Р Е Ш Е Н И Е
№ 206
гр. Враца, 07.06.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВРАЦА, IV състав,
в публично заседание на 09.03.2022 г. /девети март две хиляди двадесет и втора
година/ в състав:
АДМ. СЪДИЯ:
ГАЛИНА ГЕРАСИМОВА
при секретаря ДАНИЕЛА
МОНОВА, като разгледа докладваното от съдия ГЕРАСИМОВА адм. дело № 671 по описа на АдмС – Враца за
2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 79, ал. 3 от ЗБЛД.
Образувано e след
постановено Решение № 12311 от 01.12.2021 г. по адм. дело № 8155/2021 г. по
описа на ВАС, Седмо отделение, с което е отменено постановено по спора Решение
№ 152 от 10.05.2021 г. по адм. дело № 116/2021 г. по описа на Административен
съд – Враца, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.
Депозирана е жалба от
Д.В.Т. ***, понастоящем в **, против Заповед № 517з-6660/04.12.2020 г. на
Директора на ОДМВР – София, с която е приложена принудителна административна
мярка – забрана за напускане на страната по чл. 75, т. 3 от ЗБЛД до отпадане на
основанието. В жалбата е посочено, че издадената ЗПАМ е незаконосъобразна и се иска същата
да бъде отменена.
При новото
разглеждане на делото, съгласно указанията, дадени с постановеното решение №
12311 от 01.12.2021 г. по адм. дело № 8155/2021 г. по описа на ВАС, с
разпореждане от 20.12.2021 г. съдът е указал на жалбоподателката да уточни с
допълнителна писмена молба дали оспорва Заповед № 517з-6660/04.12.2020 г. на
Директора на ОДМВР – София в нейната цялост или само срещу забраната за
напускане на страната по отношение на държавите – членки на ЕС.
С молба вх. №
3280/31.12.2021 г. жалбоподателката е уточнила, че оспорва заповедта само срещу
забраната за напускане на страната по отношение на държавите – членки на ЕС. Твърди,
че по този начин се ограничава правото ѝ на свободно придвижване на
територията на ЕС, което е в противоречие с европейското право, по силата на
което не могат да се налагат никакви ограничения за свободно придвижване на
хора в пределите на Съюза.
В с.з.
жалбоподателката, редовно призована не се явява и не се представлява.
Ответникът – Директор
на ОДМВР – София, редовно призован не се представлява в с.з. От процесуалния
представител на същия – ** Р. Р. са депозирани писмени защити, в които е
поискано делото да се разгледа в отсъствие на представител на ответника. По
съществото на спора е застъпено становище за неоснователност и недоказаност на
жалбата и е отправено искане същата да бъде оставена без уважение.
По делото са приети и приложени представените
с жалбата и с административната приписка писмени доказателства.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка
с доводите и твърденията на страните, приема за установено следното:
Жалбоподателката
изтърпява наказание ** , наложено с протоколно определение от 02.11.2020 г., с което е одобрено
споразумение по НОХД № 3043/2020 г. по описа на ***. Присъдата е влязла в сила
на 02.11.2020 г.
От Специализирана
прокуратура е направено Предложение № П-113/2020 г. от 24.11.2020 г. , с което на
основание чл. 145, ал. 1, т.
5 и 6, ал. 2 и ал. 4
от ЗСВ, с цел недопускане на отклоняване на лицето от изтърпяване на
наложеното наказание и на основание чл.
75, т. 3 от ЗБЛД е предложено на лицето да бъде наложена ПАМ „Забрана за напускане пределите на Република
България“.
Като се е позовал на
предложението на прокурора от Специализирана прокуратура – София и е съобразил
изложената по-горе фактология, ответникът в настоящото производство – Директор
на ОДМВР – София е издал оспорената Заповед № 517з-6660/04.12.2020 г., с
която на жалбоподателката Д.Т. е приложена ПАМ „Забрана за напускане на
страната“, до отпадане на основанието.
При така установената
фактическа обстановка, съдът извежда следните правни изводи:
Жалбата е
подадена срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, от лице с правен интерес от
обжалването, в качеството му на адресат на акта, с който се засягат негови
права и в законоустановения 14-дневен срок за обжалване, регламентиран в чл. 149, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно изричната
разпоредба на чл. 168, ал. 1 АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на
основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от
страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания по чл.146 АПК, като съгласно ал.2 на
същия член съдът следва да обяви нищожността на акта, дори да липсва искане за
това.
