РЕШЕНИЕ№3774

гр. Пловдив, 11.10.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА

 

при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 14007  по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по предявени от М.З.К. чрез *** против „ЕОС Матрикс“ ЕООД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от сумата от общо 1 157, 32 лв. по изпълнителен лист от 07.06.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 9989/2011 г. по описа на Районен съд - Пловдив, от които: 944, 54 лв. - главница, дължима по договор за кредитна карта сключен на 21.10.2008 г., договорна лихва в размер от 196 ,85 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г., наказателна лихва в размер от 15, 93 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г. и законна лихва върху главницата, считано от 02.06.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 205 лв. – разноски по делото.

Ищецът твърди, че в полза на „Обединена българска банка“ АД е издаден изпълнителен лист от 07.06.2011 г. в производство по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 9989/2011 г. по описа на Районен съд - Пловдив, за следните суми: 944, 54 лв. - главница, дължима по договор за кредитна карта сключен на 21.10.2008 г., договорна лихва в размер от 196 ,85 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г., наказателна лихва в размер от 15, 93 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г. и законна лихва върху главницата, считано от 02.06.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 205 лв. – разноски по делото. Твърди, че за принудителното събиране на вземането е било образувано изп.д. № ***. Сочи, че на основание договор за покупко-продажба на вземания от 31.01.2018 г. сключен между „Обединена българска банка“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, вземането е прехвърлено в полза на ответника, ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, включително с изтеклите лихви. Поддържа, че по силата на настъпилото правоприемство, ответникът е депозирал молба за конституирането му в качеството му на взискател по образуваното от цедента изпълнително дело. Счита, че към момента на депозиране на исковата молба е налице новонастъпило обстоятелство – а именно погасяване на вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист, по давност, поради непредприемане на валидни изпълнителни действия. Счита, че началният момент на давностния срок е 29.11.2012 г. – последното валидно предприето изпълнително действие чрез насрочването на опис на движими вещи и е изтекъл на 29.11.2017 г. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски в полза на ищеца.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба, в който се излагат съображения за нейната основателност. В отговора на исковата молба се признават изцяло твърденията на ищеца, като се поддържа, че исковата претенция е основателна. Сочи се, че последното валидно изпълнително действие, по изпълнителното производство, по което ответникът е конституиран като взискател в качеството му на цесионер по сключен с първоначалния взискател договор за цесия досежно вземанията по изпълнителното дело, е било на 29.11.2012 г. Счита, че не е дал повод за предявяване на иска, тъй като след конституирането му в производството по изпълнителното дело не е поискал извършване на изпълнителни действия за принудително събиране на вземането. Счита, че между страните не е налице правен спор и поради това намира, че липсва правен интерес от предявяване на исковата претенция, която счита за изцяло основателна. В молба от 16.01.2019 г. изрично заявява, че изявлението му, направено в отговора на исковата молба, представлява признание на иска, доколкото вземането в изпълнителното производство се е погасило по давност. Поради това отново посочва, че между страните липсва правен спор, като моли да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноските да бъдат възложени на ищеца. При условията на евентуалност, ако съдът счете, че тази разпоредба не следва да намери приложение в случая, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.

Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск може да бъде основателен или неоснователен. В този смисъл е Решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о. на ВКС.

В случая в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че производството по делото следва да бъде прекратено, като е обосновал това свое искане именно с обстоятелството, че счита предявеният иск за изцяло основателен, поради което и липсва правен спор между страните досежно заявеното за разглеждане материално право. В случая предявеният иск е допустим, доколкото и изпълнителното производство, в хода на което вземането се е погасило по давност, поради липса на валидно предприети изпълнителни действия, не е било прекратено по искане на взискателя и е висящо към момента на предявяване на исковата молба, поради което и за длъжникът е възникнал правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, уважаването на който представлява основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК.

Съдът съобрази и практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о., ГК, с което се приема, че по новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. 

