Р Е Ш Е Н И Е
№ 1
гр.Дряново, 15.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Дряновски
районен съд, в открито заседание на деветнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : Е. Дишева
при секретаря Кремена
Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Дишева гр. дело № 577 по описа
за 2018 г. на Дряновски районен съд, за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 във вр.
с чл. 415 ГПК.
В исковата молба на
„***”, ЕАД,
седалище и адрес на управление гр. ***, бул. „***, представлявано от Н. Т. С.и М.Д.Д., с пълномощник
юрисконсулт И.Н.Н., съдебен адрес ***, ***, против Д.З.Г. ***, се излага че на 10.12.2013 г. между “***”
АД и ответника е сключен договор за паричен заем № 1969882 в съответствие с
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. С подписването на договора
заемодателят се е задължил да предостави на заемателя сума в размер на 500 лв., представляваща главница и
чиста стойност на кредита. Погасителните вноски, които заемателя се задължава
да заплаща на заемодателя, съставляват изплащане на главницата по кредита,
ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване
на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя, като
лихвеният процент бил фиксиран за
срока на договора и посочен в него, при което общата стойност на плащанията по
кредита е договорена в размер на 875,61 лв. Договорната лихва била уговорена в размер на 375,61 лв.
Съгласно разпоредбите на договора за паричен заем, заемателят се задължил да
върне кредита до 16.06.2014 г. на 27 равни седмични погасителни вноски всяка в
размер на 32,43 лв. С подписването на договора за заем заемателят удостоверил,
че заемодателят го е уведомил подробно за всички клаузи на този договор,
съгласен е с тях и желае договора за бъде сключен.
На
основание сключения договор за заем в случай, че заемателят забави плащането на падеж на
погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя
заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни разговори, лични посещения и др.) за
събиране на просрочените вземания в размер на 9 лв., която се начислява за
всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни. В случай, че заемателят
забави забави заплащането на погасителна
вноска с повече от 90 календарни дни, същият дължи на заемодателя сумата от 100
лв., представляваща разходи за събиране на просрочените вземания, включващи
ангажиране на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по
събиране на вземането. На основание цитираните по-горе разпоредби на длъжника е
начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на 145 лв.
На
основание ЗПК на длъжника и в съответствие с разпоредбите на сключения договор
е начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от
28.01.2014 г. до датата на подаване
на заявлението в съда в общ размер на 261,43 лв., който е съвкупност от лихвите
за забава, изчислени за всяка отделна паджирала неплатена погасителна вноска.
Длъжникът не заплатил изцяло
задължението си по договора за заем,
като заплатената до този момент сума била в размер на 245,36 лв., с която били
погасени такса разходи – 45 лв., договорна лихва – 134,29 лв. и 66,07 лв.
главница. Срокът
на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска на 16.06.2014 г. и не бил
обявяван за предсрочно изискуем.
На 01.03.2015 г. било подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010 г., сключен между “***” АД и ”*** ” ООД, по силата на което
вземането на “***” АД, произтичащо от процесния договор за паричен заем било
прехвърлено ведно с всички привилегии и обезпечения на “***та” ООД, ЕИК *********, с
правоприемник „***"
АД, сега „***" ЕАД, ЕИК ***. За извършената цесия до ответника
било изпратено
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/1969882 от 01.03.2015 г. на посочения
в договора за кредит постоянен адрес на длъжника, но писмото било върнато в цялост с отбелязване, че получателят се е преместил. Чрез куриер,
с обратна разписка, било
изпратено
повторно уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/1969882
от 05.12.2018 г. до постоянния адрес на длъжника, но писмото било върнато в цялост с отбелязване, че получателят отсъства от адреса.
Към исковата молба е приложено копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „***" АД
чрез „***" ЕАД с изх. № УПЦ-П-ИАМ/1969882 от 05.12.2018 г., което да се връчи
на ответника ведно с исковата молба и
да се приеме, че същият е редовно уведомен за извършената цесия.
Ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.
Съдът уважил искането и по ч. гр. дело № 333/2018 г. на ДРС била издадена заповед
за изпълнение против ответника Д.З.Г. за
дължимите суми по договора за
паричен заем: главница от 433,93 лв., ведно със законната лихва за забава
от 03.07.2018
г. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на
вземането; 241,32 лв. - договорна
лихва за
периода от 27.01.2014 г. до 16.06.2014 г.; 100,00
лв. – такса разходи и 261,43 лв. - обезщетение за забава за периода от 28.01.2014 г. до 03.07.2018 г. Заповедта за изпълнение била връчена по реда чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и след указания от съда е предявен настоящият установителен
иск.