Настоящият съдебен
състав счита, че оспореният в настоящото производство акт е издаден от
компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия. Съгласно чл. 78, ал. 1 от ЗБЛД, принудителните административни мерки се прилагат с мотивирана
заповед от Министъра на вътрешните работи или от упълномощени от него длъжностни
лица да упражняват правомощията по този раздел. С приложената по делото Заповед №
8121з-336/12.04.2016 г., Министърът на вътрешните работи е упълномощил
Директора и Заместник–директорите на Областните дирекции на МВР, да издават
заповеди за прилагане на ПАМ по чл. 75, т. 3 и чл. 76 от ЗБЛД. Видно от Акт за
встъпване в длъжност /л. 29 от а.д. № 116/2021 г./, считано от 23.07.2018 г.
издателят на оспорената заповед е преназначен на ръководна длъжност – Зам.
директор I степен, той и началник на отдел „Криминална полиция“ при
ОДМВР – София. По делото е приложена и Заповед № 517з-6603/01.12.2020 г., с
която Директора на ОДМВР – София, поради ползване на отпуск, е определил за
времето от 01.12.2020 г. до 13.12.2020 г. да бъде заместван от Зам. – директора,
без дейности, свързани с управлението на човешките ресурси в дирекцията. Предвид
изложеното ЗППАМ е издадена от компетентен орган и наведените в жалбата и
уточняващата молба доводи за противното са неоснователни.
Оспореният
административен акт е в установената форма и съдържа реквизитите, изискуеми по чл. 59, ал. 2
от АПК, относно наименованието на органа – издател, неговия адресат,
фактически и правни съображения за издаването му, включително относно срока на
мярката – до отпадане на основанието, има ясна разпоредителна част, дата на
издаване и подпис на лицето с означена длъжност.
При извършената
служебна проверка, съдът не констатира допуснати в хода на административното
производство съществени процесуални нарушения, които да обуславят
незаконосъобразност на заповедта на това основание. Следва да се отбележи, че
съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 2 от ЗБЛД, при издаването на заповедите по
чл. 75, не се прилагат разпоредбите на чл. 26 и чл. 35 от АПК,
т.е. не се изисква уведомяване на заинтересованите страни за започване на
производството и не следва да се изясняват в пълнота фактите и обстоятелствата
от значение за случая, нито да се обсъждат обясненията и възраженията на
заинтересованите страни.
Предвид горното съдът приема, че процесната заповед е валиден административен акт,
издаден в установената от закона писмена форма, при липса на съществени
нарушения на процедурните правила.
Оспорената ЗППАМ е
издадена и в съответствие и при правилно приложение на материалния закон.
Според чл. 78а от ЗБЛД,
органът, издал акта, от който произтича основанието за прилагане на
принудителната административна мярка, изпраща този акт по служебен път на
органа, който е компетентен да я приложи или отмени.
Съгласно чл.
75, т. 3 от ЗБЛД, не се разрешава напускане на страната на лица,
осъдени на лишаване от свобода до изтърпяване на наложеното им наказание, освен
в случаите по чл. 66
и 70 от Наказателния
кодекс.
При тази правна рамка
се налага извода, че за да бъде наложена ПАМ по чл. 75, т. 3
от ЗБЛД, следва да са налице кумулативно следните предпоставки: да
бъде направено предложение от компетентен орган и лицето по отношение на което
се иска мярката, да е осъдено на наказание "лишаване от свобода",
изпълнението на което да не е отложено по реда на чл. 66 НК
и да не условно предсрочно освободено по чл. 70 НК.
Спазена е процедурата
по чл. 78а от ЗБЛД, а именно: органът, издал акта, от който произтича основанието
за прилагане на принудителната административна мярка, изпраща този акт по
служебен път на органа, който е компетентен да я приложи или отмени. В случая
заповедта за прилагане на ПАМ е издадена, въз основа на Предложение № П-113/2020 г. от
24.11.2020 г.,
направено от прокурор от Специализирана прокуратура - София, което е изпратено
на Директора на ОДМВР – София.
Касае се за
принудителна административна мярка, при прилагането на която компетентният
орган действа при условията на обвързана компетентност. Изключение е предвидено
единствено в случаите по чл. 66 НК,
когато е отложено изпълнението на наказанието и по чл. 70 НК,
когато е постановено условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на
останалата част от наказанието лишаване от свобода по отношение на осъден,
които предпоставки в конкретния случай липсват. Налице са законовите
предпоставки за налагане на принудителната административна мярка.
