Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 02.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска
колегия, ІI
- "В" състав, в публичното заседание на дванадесети
февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
МАРИНОВА – ТОНЕВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Луканова, като взе предвид докладваното от младши
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 1757 по описа за 2019 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 492897/20.09.2018 г., постановено по гр. д. № 17477/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 52 – ри състав, частично е уважен предявеният от ищцата Р.О.К.
срещу „М.“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на
сумата 1588.58 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, ведно със
законната лихва от 21.01.2016 г. до окончателното плащане, като искът е
отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от
30 000 лева.
Срещу
решението, в частта, в която предявеният иск е отхвърлен, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Р.О.К.. В
жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната
част, поради необоснованост на формираните от СРС изводи и допуснати нарушения
на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че определеното от СРС
обезщетение било крещящо занижено с оглед на претърпените от ищцата
неимуществени вреди. Сочи се, че Р.К. била унизена на работното си място от
друг служител и това се отразило на психическото й състояние, като в случая се
касаело и за сътресение на мозъка с разкъсно-контузни рани. Поддържа се, че
сумата от 5000 лева не била достатъчна, за да репарира претърпените от ищцата
неимуществени вреди, които продължавали и след трудовата злополука, като
психическите й страдания били по – тежки, отколкото нанесените телесни
увреждания. Неправилно било приетото от първоинстанционния съд, че от
определената за обезщетение сума следвало да бъде извадена сумата, получена от
НОИ за временна неработоспособност, като съдът не правел разлика между това, че
се касаело за обезщетение за неимуществени вреди и приспадане на тази сума не
следвало да има, защото в случая се използвали критериите, предвидени в ЗЗД, а
не имуществената отговорност на работодателя по КТ. Предвид гореизложеното се
иска от въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да уважи
предявения иск за разликата до пълния предявен размер. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „А.Б.“ ЕАД /с предишно
наименование „М. ЕАД/ не е подал отговор на въззивната жалба.
Срещу
решението, в частта, в която предявеният иск е уважен, е подадена в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 2 ГПК насрещна въззивна жалба от
ответника „А.Б.“ ЕАД, чрез юрк. Я.З.. В жалбата се
поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната част,
поради допуснато нарушение на материалния закон. Твърди се, че определеното от
СРС обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди било прекомерно,
тъй като по делото било безспорно доказано съпричиняването на вредоносния
резултат от страна на Р.К.. Както приел и съдът, доказано било нанасянето на
шамар от ищцата на Л.Н., което представлявало нарушение на трудовата дисциплина
и правилата за безопасност на труда. Именно това действие, заедно с
предхождащото поведение, било в основата на причинената вреда, доколкото в
резултат на него се стигнало до момента, в който ищцата и потърпевшия останали
насаме. Доказано било по делото, също така, че ищцата системно обиждала и
упражнявала психически тормоз върху Неделчев, като се опитвала да му вменява
задължения и да му налага контрол, макар да не била негов пряк или непряк
ръководител. Агресивното поведение на ищцата предизвикало афекта на Н.и вредата
била резултат именно от нейните първоначални действия. Предвид гореизложеното
се иска от въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да
отхвърли изцяло предявения иск, алтернативно – да намали размера на присъденото
обезщетение поради съпричиняване на вредите. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 3 ГПК ответницата по насрещната жалба Р.К. не е подала
отговор на жалбата.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на другата страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Р.О.К. с искова молба, с която срещу „М.“ ЕАД /„А.Б.“ ЕАД/ е бил предявен осъдителен иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сума в размер на 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и унижение на честта и достойнството, причинени в резултат от настъпила на 21.01.2016 г. трудова злополука. В исковата молба се поддържа, че на 21.01.2016 г. на работното й място, по – конкретно в стаята за почивка, ищцата била ударена от Л.Н. – търговски консултант, след възникнал спор между двамата, като вследствие на удара паднала на пода и загубила съзнание. Телесната повреда била регистрирана като трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО с Разпореждане от 08.02.2016 г. на НОИ. Освен причинените й от удара болки и страдания, ищцата претърпяла и унижение на честта и достойнството й.
