Р Е Ш
Е Н И Е №
260012
Гр.Пловдив,23.09.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на деветнадесети август през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Н.
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№316 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение
№686 от 11.12.2019 г.,постановено по т.д.№892/2018 г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив,IV-ти гр. състав,са отхвърлени изцяло предявените от И.Х.З. с ЕГН
********** и С.Г.З. с ЕГН ********** против "З.к.Л.И." АД с ЕИК *********, седалище *** и адрес на управление *** искове за заплащане на С.З. сумата от 70 000 лв. (седемдесет хиляди
лева), а на И.З. сумата от 50 000 лв.
(петдесет хиляди лева), представляващи обезщетение за претърпените от тях
неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на внука им Н.Г.,настъпила на
дата 05.10.2014 г. при ПТП, причинено от
А.Т. като водач на лек автомобил
марка "***", модел "****" с рег. № ** **** **, за което
деяние водачът е признат за виновен и наказан с влязло в сила решение на ВКС по н. д. № 528/2016 г., ведно със
законната лихва от датата на деликта до
окончателното им изплащане.
Със същото решение са
осъдени ищците И.Х.З. и С.Г.З. да заплатят на
ответника "З.к.Л.И." АД
с ЕИК ********* сумата от 45 лв.-разноски по делото.
Решението е постановено
при участието на трети лица - помагачи на страната на
ответника:А.Н.Т. с ЕГН ********** /пряк деликвент/, М.А.Т. с ЕГН ********** и
Н.Г. Т. с ЕГН ********** /родители на
прекия деликвент/.
Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от ищците
И.Х.З. и С.Г.З.,с която решението е обжалвано изцяло като незаконосъобразно и
необосновано.Жалбоподателите са изложили подробно в три пункта от въззивната
жалба пороците,от които страда решението според тях.Позовават се на това,че
решението е постановено в нарушение на процесуалния закон,на основните
начала,заложени в ГПК,изразяващо се в едностранчиво обсъждане от страна на съда
на доказателствени материал.
Позовават се и на това,че решението е постановено в
противоречие с практиката на ВКС и на европейското законодателство,като сочат в
тази насока конкретни директиви.Позовават се още и на това,че решението е
постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,като
подробно развиват във въззивната си жалба конкретни аргументи във връзка с
всеки един от посочените пороци на първоинстанционното решение.Цитират във
въззивната си жалба и конкретни съдебни актове на ВКС като съдебна практика във
връзка с процесния казус.Молят въз основа на поддържаните доводи
първоинстанционното решение да бъде отменено и да се постанови друго,с което
предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъдат
уважени изцяло,ведно със законната лихва върху претендираните суми.Заявено е и
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. М. М. на основание
чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата.Към въззивната жалба са приложени и копия
от актовете на ВКС,представени като съдебна практика.
В законния срок е подаден отговор на въззивната жалба от
ответника по нея и ответник в първоинстанционното производство-"З.к.Л.И." АД-гр.С. с ЕИК
*********.В същия се поддържа становището,че подадената жалба е неоснователна,а
атакуваното с нея решение е правилно и законосъобразно.Развити са доводи,че в
настоящия случай ищците-жалбоподатели не попадат в кръга на лицата,които
разполагат с материалноправна легитимация да претендират застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди,причинени им от смърттаа на техен близък.В
тази връзка е посочен и аргумента,че процесното ПТП е настъпило преди
приемането на Тълкувателно решение №1/21.06.2018 г. на ВКС и тъй като според ответника
то няма обратно действие,то същият намира,че тълкувателното решение не е
приложимо за конкретния случай.Алтернативно,ако съдът приеме,че спорното
правоотношение се урежда с оглед разясненията,дадени в същото тълкувателно
решение,се развиват доводи,че ищците не покриват кумулативно дадените в
решението критерии за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.Моли,въз
основа на поддържаните в отговора на въззивната жалба аргументи,както и
тези,които са изложени в отговора на исковата молба,въззивната жалба да бъде
оставена без уважение,а първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Отговор на въззивната
жалба е подаден и от третите лица-помагачи-А.Н.Т., М.А.Т. и Н.Г. Т. чрез
пълномощника им адв. С.Х..В същия е изложено становището,че въззивната жалба е
неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение,а обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.В тази насока третите
лица-помагачи развиват конкретни съображения в подадения от тях общ отговор на
въззивната жалба.
В хода на администриране на
въззивната жалба от първоинстанционния съд,жалбоподателят и ищец в
първоинстанционното производство-С.Г.З. е починал /на датата 13.02.2020
г./,поради което същият е заличен от първоинстанционния съд като страна в
процеса и на негово място са конституирани законните му наследници-К.С.Г. с ЕГН
********** /негова дъщеря/,Г.С.З. с ЕГН ********** негов син и
И.Х.З. с ЕГН ********** /негова съпруга/,участваща по делото като страна
ищца и на лично основание.С молба вх.№5415/28.07.2020 г.,подадена от
наследниците на починалия жалбоподател чрез общия им пълномощник-адв.
М.М.,същите са завили,че поддържат подадената въззивна жалба и всички заявени в
нея доводи и съображения.
Във въззивната жалба е заявено
доказателствено искане за допускане на съдебно-медицинска експертиза в отговор
на конкретно формулирани въпроси,но с определение от 19.08.2020 г. въззивният
съд е оставил без уважение същото доказателствено искане.Като краен
резултат,във въззивната инстанция не са допускани и събирани нови доказателства.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Жалбата е
процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лица,имащи правен интерес да обжалват
първоинстанционното решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй като
е постановено от надлежен съдебен
състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена
форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като
диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо и в тази
връзка-съдът се е произнесъл именно по исковете,с които е сезиран по
конкретното първоинстанционно дело.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№892/2018 г. по описа на
Окръжен съд-Пловдив,IV-ти гр. състав,са предявени от И.Х.З. с ЕГН **********
и С.Г.З. с ЕГН ********** против "З.к.Л.И." АД-гр.С. с ЕИК *********,осъдителни
искове за заплащане на С.З. сумата от 70
000 лв., а на И.З. сумата от 50 000
лв.,представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди –
болки и страдания от смъртта на внука им
Н.Г.,настъпила на дата 05.10.2014 г. при
ПТП, причинено виновно от А.Т. като
водач на лек автомобил марка
"***", модел "****" с рег. № ** **** **,по отношение на
когото е налице валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
в ответното застрахователно дружество,ведно със законната лихва върху
обезщетението на всеки от ищците,считано от 05.10.2014 г. до окончателното му
изплащане.Претендират разноски.
