РЕШЕНИЕ
№ 260053/ 05.10.2020г., гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на девети септември две хиляди и деветнадесета
година:
Председател:
Минка Трънджиева
Членове: Венцислав Маратилов
Димитър Бозаджиев
в присъствието на секретаря Нели Въгларова, като разгледа докладваното
от съдията Бозаджиев въззивно гражданско дело №502 по описа за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно, по реда на чл.258
и сл. от ГПК.
С Решение №35/14.02.2020 г.,
постановено по гр. д. №1037/2019 г. по описа на РС - В. е признато за
установено в отношенията между страните, че А.
С.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, не дължи на „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. *********, сумата от 9536,08 евро, включваща вземане
за главница в размер на 6 681,12 евро, 236,78 евро - лихва за периода
19.06.2012 г. до 18.07.2012 г., 78,36 евро - санкционна лихва за периода
19.06.2012 г. до 18.07.2012 г. и 2539,82 евро - лихва за забава за периода
19.07.2012 г. до 19.07.2019 г., по Договор за Distiller от 29.11.2010 г.,
сключен между ищеца и Банка ДСК ЕАД и цедиран в полза на ,,ОТП Ф. Б.” ЕАД с
Договор за покупко-продажба на вземания от 10.12.2012 г., поради настъпила
погасителна давност.
Осъден е на основание чл.78,
ал.6 от ГПК, „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. *********, да заплати по сметка на РС- В. сумата от 743,80 лв.,
представляваща левовата равностойност в евро на дължимата държавна такса в
производството по гр. д. № 1037/2019г. по описа на РС - В..
Осъден е на основание чл.78 от ГПК, във вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв., „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., район „О.“, ул.„К.А.Д.“ №19, ет.2, да заплати на
адв.П.Й.Н., член на Адвокатска колегия Варна, рег. №*********, с адрес: гр. *********,
разноски за процесуално представителство по гр. д. № 1037/2019 г. по описа на
РС - В., в размер на 1 078,86 лв.
Против това решение е постъпила
въззивна жалба от „ОТП Ф.“ ЕАД, представлявано от И.Г.М.- Изпълнителен директор,
чрез пълномощник- юрисконсулт Г.К..
Твърди се, че решението е
недопустимо, тъй като предявения иск, като недопустим е следвало да се остави
без разглеждане от съда, а производството да бъде прекратено.
В тази насока се сочи, че
погасителната давност е материалноправен институт, като изтеклата давност не
води до погасяване на самото вземане, а на възможността то да бъде принудително
изпълнено. Вземането продължава да съществува, като естествено длъжникът
продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничено само до
доброволното му изпълнение.
Освен това, предявяването на
иск за факт, на основание чл. 124, ал. 4 от ГПК се допуска само в предвидените
от закона случаи, какъвто не е настоящия.
От друг страна се приема, че
процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск за съществуването
на едно право е предвиденото от законодателя наличие на правен интерес.
Счита се, че правният интерес
от предявен на установителен иск е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата
по делото.
Ищецът в случая не е
аргументирал по никакъв начин наличието на правен интерес от предявяване на
иска си.
Твърди се, че предявения иск е
и неоснователен.
В този смисъл се сочи, че след
като заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила и стабилизирана спрямо
ищеца, респ. всички възражения изложени в исковата молба срещу процесното
вземане са преклудирани.
Излагат се отново доводи в
насока, че страната не би могла чрез установителен иск по реда на чл.124, ал.1
от ГПК да се брани срещу влязлата в сила заповед. Приема се, че производство по
такъв иск би било недопустимо.
Съответно се сочи, че
отрицателен установителен иск по чл.124 от ГПК, основаващ се на твърдения за
изтекла погасителна давност е недопустим, като изтеклата давност се релевира с
възражение, а не с иск.
В тази насока се излагат
съображения.
Искането е да се обезсили, като
недопустимо обжалваното решение, като се прекрати производството по делото, с
присъждане на сторените разноски.