Ответникът
- „А.Б.“ ЕАД /с предишно наименование „М.“ ЕАД/, оспорва предявения иск и моли
съда да го отхвърли, алтернативно – да намали размера на претендираното
обезщетение.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че вследствие
на признатата трудова злополука ищцата претърпяла неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания и унижение на честта и достойнството. Предвид
изложеното съдът е определил обезщетението за претърпените от ищцата
неимуществени вреди в размер на 5000 лева, като от тази сума е приспаднал
изплатеното на ищцата от НОИ обезщетение за временна неработоспособност в
размер на 3 411.42 лв.
По отношение на фактическата
обстановка:
От
представения пред първоинстанционния съд Трудов договор № 6373/05.01.2012 г.
/л.7/ се установява, че към датата на процесната злополука - 21.01.2016 г.,
между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата
е заемала длъжността "Управител МТел Магазин", с място на работа в
гр. София - М..
Установено
е също така, че на 21.01.2016 г. по време на изпълнение на трудовите си
задължения, след възникнал спор с колега, ищцата е била ударена, вследствие на
което получила мозъчно сътресение.
С
Разпореждане № 19007 от 08.02.2016 г. на ТП на НОИ - София град, неоспорено от
ответника и издадено на основание чл. 60, ал. 1 КСО, е прието, че декларираната
злополука вх. № 161/04.02.2016 г., станала с ищцата Р.К., е трудова злополука,
по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО.
От
представено пред СРС писмо изх. № 1029-40-9191/11.10.2017г. от НОИ, се
установява, че на ищцата Р.К. са платени обезщетения за временна
неработоспособност, поради трудова злополука по чл. 55, ал.1 от КСО за периода
21.01.2016 г. - 15.03.2016г., както следва: 389.88 лева за 4 работни дни от
месец януари 2016г.; 2046.85 лева за 21 работни дни от месец февруари 2016г. и 974.69
лева за 10 работни дни от месец март 2016 г.
По
делото пред СРС са представени медицински документи – Епикриза от 25.01.2016г.,
издадена от Клиника по неврохирургия към УМБАЛСМ „Пирогов“ ЕАД /л.8/, Амбулаторен лист №
001769 от 04.02.2016г. /л.9/ и Амбулаторен лист № 060141 от 22.02.2016г. /л.10/,
всички издадени на ищцата Р.К. през релевантния период и удостоверяващи
състоянието й.
За изясняване на причинените на
ищцата травми по делото е изслушана съдебно-медицинска експертиза, заключението
по която съдът кредитира като обосновано, компетентно и пълно. От същото се
установява, че на ищцата са били причинени следните травматични увреждания: разкъсно
- контузна рана в тилната област на главата и контузия и подкожен хематом в
дясна буза, което травматично увреждане по медико - биологичната си
характеристика представлява временно разстройство на здравето, неопасно за
живота, като разкъсно-контузната рана в тилно-теменната област на главата е
зараснала, както и хематома на дясна буза е отшумял без последици. Според
вещото лице продължителността и интензитета на болките, които ищцата е изпитвала,
вследствие на контузиите в областта на лицето и главата са в зависимост от
индивидуалните й особености /праг на болката/, но средностатистически тези
болки и страдания персистират за около 2-3 седмици след инцидента, с постепенно
намаляващ интензитет. Вещото лице заявава, че персистиращите оплаквания на ищцата
и към момента от лесна уморяемост, главоболия с гадене и световъртеж, нарушена способност
да се съсредоточава и нарушено на моменти равновесие, следва да се приемат като
последица от преживяното мозъчно сътресение.
Пред първоинстанционния съд са
събрани и гласни доказателства. От показанията на свидетелката С.А.се
установява, че на процесната дата възникнал скандал между Л.Н. и ищцата, тъй
като последната прибрала столовете. Н.започнал да държи сметка на ищцата
относно ръководството на магазина, след което двамата слезли в мазето. Минути
след това ищцата излязла окървавена с отток на бузата и
не знаела какво се случило.
От
показанията на свидетелката К.З.се установява, че скандалът между ищцата и Л.Н.