Така предявените искове,намиращи
правната си квалификация в разпоредбата
на чл.226,ал.1 от КЗ /отм./,са основани на следните твърдения:
Твърди се в исковата молба,че на
05.10.2014 г. в гр.П. на кръстовището на ул.“Ц.С.“ и ул.“К.Б.*” в ж.к.“Т.“ е настъпило иключително тежко ПТП,при
което непълнолетният и неправоспособен водач на
лек автомобил марка "***", модел "****" с рег. № ** **** **-А.Т.
е навлязъл в завой с несъобразена скорост от около 125 км/ч., в резултат на което изгубил контрол над автомобила и се
ударил последователно в два стълба от електроразпределителната мрежа.Твърди
се,че при този инцидент,причинен от А.Т.,са загинали останалите трима
непълнолетни пътници в автомобила:Н.Г.,Г. Т. и Д. В..По случая било образувано наказателно
производство, като с влязло в сила решение на
ВКС по наказ. дело № 528/2016 г. водачът А.Т. бил признат за виновен за това,
че като непълнолетен, но способен да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, при
управление на МПС е нарушил правилата за
движение и по непредпазливост причинил смъртта на
повече от едно лице.
В исковата молба се
твърди още,че след катастрофата настъпила драматична промяна в живота на
семейството на ищците З.,тъй като те при тази катастрофа загубили най-ценното в
живота си-своя ненавършил пълнолетие внук-Н.В. Г..Описва се в тази връзка,че
веднага след раждането на Н.ищцата И.З.-негова баба,спряла да работи и поела
грижите за внука си,тъй като по това време дъщеря й /майка на Н./ била
студентка и преди да започне да посещава детска градина,внукът на ищците
прекарвал време с тях непрекъснато,като през седмицата дори нощувал в жилището
им заради заетостта на младите си родители.След време,вече ученик,Н.продължил
всяка събота и неделя да посещава баба си и дядо си по собствено желание,защото
бил изключително привързан към тях.Дядо му С.всеки обед ходел да прибира внука
си от училище,а следобедите учили заедно,разхождали се,разговаряли за
футбол,животни,и се забавлявали,защото Н. обичал много игрите.С постепенното
съзряване на детето,връзката между него и ищците не просто не охраднявала,но и
се засилвала още повече.С течение на времето С.и И. са имали възможност да
опознаят и приятелите на Н.,сред които и другите две загинали момчета-Г. и
Д..Внукът им ги канил на гости у баба си и дядо си,където прекарвали време в
игри и забавления.
Изключително радостни и
горди били ищците, когато приели Н.да учи в с.у. в П. и дори пораснало,момчето
продължило да споделя с тях голяма част от ежедневието си.И. и С.винаги
подкрепяли Н. в копнежите и стремежите му,което давало смисъл на живота им и ги
карало да се чувстват щестливи и полезни,защото дарявали детето с любов.
В деня преди
произшествието ищците се опитали неуспешно да се свържат по телефона с внука
си, а на следващия ден дъщеря им К. се
обадила, за да им съобщи страшната новина, от която ищците силно се разстроили,
а на С.се наложило да приема медикаменти,
за да се справи с шока от преждевременната смърт на
Н..Ищците твърдят,че загубата на внука им
се усеща особено тежко по време на
традиционните семейни празници. Всеки ден ищците тъгуват за непорасналото
момче, обособили са кът с негов портрет в дома си, често посещават гроба му, но
мъката им не намалява. След смъртта на
Н.здравословното състояние на ищците се
влошило – на С.З. бил открит карценом на простата, както и уголемяване на сърцето. Твърди се,че състоянието му е било
твърде нестабилно, за да бъде оперативно лекуван, поради което лекарите са
правили усилия да го стабилизират медикаментозно. При ищцата И.З. се появили
проблеми със съня и храненето, в резултат на
което отслабнала с десет килограма. Тъй като е хипертонична,започнала често да
получава припадъци и непрекъснато й се налагало да приема лекарства.
Смъртта на Н.,както се сочи в исковата молба,е в пряка
и непосредствена връзка с противоправното поведение на непълнолетния водач на
автомобила А.Т. и гибелта на пътниците в
управлявания от него автомобил е била неизбежна,тъй като избраната от водача
скорост е била изключително висока и в резултат на безотговорното поведение на
А.,намиращите се в автомобила трима негови приятели,буквално били премазани от
остатъците от МПС-то,макар да са били с поставени предпазни колани.
Твърди се,че към датата
05.10.2014 г. гражданската отговорност във връзка с управлението на
горепосочения лек автомобил,управляван от А.Т.,е покрита при действието на
валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“,обективиран в застрахователна полица №************,съставен и
подписан между ЗК“Л. И.“АД и собственика на същия автомобил.
Във връзка с
гореизложеното се поддържа в исковата молба,че ищците са депозирали молба пред
ответното застрахователно дружество с искане да им бъде изплатено обезщетение
за неимуществени вреди,ведно с лихвата за забава,считано от настъпване на
застрахователното себитие-05.10.2014 г.,до датата на изплащане на
главниците.Сочи се,че справедливият размер на дължимото обезщетение за
обезвреда се равнява на сумата от общо 120 000 лв. или 70 000 лв. за С.З. и 50
000 лв. за И.З.,като при неговото определяне следва да бъдат отчетени
относимостта и значимостта на посочените в исковата молба обстоятелства.Обаче,с
писмо изх.№11751 от 29.10.2018 г. ответникът-застраховател отказал изплащане на
обезщетение на ищците,с оглед на което същите са заявили,че имат правен интерес
от предявяването на процесните осъдителни искове.
В двуседмичния срок по чл. 367 от ГПК ответникът "Застрахователно
дружество Л." АД с ЕИК ********* чрез пълномощника адв. В.Д. е депозирал отговор на исковата молба,с който е
оспорил всички твърдения, изложени в исковата молба, с изключение на факта на
сключена към датата на ПТП застраховка
"Гражданска отговорност" за лек автомобил марка "***",
модел "****" с рег. № ** **** **, обективирана в полица № ************.
Твърди, че не е налице причинна връзка между процесното ПТП и твърдените
здравословни проблеми на ищците. Счита,
че ищците не попадат в кръга на лицата, които имат право на обезщетение при непозволено увреждане и не е
налице трайна и дълбока емоционална връзка между тях и починалия им внук, която по изключение да обосновава получаването
на обезщетение за морални вреди, тъй като
починалият е имал друго семейство (майка
и баща), при които е живял и споделял общо домакинство. На следващо място поддържа, че прекият деликвент А.Т. не попада
сред лицата, чиято гражданска отговорност е застрахована, тъй като същият не е
управлявал автомобила на законово
основание, а тайно от баща си и без негово знание се е снабдил с ключа и е
шофирал МПС-то при процесното ПТП. Прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като починалият е знаел, че А.Т. е непълнолетен и
неправоспособен да управлява МПС, но въпреки това се е качил в колата, с което
сам се е изложил на реален и предвидим
риск. Застрахователното дружество прави възражение за изтекла кратка тригодишна
погасителна давност по отношение на
акцесорната претенция за присъждане на
лихва за забава.
