Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.05.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1673 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 289753 от 29.11.2019 г. по гр.д. № 18841/2019 г. Софийски
районен съд, 167 състав осъдил „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, да заплати на „С.П.“
ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ сумата 5 645 лв., представляваща
обезщетение за ползване през периода от 27.01.2017 г. до 31.12.2018 г. на
съоръжения за присъединяване, а именно присъединителен топлопровод и абонатна
станция, находящи се на адрес гр. София, ул. „*******, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска - 29.03.2019 г., до окончателното
плащане на сумите. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 1 505.80 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. В противоречие със събраните доказателства районният съд приел,
че ответното дружество следва да заплати на ищеца обезщетение за ползване.
Съгласно чл. 18 от предварителния договор за присъединяване на потребители,
ползващи топлинна енергия за битови нужди, сключен с ищцовото дружество,
въззивникът имал право да използва изградените съоръжения, независимо от собствеността
им. Макар чл. 137, ал. 2 ЗЕ да предвиждал, че топлопреносното предприятие
заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от клиентите, при уважаване
на иска ищцовото дружество щяло да се обогати, тъй като не можело да черпи
права от неправомерното си поведение. Такова поведение според въззивника съставлявало
непредставяне пред ищеца на всички необходими документи, изброени в 7 точки в
жалбата, като по този начин ищецът възпрепятствал изкупуването на енергийния
обект на по-ранен етап. Неправилен бил и изводът на СРС, че ищцовото дружество
е едноличен собственик на енергийния обект. С продажбата на отделните обекти в сградата
- етажна собственост ищецът бил прехвърлил собствеността на абонатната станция,
на присъединителния тръбопровод и съоръженията към него на етажните собственици.
От друга страна, съгласно § 4, ал. 4а ПЗР ЗЕ, в случай че сделката по
изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по § 4, ал. 4, енергийното
предприятие в срок от три месеца след покана от страна на собствениците по ал.
1 било длъжно да плаща наем по методика, определена от КЕВР, в зависимост от
типа и мощността на съоръжението. По делото не се доказало такова искане да е отправяно
от страна на собствениците към ищеца. Цитираната разпоредба била обнародвана с
ДВ бр. 38/2018 г. и била в сила от 08.05.2018 г., поради което била приложима в
случая. Ето защо не било възникнало и задължение за ищеца да заплаща цена за
ползване. Съгласно § 4, ал. 4а ПЗР ЗЕ, следвало да е налице необоснован отказ
за изкупуване на съоръженията, за да възникне такова вземане за цена за
ползване. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
иска. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „С.П.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски
за въззивното производство по списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ за сумата 5 645 лв. (след допуснато
увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), представляваща обезщетение за
ползване в периода 27.01.2017 г. - 31.12.2018 г. на съоръжения за
присъединяване - присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се на
адрес гр. София, ул. „*******.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражения, част от които се поддържат и във
въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяването му част не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено, като въззивният съд препраща към подробните мотиви на първоинстанционния
съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с
разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл.
272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Съгласно чл. 137 ЗЕ в относимата му за спора редакция, при
присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният
топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от
топлопреносното предприятие и са негова собственост (ал. 1), като в случай, че
изграждането на съоръженията се извършва от клиентите след съгласуване с
топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за ползване на
съоръженията, изградени от клиентите (ал. 2). Разпоредбата санкционира неоснователното
разместване на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която
функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие
и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов клиент
и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за
времето до изкупуване на съоръженията (ал. 3 на чл. 137 ЗЕ), топлопреносното предприятие дължи на
лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. Предпоставките на иска за неоснователно обогатяване, които
следва да са налице кумулативно, са: обедняване на ищеца; обогатяване на
ответника - под формата на реално увеличение на имуществото му или под формата
на спестяване на разходи, които нормално би направил; липса на правно основание
за имотното разместване.
В случая не е било спорно, а и от събраните доказателства се установява по
безспорен начин изграждането на съоръженията от ищеца и за негова сметка, което
е направил след предварително съгласуване с ответното дружество и съобразно
сключения между страните предварителен договор от 08.12.2011 г. Съоръженията са
собственост на ищеца до изкупуването им от ответника, както изрично е посочено и
в предварителния договор. Твърденията на ответника същите да били прехвърлени в
собственост на отделните етажни собственици са неоснователни както предвид липсата
на представени от ответника доказателства в тази насока (не е в тежест на ищеца
да доказва отрицателния факт, че съоръженията не са прехвърлени на етажните
собственици), така и защото топлопроводните съоръжения, включително абонатната
станция (разбирана като техническо съоръжение, а не като помещението, в което е
изградена), не са обща част на сградата - етажна собственост и не стават
съсобствени между отделните етажни собственици при придобиване на индивидуални обекти
в сградата. Обща част е сградната инсталация, която съгласно § 1, т. 3 от ДР на
действалата в процесния период Наредба № 16-334 за топлоснабдяването от 2007 г.
