Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести март
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 9425 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 376665 от 02.04.2018 г., постановено по гр. д. № 20709/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 35-ти
състав, първоинстанционният съдебен състав е осъдил „С.е.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище ***, да заплати на Р.С.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 49 вр.
чл. 45 ЗЗД,
сума в размер на 3000 лв., предявена като частичен иск от общо 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод
пътно-транспортно произшествие, реализирано на 19.02.2017 г., ведно със законна
лихва от 19.02.2017 г. до датата на окончателното изплащане на сумата.
С посоченото съдебно решение ответното
дружество - „С.е.“ ЕАД е осъдено да заплати на Р.С.Х., направените по исковото
производство разноски в общ размер на 1240 лв.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ответника – ЗАД „Б.В.И.Г.“.
Срещу така постановеното решение в указания законoустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1
ГПК е депозирана въззивна
жалба от „С.е.“ ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се, че първоинстанционният
съдебен състав неправилно е приел за безпорно установени по делото твърдените
от ищцата неимуществени вреди и наличието на причинно-следствена връзка между тях
и противоправно поведение на служител на ответното дружество. Оспорва се като
прекомерен размера на определеното от съда на основание чл. 52 ЗЗД обезщетение
в полза на ищцата. Поддържа се, че при определяне на неговият размер съдът не е
взел предвид размера на минималната работна заплата за релевирания период и
заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертиза по
делото. Съобразно изложеното се
иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и
незаконосъобразен и исковата претенция на ищцата да бъде отхвърлена като
неоснователна. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна – Р.С.Х., в който се
излагат доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Претендират се разноски за платен адвокатски хонорар съобразно списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е заявено становище на
въззивната жалба от третото лице-помагач .
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
Първоинстанционният
съд сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за
осъждане на ответното дружество да плати на ищцата сума в размер на 3 000
лв. (исковата претенция е увеличена на основание чл. 214 ГПК с протоколно определение
от 20.03.2018 г.), представляваща частичен иск от общия размер от 10 000 лв. –
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинените
болки и страдания, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
19.02.017 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени по повод
пътно-транспортно произшествие, настъпило на 19.02.2017 г. вследствие на
противоправно поведение на служител на ответника
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди
виновни противоправни действия.
По предявения
иск с правно основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа, причиняване на вреда – при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на
вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в
тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина на прекия причинител. Доказването на останалите
елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца, претендиращ обезщетението,
съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано
в чл. 154, ал. 1 ГПК.
С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба, спорни
пред въззивната инстанция са въпросите налице ли е противоправно поведение на
служител на ответното дружество в причинна връзка с което да са настъпили
твърдените в исковата молба неимуществени вреди, както и какъв е справедливият
съобразно чл. 52 ЗЗД размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в
случай че са налице матриалноправните предпоставки за присъждане на такова.
Въззивната инстанция изцяло
споделя доводите, изложени от първоинстанционния съдебен състав в тази насока,
а именно че по делото е доказан, съобразно изискването на чл. 154,
ал. 1 ГПК, фактическият състав на предявената искова претенция с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, както и относно размера на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, като
във връзка с възраженията в депозираната въззивна жалба намира за необходимо да
посочи следното:
С определение от 14.08.2017 г. по
делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните
обстоятелството, че посочените в исковата молба лица – Л.Ц.и А.А., са били
служители на ответника към 19.02.2017 г.
Въз основа на събраните по делото
доказателствени материали, правилно първоинстанционният съдебен състав е приел,
че описаното в исковата молба ПТП е настъпило вследствие на противоправно
поведение на служител на ответното дружество – А.А., водач тролейбус марка „Икарус“,
модел „280т“, инвентаре № 2922.
Досежно механизма на ПТП, първоинстанционният
съд правилно е основал изводите си на приетото по делото заключение на
съдебно-автотехническа експертиза (л. 64 и сл. от делото пред СРС), което
следва да бъде кредитирано като обективно и компетентно изготвено. Съгласно
заключението на вещото лице, механизмът на ПТП е както следва: на 19.02.2017
г., около 15:20 часа, в град София, МПС „Скания“ П 250, с рег. № СВ 1369 ВА,
управлявано от Л.Л.Ц., теглещо на твърда връзка тролейбус „Икарус“ 280т, с инв.
№ 2922, управляван от А.С.Ц., се е движило по ул. „Луи Пастьор“ , с посока на
движение от бул. „Царица Йоана“ към бул. „Сливница“, като в района на
кръстовището, образувано от пресичането на ул. „Луи Пастьор“ с ул. „Ген.
Владимир Димчев“, тегленият тролейбус, при завиване на дясно, частично навлиза
в лентата за насрещно движение, при което реализира ПТП с насрещно движещо се
МПС, в което е пътувала ищцата. Според вещото лице, предпоставка за настъпване
на ПТП са именно действията на водача на тролейбуса. В съдебно заседание,
проведено на 22.11.2017 г., процесуалният представител на третото лице помагач,
е оспорил експертизата с доводи, че представените доказателства не са
достатъчни за установяване на механизма на инцидента, като при обсъждането му
следва да бъдат взети предвид и събраните гласни доказателствени средства,
които не са събрани към датата на изготвянето му. В следващото съдебно
заседание по делото, проведено на 12.02.2018 г., е разпитан водачът на
процесния тролейбус – А.А. (за справка: л. 90 – гръб от делото), от показанията
на когото също се установява описания в исковата молба и установен от
заключението на САТЕ механизъм на ПТП. С оглед изложеното, правилно
първоинстанционният съдебен състав е приел, че процесният инцидент е причинен
вследствие на противоправно поведение на служител на ответното дружество, като
възраженията на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
Правилно проверяваната инстанция
е приела за установено и наличието на причинно-следствена връзка между
твърдените в исковата молба неимуществени вреди и причиненото вследствие на
виновно поведение на служител на въззивника ПТП.
Предвид доводите във въззивната
жалба, въззивникът оспорва и двата посочени факта – както осъществяването на
вредите, така и причинната връзка между тях и ПТП. От събраните по делото
доказателства въззивната инстанция намира за безпорно установени по делото и настъпването
на твърдените от ищцата неимуществени вреди, и наличието на причинната връзка
между тях и инцидента.
На първо място, обстоятелството,
че ищцата е пострадала при ПТП се установява от представения по делото констативен
протокол за ПТП № К – 101/19.02.2017 г. По аргумент от чл. 179 ГПК протоколът
за ПТП представлява официален свидетелстващ документ за фактите и изявленията,
лично възприети от съставилото го длъжностно лице. В процесния случай от
обсъждания протокол се установява, че орган на полицията е посетил
местопроизшествието след реализирането му, и следователно, протоколът
обективира не само авторството на изявлението, датата и мястото на съставянето
му, но и другите факти, непосредствено възприети от длъжностното лице –
наличието на материални щети върху автомобила, в който е пътувала ищцата, както
факта, че е пострадала при инцидента.
Вида и характера на настъпилите
увреждания са установени по делото от неоспореното от страните заключение на
съдебно-медицинска експертиза (л. 68 и сл. от делото пред СРС), съгласно което
вследствие на ПТП, ищцата е получила травма (контузия) на главата и болка
(миалгия) във врата. При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
представените по делото фиш за спешна медицинска помощ, лист за преглед на
пациент № 002762/19.02.2017 г., имащи характер на писмени доказателства, от които
се установява, че след инцидента пострадалата е прегледана в Пирогов, като е
била в състояние след колапс, с оплакване от притъмняване пред очите,
главоболие, треперене и световъртеж.
Наличието на твърдените в
исковата молба вреди, свързани със страх, безпокойство, силен стрес и битови
неудобства също са доказани по делото. Съгласно заключението на съдебно-психиатричната
експертиза (л. 83 и сл. от делото пред СРС), неоспорено от страните, което
правилно е кредитирано като обективно и компетентно изготвено, непосредствено
след инцидента пострадалата е била в състояния на остър емоционален стрес, като
в отговор на остро възникналото травмиращо събитие след две седмици е развила
проотрахирана адаптационна (невротична) реакция с прояви на безпокойство,
подтиснатост, раздразнителност и разстройство на виталните функции – съня,
апетита, теглото, трудно се самообслужвала. Според вещото лице,
освидетелствената е успяла да преодолее травматичния шок за период около един
месец.
Фактът на настъпилите травматични
увреждания, както и наличието на допълнителни такива – силен стрес, страх от
пътуване с автомобил, безпокойство, се установяват и от показанията на
свидетеля И.Х.– син на ищцата (л 74 – гръб и л. 75 от делото пред СРС).
Въззивният съдебен състав намира, че същите правилно са кредитирани от
районният съд, независмо от евентуалната заинтересованост на свидетеля,
доколкото са непротиворечиви, еднопосочни, логични и се подкрепят от останалите
доказателства по делото.
Следователно, възражението на
въззивника, че от доказателствените материали по делото не са установени
твърдените в исковата молба вреди, е неоснователно. Противно на твърденията във
въззивната жалба. същите не се установяват единствено от показанията на свидетеля
Х., поради което фактът, че не живее в едно домакинство с ищцата, поради което
не я е виждал ежедневно в периода след инцидента, е ирелевантен за доказването
на вредите съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК.
Досежно наличието на причинна
връзка между ПТП, предизвикано от противоправно поведение на служител на ответното
дружество, и претърпените от ищцата неимуществени вреди, следва да се посочи
изрично, че същата се установява по безспорен начин от заключението на
съдебно-медицинската експертиза, протокола за ПТП и показанията на свидетеля И.Х..
Извода за наличие на пряка
причинно следствена връзка не се разколебава от показанията на свидетеля А.А.