станал заради един стол, като твърди, че Л.отишъл да си вземе стола, а Р. му
казала, че е
„мазньо“, а той й отвърнал „майка ти е мазна“, след което Р. му ударила
шамар. Свид. З.твърди, че не видяла двамата да влизат в склада/мазето, но
видяла, че Р. излиза от него, като по главата й се стичало кръв.
От
показанията на свидетелката Ж.С.се установява също, че скандалът между Л.и Р. възникнал
заради стол, както и че Л.казал на Р. „майка ти е мазна“, а тя му „зашила
шамар“. Впоследствие свид. Симеонова видяла от главата на Р. да тече кръв.
Съдът кредитира показанията на
разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели, тъй като след процесната
трудова злополука същите са имали непосредствени наблюдения по отношение случилото
се, в това число и на психическото и физическото състояние на ищцата Р.К..
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
Съгласно
чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест,
които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50
и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря
имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или
служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между
причинената вреда - неимуществена или имуществена, включително пропусната
полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
Видно е от цитираната разпоредба, че в разглеждания случай фактическият състав
за възникване на отговорността на работодателя, която има обективен характер,
включва следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение
между ищеца и ответника; 2/ трудова злополука, претърпяна от работника или
служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила временна
неработоспособност; 3/ вреда - имуществена или неимуществена и 4/ причинна
връзка между трудовата злополука и вредата, т. е. причинените болки и страдания
да са закономерна, естествена, необходима, присъща, адекватна последица от
злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието.
В
настоящия случай горепосочените правопораждащи факти са доказани по делото. От
представените пред първоинстанционния съд доказателства се установява, че към
датата на процесната злополука - 21.01.2016 г., между страните е съществувало
трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността "Управител
МТел Магазин", с място на работа в гр. София - М..
Съгласно легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО трудова злополука е всяко
внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност или смърт. Характерът на злополуката като трудова и наличието
на причинно - следствена връзка между злополуката и уврежданията се установява
от Разпореждане № 19007 от 08.02.2016 г. на длъжностно лице по чл. 60 КСО.
Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО представлява индивидуален
административен акт и е официален удостоверителен документ за установените в
него факти. Надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от
фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на
основание чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и
сл. КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на
трудовите злополуки. След извършване на проверка, по нормативно определен ред,
длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за приемане или за
неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр.
От една страна, то представлява индивидуален административен акт относно
наличието или не на трудова злополука, а от друга страна, то е официален
удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за
наличието на трудова злополука като юридически факт, който е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. Влязлото в
сила разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора
по чл. 200 КТ и е недопустимо да се преразглежда въпросът, доколко увреждането
е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение /така Решение
№ 1247 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4465/2007 г., III г. о., Решение №
319 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., Решение № 410
от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 599/2009 г., III г. о., Решение № 728 от
28.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1957/2009 г., III г. о., Решение № 374 от
23.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2013 г., IV г. о./.
Единият от спорните между страните въпроси
е свързан със справедливия размер на имуществената отговорност на работодателя,
респективно отговаря ли определеното обезщетение на претърпените от ищцата
болки и страдания или това заместващо обезщетение трябва да бъде намалено. От
значение при определяне размера на обезщетението, е изследване и на
обстоятелството дали всички травми на ищцата са в причинно-следствена връзка с
инцидента.
Тъй като обезщетението за
неимуществени вреди е заместващо, а не компенсаторно, законодателят е предвидил
в чл. 52 ЗЗД правната възможност на съда по справедливост да определи
заместващата парична престация, която работодателят дължи на работника като
обезщетение за изживените болки и страдания, които са закономерна последица от
уврежданията, настъпили при трудова злополука. Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните обективно
установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането,
обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените
медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително
козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да
продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално
положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в
най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените
и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното
действие /в този смисъл Решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. №
323/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 414 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1543/2011 г., IV г. о., ГК, както и т. 11 от Постановление № 4 от 23.XII.1968
г., Пленум на ВС/.