В случай, че се приеме, че
производството по делото е допустимо и не следва да бъде прекратявано, то се
моли да се отмени, като неправилно обжалваното решение, постанови се ново
такова, с което се остави без уважение
предявения иск на А.Т., като неоснователен.
С Определение № 464/06.07.2020
г., постановено по гр. д. №1037/2019 г. по описа на РС - В. е оставена без
разглеждане молбата, с която се иска изменение на Решение № 35 от 14.02.2020г.
по гр.д.№1037/2019г., в частта за разноските, инкорпорирана във въззивната
жалба с вх. № 01262/06.03.2020 г.
Против това определение не са
постъпили жалби от страните по делото.
В срокът по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на подадената въззивна жалба от страна на А.С.Т.,
чрез пълномощника му адв. П.Н. ***.
В същият се твърди, че
подадената въззивна жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.
В тази насока се излагат
подробни съображения.
В съдебно заседание, жалбоподателят
„ОТП Ф.“ ЕАД, редовно призован, законен представител не се явява. За същият се
явява процесуалния му представител юриск. К.. От страна на последната се поддържа
подадената въззивна жалба. Искането е тя да бъде уважена, като основателна с
отмяна на обжалваното съдебно решение. Сочи, че съображенията си за това подробно
са развити, във въззивната жалба.
Моли
се за присъждане на направените разноски.
Ответникът
по жалбата- А. С.Т., редовно призован, не се явява. Не се явява и пълномощника
на същия- адв.Н. е представено становище. В последното е визирано, че
подадената въззивна жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без
уважение. Моли се за потвърждаване на обжалваното съдебно решение, като
правилно и законосъобразно, с присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски. Прави се възражение за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени в
съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Производството
пред РС- В. е образувано по предявен от А.С.Т. ***, срещу „ОТП Ф.“ ЕАД, иск с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване на
установено в отношенията между страните, че първия не дължи на ответника сумата
от 9536,08 евро, включваща вземане за главница в размер на 6 681,12евро, 236,78
евро лихва за периода 19.06.2012г. до 18.07.2012г., 78,36евро санкционна лихва
за периода 19.06.2012г. до 18.07.2012г. и 2539,82 евро лихва за забава за
периода 19.07.2012г. до 19.07.2019г., по Договор за Distiller от 29.11.2010г.,
сключен между ищеца и Банка ДСК ЕАД и
цедиран в полза на,,ОТП Ф. Б.” ЕАД с Договор за покупко- продажба на вземания
от 10.12.2012г., поради изтичане на предвидената в чл.110 ЗЗД давност.
Твърди се от страна на ищецът, че „ОТП Ф. Б.”
ЕАД, чрез агенция „ЕОС М.” ЕООД,
неколкократно е изпращал покани до него да заплати доброволно процесната
сума, представляваща вземане по
кредит, предоставен му от „Банка ДСК”
ЕАД, което ответникът придобил чрез договор за цесия от 10.12.2012г.
Твърди
се, че през 2019г. А.Т. на няколко пъти е канен от представители от „ОТП Ф. Б.”
ЕАД да подпише споразумение за признаване и плащане на задълженията си, което
той е отказал да подпише.
Визира
се, че не се дължи изпълнение на задължението и иска от съда да установи със
сила на пресъдено нещо, че вземането на ответника е погасено поради изтичане на
петгодишна погасителна давност.
В
срокът по чл.131 ГПК от страна на ответника „ОТП Ф. Б.” ЕАД е постъпил отговор
на исковата молба. В него е взето становище, че предявения иск е процесуално
недопустим и неоснователен.
В
тази връзка се счита, че за ищеца не е налице правен интерес да предяви
настоящия иск с доводи, че между
страните липсва правен спор, от който да се изведе правен интерес от водене на
установителен иск за недължимост на процесната сума. От страна на кредитора не
били предприети действия, които да
обусловят правен интерес от предявяване на настоящата искова претенция. Ответникът
не е предприемал каквито и да било действия по принудително изпълнение по
отношение на ищеца, които да застрашават притежавано от него право. Изпратените
извънсъдебни книжа не предоставяли възможност за бъдещо събиране на вземанията,
чрез принудително изпълнение, което от своя страна не обуславяло наличие на
правен интерес от предявяване на иск за несъществуване на вземането.