В двуседмичния срок по чл. 372, ал. 1 от ГПК ищците са подали допълнителна искова
молба, в която са оспорили възраженията на ответното дружество,изложени в
отговора на исковата молба.Изложили са довода,че са легитимирани да претендират
обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на внука им Н.въз основа на Директива 2012/29/ЕС от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и
защитата на жертвите на престъпления и Директива 2009/103/ЕО от 16 септември 2009 г. относно
застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за
сключването на такава застраховка, както
и от ТР № 1 / 2016 г. от 21.06.2016 г. на
ОСНГТК на ВКС.Заявявили са,че към момента
на настъпване на процесното ПТП Н.Т. /баща на А.Т./ е упражнявал фактическа
власт върху автомобила на законово
основание, а в качеството си на родител
носи пълна обективна отговорност за вредите, причинени от непълнолетния му син
А.,като тези вреди се покриват от договора за застраховка "Гражданска
отговорност на автомобилистите".
Единствените изключения, в които отпада отговорността на застрахователя, са ползването на
вещта да е установено в резултат на
"кражба, грабеж или престъпление по чл. 346 от НК", а доколкото липсва присъда за
това, че А.Т. е откраднал процесното МПС, то в настоящия случай отговорността на застрахователя следва да се реализира при
условията на чл. 267, ал. 2 от КЗ (отм.).Наред с това,в допълнителната
искова молба ищците изцяло са оспорили твърденията за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като на свой ред твърдят, че внукът им Н.не е знаел, че А. Т. е
непълнолетен и неправоспособен водач.
В законния двуседмичен
срок по чл.373,ал.1 от ГПК ответното застрахователно дружество е подало отговор
на допълнителната искова молба,с който е заявил,че поддържа всичките си
възражения и искания,заявено в първоначалния отговор.
По първоинстанционното
дело са подадени и становища от конституираните като трети лица-помагачи на страната на
ответника:А.Н.Т. (пряк деликвент),М.А.Т. и Н.Г.Т. (родители на прекия деликвент). Считат, че процесното ПТП
попада в обхвата на застрахователното
покритие, тъй като към момента на
настъпване на произшествието горният лек
автомобил е бил с валидно сключена застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите". Твърдят,че
собственика на автомобила- Р. Ж. е предал ключа и регистрационния талон на Н.Т. и по този начин чрез конклудентни
действия му е предоставил ползването върху вещта,а правото на ползване може да се упражнява и чрез трето
лице, в случая сина на ползвател –
деликвента А.Т.. Застрахователното дружество не би носило риска от настъпване на застрахователното събитие единствено в
случай на противозаконно отнемане на вещта, каквито данни в коментирания казус не
са установени. На следващо място третите
лица-помагачи са заявили,че ищците не са легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на внука
им.Считат,че такова право имат биологичните родители на починалия Н., на които вече било изплатено обезщетение от
застрахователя от по 200 000 лв. за всеки от тях.Правят възражение за изтекла
кратка погасителна давност по отношение на
претенцията за присъждане на законна лихва
върху претендираните главници, както и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия с мотиви, идентични на изложените от ответното застрахователно
дружество.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел исковете за допустими,но по същество за
неоснователни,поради което ги е отхвърлил изцяло.Приел е за доказано,че между
ищците и техния внук са съществували изключително близки и топли
отношения,характеризиращи се с обичайната за тази връзка в традиционното българско
семейство взаимна обич,морална подкрепа, духовна и емоционална близост.Приел е
още,че се е установила огромната болка на ищците от невъзвратимата и тежка
загуба на починалия им непълнолетен внук,както и продължаващата тяхна тъга в
почитането на паметта на Н.и продължаващата празнота в живота им,въпреки
радостта от роденото след това второ внуче /дете на дъщеря им/.Но
първоинстанционният съд е счел в крайна сметка,че болките и страданията на
ищците не са от вида на тези,които подлежат на репариране по изключение,като в
тази насока е приел за неустановено,че са били създадени отношения между
баба/дядо и внук извън присъщите и обичайни такива,формирани с оглед на
различни от обичайните житейския обстоятелства.Според съда,постановил
обжалваното решение,безспорно установените по делото факти, че между ищците и
починалия им внук е съществувала силна
привързаност и обич, че Н.често им е гостувал по собствено желание и са ходели
по почивки заедно, тъй като "си ги обичал като баба и дядо и те му
позволявали всичко", че предпочитал гозбите на
баба и т. н., не са различни от обичайните за традиционното българско семейство
житейски обстоятелства, при които детето живее с родителите си при едната баба,
които го отглеждат и възпитават, и често посещава другите си баба и дядо, които
също обича и където може да си играе, докато те му се радват, играят с него и
му позволяват всичко.Според първоинстанционният съд,описаното покрива
съдържанието на напълно обичайни за
българската традиция отношения на
разбирателство, привързаност, топлина и обич.При тези мотиви и като е приел,че
в случая не се установяват отношения,заместващи отношенията на ищците с най – близките от тесния семеен кръг – съпруг, деца, родители, нито твърдяното
особено житейско обстоятелство на трайно
възпрепятстване на родителите да
отглеждат детето си и прехвърляне на
заместваща родителска грижа на ищците,
които детето да е възприемало през определен период от живота си повече като
родители, отколкото като баба и дядо,първоинстанционният съд е счел претенциите
на ищците за неоснователни и затова ги е отхвърлил изцяло.
Настоящата инстанция
следва да извърши преценка за правилността на обжалваното решение на база
изложените във въззивната жалба оплаквания.Имайки предвид същите,пред
настоящата инстанция на първо място остава спорна материалноправната
легитимация на ищците като дядо и баба на починалия при ПТП техен внук да
получат обезщетение за техните болки и страдания от смъртта на внука им,която
легитимация е била основен спорен въпрос
и в първоинстанционното производство.Ето защо въззивният съд най-напред следва
да извърши самостоятелна преценка дали е налице и дали е доказана
материалноправната легитимация на ищците по предявените искове.