Направено е искане
съдът да постанови решение, с което да приеме за
установено, че Д.З.Г. дължи на „***"
ЕАД следните суми по договор за
паричен заем № 1969882/10.12.2013 г.: 433,93
лв. -
главница, ведно със законната лихва за забава от 03.07.2018 г. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на
вземането; 241,32 лв. - договорна
лихва за
периода от 27.01.2014 г. до 16.06.2014 г.; 100,00
лв. – такса разходи и 261,43 лв. - обезщетение за забава за периода от 28.01.2014 г. до 03.07.2018 г.
Претендират се сторените в заповедното производство разноски, както и сторените в настоящото производство разноски за държавна такса и 350 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Препис от исковата молба и приложенията към нея са
връчени на назначения особен представител на ответника. В срок е постъпил
отговор, с който предявените искове се оспорват като неоснователни и недоказани по
размер. Твърди се, че по делото няма доказателства ответникът да е бил уведомен
за станалата цесия. На следващо място се излага, че императивното правило на
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като
обезщетението за забавата не може да надвишава законната лихва. Счита, че
ответникът не дължи такса разходи и в тази част исковете следва да бъдат отхвърлени.
След съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори
между страните, а и от представените в тази насока писмени доказателства се
установява, че на 10.12.2013 г.
между “***” АД и ответника е сключен договор за паричен заем № 1969882, по силата на който е предоставен заем в размер на 500,00
лв. при
фиксиран годишен лихвен процент от 143,09 % и годишен процент на разходите от 932,38
%. Заемополучателят се е задължил да върне заема на 27 равни седмични
вноски, всяка от 32,43 лв. или общо 875,61 лв., с посочен в договора падеж на
всяка вноска, като първата вноска е с падеж 16.12.2013 г., а последната вноска
е с падеж 16.06.2014 г. В чл. 4, ал. 1 от договора е посочено, че с подписването на договора, заемателят
удостоверява, че е получил в изцяло и в брой заемната сума, като договорът има
силата на разписка.
Съгласно чл. 30, ал. 1 от Общите условия към сключения договор за заем
в случай, че заемателят забави
плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължи
на заемодателя заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, лични посещения
и др.) за събиране на просрочените вземания в размер на 9 лв., която се
начислява за всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска,
чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, които разходи не могат
да бъдат повече от 45 лв. Съгласно ал. 2, в случай, че заемателят забави забави
заплащането на погасителна вноска с
повече от 90 календарни дни, същият освен разходите по ал. 1, дължи на
заемодателя сумата от 100 лв., представляваща допълнително направени разходи за
събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране на лице/служител, което
осъществява и администрира дейността по събиране на вземането.
По делото
липсват каквито и да било доказателства, че ответникът е запознат с тези общи
условия, като същият не е положил и подпис върху тях.
От заключението на изслушаната
по делото съдебно – икономическа експертиза се установява, че общата сума, която кредитополучателят се е задължил да
върне на кредитодателя е в размер на 875,61 лв., включваща: главница в размер
на 500,00 лв. и договорна лихва в размер на 375,61 лв. за периода от 16.12.2013 г. до 16.06.2014 г. На основание чл. 30 от ОУ са
начислени и разходи в общ размер от 145 лв.
За периода от 16.12.2013 г. до 30.08.2014
г. ответникът е направил седем
плащания на обща стойност 245,36 лв., с които са погасени, както следва: 66,07
лв. - главница, 134,29 лв. - лихва и 45 лв. - такса разходи. Остатъкът от задълженията са както следва: 433,93 лв. - главница, 241,32
лв. - договорна лихва и 100 лв. - такса разходи. Дължимата лихва за забава върху неизплатената главница по договора е в размер на 185,27 лв. за
периода от 28.01.2014 г. до 03.07.2018 г.
По делото е представен рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между
кредитодателя “***” АД /продавач/ и ищеца „***” ООД, сега „***” ЕАД
/купувач/,
с който страните са се споразумели продавачът да прехвърля
на купувача станали ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за
заем или за потребителски кредити, сключени от продавача с физически лица, като
тези вземания се индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора, считано от датата на съставянето му.
