Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………
гр.София,
21.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР В.
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: КОНСАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова
в.гр. дело № 15160 по
описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С
решение № 315615 от 17.01.2018 г. по гр.д. № 42208/2017 г. по описа на СРС, 74
с-в, е признато за установено, че К.А.М.-Р. дължи на „О.Б.Б.“ АД на основание
чл. 422 ГПК сумата от 4998,32 лв., ведно със законна лихва за периода от 28.02.2017
г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 2853,94 лв. за
периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г., наказателна лихва в размер на 770,35
лв. за периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г., за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 12 785 по
описа за 2017г. на СРС, 74 с-в.
Срещу
така постановеното решение е постъпила жалба от ответника К.А.М.-Р., в която се
посочва, че същото е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на
материалния закон и допуснати процесуални нарушения на съдопроизводствените
правила. Твърди, че заедно с исковата молба не били представени всички писмени
доказателства, като така било нарушено правото й на защита. Счита, че не е
доказано от ищеца обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Освен
горното вземането било погасено по давност. Поради изтичането на определения
срок в договора, последният бил прекратен. Начислената неустойка и
възнаградителна лихва били прекомерни.
Въззиваемата
страна - ищец е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата и
моли решението на СРС да бъде потвърдено в обжалваните части, като правилно и
законосъобразно.
Подадена
е и частна жалба от страна на ответника срещу Определение № 445414 от
06.07.2018 г. по същото дело, с което е изменено решението в частта за
разноските, като е осъдена да заплати на ищеца и разноски в размер 913,36 лв.
за заплатено адвокатско възнаграждение. Счита, че не са представени
доказателства за заплащането на възнаграждение, евентуално, че същото е
прекомерно по см. на чл.78, ал.5 ГПК. Претендира разноски.
Постъпил
е отговор на частна жалба от страна на ищеца.
Излага доводи за законосъобразност и правилност на определението. Представени
са доказателства за заплащането на възнаграждението. Също така счита, че в
производство по чл. 248, ал. 3 ГПК не следва да се присъждат разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Установено
е, че на 28.02.2017 г. „О.Б.Б.“ АД сезира съда със
заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК срещу К.А.М.-Р. за заплащане на сумата от сумата от
4998,32 лв., ведно със законна лихва за
периода от 28.2.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
2853,94 лв. за периода от 19.6.2013 г. до 27.2.2017 г., наказателна лихва в
размер на 770,35 лв. за периода от 19.6.2013 г. до 27.2.2017 г., за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 12 785 по описа за 2017г.
на СРС. Към заявлението е приложена обратна
разписка за получено уведомление за предсрочна изискуемост.
В
срока по чл. 414 ГПК от страна на длъжника е подадено възражение, в резултат на
което в съответствие с дадените от съда указания заявителят е предявил искове
по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуване на задължения за сумите, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, който оспорва предявените
искове. Твърди, че към получената искова молба не са приложени всички писмени
доказателства. Направено е възражение за изтекла погасителна давност, като за
вземанията по договора за кредит е приложим краткия тригодишен срок.
По
делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, в която се посочва, че за
периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г. са дължимите следните суми: главница по договор за кредитна линия от
05.10.2005 г. в размер на 4 998,32 лв., договорна лихва в размер на
2 853,94 лв. и неустойка в размер на 770,35 лв.