За процесуална яснота
следва да се посочи,че ищецът С.З. е починал на 13.02.2020 г.,след
постановяване на обжалваното първоинстанционно решение и подаване на въззивната
жалба,с оглед на което същият е заличен като страна по делото,а на негово място
са конституирани законните му наследници-К.С.Г.-дъщеря,Г.С.З.-син
и И.Х.З.-съпруга /участваща като ищца и на собствено основание по единия от
предявените искове/.Предвид тези обстоятелства,решението на въззивната
инстанция следва да бъде постановено по отношение на новоконституираните ищци
/респ. жалбоподатели/,заместили починалия ищец /жалбоподател/,но по
същество и в настоящото решение подлежи на изследване не каква връзка е била
въздадена между загиналото при ПТП дете и
заместилите първоначалния ищец негови наследници,а връзката между детето
и дядо му-първоначален ищец,съответно-търпените от последния неимуществени
вреди от смъртта на внука му.
Освен горното и отново с оглед
процесуална яснота,следва да се посочи,че една от новоконституираните
ищци,респ. жалбоподатели,на мястото на починалия ищец С.З.,а именно-дъщеря му
К.Г.,е разпитана като свидетел в първоинстанционното производство,но в
настоящото въззивно производство нейните показания като свидетел вече не могат
да бъдат ценени като годно доказателство,тъй като свидетелката е придобила
качеството на страна в настоящия исков процес.
А по същество от показанията на
останалите двама свидетели,ангажирани от ищците и разпитани в
първоинстанционното производство,а именно-св.Г. Н. З. /на когото С.и И.З. са
съответно чичо и чинка/ и св.Н. Н. М.,която има родство по сватовство със С.и
И.З. и е баба на Н.по бащина линия,се установяват следните релевантни за спора
обстоятелства, имащи отношение към материалноправната легитимация на ищците
/т.е. на ищцата З. и починалият ищец С.З./:
Св. Г.З.,чиито показания съдът
кредитира като незаинтересовани,конкретни,вътрешно непротиворечиви и базирани
изцяло на преки впечатления,посочва,че само е роднина на С.и И.З.,но и е техен
съсед,като от 1986 г. живее „врата срещу врата“ с тях и през цялото време
поддържа с тях приятелски отношения,знае какво се случва в тяхното семейство и
много често е с тях.Посочва,че ги познава откакто се помни,както и децата им,а
също познава и техния внук Н.още от новородено бебе.Свидетелят дава
показания,че С.и И. са били много щастливи /“бяха на седмото небе“,както сочи
свидетелят/ от вестта за внучето,когато са разбрали,че дъщеря им е бременна
с Н..После,след като Н.се е родил,те двамата ходели много често до дъщеря си да
видят внука си,а ищцата И. също така ходела и всеки ден да помага на дъщеря си
в грижите за детето,докато то е станало на един-два месеца,а когато детето
станало на 8-9 месеца,майка му започнала всеки ден да го води при родителите си
/С.и И.З./ и ищцата е поела грижите за него,тъй като майката на Н.е продължила
да учи /тя,както свидетелят сочи,е следвала медицина,когато е забременяла с
Н./.Свидетелят казва още,че ищцата е работела,когато се е родил внука й,но
спряла работа,за да може да го гледа,а дъщеря й да продължи да учи.Майката на
детето го водела при баба му и дядо му всеки ден сутринта,а вечерта го
вземала,като през целия ден те се грижели за него и от това ежедневно посещение на детето при тях
бабата и дядото били много щастливи.Същите постоянно му купували каквото иска и
както казва свидетелят „за тях може да няма нищо,но за него винаги ще има“.Също
така,свидетелят З. дава показания,че И. и С.З. водели внука си Н.на почивка
всяко лято до към 13-14 годишната възраст на детето,а то само си изявявало
желание за това.Причината да бъде при тях,както казва свидетелят,е била,че „той
си ги обичаше като баба и дядо“.Свидетелят много пъти говорил с Н.и той му е
казвал,че при баба му и дядо му е много добре,защото те не му се
карат,разрешават му всичко,защитават го,а при майка му и баща му имало контрол
и те не му позволявали всичко да прави.Свидетелят казва още,че след като Н.е
тръгнал на училище,отношенията му с неговите баба и дядо не се променили и след
като от 4-ти клас детето започнало да учи в с.у.,то всеки ден ходело при баба
си и дядо си,когато имало почивка между часовете и тренировките.Ходело да
обядва при тях,а често заедно с тях ходело на разходки,те го водели на г. база,заедно
ядяли сладолед и играели с топката редовно пред блока,а в частност дядо и внуче
се борели вкъщи постоянно,като така обичали да ги играят.
От показанията на св.З. става видно
и това,че ищецът С.З. /починал в хода на делото/ е бил до смъртта на внука си
Н.много жизнен човек,като всеки ден е ходел на Г. б.,правел е обиколки пеша или
с колело,обикалял по пазарите,не се спирал и не се оплаквал от нищо,както сочи
свидетелят.След инцидента,при който загинал внука му,С.спрял да хода на Г. б. и
започнал да ходи на гробищата,според показанията на горния свидетел.След това
му се появила „някаква болест“, „някакъв вид рак“,както сочи свидетеля,довела
до операция,без обаче свидетелят да може да уточни точно какъв е бил проблема,а
според показанията му,след около година С.започнал да има проблеми и със
сърцето и в тази връзка било приложено медикаментозно лечение на същия,без
отново свидетелят да може да уточни какво точно е било заболяването.Относно
ищцата И.З. свидетелят сочи,че и тя преди смъртта на внука си Н.е била
активна,ходела е със свои познати на Б.м.,тренирала йога,ходела на по
сладкарници и кафенета със свои приятелки.След трагедията,ищцата се затворила и
по цял ден плачела.Според показанията на свидетеля,в хола в дома на З. било все
едно като на гробищата,защото секцията била отрупана с
икони,кандила,свещи,снимки на починалия внук Н..Свидетелят заявява,че самият
той си мислел,че като мине време С.и И. ще се успокоят,“може би ще забравят
някои от работите“,свързани със загиналия им внук,но станало още по-тежко,както
сочи свидетелят.И двамата страдали от безсъние,като ищцата приемала хачпета,за
да може да заспи,а С.още в 4 часа сутринта „започва да обикаля“,както заявява
свидетелят.
Наред с горното,свидетелят З. дава
показания и за това,че С.и И. винаги са били в добри отношения и са поддържали
близка връзка със своите деца-дъщеря им К. и сина им Г.,който и живеел при
тях.Сочи и обстоятелството,че дъщерята К. имала второ дете,родено след смъртта
на Н.,като и то всеки ден ходело при баба си и дядо си и те казвали,че то им е
опора след смъртта на първото им внуче /относно сина на ищците свидетелят З.