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответникът в отговора на исковата молба е заявил, че счита иска за основателен и досежно обстоятелството, че вземането, предмет на образуваното изпълнително производство, е погасено по давност, липсва правен спор между страните. С допълнителна молба ответникът изрично заявява, че изявлението му за основателност на исковата молба, въведено с отговора на исковата молба, представлява признание на предявените искове, поради което и моли за приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК при разпределяне на отговорността за съдебно-деловодните разноски в производството. Ищецът, чрез процесуалния му представител, е поискал постановяване на решение при признание на иска – писмена молба от 13.05.2019 г. и в съдебното заседание от 25.09.2019 г., в което съдът е дал ход на устните състезания и е постановил, че ще се произнесе с решение.

В случая не са налице отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.

Следователно и доколкото съдът следва да се произнесе по исковите претенция така както са предявени, съобразно признанието на иска, следва да бъдат уважени предявените от ищцата обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че последната не дължи сумата от общо 1 157, 32 лв. по изпълнителен лист от 07.06.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 9989/2011 г. по описа на Районен съд - Пловдив, от които: 944, 54 лв. - главница, дължима по договор за кредитна карта сключен на 21.10.2008 г., договорна лихва в размер от 196 ,85 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г., наказателна лихва в размер от 15, 93 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г. и законна лихва върху главницата, считано от 02.06.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 205 лв. – разноски по делото, за принудителното събиране на които е било образувано изп.д. № ***.

По отговорността за разноските:

Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая втората установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са били сторени, не е налице. Това е така, доколкото ответникът макар да не е поддържал висящността на изпълнителното производство, не е поискал неговото прекратяване с молба до съдебния изпълнител. От своя страна съдебният изпълнител не е констатирал и перемиране на последното по право, поради което и макар със своето извънпроцесуално поведение ответникът да не е искал предприемане на изпълнителни действия, предявяване на искът по чл. 439 ГПК е бил единствения възможен ред за защита на длъжника с оглед прилагане на разпоредбата по чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК и прекратяване на изпълнителното производство по делото. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 420 от 16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. и Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2018 г., III г. о, с която се приема, че когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца , признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78 ал. 2 ГПК. Нещо повече – в практиката на Върховния касационен съд по разглеждане на отговорността за разноските при признание на иска от страна на ответника е възприето становището, че ако ответникът признае иск за несъществуване на вземането, поради погасяването му по давност, той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска, което в настоящия казус не е така, доколкото длъжникът се позовава на изтекла погасителна давност в хода на изпълнително производство, образувано за принудително събиране на вземането му (така Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о., ГК).

Следователно в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството по делото разноски за държавна такса в размер на сумата от 200 лв., като в полза на процесуалния представител на ищеца – ***, осъществила безплатна правна защита в производството следва да бъде заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 311 лв., определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото в случая адвокатското възнаграждение се присъжда на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. съобразно минималния, установен в Наредбата размер на адвокатското възнаграждение, неоснователно е въведеното при условията на евентуалност възражение на ответника за прекомерност по ал. 78, ал. 5 ГПК.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

 

РЕШИ:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от М.З.К., ЕГН **********, с адрес.*** и съдебен адрес *** – ***, против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, със съдебен адрес ***-6, сграда Матрикс Тауър, кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че М.З.К. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от общо 1 157, 32 лв. по изпълнителен лист от 07.06.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 9989/2011 г. по описа на Районен съд - Пловдив, от които: 944, 54 лв. - главница, дължима по договор за кредитна карта сключен на 21.10.2008 г., договорна лихва в размер от 196 ,85 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г., наказателна лихва в размер от 15, 93 лв., дължима за периода от 13.05.2010 г. до 01.06.2011 г. и законна лихва върху главницата, считано от 02.06.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 205 лв. – разноски по делото, за принудителното събиране на които е образувано изп.д. № ***, поради погасяването им по давност.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД “ЕОС Матрикс” ЕООД да заплати на М.З.К. сумата от 200 лв. – разноски за държавна такса в производството по гр.д. № 14007/2018 г. на Районен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения “ЕОС Матрикс” ЕООД да заплати на ***, сумата от 311 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита и съдействие в производството по гр.д. № 14007/2018 г. на Районен съд – Пловдив.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

Вярно с оригинала.

ПМ