В
решението на СРС е прието, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с
уведомление № 301 – БД-331, което е получено от ответника. При постановяване на
решението първоинстанционния съд е възприел изцяло изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, но е пропуснал да се произнесе по своевременно
направеното възражение за погасителна давност за претенциите – главница и лихви.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по отношение правилността му с оглед наведените в
жалбата доводи за допуснати нарушения на материалния закон, за необоснованост
на решението и за нарушение на съдопроизводствените правила, като намира
следното:
Съдът
счита, че не е нарушено правото на защита на ответника. В проведеното
производство се установи спазване на принципите на равенство на страните в
процеса /чл.9 ГПК/, състезателно начало
/чл.8 ГПК/ и диспозитивно начало /чл.6 ГПК/. Фактическите доводи на ответника,
че в проведеното производство са били нарушени правата му, поради това че не са
му били връчени надлежно писмени доказателства представени от ищеца се явяват
недоказани и съответно неоснователни съобразно правилата за разпределение на
доказателствена тежест в процеса - чл.154 ГПК. В проведеното пред първата
инстанция производство на ответника е било връчено съобщение по чл.131 ГПК
заедно с препис от исковата молба и приложенията към нея, а твърденията на
ответника в обратен смисъл не са доказани чрез опровергаване удостоверяването по
официален път в съставената разписка за връчено съобщение на 12.07.2017 г. от
връчителя на съобщения – П.С.С.- призовкар при СРС. Същевременно, съдът намира
че не са били нарушени правата на ответника да направи оспорване на
представените по делото писмени доказателства. В проведеното първо с.з. по
делото на 12.12.2017 г. ответникът не е оспорил като неистински приложените към
исковата молба писмени документи. В проведеното открито съдебно заседание
ответникът е бил надлежно представляван и воля в подобен смисъл не е била
изразена. Освен това в подадената въззивна жалба е изложено становище по
приетите в производството писмени доказателства и е взето отношение по прекратяването
на договора за кредитна линия на основание чл. 22 от Договора за кредит. Същевременно
ответникът е признал изрично, че договорът за кредит е представен по делото.
С
разпоредбата на чл. 22 от процесния договор за кредитна линия е уговорено, че
последният се прекратява два месеца след изтичане на два месеца след крайния
срок на валидност на картата, ако кредитополучателят направи изрично искане, в
противен случай договорът се подновява с още две години и два месеца. Подобно
уведомление не е представено, нито се твърди да е отправяно до банката, с оглед
на което неоснователен се явява довода на жалбоподателя, че договорът е
прекратен.
Съгласно
дадените разяснения с т. 18 от ТР № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС, обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКрИ предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към
момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В
случая, чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че
на 16.02.2017 г. ответницата е била уведомена за упражненото от банката право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. В приложенията към исковата молба, въз
основа на която е било образувано производството е представено уведомление №
301-БД-331/03.11.2016 г. за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Представена и обратна разписка за доставка на горепосоченото уведомление, като
ответницата е положила подпис в графа „приемане“. С оглед това, според настоящия състав е била
спазена процедурата по чл. 60, ал. 2 ЗКрИ. Тези доказателства са били приложени
и пред заповедния съд.
В
производството е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящия състав
изцяло кредитира по реда на чл.202 ГПК. Чрез констатациите на същата се
установява, че за периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г. по договора за
кредитна линия са дължими следните суми:
главница по договор за кредитна линия от 05.10.2005 г. в размер на
4 998,32 лв., договорна лихва в размер на 2 853,94 лв. и неустойка в
размер на 770,35 лв.
Възнаградителната
лихва съставлява цена - възнаграждение, която се дължи за ползване и
предоставяне на паричната сума за срока на договора и доколкото се касае за
възнаградителна, а не за санкционна такава. Лихвата е определена в клаузите на
договора ясно и разбираемо и няма основание да се приеме прекомерност за същата,
тъй като липсва законово възможност както при неустойката по см. на чл. 92, ал.
2 ЗЗД. Правото по чл. 92, ал. 2 ЗЗД представлява възможност да се предизвика
промяна в чужда правна сфера на кредитора без да е необходимо съгласието му.
Следователно в по своя характер правото е потестативно, което се упражнява чрез
възражение. Съгласно чл. 133 ГПК възраженията на ответника срещу предявения иск
поначало се преклудират с изтичане на срока на отговор на исковата молба. В
исковата молба длъжникът не е направил подобно възражение, като последното не
може да бъде упражнено с въззивната жалба.