сочи,че не е женен и няма деца/.
От показанията на свидетелката Н.
М.-баба на Н.по бащина линия,става ясно,че внука й е живеел в нейния дом заедно
с родителите си,но между всички в семейството,включително и между внука й и
другата му баба-ищцата И.З. и дядо му С.З.,е имало силна връзка,като последните
са били изключително грижовни към внука си и той често след училище /с.у./ е
ходел у тях и там се е хранел и почивал,а след това се е прибирал вкъщи.Според
тази свидетелка,рождените и именни дни на Н.били празнувани на различни места-и
в дома на С.и И.,и в дома на самата свидетелка,а веднъж и в Н..Свидетелката
посочва още и обстоятелството,че самите родители на Н.и в частност-майка
му,винаги са били изключително грижовни към своя син,а са такива и към второто
си дете,и са „главни действащи лица относно децата“,но от своя страна бабите и
дядовците помагат с каквото могат.
При така очертаната
фактическа обстановка се налагат следните правни изводи относно спорната
материалноправна легитимация на ищците по предявените искове,а именно:
С тълкувателно решение №1 от 21.06.2018
г. по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,бе разширен кръгът на лицата,имащи
право да претендират и получат обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
загубата на близък.За да е основателна една така претенция,следва да се
установи,че се касае до изключение,свързано със създадена трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и да е установено,че са произтекли от неговата
смърт продължителни болки и страдания,които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени.Предвидено е,че обезщетение се присъжда при доказани
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
вреди.В същото тълкувателно решение е прието,че „особено близка привързаност
може да съществува между починалия и негови братя и сестри,баби/дядовци и
внуци.В традиционните за българското общество семейни отношения братята и
сестрите,съответно бабите/дядовците и внуците,са част от най-близкия родствен и
семеен кръг.Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич,морална
подкрепа,духовна и емоционална близост.Когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна,че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания,надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена
връзка,справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди
и на преживелия родственик.В тези случаи за получаване на обезщетението няма да
е достатъчна само формалната връзка на родство,а ще е необходимо вследствие
смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания,които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението,залегнало в постановления №4/61 и №5/69 г. на
Пленума на ВС-че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките
на починалия“.
При преценка на
събраните в първоинстанционното производство доказателства и
най-вече-показанията на горните свидетели,настоящият състав намира,че се касае
за изключението,отразено по-горе.От същите показания и основно-показанията на
св. Г. З.,се изясни,че между починалия внук Н.и неговите баба и дядо-И. и С.,са
били създадени отношения на трайна и засилена емоционална близост,и силна
привързаност помежду им.Както се установи,макар и детето да не е живяло
постоянно в един дом с тези си баба и дядо,те са се грижели постоянно за
него,прекарвали са много често заедно време,а скоро след раждането му,ищцата И. З. дори е напуснала работа,за да полага грижи
за внука си поради това,че майка му е била студентка.На по-късен етап,след като
Н.е станал вече ученик,той продължил всеки ден по собствено желание да ходи при
баба си и дядо си,прекарвал време с тях,забавлявали се заедно,споделял с тях
желанията и стремежите си,заедно ходели на разходка,на почивки и като
цяло,описаното от св.З. говори за една силна,трайна и постоянна привързаност
между дядото/бабата и техния внук,която е съществувала не само в ранната детска
възраст на последния,но и по-късно до неговата смърт,настъпила на 05.10.2014 г.
вследствие на ПТП.Показанията на този свидетел не влизат в противоречие с
показанията на св. М.,а напротив,същата потвърждава,че С.и И. са били
изключително грижовни към Н.и той често след училище е ходил при тях,за да
хапне и да си почине,както и че като баба и дядо същите са помагали с каквото е
било необходимо и с каквото им се каже.Във връзка с изложеното настоящият
състав не споделя и счита за житейски необосновано изложеното в
първоинстанционното решение становище,че отношенията между ищците и починалия
им внук са типични и обичайни за българското общество.В тази връзка въззивният
съд споделя изложеното във въззивната жалба становище,че типично за
съвременните младежи е сериозно ограничаване на контактите с по-възрастните и
свеждане на същите до минимално изискваното от родителите ниво на седмична или
поне месечна посещаемост.А създаването на такива приятелски отношения,каквито
се установи,че са съществували между ищците и внука им Н.,продължили до момента
на смъртта му,още по-малко могат да бъдат приети за типични и характерни във
връзките между дядо/баба и внуци,дори и помежду им да съществуват взаимна обич
и морална подкрепа.В случая обаче се доказа съществуването на особено
близка,дълбока и трайна връзка между починалия Н.и неговите баба и дядо по
майчина линия,която много наподобява отношенията между дете и родители.
И още следва да се
посочи,че горните изводи не се опровергават от обстоятелствата,че Н.е бил
обгрижван и от своите родители,а наред с това и баба му и дядо му са били в
много добри отношения със своите деца,в частност-с майката на починалото
момче,тяхна дъщеря.Не се споделя от настоящия състав в тази насока и изложения
в първоинстанционното решение аргумент,че за особени отношения между дядо/баба
и внук,даващи правото на първите да получат обезщетение при смърт на внука
им,може да се говори едва ли не само,ако бабата и/или дядото изцяло са
заместили грижите на родителите и между последните и бабата/дядото липсват
нормални и хармонични отношения.Установеното по делото полагане на грижи от
страна на родителите на Н.спрямо него и поддържането на нормални отношения от
страна на И. и С.с техните деца и останалите им близки родственици не
препятства възможността между тях и внука им Н.да е създадена дълбока житейска
и емоционална връзка,както правилно се поддържа във въззивната жалба.
На следващо
място,настоящият съд намира за доказано,че И. и С.се претърпели значителни /по интензитет и продължителност/ неимуществени
вреди от смъртта на техния внук Н..Както става видно от конкретните и основани
на преки впечатления показания на св.З.,смъртта на Н.е била възприета от И. и
С.изключително тежко и е довела до трайна промяна в тяхното поведение и начин
на живот,като и двамата след тази смърт се затворили вътрешно и престанали да
се занимават с поддържаните от тях до този момент дейности-С.престанал да ходи
на разходка до Г. б.,а дотогава ходел там всеки ден,престанал и да бъде така
активен и жизнен,както бил до смъртта на внука си,като вместо това започнал
много често да ходи на гробищата,а И. престанала да се събира със свои
приятелки,да ходи с тях на Б. м.,както правела до посочения момент,а също и да
тренира йога.Наред с това и двамата загубили съня си,ищцата И. плачела
постоянно,а С.започнал „да обикаля“,както сочи свидетелят З. още в 4:00 часа
сутринта /т.е. будувал е от ранни зори/.А и освен това,хола в дома им
заприличал на гробище,както свидетелят посочва,като върху секцията там били сложени
икони,кандила,свещи и снимки на внука им Н..И още следва да се съобрази
казаното от горния свидетел,че с времето състоянието на И. и С.не се
подобрявало,същите не можели да се успокоят,а напротив-с всеки ден те се
влошавали,вместо да се оправят,въпреки че дъщеря им К. родила второ дете след
смъртта на Н.и макар те и за това дете да полагали грижи и то да е станало
тяхна опора в цялата създала се трагична ситуация.