Изпратените покани за плащане доказвали единствено, обстоятелството, че
кредиторът е титуляр на вземане към
длъжника А.т Т., по което не се спори
между страните. Фактът, че кредиторът канел длъжника, не означавало, че
съществува спор относно погасителната давност- кредиторът имал право да
претендира от длъжника погасеното по давност вземане и ако получи изпълнение,
то е надлежно, дори възможността за принудителното му изпълнение да е била
погасена с изтичането на давност. Право на кредитора било да кани длъжника да плати всички свои
задължения, включително и погасените по давност, а на преценката на длъжника е
дали ще плати съществуващите вземания, трансформирани в естествени задължения.
Сочи
се, че искът бил преждевременно
предявен, тъй като кредиторът не претендирал правата си по съдебен ред, за да
може в този смисъл да им се противопоставят чрез възражение последиците на давността
- погасено право на иск и на право на принудително изпълнение.
Твърди се, че установения и действащ към
момента процесуален ред не предвижда възможност за предявяване на настоящия
иск. Сключеният между А.С.Т. и Банка ДСК
Договор за кредит от 29.11.2010г., обезпечен с поръчителството на Х.Р.М., бил
обявен за изискуем поради допусната
забава в плащанията и кредиторът е предприел необходимите действия за събиране
на вземането, снабдявайки се с изпълнителен титул и образувайки изпълнително
дело №201282804001030 по описа на кантората на ЧСИ Д.М.. Покана за доброволно
изпълнение била връчена лично на кредитополучателя А.С.Т., като същия не се
възползвал от правото си да подаде възражение
в срока по чл.414, ал. 2 ГПК и заповедта за незабавно изпълнение е
влязла в сила и е стабилизирана спрямо ищеца, респ. всички негови възражения,
изложени в исковата молба, срещу процесното вземане са преклудирани. За
длъжника съществувала единствено възможността да оспори вземането в хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК, които
не били налице в настоящия случай.
Твърди се, че с Договор за покупко- продажба
на вземания от 10.12.2012г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и „ОТП Ф. Б.” ЕАД,
ответното дружеството е придобило вземането срещу А.С.Т. и Х.Р.М., произтичащо
от Договора за кредит от 29.11.2010г. След конституиране като взискател по горепосоченото
изпълнително дело е предприемало действия по принудително изпълнение единствено
по отношение на солидарния длъжник Х.Р.М..
Поради получаване на изпълнение посредством удръжки по наложен запор
върху трудовото възнаграждение на поръчителя, кредиторът не е предприел други
действия, тъй като се удовлетворява посредством успешния изпълнителен способ.
Последното валидно изпълнително действие по изпълнително дело №1030/2012г.
спрямо длъжника А.Т. било от дата 27.11.2012г.- налагане на запор върху
получаваното от длъжника трудово възнаграждение при „Д.Г. 07“ ЕООД., поради
което изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8
от ГПК поради перемпцията по отношение на А.Т., настъпила на 27.11.2012г.
Счита, че предявяване на отрицателен установителен иск относно вземане предполага
висящо изпълнително производство или възможност такова да се образува, каквато
не е настоящата хипотеза, поради което предявеният иск се явява недопустим.
Искането
е образуваното производство да бъде прекратен, като недопустимо, а при
условията на евентуалност- искът да бъде отхвърлен, като неоснователен спрямо
ищеца.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите
на страните по вътрешно убеждение, прие от фактическа страна следното:
Видно
от Договор за текущо потребление на 29.11.2010г. сключен между страните по
делото се установява, че по силата на същия, „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството си
на кредитор, отпуска на А.С.Т., в качеството му на кредитополучател сума в
размер на 7 500 евро, със срок на
издължаване 96 месеца, до 15 число на месеца. За обезпечение на кредита, между
банката и Х.Р.М., на 26.11.2010г., е сключен договор за поръчителство.