В съдържанието на
понятието "неимуществени вреди", в което според последователната
практика на ВКС, се включват всички онези телесни и психически увреждания на
пострадалата и претърпените от нея болки и страдания, формиращи в своята цялост
негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение
върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време,
какъвто е и настоящият случай /в този см. Решение № 124 от 11.11.2010 г. на ВКС
по т. д. № 708/2009 г., II т. о., ТК/. При съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства, за да определи размера на паричното обезщетение
настоящият съдебен състав съобрази следните обстоятелства: осъщественото спрямо
ищцата престъпно деяние, което е засеганало здравето й /разбирано като
конкретно психофизическо и функционално състояние към момента на деянието/; претърпените
от ищцата болки от физическо естество по време на и след увреждането, които
макар и да притежават медико-биологичните признаци на лека телесна повреда, са
нанесени на различни части от тялото, както и унижението на честта и
достойнството на ищцата пред колегите й. С оглед на гореизложеното настоящата
съдебна инстанция приема, че с определянето на обезщетение в размер на 5000 лв.
ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното
измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен с разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД. Паричното обезщетение не е в състояние да възстанови претърпените
болки и страдания, но има за цел да улесни увреденото лице в други области, с
което да възстанови нарушеното равновесие.
Неоснователни са доводите на
жалбоподателя – ответник, че по делото било безспорно доказано съпричиняването
на вредоносния резултат от страна на Р.К.. В тази насока първоинстанционният
съд е изложил подробни мотиви, които настоящата съдебна инстанция споделя
изцяло и не намира за необходимо да преповтаря. Само за пълнота следва да се
добави, че съгласно чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да се
намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал
груба небрежност. Грубата небрежност не се предполага, а фактите и
обстоятелствата, които биха довели до извод за нейното наличие, подлежат на
доказване от страната, която черпи права от наличието на факта, довел до проява
на "грубата небрежност". Работодателят следва при условията на пълно
и главно доказване да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на
правила за безопасност на труда, но и че е извършил работата при липсата на
елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основните технологични правила
и мерки за безопасност, че не е положил грижа, каквато и най-небрежният би
проявил при такива обстоятелства. Действително, в случая от показанията на
свидетелките З.и Симеонова се установява, че ищцата ударила шамар на Л.Н.,
който я е провокирал с думите „майка ти е мазна“. Същевременно, обаче, както
правилно е приел и първоинстанционният съд, трудовата злополука е била
осъществена впоследствие в склада на процесния търговски обект. В този смисъл,
по
делото не са събрани доказателства относно всички детайли от механизма на
настъпване на увреждането и за действията на работника, довели до това
увреждане, поради което възражението на работодателя за съпричиняване се явява
недоказано, тъй като не може да почива на предположение /в този смисъл Решение
№ 62/24.02.2015 г. по г.д.№ 2798/2014 г. на ГК, ІV г.о. на ВКС, решение №
125/04.05.2016 г. по гр.д.№ 4417/2015 г. на ГК, ІV г.о. на ВКС/.
Настоящият съдебен
състав намира за неправилно приетото от първоинстанционният съд, че от
определения размер на неимуществените вреди следва да се приспаднат получените
от ищцата от НОИ обезщетения за временна неработоспособност, като съображенията
за това са следните:
В разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ
е предвидено, че работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената
вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Обезщетението за
временна нетрудоспособност има за цел обезщетяване на вредите, които работникът
понася в резултат на невъзможността да полага труда и респ. да получава трудово
възнаграждение по трудово правоотношение. Пропусната полза за него за периода
на временна нетрудоспособност се изразява в разликата между размера на
трудовото възнаграждение, което би получил ако полага труд и полученото
обезщетение поради временна нетрудоспособност, по реда на общественото
осигуряване.
При
разрешаване на спора, настоящият състав възприема изцяло изразеното становище в
Решение № 54 от 23.04.2019 г. по гр. д. № 3649/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС,
с което е даден отговор на въпроса: "При присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди по чл. 200 КТ, приспада ли се полученото обезщетение за
временна нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?". В същото е
направено тълкуване на нормата на чл. 200, ал. 3 КТ, като е изразено становище,
че хипотезата, която предвижда приспадане на обезщетението от общественото
осигуряване е конкретизация на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.
Разяснено е, че един от случаите на неоснователно обогатяване е когато се плаща
два пъти за едно и също нещо, респективно два пъти се задоволява един и същи
интерес. В случая доколкото конкретната норма не допуска неоснователно
обогатяване, то тя не допуска два пъти да се обезщетяват едни и същи вреди -
веднъж от работодателя и втори път от общественото осигуряване. Когато
обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото
възнаграждение, то следва да се приспадне от присъденото обезщетение за
пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено
трудово възнаграждение. Само в този случай неприспадането на сумата би довело
до двойно плащане и съответно до неоснователно обогатяване. Обезщетението за
неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне
на други блага. Това обезщетение, съответно неимуществените вреди няма връзка с
обезщетението по общественото осигуряване, което компенсира загубата на
трудовото възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на
пропусната полза. Поради това получаването на двете обезщетения - за
неимуществени вреди по чл. 200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване,
компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не
води до неоснователно обогатяване, а напротив до пълно и справедливо
обезщетение на причинените видове вреди.
С оглед така дадените разяснения и
изразено становище, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за сумата от 3 411,42 лева /разликата
над сумата от 1588,58 лева до сумата от 5000 лева/, а предявеният иск следва да
бъде уважен за за сумата от 3 411,42 лева. В останалата обжалвана част
решението следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Отговорността за разноски следва да
се разпредели с оглед изхода на делото и при съобразяване на обстоятелството,
че ищцата е освободена от предварително внасяне на държавни такси и разноски.
При
този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски за въззивното производство има
единствено Р.О.К.. В случая същата е представлявана от адв. К.И.Н., от който са
претендирани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1380 лева на
основание чл. 38 от Закона за адвокатурата. Предвид изложеното както и съразмерно
с уважената част от иска настоящият съдебен състав намира, че на адв. К. И.Н. следва да се присъдят разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС в размер на 165.70
лева, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На
осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът „А.Б.“ ЕАД /“М.“ ЕАД/ следва да бъде осъден
да заплати държавна такса и разноски в полза на съда за уважения с настоящото
решение размер на иска, както следва: 136,45 лв. - за държавна такса за
първоинстанционното производство /неприсъдената част/ и 68,22 лв. - за държавна
такса за въззивното производство.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 492897/20.09.2018 г., постановено по гр. д. № 17477/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 52 – ри състав, в частта, с
която е отхвърлен предявеният от Р.О.К. срещу „А.Б.“
ЕАД /“М.“ ЕАД/ иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 3 411,42
лева /горницата над 1 588,58 лв. до 5000 лв./, представляваща
обезщетение за претърпени от нея в резултат от настъпила на 21.01.2016 г.
трудова злополука в гр. София, „Мтел-магазин“, ж.к. „****, неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания и унижение на честта и достойнството, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„А.Б.“ ЕАД /“М.“ ЕАД/, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Р.О.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 200, ал. 1 КТ, сумата от 3 411,42 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея в
резултат от настъпила на 21.01.2016 г. трудова злополука в гр. София,
„Мтел-магазин“, ж.к. „****, неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания и унижение на честта и достойнството, ведно със законната лихва върху
тази сума от 21.01.2016 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 492897/20.09.2018 г., постановено по гр. д. № 17477/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 52 – ри състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА
„А.Б.“ ЕАД /“М.“ ЕАД/, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на
адв. К. И.Н., с адрес: ***, сумата от 165.70,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство, дължимо
при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗА.
ОСЪЖДА
„А.Б.“ ЕАД /“М.“ ЕАД/, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** да
заплати по сметка на Софийски районен съд на основание на чл. 78, ал. 6 вр. с
ал. 1 от ГПК сумата от 136,45 лв., представляващи разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА
„А.Б.“ ЕАД /“М.“ ЕАД/, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** да
заплати по сметка на Софийски градски съд на основание на чл. 78, ал. 6 вр. с
ал. 1 от ГПК сумата от 68,22 лв., представляващи разноски за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.