Предвид горните
съображения,настоящият съд намира за доказана материалноправната легитимация на
ищците,предявили процесните искове-първоначалния ищец С.З. /починал в хода на
делото/ и ищцата И.З..Установиха се факти,обосноваващи извода за наличието на
трайна и дълбока емоционална връзка между ищците и починалия им внук Н.,както и
настъпили за тях в резултат на смъртта на внука им сериозни /като интензитет и
продължителност/ морални болки и страдания.Изложеното поражда правото на бабата
и дядото да получат обезщетение за търпените от тях неимуществени вреди
вследствие смъртта на починалия им внук.
Установената
материалноправна легитимация на ищците обаче поражда необходимостта да бъдат
преценени от въззивния съд и останалите поддържани от ответника възражения
срещу исковете,а именно-възражението,че прекият деликвент А.Т. не попада сред
лицата, чиято гражданска отговорност е застрахована, тъй като същият не е
управлявал автомобила на законово
основание, а тайно от баща си и без негово знание се е снабдил с ключа и е
шофирал МПС-то при процесното ПТП,както и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия,обосновано с твърдението,че починалият е знаел, че А.Т. е непълнолетен и
неправоспособен да управлява МПС, но въпреки това се е качил в колата, с което
сам се е изложил на реален и предвидим
риск.В първоинстанционното решение не са разгледани тези възражения предвид
приетия от съда извод за липса на материалноправна легитимация на ищците по
предявените искове,но с оглед на приетия от настоящата инстанция обратен
извод-за наличието на такава легитимация,следва посочените две възражения да
бъдат разгледани,тъй като едното от тях има отношение към преценката за
основателността на исковете,а другото-за дължимия размер на обезщетението.
Първопосоченото
възражение е неоснователно.Не е спорно между страните,че към момента на настъпване
на процесното ПТП от 05.10.2014 г.,собственик на управлявания от неполнолетния
А.Т. лек автомобил „*** ****“ с рег.№** **** **,е бил Р. Ж.,както и
обстоятелството,че собственика е предал ключа и регистрационния талон на Н.Т.
/баща на А.Т./,като по този начин с конклудентни действия му е предоставил
ползването на автомобила,за който също така не се спори,че към момента на
инцидента е имало сключена в ответното застрахователно дружество,валидна и
действаща застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“,обективирана
в посочената в исковата молба застрахователна полица.Или,при тези обстоятелства
се налага извода,че застрахования лек автомобил се е ползвал от Н.Т. на законно
основание и макар пътнотранспортното произшествие да е причинено от сина му
А.Т. при управлението на същия автомобил от него,то следва да се приеме,че
изискването на ЗДвП за ползване на автомобила на законно основание,не е
нарушено в конкретния случай.Това е така,защото при определяне на кръга на
застраховани лица с нормата на чл.257,ал.2 от КЗ /отм./ за ползвателя като
застраховано лице не се съдържа изискване ползването да се извършва лично от
него.Ето защо ползвателят може да упражнява фактическото ползване и чрез трето
лице,както е станало в случая.И независимо от това дали Н.Т. е предоставил
автомобила на непълнолетния си син или това е станало без негово знание,то
както се приема в съдебната практика,ангажирането на отговорността на
застрахователното дружество по риска „Гражданска отговорност“ е винаги възможно,освен
ако са налице данни,че владението върху увреденото МПС е било противозаконно
отнето и у неговия водач не се намират ключовете и регистрационния талон.В
конкретния случай такива данни не са налице и не са установени.Така
че,поддържаното от ответното застрахователно дружество възражение,че прекият
деликвент А.Т. не попада сред лицата, чиято гражданска отговорност е
застрахована поради факта,че същият не е управлявал автомобила на законово основание,се явява неоснователно.
На следващо място е
неоснователно и заявеното от ответника възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия.Същото е основано на твърдения,че починалият Н.Г. е знаел, че А.Т. е непълнолетен
и неправоспособен да управлява МПС, но въпреки това се е качил в колата, с което
сам се е изложил на реален и предвидим
риск.В тази насока настоящият съд споделя изцяло изразената от ищците
позиция,че дори и Н.да е бил наясно с неправоспособността на водача А.Т. и с
неговото непълнолетие,то същата неправоспособност няма в случая значение за
нестъпването на сблъсъка,съответно за смъртта на Н.Г.,доколкото от заключението
на автотехническата експертиза,изготвено от в.л.М.,където в пълнота е изследван
механизма на ПТП-то,се установява,че единствената причина за трагичния резултат
е изключително високата скорост,с която е управляван автомобила,а изборът на
скоростта,както сочи вещото лице,е от субективен характер и този избор не се
определя от наличието или липсата на свидетелство за управление,т.е. от
правоспособността на водача.Дори и А.Т. да е бил правоспособен водач,то с
избраната от него скорост предприетото от него поведение пак е щяло да причини
сблъсъка,съответно и смъртта на Н..От тази гледна точка,дори и последният да е
знаел или допуснал,че А. е неправоспособен водач,то последното няма отношение
към крайния резултат и затова не може да бъде направен извод,че чрез
собствените си действия,изразяващи се в това,че се е качил в автомобила,макар
да е знаел за неправоспособността и непълнолетието на водача на автомобила,Н.Г.
е довел до съпричиняване на вредоносния резултат спрямо него самия.Ето защо
поддържаното от ответника възражение за съпричиняване е неоснователно.
Предвид
гореизложеното,отчитайки доказаната материалноправна легитимация на С.и И.З. по
предявените искове,а наред с това,отчитайки наличието на всички елементи от
фактическия състав на деликта по смисъла на чл.45 от ЗЗД и безспорното наличие
на валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента
на настъпване на процесното ПТП-05.10.2014 г.,сключена между собственика на
лекия автомобил,с който е причинено произшествието,и ответното застрахователно
дружество,настоящият съд намира,че са налице всички визирани в закона
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника относно репарацията на търпените
от С.и И.З. неимуществени вреди от смъртта на внука им Н.Г..В тази връзка съдът
съобразява и наличието на влязла в сила присъда спрямо водача А.Т.,постановена
по НОХД №1995/2015 г. /приложена в заверено копие към първоинстанционното
дело/,с която същият е признат за виновен в това,че на 05.10.2014 г. в гр.П.