Поради допусната
забава в плащанията, в полза на
кредитора на 23.07.2012г. е издадена заповед за
изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника и поръчителя за заплащане
на сумите 6 681,12 евро-оставащите вноски от главницата по кредита, редовна лихва в размер на 236,78
евро за периода от 19.06.2012г.
до 18.07.2012г., неплатена санкционираща
лихва в размер на 78,36 евро за периода
от 19.06.2012г. до 18.07.2012г. и
законна лихва, считано от 19.07.2012г. до окончателно изплащане на вземането, на
основание чл. 417, т. 2 ГПК- извлечение от счетоводните книги на банката.
На
08.10.2012г., е подадена молба от „Банка ДСК“ ЕАД пред ЧСИ Д.М. за образуване
на изпълнително дело срещу съдлъжниците Т. и М. и такова е образувано под номер
201282804001030.
С молбата е поискано налагане на запор върху
дружествените дялове на длъжника А.Т. в „Д.Г. 07“ ЕООД.
Няма спор по делото, че на 12.10.2012г. на
ищеца- кредитополучател е връчена покана за доброволно изпълнение от съдебния
изпълнител и в законоустановения срок по чл.414, ал.2 ГПК /ред. преди изм. ДВ
бр.100/2019г. срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение и същата
се е стабилизирала.
Не е спорно, че последното изпълнително
действие по изпълнително дело №201282804001030 по описа за 2012г. на ЧСИ- Д.М. по отношение на ищеца е предприето на
27.11.2012г. чрез налагане на запор върху получаваното от длъжника трудово
възнаграждение при „Д.Г. 07“ ЕООД.
На 10.12.2012г. по силата на Договор за покупко-продажба
на вземания между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Ф. Б.“ ЕАД, процесното вземане е
придобито от ответника.
Видно от Молба
вх.№4693 от 17.05. 2013г., ОТП Ф.
ЕАД е поискал да бъде конституиран като взискател по образуваното изпълнително
дело.
Не се твърди от страните, както и не се
представени доказателства от страна на ответника да са предприемани действия по
принудително изпълнение спрямо ищеца по образуваното пред ЧСИ Д.М. изпълнително дело.
Видно от Покана с изх.№2023968 от 09.04.2019г.
от ОТП Ф. Б. ЕАД, чрез „ЕОС М.“ ЕООД, ищецът е канен да погаси в тридневен
срок, задължението си в размер на 9 430,29 евро по Договора за текущо
потребление от 29.11.2010г. С отправената покана, А.Т. е уведомен, че като
последица на неплащането на дължимата сума, кредиторът ще предприеме действия
по принудително събиране на вземането си, чрез образуване на изпълнително дело
срещу него и насочване на изпълнението върху цялото му несеквестируемо
имущество-движимо и недвижимо имущество, вземания към трети лица, както и
наличностите по банковите му сметки.
Покана със същото съдържание е изпратена на Т.
на 05.06.2019г., като се претендира вземане в размер на 9 536, 08лв.,
произтичащо от същия Договор за текущо потребление.
В показанията си св.К.Т.- съпруга на ищеца визира,
че ищца е канен неколкократно от
ответника да заплати задължението по договора.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящата въззивна инстанция от правна страна приема следното:
Въззивната жалба е допустима- налице е предписаното от закона съдържание, обжалва се
невлязло в сила решение на първоинстанционния съд, подадена е в
законоустановения двуседмичен срок от надлежна страна, имаща правен интерес от
обжалването. Разгледана по същество, въззивната жалбата е неоснователна.
Решението на В.ския районен съд
е валидно - постановено е от
надлежен съдебен състав, в предвидената от закона форма и в рамките на правораздавателната
му компетентност.
При разглеждането на спора
първоинстанционният съд е събрал
съотносимите към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на
тях е достигнал до изводи, че предявените обективно съединени искове, с правно
основание чл.124 от ГПК е основателен, предвид на което правилно и
законосъобразно ги уважил.
Тези крайни правни изводи на
съда, настоящата инстанция няма основание да ги променя, с оглед на събраните
по делото доказателства, като ги споделя изцяло, ведно с изложените в тази
насока доводи за неприемане твърденията на ответната страна и нейната защита. В
този смисъл следва да се посочи, че въззивният съд не споделя и изложените
възражения във въззивната жалба.