(отм.) представлява съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и
доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на
потребителите, вкл. главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии -
т.е. обща част на сградата е само тръбната инсталация след абонатната станция. Аргумент
в полза на това разбиране се извлича и от нормативната уредба в ЗС, съгласно
която общите части не могат да се делят, респ. да бъдат предмет на
самостоятелни разпоредителни сделки, а в чл. 137 и 138 ЗЕ изрично е предвидено
прехвърлянето на собствеността върху съоръженията на топлопреносното
предприятие.
По делото не се твърди ответникът да е изпълнил законово вмененото му
задължение да изкупи процесните съоръжения в 3-годишния срок по чл. 137, ал. 3
ЗЕ или след това. Същият не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията
си, че договор за изкупуване на съоръженията не бил сключен поради
недобросъвестно поведение на ищеца. Твърдението ищецът да не представил „всички“
изискуеми документи за сключване на договора е и неконкретизирано, а по делото
няма данни ответникът да е изисквал от ищеца представяне на допълнителни
документи. Освен това цитираните в жалбата документи несъмнено са били предоставени
на ответника предвид установеното по делото, че процесното съоръжение е
въведено в експлоатация, открити са партиди на името на етажните собственици в
сградата и ответникът доставя в нея топлинна енергия от 2011 г., като ползва
изградените и все още собствени на ищцовото дружество съоръжения, реализирайки
търговска печалба, но без да заплаща цена, наем или обезщетение за ползването
им.
Несъстоятелен е и доводът на въззивника, че не дължал обезщетение съобразно
уговореното в чл. 18 от предварителния договор от 08.12.2011 г. С посочената
клауза страните са уговорили, че топлопреносното дружество има право да ползва
изградените от ищеца съоръжения за развитие на топлопреносната си мрежа, да разрешава
присъединяване на нови потребители на топлинна енергия без да нарушава
договорената мощност към присъединителния тръбопровод, но няма уговорка, че
това ползване ще е безвъзмездно.
За неоснователни съдът намира и доводите на въззивника във връзка с разпоредбата
на § 4, ал. 4а ПЗР ЗЕ, обн. с ДВ бр. 38/2018 г., в сила от 08.05.2018 г. На
първо място, разпоредбата е материалноправна и се прилага за в бъдеще. На
следващо място, нормите на чл. 137, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ са специални - касаят
изкупуването на съоръжения, изградени от клиентите за битови нужди след
предварително съгласуване с топлопреносното предприятие, като предвиждат
тригодишен срок за това. Нормите на § 4 ПЗР ЗЕ нито отменят, нито изменят тези на
чл. 137, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ. Дори по пътя на корективно тълкуване да се приеме,
че с § 4, ал. 1 ПЗР ЗЕ е предвиден различен срок за изкупуване – 12-годишен
считано от 17.07.2012 г., то задължението по ал. 4а на § 4 ПЗР ЗЕ за плащане на
наем от енергийното предприятие след отправена покана за това от собствениците
ще възникне едва след изтичане на законово предвидения 12-годишен срок, поради
което тази разпоредба е неотносима за настоящия спор.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ е основателен. От
заключението на СТЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл.
200, ал. 3 ГПК се установява, че размерът на обезщетението за ползване на
съоръженията за процесния период, определено по реда на утвърдената от КЕВР
методика, възлиза на 5 645 лв.,
поради което искът правилно е бил уважен от районния съд в пълния му размер.
Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната
претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано
направените такива са в размер на 610 лв. – адвокатско възнаграждение, което е
заплатено по банков път, видно от представеното платежно нареждане от
15.03.2021 г. Съобразно обжалваемия интерес от 5 645 лв., минималното адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 612.25 лв.
Заплатеното възнаграждение от 610 лв. е под минималния размер, поради което
възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 289753 от 29.11.2019 г., постановено по гр.д. № 18841/2019 г.
Софийски районен съд, 167 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.П.“ ЕООД, ЕИК *******,
на основание чл. 78 ГПК сумата от 610.00
лв. (шестстотин и
десет лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.