като непълнолетен,но като е могъл да разбира свойството и значението на
деянието и да ръководи постъпките си,при управление на МПС-лек автомобил „***
****“ с рег.№** **** ** е нерушил правилата за движение по пътищата и по
непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице,в това число и на
Н.В. Г..Както следва от разпоредбата на чл.300 от ГПК,влязлата в сила присъда
на наказателния съд е задължителна за гражданския съд,който разглежда
гражданските последици от деянието,относно това,дали е извършено
деянието,неговата противоправност и виновността на дееца.По делото е установена
и причинно-следствената връзка между противоправното деяние на А.Т. /прекия
деликвент/ и настъпилата смърт на Н.Г.-внук на ищците З..Наред с това се
доказаха и търпени от последните неимуществени вреди,описани по-горе,явяващи се
пряка последица от смъртта на внука им.
Вследствие на горните
съображения въззивният съд намира предявените осъдителни искове по чл.226,ал.1
от КЗ /отм./ за доказани по своето основание.Относно определяне размера на
дължимото на всеки от двамата ищци обезщетение настоящият съд отчита възрастта
на загиналия им внук,тяхната възраст към момента на настъпване на
застрахователното събитие,интензитета, характера и продължителността на
търпените от тях неимуществени вреди,родствената връзка между тях и загиналия
им внук,какъв фактор са били те в живота на внука им,конюнктурата към момента
на настъпването на застрахователното събитие /процесното ПТП/.С оглед на
това,въззивният съд намира за справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД,всеки от
ищците-С.З. и И.З. да бъде обезщетен за търпените неимуществени вреди от
смъртта на внука им Н.със сумата от по 30 000 лв.До този именно размер е
основателен всеки от предявените искове,предвид което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено като неправилно в частта,с която исковете се
отхвърлени до размерите от по 30 000 лв. и вместо това да бъде постановено
от настоящата инстанция решение,с което същите искове да бъдат уважени до този
им именно размер.
За разликата над
30 000 лв. до съответно претендирания размер от 70 000 лв.-за С.З. и
50 000 лв.-за И.З.,исковете са неоснователни,предвид което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта,с която исковете
са отхвърлени за тези разлики.
Следва да се посочи,че
дължимото на С.З. обезщетение по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ следва да бъде
присъдено на наследниците му К.С.Г. с ЕГН **********,Г.С.З. с ЕГН ********* и
И.Х.З. с ЕГН **********,тъй като в хода на делото /след постановяване на
първоинстанционното решение/ посоченият ищец е починал /на датата 13.02.20202
г./ и е заличен като страна в настоящия исков процес,а на негово място като
ищци/респ. жалбоподатели/ са конституирани /на основание чл.227 от ГПК/
изброените по-горе негови законни наследници.На тях именно следва да ответникът
да бъде осъден общо да заплати 30 000 лв. обезщетение,а съобразно
наследствените им права спрямо починалия ищец,които са равни за тримата
наследници предвид чл.5,ал.1 и чл.9,ал.1 от Закона за наследството,на всеки от
тях следва да заплати по 10 000 лв. по съответната посочена по делото
банкова сметка ***-съответния наследник.
Върху дължимите суми
принципно се дължат и законни лихви за забава и като се има предвид,че предявените
искове имат характера на преки искове по смисъла на чл.226,ал.1 от КЗ /отм./,то
законната лихва се дължи от датата на деликта.Ответникът обаче е заявил
възражение за изтекла погасителна давност по смисъла на чл.111 от ЗЗД относно
претенцията за заплащане на законна лихва,считано от 05.10.2014 г. до
окончателното изплащане на претендираните суми.Това възражение е частично
основателно.Това възражение е частично основателно.В тази връзка въззивният съд
намира,че спрямо претенциите за законна лихва е приложима предвидената в чл.111
от ЗЗД тригодишна давност и в случая,като се има предвид,че исковата молба е
подадена пред съда на датата 14.11.2018 г.,то се налага извода,че към момента
на подаване на същата молба е бил изтекъл законния давностен срок относно
вземането за законна лихва за периода от началната претендирана дата-05.10.2014
г. до датата 14.11.2015 г.За този период не следва да се присъжда законна лихва
поради погасяване на претенцията по давност.Такава лихва следва да бъде
начислена върху дължимите обезщетение,считано от датата 14.11.2015 г. до
окончателното им изплащане.
По разноските за двете
инстанции:
По първоинстанционното
дело липсват данни за еално платени от ищците разноски.По настоящото въззивно
дело е налице доказателство за платено в брой адвокатско възнаграждение от
жалбоподателката К.Г. в размер на 1300 лв. по договор за правна услуга,сключен
с адв. М.М. на 21.07.2019 г.В самия този договор е удостоверено плащането в
брой на адв. възнаграждение и изрично е посочено,че договора изпълнява
функцията на разписка за извършеното плащане.При тези данни и с оглед изхода от
спора пред настоящата инстанция,ще следва да бъдат присъдени на К.Г. съдебни
разноски за въззивната инстанция в размер на 557,14 лв.,включващи платено от
същата жалбоподателка адвокатско възнаграждение по посочения договор,редуцирано
като размер съобразно на уважената част от жалбата,респ.-на предявените искове
/като се има предвид и обстоятелството,че посочената жалбоподателка има
качеството на ищец само по единия от исковете-иска предявен от С.З.,починал в
хода на делото и заместен от законните си наследници на основание чл.227 от ГПК,един от които наследници е и К.Г./.
От въззиваемото
дружество,в молба с вх.№6270 от 18.08.2020 г.,чрез пълномощника му адв. В.Д.,е
направено „възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата
страна“.Това по съществото си е възражение по чл.78,ал.5 от ГПК и въззивният
съд го счита за неоснователно,тъй като платеното от горната жалбоподателка адв.
възнаграждение не само не надхвърля,но е и с по-нисък размер от минималния
размер на адвокатското възнаграждение съгласно приложимата спрямо случая
разпоредба на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.Ето защо съдът намира,че посоченото възражение на
подлежи на уважаване като неоснователно.
В молба с
вх.№5415/28.07.2020 г.,подадена от пълномощника на жалбоподателите-адв. М.М.,е
направено искане в полза на същия адвокат да се присъди адвокатско
възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата,за осъществено
процесуално представителство на И.З. и починалия С.З.,като по отношение на
двамата се определи възнаграждение за първоинстанционното производство,а по
отношение на И.З. и за производството пред Апелативен съд-Пловдив.Това искане е
основателно,като се има предвид,че в представените пред първата инстанция
договори за правна услуга,сключени от адв. М. с ищцата И.З. и с починалия след
постановяване на първоинстанционното решение ищец С.З.,е уговорена безплатна
адвокатска защита на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА.На същото основание е
уговорено осъществяването на безплатна адв. защита на ищцата/жалбоподателка
И.З. от адв. М. и пред въззивната инстанция съгласно представен по настоящото
дело договор за правна услуга от 20.12.2019 г.При наличието на такава уговорка
за безплатна адв. защита на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА и предвид частичното
уважаване на жалбата,респ.-на предявените искове,следва да бъде присъдено в
полза на адв. м.М. адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗА в
следните размери:в общ размер на 2860 лв. за осъществено процесуално
представителство на И. и С.З. в първоинстанционното производство и в размер на
1430 лв.-за процесуално представителство на И.З. пред въззивната инстанция.
Същите суми следва да бъдат заплатени на адв. М. от ответника по делото /и
ответник по въззивната жалба/-„З.к.Л.И.“АД.
Ответникът по въззивната
жалба е заявил в отговора си на същата жалба искане за присъждане на
разноски,но липсват доказателства същият да е платил каквито и да било разноски
за настоящата инстанция,поради което такива няма да му бъдат присъдени.
Мотивиран от горното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №686 от 11.12.2019 г.,постановено по т.д.№892/2018 г. по описа на
Окръжен съд-Пловдив,IV-ти гр. състав,в частта,с
която предявените от И.Х.З. с ЕГН
********** и С.Г.З. с ЕГН ********** /починал в хода на делото на датата
13.02.2020 г. и заместен на основание чл.227 от ГПК от законните си наследници К.С.Г. с ЕГН **********,Г.С.З. с ЕГН
********* и И.Х.З. с ЕГН **********/ против "З.к.Л.И." АД с ЕИК
*********, седалище *** и адрес на
управление *** осъдителни искове за заплащане на
С.З. на сумата от 70 000 лв., а на
И.З.-на сумата от 50 000 лв.,са отхвърлени
до размерите от по 30 000 лв.,като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА "З.к.Л.И." АД с ЕИК
*********, със седалище *** и адрес на
управление ***,да заплати на И.Х.З. с ЕГН ********** сумата от 30 000 лв.
/тридесет хиляди лева/,представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди-болки и страдания,от смъртта на внука й Н.Г.,настъпила на
дата 05.10.2014 г. при ПТП,причинено от А.Т. като водач на лек автомобил марка
"***", модел "****" с рег. № ** **** **,за който автомобил
е била налице към момента на пътния инцидент валидна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ в ответното застрахователно дружество,ведно със
законната лихва върху горната сума,считано от датата 14.11.2015 г. до
окончателното издължаване на сумата,като плащането се извърши по следната
банкова сметка *** И.Х.З.,а именно:банкова сметка,*** „Б.**“,IBAN ***.
ОСЪЖДА "З.к.Л.И." АД с ЕИК
*********, със седалище *** и адрес на
управление ***,да заплати на К.С.Г. с ЕГН **********,Г.С.З. с ЕГН ********* и
И.Х.З. с ЕГН ********** общо сумата от 30 000 лв. /тридесет хиляди лева/ в
качеството им на законни наследници на първоначалния ищец С.Г.З. с ЕГН
**********,починал в хода на делото на датата 13.02.2020 г. и заместен на
основание чл.227 от ГПК от посочените негови наследници,която сума представлява
обезщетение за претърпените от С.Г.З.
неимуществени вреди-болки и страдания,от смъртта на внука му
Н.Г.,настъпила на дата 05.10.2014 г. при ПТП,причинено от А.Т. като водач на лек
автомобил марка "***", модел "****" с рег. № ** **** **,за
който автомобил е била налице към момента на пътния инцидент валидна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в ответното
застрахователно дружество,ведно със законната лихва върху същата сума,считано
от датата 14.11.2015 г. до окончателното й издължаване,от която сума поотделно
да заплати на всеки от наследниците-ищци К.С.Г. с ЕГН **********,Г.С.З. с ЕГН
********* и И.Х.З. с ЕГН ********** по 10 000 лв. /по десет хиляди лева/
съгласно равните им наследствени права спрямо починалия ищец С.Г.З.,ведно със
законната лихва върху всяка отделна сума,считано от датата 14.11.2015 г. до
окончателното им издължаване,като плащането на всеки се извърши по следните
банкови сметки:на К.С.Г. с ЕГН **********-по банкова сметка ***: ***;на Г.С.З. с ЕГН
*********-по банкова сметка *** : *** И.Х.З. с ЕГН **********-по банкова сметка *** ***.
ПОТВЪРЖДАВА решение №686 от 11.12.2019 г.,постановено по
т.д.№892/2018 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,IV-ти гр. състав,в частта,с която
предявените от И.Х.З. с ЕГН ********** и
С.Г.З. с ЕГН ********** /починал в хода на делото на датата 13.02.2020 г. и
заместен от законните си наследници К.С.Г. с ЕГН **********,Г.С.З. с ЕГН ********* и И.Х.З. с ЕГН **********/
против "З.к.Л.И." АД-гр.С. с ЕИК *********,осъдителни искове за
заплащане на С.З. на сумата от 70 000
лв., а на И.З.-на сумата от 50 000 лв.,са
отхвърлени за разликата от по 30 000 лв. до съответно претендирания пълен
размер.
ОСЪЖДА "З.к.Л.И." АД с ЕИК
*********, със седалище *** и адрес на управление
***,да заплати на адв. М.В.М. с ЕГН **********,***,офис 2,сумата от общо 2860
лв. /две хиляди осемстотин и шестдесет лева/ адвокатско възнаграждение по
чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за осъществено процесуално
представителство на И.Х.З. с ЕГН ********** и С.Г.З. с ЕГН ********** в
първоинстанционното производство по т.д.№892/2018 г. по описа на ОС-Пловдив,IV-ти гр. състав,както да
заплати на същия адвокат и сумата от 1430 лв. /хиляда четиристотин и тридесет
лева/ адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за
процесуално представителство на И.Х.З. пред въззивната инстанция по
т.д.№316/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
Решението
е постановено при участието на трети лица-помагачи на страната на
ответника:А.Н.Т. ЕГН ********** /пряк деликвент/,М.А.Т. ЕГН ********** и Н.Г.Т.
ЕГН ********** /родители на прекия деликвент/.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.