По делото е представено Приложение №
1/01.03.2015 г. към горепосочения рамков договор, от което е видно, че кредитодателят е
цедирал на ищеца вземането си към ответника, което фигурира под № 436 и е индивидуализирано с номер и дата на договора, имена и
ЕГН на ответника, общ размер на дължимата главница и лихва,
както и лихва за забава. По силата на чл. 4.9 от договора продавачът се е задължил от свое име да
изпрати писмени уведомления до длъжниците за сключения договор за цесия в
рамките на един календарен месец. Представено е и пълномощно от
09.09.2015 г., с което цедентът упълномощава цесионера да уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово име всички длъжници,
чийто вземания са цедирани, за извършеното прехвърляне на техните задължения.
По делото
са представени уведомителни писма с изх. №
УПЦ-П-ИАМ/1969882 от 01.03.2015 г. и изх. №
УПЦ-С-ИАМ/1969882/05.12.2018 г. до ответника за извършената цесия, които са били изпратени на посочения в договора за кредит постоянен и настоящ адрес. От
приложените обратни разписки се установява, че
писмата са върнати в цялост, като е посочено,
че получателят не е намерен
на адреса.
По ч. гр. дело № 333/2018 г.
по описа на ДРС, е издадена заповед № 97/03.07.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, с която ответникът Д.З.Г. е осъден да
заплати на ищеца „***” ЕАД следните суми: 433,93 лв. - главница по договор за паричен заем № 1969882/13.12.2013
г., сключен между
длъжника и “***” АД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 03.07.2018 г. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането; 241,32 лв.– договорна лихва за
периода от 27.01.2014 г. до 16.06.2014 г.; 100 лв. – такса разходи; 261,43 лв. – обезщетение за забава за периода от 28.01.2014 г. до 03.07.2018 г., както и 75 лв. – разноски по делото, от които 25 лв. държавна такса и
50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
При така установената фактическа обстановка съдът приема
следното от правна страна:
Предявеният
иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим,
доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и има за предмет посочените в заповедта за
изпълнение суми.
Предмет на
установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по издадената
заповед за изпълнение и успешното му провеждането предполага установяване на
дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея основание. Това предполага
установяване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно отношение
между кредитодателя и кредитополучателя по договора за кредит, че по него
ответникът е останал задължен за процесните суми, че тези вземания са били
изискуеми към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК и че са
надлежно прехвърлени на ищеца от стария кредитор, за което ответник е надлежно
уведомен.
Ищецът се явява материалноправно
легитимиран да търси установяване дължимостта на сумите по заповедта за
изпълнение, тъй като на основание сключения рамков договор за цесия от
16.11.2010 г. със стария кредитор и подписаното между тях приложение № 1/01.03.2015 г., в което цедираното право е
индивидуализирано по обем и обхват, вземанията по договор за паричен заем № 1969882/13.12.2013
са му
прехвърлени по реда на чл. 99 ЗЗД. За да се прояви действието на договора за
цесия е достатъчно постигането на съгласие между стария и новия кредитор. От
момента на постигне на съгласието страните по договора за прехвърляне на
вземания са валидно обвързани от него и цесионерът се явява носител на
придобитите имуществени права. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие
при сключването на договора не е необходимо, но за да има действие спрямо него
цесията следва му бъде съобщена от предишния кредитор – чл. 99 ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Уведомяването има за цел да обвърже длъжника с договора за прехвърляне на
вземането и да го защити срещу ненадлежно изпълнение на задължението му.
Изходящото от цедента уведомяване създава достатъчна сигурност за длъжника
относно извършената замяна на стария кредитор и гарантира изпълнение на
задължението му спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75 ал. 1 ЗЗД. В
закона липсва забрана съобщението за цесията по чл. 99 ал. 3 ЗЗД да бъде
извършено от новия кредитор /цесионера/ по силата на нарочно упълномощаване от
цедента. В този смисъл е решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на
ІІІ г.о., ВКС. В случая доказателствата по делото сочат, че ищецът е
упълномощен от цедента да уведоми ответника за извършеното прехвърляне на
процесното вземане. Изпратените до длъжника уведомителни писма обаче, са се
върнали невръчени, тъй като получателят не е бил открит на посочения в договора
адрес. Препис от тези писма, както и от споменатото пълномощно са приложени към
исковата молба, като според Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на
II, ВКС, с достигане на
същите до длъжника е налице надлежно съобщаване на цесията по смисъла на чл. 99
ал. 3 ЗЗД и последната поражда действие по отношение на него съгласно чл. 99
ал. 4 ЗЗД. Това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.