С
решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, ВКС се е
произнесъл по въпроса "Налице ли е периодично плащане по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД при договор за заем, с който е уговорено връщането на
сумата да стане на погасителни вноски на определени дати", на който е
даден отрицателен отговор, като е застъпено становището, че за разлика от
периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и самостоятелно от
останалите еднородни задължения, при договора за заем задължението е неделимо.
Поради този му характер, уговореното връщане на сумата да стане на погасителни
вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания, а само
съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части - аргумент за противното от
чл. 66 ЗЗД. Отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат
договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по
договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 ЗЗД. Погасителните вноски се състоят от част от главницата и лихва,
като за всяка една от тези две части се прилага различна давност.– в този смсл.
Определение № 812 от 18.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 182/2017 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г., ГК, IV Г.О. и
Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г., ГК, III Г.О и Решение №
103 от 16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., ТК, I Т.О.
С оглед на горното по отношение на главницата е приложим
общия петгодишен давностен срок. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК. Заявление за издаване на заповедта за изпълнение е подадено на
28.02.2017 г. Съобразно началната дата на просрочие 19.06.2013 г. и приложимата
петгодишна давност процесната главница не е погасена.
Възражението
за изтекла давност по отношение търсените неустойки за забава е частично
основателно. Съгласно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, при искове за неустойка за забава
давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява
неустойката, като вземането се погасява с изтичането на предвидения в чл. 111,
б."б" от ЗЗД тригодишен давностен срок. Претендира се неустойка за забава
за периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г. Давността е изтекла, като е
погасила вземането за неустойка за периода от три години назад от датата на
претендираната неустойка. Следователно от 19.06.2013 г. до 26.02.2014 г. е
погасено вземането за неустойка. Следва
да бъде установен размера на дължимите неустойки. В тази връзка съдът
съобразява, че изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза не би могла
да се ползва,тъй като същата е установила общия размер на всички начислени
неустойки за посочения в исковата молба период, поради което не дава заключение
за неустойките. Доколкото вещото лице по допусната съдебно-счетоводна
експертиза не е отчела размера на неустойка за този период, същият следва да
бъде изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК. С оглед на което искът за неустойка следва да
бъде отхвърлен за размера от 144,21 лв.
Възражението
за изтекла давност по отношение на претенцията за възнаградителната лихва също е частично основателно. Съгласно
чл. 111, б. „в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за
лихви. Претендираният и погасеният период на лихва е идентичен с този на
неустойката, следователно от 19.06.2013 г. до 26.02.17 е погасено вземането за
лихва. Размерът също следва да бъде изчислен по реда на чл. 162 ГПК, тъй като по допусната съдебно-счетоводна експертиза
не е отчела размера на лихвата за този
период. С оглед на което искът за неустойка следва да бъде отхвърлен за
размера от 533,83 лв.
По
частната жалба съдът намира следното:
В
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК
е посочено, че според чл. 80 ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък най-късно до приключване на последното
заседание в съответната инстанция. В противен случай, тя няма право да иска
изменение на решението в частта му за разноските. Следователно представянето на
списък по чл.80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за
развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските.
Ищецът по чиято молба е изменено решението в частта за разноските не е
представил списък с разноски. Следователно ищецът не разполага с правна
възможност да прави искане за изменение на решението в частта за разноските.
Съгласно
чл. 7 ГПК съдът служебно следи за допустимостта и надлежното извършване на
процесуалните действия от страните. С оглед на изложеното, определението по чл.
248 ГПК е недопустимо, то следва да бъде обезсилено, а молбата на ищеца за
изменение на решението в частта за разноските при липса на списък по чл. 80 ГПК
на претендираните разноски от 913,36 лв. - да бъде оставена без разглеждане
като недопустима.
Производството
по чл. 248 ГПК е продължение на делото по повод дължимостта и размера на
направените от страните разноски в съответната инстанция. То не е самостоятелно
производство и за него не се дължат разноски за страните.