(л. 91 – гръб от делото пред СРС), както се твърди във въззивната жалба, напротив
– потвърждава се от същите. Свидетелят сочи, че първоначално не бил забелязал
да има пострадали лица, като не твърди лично да е комуникирал с пътниците от
лекия автомобил. Твърди, че впоследствие е бил уведомен от полицейски
служители, че е пострадала жена, която била откарана с линейка, която на път за
болницата била катрастрофирала. Във връзка с довода във въззивната жалба, че
фактическите твърдения в исковата молба, не съответстват с изложеното от
свидетеля А., въззивният съд намира, че съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка
страна е длъжна да установи пълно и главно изгодните за нея факти. По делото не
е представено нито едно доказателство в подкрепа на изложеното от свидетеля, че
бил чул, че непосредствено след ПТП ищцата е претърпените друг инцидент, т.е.
единственият възможен извод от събраните доказателства по делото е този
осъществен състав на чл. 49 ЗЗД, доказан при условията на пълно и главно
доказване от ищеца.
За неоснователно въззивният съд
намира и релевираното от въззивника възражение за прекомерност на присъденото
обезщетение по чл. 52 ЗЗД.
Съгласно посочената разпоредба от
ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Според т. 11 на ППВС № 4/1968 г., което не е изгубило значение и е задължително
за съдилищата, както и съгласно константната практика на ВКС, обективирана в
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. №
35/2009 г.; решение № 93/26.03.2011 г. по т. д. № 566/2010 г., ІІ ТО, решение №
59/29.04.2011 г. по т. д. № 635/2010 г., ІІ ТО; решение № 25/17.03.2010 г. по
т. д. № 211/2009 г., ІІ ТО, решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г.,
ІІ ТО, решение № 16/06.03.2012 г. по т. д. № 461/2011 г., ІІ ТО, решение №
129/29.11.2012 г. по т. д. № 346/2011 г., ІІ ТО и др., понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства.
При телесни увреждания това могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на
уврежданията, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания,
физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната
съвкупност, допълнително влошаване на здравето, осакатявания и пр.
Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на
пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята
цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи
физически и социален дискомфорт за определен период от време. Съгласно
константната съдебна практика, при определяне на справедливия размер на
обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и
обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Въззивният съд, като взе предвид
установените по делото травматични увреждания, претърпени от ищцата Р.Х. – травма
(контузия) на главата и болка (миалгия) във врата, с възстановителен период от
около един месец, като по-интензивни болките и страданията са били в първите 10
дни, в който период на ищцата е бил издаден болничен лист за временна
неработоспособност, причинените от тези телесни увреждания битови неудобства и
негативни психически изживявания (уплаха, стрес от преживяното ПТП, страх да
пътува с автомобил), включително и установените от съдебно-психиатричната
експертиза психологически травми – остър емоционален стрес и протрахирана
адаптационна (невротична) реакция, преодоляни също за период от около един
месец, споделя извода на първоинстанционния съд, че справедливо по смисъла на
чл. 52 ЗЗД е обезщетение в размер на 3 000 лв. При определяне на същото
въззивния съд съобрази и възрастта на пострадалата към датата на инцидента – 54
години, както и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на
увреждането – 19.02.2017 г.
Доводите във въззивната жалба, че
първоинстанционният съдебен състав при определяне на обезщетението не е
съобразил приетите по делото заключения на СПЕ и СМЕ, съдът намира за неоснователни.
Противно на поддържаното от въззивника, видно от мотивите на обжалвания съдебен
акт, първоинстанционният съд е съобразил, както вида и характера на
претърпените травматични увреди и психологически травми, така и
продължителността на възстановителния период при ищцата по отношения на всяка
една от тях. Първоинстанционният съдебен състав е отчел и посоченото от вещите
лица, че по делото няма данни за настъпили усложнения при ищцата, както и че
констатираните при нея отклонения на емоционалната, волевата и мисловната сфера
са обратими. С оглед изложеното, присъденото от първоинстанционния съд
обезщетение в размер на 3 000 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД, а
предявеният иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е основателен за този
размер.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, липсата на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма и с
оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно, включително и в частта за разноките.
По разноските:
При този
изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на
един адвокат в размер на 500 лв. Искането е направно своевременно – в срока по
чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, за да се ангажира
отговорността за разноски на въззиваемата страна, следва по несъмнен начин да
се установи, че по учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно
правоотношение страните са уговорили конкретен размер на адвокатско
възнаграждение и то е било заплатено, каквато е процесната хипотеза (за
справка: договор за правна защита и съдействие, с отбелязване за плащане в брой
на уговорения адвокатски хонорар за защита по процесното дело – л. 27 от делото
пред СГС). Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в тежест на
въззивника следва да бъде възложено плащането на направените от въззиваемия
разноски във въззивното производство в размер на 500 лв., представляващи платен
адвокатски хонорар.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски,
но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 376665 от 02.04.2018 г.,
постановено по гр. д. № 20709/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І
Гражданско отделение (І ГО), 35-ти състав.
ОСЪЖДА „С.е.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** представлявано от Е. Г. – изпълнителен директор, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, да заплати
на Р.С.Х., ЕГН **********,***, район „Слатина“, ул. „*******,
сума в размер на 500 лв., представляваща
разноски за въззивното производство – платено
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице –
помагач на страната на въззивника – ЗАД „Б.В.И.Г.“.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.