3 ГПК. По делото следва да се приеме, че длъжникът е уведомен за прехвърляне на
вземането с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея,
въпреки че това е станало по реда на чл. 47 ГПК. За уведомяването на длъжника
законът не изисква спазването на особена форма и нарочен ред за връчване на
съобщенията до него. В хода на висящ исков процес връчването на съобщения до
ответника се извършва по разписаните в чл. 37 и сл. ГПК правила. Когато
ответникът не е открит на постоянния и настоящия си адрес и не е установено да
полага труд по трудово правоотношение или да осъществява стопанска дейност като
регистриран търговец, са налице предпоставките за залепване на уведомление по
чл. 47 ал. 1 ГПК, като с изтичането на двуседмичния срок по ал. 2, съобщението
до него се смята за редовно връчено. Това връчване на съдебните книжа не засяга
редовността на уведомяването, тъй като в случая е налице недобросъвестно
поведение от страна на длъжника, от което същият не може да черпи права. Още
повече, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване за
прехвърляне на вземането само ако едновременно с това твърди, че е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от него лице преди да е уведомен за цесията
/Решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на I т. о. и Определение №
987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на IV г. о., ВКС/. По делото нито се
твърди, нито се доказва длъжникът да е платил, преди да му е връчен препис от
исковата молба, на лице различно от цесионера, поради което към момента на
приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, следва да се приеме, че
ищецът е титуляр на дълговете на кредита, както и че прехвърлянето на вземането
е противопоставимо на ответника и има действие спрямо него, поради което
възражението в тази насока се явява неоснователно.
От така събраните
по делото доказателства безспорно се установи, че на 10.12.2013 г. между “***” АД и Д.З.Г. е
сключен договор за паричен заем № 1969882, по силата на който на ответника е предоставен и
получен от него заем в размер на 500
лв., като се е задължил да върне заема до 16.06.2014 г. на 27 равни седмични вноски, всяка от 32,43 лв. или общо 875,61 лв. Макар размерът на договорната (възнаградителна лихва)
да не е упоменат изрично в договора, се явява
разликата от общия размер на сумата, която е следвало да се плати - 875,61 лв.
и главницата от 500 лв. или 375,61 лв. Съгласно заключението на вещото лице ответникът е изплатил по процесния договор за заем
общо сумата от 245,36 лв.
Процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия Закон за потребителския кредит, който предявява строги
изисквания за формата и съдържанието му. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, действащ към датата на
сключване на договора, същият се сключва в писмена
форма, като следва да съдържа посочените в чл. 11, ал. 1 ЗПК реквизити, като
неспазването на визираните в чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 ЗПК изисквания водят до недействителността му, съгласно чл. 22 ЗПК. При разглеждане на спорове съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на сделките или
на клаузи от тях. В конкретния случай съдът намира, че договорът е сключен в предвидената в закона писмена
форма, но в разрез с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, тъй като макар в
договора да е посочен размерът на погасителните вноски и сроковете за плащанията им,
липсва погасителен план, който да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент.
За яснота следва да
се посочи, че размерът на така определената лихва е прекомерен спрямо обичайния
такъв за възнаградителна лихва. В конкретния случай след справка в общодостъпна програма за изчисляване на
законна лихва, съдът констатира, че законната лихва върху сумата 500 лв. за периода на договора за заем от 10.12.2013 г. до 16.06.2014 г.
е 26,30 лв. Предвидената в договора лихва е в размер на 375,61 лв. и надвишава над 14 пъти законната такава за периода. Възнаградителна лихва е уговорена върху сумата от 500
лв. за период от около шест месеца, а годишният лихвен процент е 143,09 %, т. е. надхвърля 100 %, а годишният процент на разходите
е 932,38 %. Макар законодателната промяна в ЗПК за ограничаване на размерите на
възнаградителната лихва по отношение на договорите за потребителски кредит да е създадена едва
със ЗИД на ЗПК, обнародван в ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
предвиждаща, че годишният процент на разходите, включващ и лихвите съгласно ал.
1, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет, която е неприложима за процесния
случай, поради липсата на ограничение по закон
към датата на сключване на договора, към този момент ограничението е било ненакърняване на добрите нрави. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг. В съдебната практика се приема, че максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава с повече от
три пъти законната такава. (В този смисъл решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по
гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о., решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д.