По
разноските:
С
оглед изхода на делото следва да бъде преразгледан въпроса за разноските в
първоинстанционното производство. На ищеца следва да бъдат присъдени 343,18
лв., разноски в исковото производство, като следва да се добавят заплатената
след постановяване на решението сума в размер на 19,19 лв. за държавна такса,
която също се намаля съобразно изхода на
спора. Така за исковото производство следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 360,87 лв., а за заповедното разноски в размер на 785,59 лв.
По отношение на ответника следва да бъдат
присъдени разноски за исковото в размер на 86,46 лв. и разноски в заповедното
производство в размер на 19,65 лв.
В
настоящата инстанция с оглед основателността на въззивната жалба право на
разноски има въззивникът, като претендира разноски в размер на 1 100 лв.
адвокатско възнаграждение и държавна такса в размер на 172,45 лв. Направено е
възражение за прекомерност по отношение на претендираното адвокатско
възнаграждение. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на
адвокатското възнаграждение по настоящото дело е в размер на 761,11 лв. Настоящото
производство не се отличава с фактическа или правна сложност, нито с голям брой
заседания или с обем на делото. Следователно възражението за прекомерно на
адвокатско възнаграждение е основателно, като адвокатското възнаграждение
следва да бъде намалено до минималния размер от 761,11 лв. Съобразно изхода на
спора следва да бъдат присъдени на
жалбоподателя разноски в размер на 73,51 лв.
Въззиваемата
страна не претендира разноски в настоящото производство.
С
оглед горното, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
Определение № 445414 от 06.07.2018 г. по гр. д. № 42208/2017 г. на СРС, 74
състав, с което по реда на чл. 248 ГПК е допуснато изменение на решение №
315615 от 17.01.2018 г. по гр.д. 42208/2017 г. по описа на СРС, 74 с-в в частта
на разноските пред първата инстанция по искане на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ МОЛБА вх.
№ 3009084/25.01.2018 г. на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******** за изменение на решението
по гр. д. № 42208/2017 г. на СРС, 74 състав в частта на разноските.
ОТМЕНЯ Решение
№ 315615 от 17.01.2018 г. по гр.д. № 42208/2017 г. по описа на СРС, 74 с-в, в
частта, с която е признато за установено, че К.А.М.-Р., ЕГН ********** дължи на
„О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********, на основание
чл. 422 ГПК сумата 533.83 лв. /разликата над сумата 2 320,11 лв. до сумата
2853.94 лв., представляваща договорна лихва за периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017
г. и сумата 144.21 лв. /разликата над сумата 626,14 лв. до сумата 770.35 лв./,
представляваща неустойка за периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г., както и
в частта, с която К.А.М.-Р. е осъдена да заплати на „О.Б.Б.“ АД разноски за
заповедното производство за разликата над сумата 785,59 лв. до сумата 852.60
лв., а за исковото производство за разликата над сумата 360, 87 лв. до сумата
372.45 лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни предявените от „О.Б.Б.“
АД, ЕИК ******** срещу К.А.М.-Р., ЕГН **********, на основание чл. 422 ГПК установителни
искове за признаване съществуването на парично вземане/задължение по заповед за
изпълнение издадена по ч.гр.д. № 12 785 по описа за 2017г. на СРС, 74 с-в на
основание договор за кредитна линия от 05.10.2005 г. за сумата 533.83 лв.
/разликата над сумата 2 320,11 лв. до сумата 2853.94 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г. и сумата 144.21
лв. /разликата над сумата 626,14 лв. до сумата 770.35 лв./, представляваща
неустойка за периода от 19.06.2013 г. до 27.02.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 315615 от 17.01.2018 г. по гр.д. № 42208/2017 г. по описа на СРС, 47
с-в, в останалата част.
ОСЪЖДА „О.Б.Б.“
АД, ЕИК ******** да заплати на К.А.М.-Р.,
ЕГН **********, на основание чл.78, ал. 3 ГПК сума в размер на 73 ,37 лв.
разноски пред СГС, сума в размер на
86,46 лв., разноски за производството пред СРС и сума в размер на 19,65 лв.
разноски в заповедното производство
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.