В случая се твърди, че не може
да бъде споделено възражението на ответното дружество „ОТП Ф. Б.“ ЕАД, че
неправомерно и незаконосъобразно съдът е дал ход на делото, като е постановил
недопустимо решение по недопустим иск за неоснователно.
В конкретният казус,
първоинстанционният съд правилно е приел, че за ищеца е налице правен интерес
от водене на производство по установяване на недължимост на процесното
задължение. В този смисъл обосновано и е изложил своето становище, което няма
основание да бъде преповтаряно.
Не може да има спор, че правният интерес
е абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на иска и наличието му се преценява към
момента на подаването на исковата молба до съда.
Константна е съдебната
практика, че съдът извършва преценката по допустимостта единствено въз основа
на твърденията на ищеца, изложени в исковата молба. Правният интерес е винаги
налице, когато съществува правен спор между лицата. Когато страната претендира
извънсъдебно едно свое вземане, то очевидно насрещната страна, която отказва да
го удовлетвори, влиза в правен спор с първата. Този спор може да почива на
различни факти- съществуването на вземането или неговата изискуемост (изтичане
на давност).
При всяко положение обаче
когато между две страни е възникнал правен спор, всяка от тях може да упражни
правото си на иск, за да се постигне яснота относно действителното правно
положение между тях, като поиска от съда правният спор да бъде решен със силата
на присъдено нещо. Задължение на съда е да реши всеки правен спор, с който е
сезиран /чл.2 ГПК/, като всяка от страните в исковия процес цели да получи
защитата, която влязъл в сила съдебен акт би й предоставил. Без значение от
вида на иска- установителен, осъдителен или конститутивен- окончателният
съдебен акт ще се ползва със сила на пресъдено нещо, а следователно и правният
спор ще бъде еднозначно и по задължителен начин решен.
В случая, първоинстанционният
съд правилно е приел, че между А.С.Т. и ответното дружество „ОТП Ф. Б.“ ЕАД е
налице правен спор дали се дължи изпълнение на съществуващо задължение или не.
Извеждането на правният интерес
на ищецът Т. на практика се основава и от обстоятелството, че ответникът
отправя покани до същия да се издължи, а последният приема, че давността е
изтекла.
Не може да се приеме за
основателно възражението на жалбоподателят, че когато ищецът желае да установи,
че не дължи дадено вземане поради изтекла погасителна давност, той следва да
посочи конкретните обстоятелства, които обуславят правния му интерес от
предявяване на установителния иск, като посочва, че това обстоятелство може да
е само започнало и висящо изпълнително производство.
Правен интерес от предявяване
на установителен иск за несъществуване на вземане е налице независимо от
липсата на висящо изпълнително производство за събиране на вземането, към
момента на предявяването му. В тази насока следва да се посочи, че Т. е сезирал
съда с искане да се установи, че не дължи дадено вземане поради изтекла
погасителна давност, като посочва, че ответника отправя извънсъдебни покани за
изпълнение на задължението по Договора за текущо потребление от 29.11.210г. и
заявява, че ще се пристъпи към принудително изпълнение въз основа на издадения
в полза на неговия праводател изпълнителен лист- претендира право, подлежащо на
принудително изпълнение.
На практика, именно с отправените
предупреждения в поканите изпратени до А.т Т. се засяга правната сфера на
последния, предвид възможността за предприемане действия по принудително
изпълнение на задължението. Същата се явява накърнена и само въз основа на
съществуващия в полза на кредитора „ОТП Ф. Б.“ ЕАД /бивш взискател/
изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз
основа на факти настъпили след приключване на производството, в което е
издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с оглед
упражняване на други свои имуществени или неимуществени права, вкл. спрямо
трети лица, които ищецът би могъл и следва да конкретизира.
А.т Т. има интерес от
осуетяване и от възможността за иницииране на ново изпълнително производство,
независимо, че и в хода на същото би могъл да предяви иска си, доколкото в тази
последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да
предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поема риска на евентуален
отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи правната му сфера.
Реално е налице е поведение от
страна на ответното дружество, което е основание за завеждане на съдебно
производство, като упражняването на принуда/обективирана с поканите и
предупрежденията в нея е дал повод за завеждане на делото, тъй като ясно
показва поведението на ответното дружество, което се опитва да удовлетвори едно
свое претендирано право, което се отрича от ищеца и в този смисъл е налице
правен интерес за същия, какъвто е приет от районния съд, че е налице.
От друга страна, по делото не е
и оспорено, че последното изпълнително действие по изпълнително дело
201282804001030 по описа за 2012г. на ЧСИ- Д.М. по отношение на ищеца е
предприето на 27.11.2012г. чрез налагане на запор върху получаваното от длъжника
трудово възнаграждение при „Д.Г. 07“ ЕООД, като на основание чл.433, ал.1, т.8
от ГПК изпълнителното дело е прекратено ех lege, като по аргумент на т.10 от TP
№2 от 26.06.2015г. по тълк. дело 2/2013г. на ОСГТК на ВКС нова давност започва
да тече от последното валидно предприето изпълнително действие от взискателя.
При тези данни е налице
основание за извод, че към датата на предявяване на исковата молба-
25.07.2019г. предвидените в закона давностни срокове за вземанията по
издадената Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №869/2012г. на РС- В. са изтекли,
поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид на гореизложеното,
споделяйки правните изводи на първата инстанция, въззивният съд приема, че
следва да остави без уважение подадената въззивна жалба, като неоснователна и
потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно.
С оглед този изход на делото,
на основание на основание чл.78 от ГПК, във вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв., „ОТП Ф.“
ЕАД следва да заплати на адв.П.Й.Н., разноски за процесуално представителство
по настоящото въззивно производство, в размер на 1 100лв.- адвокатски хонорар
пред въззивната инстанция. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК,
ответникът следва да заплати на другата
страна разноски за процесуално представителство, но само ако е установено, че
такива са били направени. Ако страната, която има право да получи направените
по делото разноски не е направила такива за възнаграждение за представлявалия я
адвокат, такива разноски могат да бъдат присъдени само в изрично предвидените в
чл.38 ЗА хипотези.
В
случая е представен Договор за правна помощ между А.С.Т. и адв.П.Н. ***, в
който е уговорено предоставянето на правна помощ, на основание чл.38, т.2 от ЗАдв.,
в полза на ищеца под формата на процесуално представителство по в.гр.д.№502/2020г. по описа на ОС-
Пазарджик. В договорът е удостоверено, че е уговорено адвокатско възнаграждение
в размер на 1100лв.
В
настоящата хипотеза, разноските за процесуално представителство се заплащат в
полза на адвоката, осъществил правната помощ и съдът не е обвързан от посочения
в договора размер, а съгласно чл. 38, ал.2 ЗАдв., следва да ги определи съобразявайки предвидените в Наредба №1 от 9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАС, размери, с оглед защитавания интерес.
В
случая при изчисляване на размера на адвокатското възнаграждение приложима се явява
разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. Равностойността
на вземането в лева е 18 595,36лв., като размерът му над 10 000 лв. е 8 595,36лв.
Ето защо към определения минимум от 830лв. следва да се прибави сумата в размер
на 257,86 лв., формирана като 3% за горницата над 10 000лв. или разноските за
предоставената правна помощ за процесуално представителство възлизат на 1
078,86лв.
Мотивиран от гореизложеното, на
основание чл.271, ал.1, пр. първо от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№35/14.02.2020г., постановено по гр.д.№1037/2019г. по описа на РС- В..
ОСЪЖДА „ОТП Ф.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „О.“, ул.„К.А.Д.“
№19, ет.2, на основание чл.78 от ГПК, във вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв., да ЗАПЛАТИ
на адв.П.Й.Н., член на Адвокатска колегия Варна, рег. №*********, с адрес:
гр. *********, разноски за процесуално представителство по в.гр.д.№502/2020г.
по описа на ОС- Пазарджик, в размер на 1 100лв.- адвокатски хонорар пред
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на
обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.