№315/2005 г., ІІ г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. №
5093/2007г., ІІ г.о. и др.). Когато размерът на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави и добросъвестността, както е в процесния случай, тази клауза е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Отново за яснота следва да
се посочи, че претенцията за сумата от 100
лв., представляваща такса разходи, се явява
неоснователна и недоказана. Както беше споменато и по-горе,
такава клауза не е предвидена в договора, като освен това липсват и
доказателства такива разходи да са реално направени.
Поради всичко изложено и с
оглед установеното, че договорът не съдържа
визираните в чл. 11, ал. ал. 1, т. 12 ЗПК задължителни реквизити, то в
съответствие с разпоредбата на чл. 22 ЗПК съдът приема, че същият е
недействителен. В този случай съгласно чл.
23 ЗПК ответникът следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. С оглед установеното от вещото лице, че ответникът е изплатил по процесния договор за заем
сумата от 245,36 лв., следва да се приеме,
че с нея е погасил част от главницата, като остава дължима главница в размер на 254,64 лв.
Поради
изложеното искът за установяване на вземане за главница по процесния договор
следва да бъде уважен в размер на 254,64 лв., а в останалата част за разликата до пълния предявен
размер от 433,93 лв. да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
С оглед
недействителността на договора за заем, предявените
установителни искове за сумите: 241,32 лв.– договорна лихва за периода от 27.01.2014 г. до 16.06.2014 г.; 100 лв. – такса разходи; 261,43 лв. – обезщетение за забава за периода от 28.01.2014 г. до 03.07.2018 г., за
които е издадена заповед № 97/03.07.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 333/2018 г. по описа на ДРС,
следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и
недоказани.
Относно разноските:
Ищецът е
направил искане за присъждане на разноски. Съгласно
дадените указания в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в
полза на ищеца следва да се присъдят и направените в заповедното производство
разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, които
съразмерно на уважената част от исковете възлизат общо на 18,42 лв.
В настоящото
производство, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, ищецът е сторил
разноски за държавна такса в размер на 175,00 лв., 302,57 лв. за особен
представител на ответника и 200 лв. депозит за вещо лице. В процеса ищецът е
защитаван от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП му се следва юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., определено
от съда в границите по чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ. По правилото на чл. 78 ал. 1 ГПК и при общ размер на разноските от 877,57
лв. ответникът следва да заплати на ищеца, съразмерно с уважената част на
исковете, сумата от 215,56 лв.
Водим от
горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Д.З.Г., с ЕГН **********,***, че дължи на „***" ЕАД, ЕИК ***, седалище и
адрес на управление гр. ***, бул. „***, представлявано от Н. Т. С.и М.Д.Д., с пълномощник
юрисконсулт И.Н.Н., съдебен адрес ***, ***, СУМАТА от 254,64 лв. (двеста петдесет и четири лева и шестдесет и четири стотинки) - главница
по договор за паричен заем № 1969882, сключен
на 10.12.2013 г., между “***” АД и Д.З.Г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 03.07.2018 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение до изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед № 97/03.07.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 333/2018
г. по описа на ДРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 254,64 лв. до пълния претендиран
размер от 433,93 лв., както и изцяло исковете за установяване на вземания за договорна лихва в размер на 241,32 лв. за периода от 27.01.2014 г. до 16.06.2014 г.; такса разходи в размер на 100
лв. и обезщетение за забава в размер на 261,43 лв. за периода от 28.01.2014 г.
до 03.07.2018 г., като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Д.З.Г., с ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „***" ЕАД, ЕИК ***, ЕИК ***, седалище и адрес на
управление гр. ***, бул. „***, представлявано от Н. Т. С.и М.Д.Д., с пълномощник
юрисконсулт И.Н.Н., съдебен адрес ***, ***, СУМАТА
от 18,42 лв. (осемнадесет
лева и четиридесет и две стотинки) направени разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 333/2018 г. по описа на ДРС,
както и СУМАТА от 215,56 лв. (двеста и петнадесет лева и петдесет и шест стотинки) направени разноски по гр. д. № 577/2018
г. по описа на ДРС, съразмерно с уважената част от исковете, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ОС – гр. Габрово в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от
решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д. № 333/2018 г. по описа на
ДРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: