г., като прави впечатление, че е подписан
единствено от М. П. - главната длъжница.
Представено е и Писмо с Изх. № 34008/ 07.03.2012г., получено на 12.03.2012г., с
което банката- кредитор уведомява М. В. за непогасени задължения по Договор за банков
кредит, отпуснат на 28.02.2008г., и я кани да погаси същите, като в противен случай
договорът за банков кредит ще бъде обявен за предсрочно изискуем.
Представено е Искане за предоговаряне на кредит на физическо лице от 26.06.2014г.
адресирано да банката от М. П., с което тя моли задължението в размер на 7575.97лв. да
бъде предоговорено. В отговор на искането е издадена Карта за съгласуване на кредитен
продукт от ЦКБ АД, в която директорът на клона е изразил съгласие за предоговарянето при
срок за погасяване – 97 месеца и годишна лихва в размер на 13%, като е представена и
разпечатана на хартия вътрешна кореспонденция на банката по електронната поща, в която
са отразени конкретните параметри на преструктурирането.
Представен е и Анекс № 2 към Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-
1013/ 28.02.2008г., сключен между кредитора, кредитополучателя и поръчителя, с който се
уговаря, че размерът на кредита вече следва да се счита 10164.62лв., като крайният срок за
издължаване се запазва - 28.02.2018г. Анексът е съпроводен от тристранно подписан
Погасителен план от 11.07.2012г.
Представени са още три броя Писма с Вх. № 50613/15.04.2014г., Вх. № 12982/
28.01.2015г. и Вх. № 155819/01.09.2017г., адресирани до М. В. и получени от нея. Същите
съответстват по съдържание на Писмо с Изх. № 34008/ 07.03.2012г. – уведомяват лицето за
незаплатени анюитетни вноски като съдържат предупреждението, че банката ще обяви
кредита за предсрочно изискуем в случай на непогасяването им.
В срока за отговор е постъпил такъв. Ответницата М. Х. В. е изразила становище за
допустимост на претенцията. Счела е обаче, че същата е неоснователна, тъй като е
недоказана. Заявила е, че претенцията е погасена поне частично, включително и по давност.
Посочила е, че процесният договор и анекс са нищожни поради противоречие с
императивни разпоредни на ЗКИ и ЗЗП, както и поради наличието на неравноправни клаузи.
По искане на ответницата по делото е изискано и представено кредитното досие на
длъжниците по Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-1013/ 28.02.2008г.
С Решение от 04.04.2022г. по делото Районен съд – гр. Етрополе е отхвърлил
предявените искове с мотиви, че с уведомление, връчено на 12.03.2012г. банката е
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Приел е, че от този момент
е започнал да тече 6- месечният преклузивен срок по реда на чл. 147, ал. 1 ГПК, както и че
същият е изтекъл към 16.08.2018г., а именно датата на подаване на заявлението за издаване
за заповед за изпълнение срещу главния длъжник М. П..
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидността
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимостта
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и
3
липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а
първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.
ІІІ. По същество
1. Предсрочна изискуемост
Настоящата инстанция намира за основателен довода на жалбоподателя, който
изтъква, че районният съд неправилно приел за изтекъл 6-месечният преклузивен срок по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Действително изложеният от съда правен извод не намира опора в
събраните по делото доказателства, включително в писмо с Изх. № 34008/ 07.03.2012г. (л. 21
от делото), което е връчено както на кредитополучателката, така и на поръчителката на
12.03.2012г., и в което банката предоставя 7- дневен срок за погасяване на просроченото
задължение, като посочва, че в противен случай кредитът „ще бъде обявен за предсрочно
изискуем“.
Макар нито теорията, нито практиката да поставят някакви формални изисквания към
съдържанието на волеизявлението, във всички случаи то трябва да е изрично и
недвусмислено. Езиковото тълкуване на използваното глаголно време в изявлението в
конкретния случай налага извода, че действителната воля на кредитора е била да отправи
предупреждение с дисциплиниращ характер, а не да упражни правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем под условие (неизпълнението в предоставения срок на просроченото
задължение). В допълнение към това настоящата инстанция констатира, че неправилно е и
позоваването на съда на твърдения на ищеца в исковата молба за настъпила предсрочна
изискуемост, доколкото в същата такива изобщо не се съдържат. Напротив, в исковата
молба банката кредитор подчертава, че е уведомявала длъжниците за просрочените
задължения, но че изискуемостта на кредита е настъпила съгласно първоначално уговорения
срок - 28.02.2018г., който извод се подкрепя и от представения ДПК № 03200КР-АА-1013/
28.02.2008г. и от Анекс № 2 към него.
Съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 5/
21.01.2022г. по т.д. 5/2019г. на ВКС, тъкмо от момента, в който и последната разсрочена
вноска е станала изискуема (28.02.2018г.), е запознал да тече и преклузивният срок по чл.
147, ал.1 ЗЗД. Щом като кредиторът е депозирал заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение срещу главния длъжник и поръчителя на 16.08.2018г. (т.е. в рамките
на преклузивния срок), въз основа на което е издадена и впоследствие е влязла в сила
заповедта за изпълнение срещу главния длъжник, следва да се приеме, че искът срещу
поръчителя, считащ се за образуван с подаването на същото заявление, не е преклудиран.
2. Останалите правнорелевантни факти, обосноваващи отговорността на поръчителя
Съдът намира за доказан фактическия състав, обосноваващ отговорността на
ответницата. От една страна, последната признава възникването на валидно договорно
правоотношение между нея (в качеството на поръчител), кредитора и главния длъжник,
като от представените по делото ДПК № 03200КР-АА-1013/ 28.02.2008г., Анекс № 2 и
погасителен план от 11.07.2012г. се доказва конкретното му съдържание. Установява се
също, че отговорността на поръчителката е ангажирана за целия размер на дълга при
условията, при които отговаря и кредитополучателката. В тази връзка и в отговор на
възражението на поръчителката, че не е получила известие за промяна в размера на
погасителната вноска, следва да се приеме, че размерът на анюитетните вноски и тяхната
изискуемост като елементи на правоотношението се съдържат в подписания от нея
Погасителен план към Анекс № 2, който подпис страната не е оспорила.
Настоящата инстанция намира за доказано и обстоятелството, че въззивникът е
изпълнил задълженията си, произтичащи от кредитното правоотношение, и че кредитът е
усвоен. За това свидетелства както искането на кредитополучателката за предоговаряне на
кредитните условия (л. 23 от гр.д. 319/ 2019г.), така и съгласието, изразено от нея и
поръчителката, подписвайки Анекс № 2, да бъде изменено първоначалното съдържание на
ДПК № 03200КР-АА-1013/28.02.2008г. в частта относно размера на дълга.
Въз основа на това съдът приема, че за поръчителката в качеството на съдлъжник
4
по кредитното правоотношение е възникнало задължение за връщане на предоставената
сума по кредита, както и за заплащане на възнаградителната лихва на кредитора за
отпускането ѝ.
С оглед задължението за разглеждане на възраженията в поредността, която следва от
правното им естество, съдът намира, че оспорванията, направени от страната в отговора на
въззивната жалба, с които същата се стреми да ограничи отговорността си, за преклудирани.
Така преклудирано, но и по същество неоснователно се явява твърдението, че няма
доказателства за усвояване на сумата в размера, посочен за стойност на кредита в Анекс №
2. Подробни аргументи в обратния смисъл вече бяха изложени. Несвоевременно е и
възражението за извършена капитализация на лихви и ангажирането на доказателства за
това. В допълнение към това и в изпълнение на принципа на служебното начало настоящата
инстанция счита, че от представените доказателства не може да бъде направен
непосредствен извод за капитализация на изтекли лихви, поради което съдът е препятстван
да се произнесе служебно съгласно указанията на ТР № 1/ 27.04.2022г. на ВКС по т.д.
1/2020г. ОСГТК. Ето защо поради настъпилата преклузия и поради липса на непосредствено
установимо от събраните по делото материали противоречие със закона на клаузи, от които
произтича претендираното вземане, възраженията следва да бъде оставени без разглеждане.
По делото не бяха представени доказателства, които да обосноват извод за
недължимост на претендираните суми поради погасяването им чрез извършено плащане.
Вместо това ответницата е направила своевременно възражение за изтекла в нейна полза
погасителна давност. Следва да бъде изяснено, че задълженията за главница представляват
разсрочено изпълнение на единното задължения за връщане на заетата сума, поради което
вземането няма характер на периодично плащане. То се погасява с изтичането на 5-годишна
давност, която започва да тече от настъпването на изискуемостта на всяка вноска поотделно
съобразно последния Погасителен план, представен с Анекс № 2, по съдържанието на който
страните са постигнали съгласие. Давността обаче не е изтекла дори за най- ранно
възникналото задължение за главница, претендирано от ищеца, което съгласно
представеното по делото извлечение е с падеж 28.08.2014г.. Следователно възражението за
изтекла в полза на лицето давност за главницата е неоснователно, а искът за дължима и
незаплатена по ДПК № 03200КР-АА-1013/28.02.2008г. главница в размер на 5409,48лв. за
периода 28.08.2014г. – 28.02.2018г. следва да бъде уважен.
Не така обаче стои въпросът с възнаградителната лихва. При сравняване на размера
на претенцията от представеното по делото заявление и общата сума на вноските по
погасителния план, представен с Анекс № 2, за същия период, съдът констатира наличието
на съществено разминаване между действителния им сбор и предявения размер на
претенцията. Установи се, че от 28.08.2014г. до 28.02.2018г. уговорената и дължима
възнаградителна лихва е в размер на 1386.15лв., а не 3867.51лв., поради което за горницата
над 1386.15лв. искът се явява недоказан. В допълнение съдът счита, че изискуемостта
съвпада с изискуемостта на всяка отделна вноска по кредита, като с настъпване на неговия
краен срок същата спира да се начислява. Поради това нови задължения за възнаградителна
лихва след 28.02.2018г. не са възниквали и претенцията на ищеца на това основание след
28.02.2018г. (до 15.08.2018г.) е неоснователна.
На следващо място, съдът дължи произнасяне и по въпроса дали вземането се е
погасило по давност, която за лихвите по аргумент от чл. 111, ал. 2, б. „в” ЗЗД е 3-годишна.
Поради това като взе предвид, че искът се счита предявен на 16.08.2018г. по аргумент от чл.
422, ал. 1 ГПК, настоящата инстанция счита, че вземания за възнаградителна лихва, чийто
падеж е настъпил преди 16.08.2015г., са погасени поради изтекла в полза на длъжника
давност. Ето защо основателна се явява претенцията за възнаградителна лихва, както следва:
1386.15лв. - (58.60 + 57.53 + 56.44 + 55.34 + 54.22 + 53.10 + 51.96 + 50.81 + 49.65 + 48.48 +
47.29 + 46.09) = 1386.15 - 629.51 = 756.64лв. Така искът следва да бъде отхвърлен за сумата
над 756.64лв. до 3867.51лв.
Що се отнася до претенцията за наказателната лихва за забава в размер на 79.49лв. за
периода от 23.07.2018г. до 15.08.2018г. същата се явява частично основателна. Съгласно чл.
5
10 от ДПК № 03200КР-АА-1013/28.02.2008г., кредитополучателят дължи обезщетение за
времето на забавата в размер на законната лихва. По делото се установи забава за плащане
на главница в размер на 5409.48лв. и възнаградителна лихва в размер на 756.64лв. или общо
6166.12лв. Лихвата за забава за посочената сума за периода от 23.07.2018г. до 15.08.2018г. е
в размер на 41.11лв., поради което искът следва да бъде отхвърлен за горницата над 41.11лв.
до сумата от 79.49лв.
При това съдът намира въззивната жалба за частично основателна, поради което
решението на РС – гр. Етрополе следва да бъде частично отменено.
По разноските:
С оглед на изхода от спора настоящата инстанция намира, че на „Ц.К.Б.“ АД на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство
в размер на 654,87лв., формирани както следва: [(800+187.13)*(5409.48+756.64+41.11) ]/
9356.48 = 654.87лв.
По аргумент от чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата М. В. също следва да бъдат
заплатени разноските, които е направила пред въззивния съд съразмерно на отхвърлената
част от иска. От представения по делото договор за правна защита и съдействие (л. 21),
който съгласно т. 1 от ТР № 6/ 06.11.2013г. на ВКС по т.д. 6/2012г. ОСГТК има качеството
на разписка, се доказа заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.
Поради това на ответницата следва да бъде заплатена сумата от 100,98лв., формирана както
следва: [300*(9356.48-6207.19)]/9356.48=100.98лв.
Различния правен резултат, до който достигна въззивната инстанция, налага
преразглеждането на разноските, присъдени с първоинстанционното решение. Доколкото
предмета на въззивното производство съвпада с предмета на първоинстанционното и
предвид идентичния размер на направените разноски от страна на ищеца, на последния
следва да бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство в същия размер,
а именно за сумата от 654,87лв.
Разноски на ответницата за първоинстанционното производство не следва да се
присъждат, тъй като от представения по делото Договор за правна защита и съдействие не
може да бъде направен извод за действителното им извършване. Аргумент за това е, от една
страна, непредставяне на платежно нарежда в случай на плащане по банков път, и от друга –
неотбелязването, че плащането е направено в брой, в която хипотеза договорът сам по себе
си би бил достатъчно доказателство за извършването на разноските.
В допълнение и на основаните т. 12 от ТР № 4/ 18.06.2014г. по т.д. 4/2013г.ОСГТК на
„Ц.К.Б.“ АД следва да бъдат присъдени разноските, направени в заповедното производство
в размер на 124.14лв., формирани както следва: (6207.19 * 187.13) / 9356.48 = 124.14лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 04.04.2022г. по гр.д. 319/ 2019г. по описа на Районен съд- гр.
Етрополе В ЧАСТТА МУ, с която е
отхвърлен като неоснователен предявения от „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК *********, иск на
основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че М. Х. В., ЕГН **********,
дължи на банката по Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-
1013/28.02.2008г., ведно със законната лихва за забава, считано от 16.08.2018г.
отхвърлен като неоснователен предявения иск на основание чл. 422 ГПК за признаване
за установено, че М. Х. В., ЕГН ********** дължи на „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК *********,
възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-
1013/28.02.2008г. в размер на 756.64лв. като частично основателен съобразно
6
първоначално предявения размер от 3867.51лв. за периода от 28.08.2014г. до
15.08.2018г.,
отхвърлен като неоснователен предявения от „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК *********, иск на
основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че М. Х. В., ЕГН **********
дължи на банката мораторна лихва по Договор за потребителски кредит № 03200КР-
АА-1013/28.02.2008г. в размер на сумата от 41.11лв. като частично основателен
съобразно първоначално предявения размер от 79.49лв. за периода от 23.07.2018г. до
15.08.2018г.,
както и в частта, с която „Ц.К.Б.“ АД е осъдена да заплати на М. Х. В. сумата от
800лв., представляваща направените в производството пред първоинстанционния съд
разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, че М. Х. В., ЕГН
**********, дължи на Ц.К.Б.“ АД, ЕИК *********, сумата в размер на 5409.48лв.,
представляваща незаплатена главница по Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-
1013/28.02.2008г., както и сумата от 756.64лв., представляваща възнаградителна лихва по
кредита, както и 41.11лв., представляващи мораторна лихва за периода от 23.07.2018г. до
15.08.2018г., ведно със законна лихва за забава от 16.08.2018г. до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА М. Х. В., ЕГН **********, да заплати на Ц.К.Б.“ АД, ЕИК ********* сумата
в размер на 654.87лв. разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Ц.К.Б.“ АД, ЕИК ********* да заплати на М. Х. В., ЕГН **********, сумата
в размер на 100.98лв. разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА М. Х. В., ЕГН **********, да заплати на Ц.К.Б.“ АД, ЕИК ********* сумата
в размер на 654.87лв. разноски за първоинстанционното производство и 124.14лв. за
разноските, направени пред заповедния съд.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 04.04.2022г. по гр.д. 319/ 2019г. по описа на Районен съд-
гр. Етрополе В ЧАСТТА МУ , с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от
„Ц.К.Б.“ АД, ЕИК ********* иск за признаване за установено, че М. Х. В., ЕГН **********
дължи възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-
1013/28.02.2008г за разликата над 756.64лв. до отхвърлените 3867.51лв. за периода от
28.08.2014г. до 15.08.2018г., както и за разликата над 41.11лв. до отхвърлените 79.49лв.,
представляващи мораторна лихва по кредита за периода от 23.07.2018г. до 15.08.2018г.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните
пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7