Административният орган няма право на преценка, а е обвързан от разпореденото в
посочената правна норма и при наличие на влязла в сила осъдителна присъда с
наложено наказание лишаване от свобода е длъжен да постанови забрана за
напускане на страната на осъденото лице, без право на самостоятелна преценка,
включително относно срока на действие на мярката. Последният е определен в
закона и е до изтърпяване на наложеното наказание или настъпване на
обстоятелствата по чл. 70 НК.
Неоснователни са
възраженията на оспорващата, че съгласно българското законодателство
прокуратурата няма право да отправя предложения, а единствените актова, които
може да постановява са Определения и Постановления. В чл. 145, ал. 1, т. 5 от ЗСВ е посочено, че при изпълнение на
предвидените в закона функции прокурорът може да изпраща материалите на
компетентния орган, когато установи, че има основание за търсене на отговорност
или за прилагане на принудителни административни мерки, които не може да
осъществи лично. В случая предложението до Директора на ОДМВР – София е
отправено именно на основание цитираната по-горе законова разпоредба.
Неоснователно е и
наведеното оплакване, че с прилагане на мярката се осъществява допълнителна
репресия по отношение на *. Т.. ПАМ не е наказание и няма санкционна, а
превантивна и охранителна функция. Същата се налага с цел да се осигури
своевременно и безпрепятствено изпълнение на наложеното наказание ** по НК.
Наложената ПАМ “Забрана за напускане на страната“ не представлява нарушение на
човешките права на лишения от свобода, тъй като същата е ограничена във времето
до изтърпяването на наложеното с влязлата в сила присъда наказание ** .
Неоснователни са и
наведените от Т. доводи за незаконосъобразност на приложената ПАМ, поради
противоречието ѝ с първичното законодателство и вторичното право на ЕС, понеже
се ограничава правото ѝ на свободно придвижване на територията на Съюза.
По делото няма спор, че жалбоподателката изтърпява наказание ** , изпълнението
на което не е отложено по чл. 66 НК, нито към момента на издаване на ЗППАМ, е
постановено условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част
от наказанието по чл. 70 НК. За постигане целите на наказанието по чл. 36, ал.
1 от НК, лишените от свобода търпят известни ограничения в правната си сфера,
включително и по отношение правото на свободно движение, вън от местата, където
изтърпяват наказанието си. В тази връзка правото на свободно придвижване на
хора на територията на ЕС не е абсолютно и безусловно, а държавите членки имат
право да налагат ограничения по отношение на правото да се напуска дадена
страна, когато такива ограничения са обосновани в съответствие Конвенцията и
съгласно тълкуването на Европейския съд по правата на човека. Чл. 45, § 3 от
ДФЕС определя ограничения на правото на свободно придвижване, свързани със
съображения за обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве. Правото
за налагане на ограничения е доразвито в Директива 2004/38/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, относно правото на граждани на
Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно
на територията на държавите членки за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и
отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО,
75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО.
Член 27 от Директива
2004/38 е включен в глава VI, посветена на ограниченията на правото на влизане
и на правото на пребиваване поради основания, свързани с обществения ред,
обществената сигурност или общественото здраве. Съгласно § 1 от цитирания член,
при спазване на разпоредбите на настоящата глава държавите членки могат да ограничат
свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните
семейства, независимо от гражданството им, по съображения, свързани с обществения
ред, обществената сигурност или общественото здраве, а § 2 определя, че мерките,
предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената
сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността.
В случая приложената ПАМ “Забрана за
напускане на страната“ не е непропорционална и, както стана ясно не нарушава в
по-голяма степен човешките права на лишената от свобода, тъй като действието на
същата е ограничено във времето до изтърпяването на наложеното с влязлата в
сила присъда наказание лишаване от свобода. След изтърпяване на наказанието или
при условно
предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част от наказанието по
чл. 70 НК, ПАМ следва да се счита автоматично за отпаднала, с оглед настъпилото
прекратително условие, с което е обвързано действието й. Изложеното мотивира
извод, че не е налице и твърдяното противоречие с правото на ЕС.
По изтъкнатите
съображения настоящият съдебен състав приема, че оспорената заповед е издадена
от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването ѝ
не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, същата е в съответствие с приложимите материалноправни норми и с целта
на закона, поради което следва да бъде потвърдена, а жалбата срещу нея следва
да бъде отхвърлена като неоснователна.
От страните по делото
не са претендирани разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по този
въпрос.
Водим от
гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.В.Т. ***,
понастоящем в **, против Заповед № 517з-6660/04.12.2020 г. на Директора на ОДМВР
– София, с която на основание чл. 75, т. 3 от ЗБЛД й е наложена ПАМ – забрана
за напускане на страната, до отпадане на основанието.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщението до
страните.
АДМ. СЪДИЯ: