Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 69
гр.
Горна Оряховица, 11.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГОРНООРЯХОВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, 8-ми състав, в публичното заседание на единадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ТРИФОН
СЛАВКОВ
при секретаря СИЛВИЯ ДИМИТРОВА, като разгледа гр.д. № 29 по описа на ГОРС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК
вр. 240, вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД, чл. чл. 92, чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът основава исковите си
претенции на твърдения, че между трето за делото лице – кредитодател /Вива
кредит ООД/ и ответника е сключен договор за паричен заем № 5384955 / 21.09.2017г., по силата на
който на последния е предоставен паричен заем в размер на 600 лв.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора страните се съгласили с отпускането на сумата
ответницата да рефинансира предишен паричен заем № 5384392/18.09.2017 г. в
размер на 348, 35 лв., а остатъкът от 251,65 лв. ѝ бил изплатен. Приложен
е РКО № 25/21.09.2017 г. за изплащане на заемната сума от 251,65 лв. Посочва,
че заемателят се съгласил да върне сумата от общо 931, 70 лв., ведно с
договорна лихва на 7 месечни погасителни вноски, всяка от по 133, 10 лв. Сочи,
че на основание рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
01.12.2016 г. и Приложение № 1 към него от 02.05.2018 г. е сключил договор с
„Вива кредит” ООД, с който вземането по паричния заем му било прехвърлено на
основание чл. 99 ЗЗД. С предявяване на исковата молба е направил искане
уведомлението за цесията да бъде връчено на ответника с преписа от исковата
молба и доказателствата. Посочва, че по договора за паричен заем ответникът не
е извършвал плащания. Счита, че ответникът му дължи към настоящия момент
следните суми: главница в размер на 600 лв., договорна лихва в размер на 83,27
лв. за периода 21.10.2017 г. до 19.04. 2018 г.; сумата от 248,43 лв. такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем; сумата от
248,43 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение; сумата от 245
лв. такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение; сумата от 55,26
лв. мораторна лихва от 22. 10. 2017 г. – датата на последната погасителна
вноска на паричния заем до 20.09.2018 г. датата на подаване на заявлението,
ведно със законната лихва върху
главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане.
Сочи, че за процесните суми се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
1936/2018г. на ГОРС, която е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК,
в резултат на което и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК предявява установителен
иск за вземанията на дружеството. Претендира присъждане на сторените разноски в
исковото и заповедното производство, включително и за юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът, чрез назначения му особен представител е подал отговор на исковата
молба. Особеният представител счита искът за недопустим поради неуведомяване на
длъжника за извършената цесия. На следващо място оспорва иска изцяло, като моли
от съда да бъде отхвърлен. Оспорва договора за паричен заем, като счита, че е
сключен в противоречие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и
Закона за защита на потребителите. Счита, че в разрез с чл. 11, ал. 1, т.11 и т.
12 ЗПК заемодателят не е предоставил информация на потребителя за
икономическите последици от договора, че в същият липсва разбивка за
съдържанието на всяка погасителна вноска. Оспорва извършеното прихващане на
заемната сума с предишно задължение на ответницата, поради което счита, че
стойността на заема възлиза само на сумата от 251, 65 лв. Счита за нищожни
клаузите за неустойка, експресно разглеждане на кредита и събиране на
вземането. Изложени са подробни мотиви за това и е цитирана съдебна практика. Поради
изложеното иска от съда да отхвърли предявените обективно съединени
установителни искове.
По делото с определение от
01.11.2019 г. е привлечено на основание чл. 226, ал. 2 от ГПК трето лице –
помагач на страната на ищеца, в качеството му на приобритател на спортното
право, а именно дружество „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД,
ЕИК203670940.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и
след оценка на събраните по делото доказателства намира следното:
Съдът счита, че искът е допустим, а възражението
на особения представител за недопустимост на иска, поради несъобщаване за
прехвърляне на вземането на длъжника, нито към момента на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито към датата на исковата
молба, за неоснователно. Основанията за това са следните: договорът поражда
задължение за връщане на взетата в заем сума. Вземанията по договора са
прехвърлени на ищеца, видно от представения рамков договор за прехвърляне на
парични задължения сключен между „Вива Кредит“ ООД и „ Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД от 01.12.2016 г. и Приложение № 1/02.05.2018 г. към
същия /лист14 до 20/, и той има качеството на кредитор по тях. Налице е
упълномощаване на ищеца да уведоми длъжника за цесията от името на цедента.
Правно значение има съобщаването на цесията с връчването на исковата молба с
приложенията на ответника. В този смисъл е практиката на ВКС: Решение № 3 от
16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС, Решение № 78 от
09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ІІ т. о, според която поради
отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва
да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В случая следва да бъде взет предвид настъпилия в хода на делото факт на
връчване на книжата, с оглед на който вземанията са преминали в патримониума на
цесионера.
На следващо място връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Това, според
настоящия състав, се отнася и до уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и то поражда последиците
по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице практика на ВКС /решение №
148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., решение №
25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др. /, приложими
в случая по аналогия, в която се застъпва най-общо становището, че кредиторът,
ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на своите изявления
на длъжника, включително и чрез нотариална покана, и той ще е редовно
осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД
вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК -
отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК
се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е. и
без да е необходимо назначаване на особен
представител в нотариалното производство.
Поради това, щом в исковата молба е
обективирано изявление на кредитора-ищец, че уведомява от името на праводателя
си – цедент, първоначален кредитор по договора за заем, прехвърлянето на
вземането му и самото уведомление е приложено към нея /лист 21/, връчването на особения представител представлява надлежно
уведомяване на длъжника-ответник. Следователно, налице е валидна цесия, която е
съобщена на длъжника и е породила спрямо него правни последици.
Прехвърлянето има действие за длъжника
съобразно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД и възражението на особения представител на ответника е
неоснователно.
Съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
При извършената служебна проверка съдът
намира, че процесният договор съдържа множество неравноправни клаузи и такива
нарушаващи потребителското законодателство, които клаузи са недействителни и
водят до недействителност на целия договор.
В договора за заем е предвидено, че
заемателят има задължение след усвояването на сумата да представи обезпечение -
или поръчител с висок доход и добра кредитна история или банкова гаранция. При
неизпълнение на това задължение заемателят заплаща неустойка.
Уговореното плащане не представлява
неустойка, тъй като същото няма присъщите на неустойката обезщетителна и
обезпечителна функции. Същата се дължи при неизпълнение на акцесорно
задължение, като плащането ѝ е разсрочено заедно с погасителните вноски.
Съгласно чл. 71 от Закона
за задълженията и договорите "Изпълнението на срочното
задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е
станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“, т. е.
непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани
от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и разсрочва
заплащането ѝ заедно с периодичните вноски. Това е индикация, че нито
една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя
обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставено
обезпечение (чл. 71 ЗЗД).
Съдът е длъжен да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД),
като счита, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се
заплати допълнителна сума некоректно наречена "неустойка". За
намерението на страните може да се съди и от други обстоятелства. Ако
кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би могъл да отложи
даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е обичайната
практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо място, ако
заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по-изгодни
условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружеството. Съдът
приема, че волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се
заплати т. нар. "неустойка", която в случая има чисто възнаградителна
функция, но заблуждаващо е наречена "неустойка", за да се оправдае
изключването ѝ от годишния процент на разходите.
Дори и хипотетично да се приеме, че
страните са допускали и възможността исканите обезпечения да се предоставят и
тогава "неустойката" да не се дължи, то това плащане отново не е
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е
така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение,
които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл. 71 от Закона
за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на действието
на договора), а напротив, договорът продължава да се изпълнява по първоначално
заложения погасителен план, но при по-висока цена.
Изложеното дава основание съдът да счита,
че договорената неустойка представлява възнаграждение дължимо под условие (ако
не се предостави обезпечение) и за това размерът ѝ следва да бъде включен
в годишния процент на разходите /ГПР/, като така се стига до драстично
нарушение на ограничението на ГПР предвидено чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва. За това уговорената "неустойка" противоречи на закона.
Всички клаузи за плащания, различни от
законната лихва и настъпващи при забава са недействителни, тъй като
противоречат на чл. 33 от ЗПК,
съгласно която норма при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неизплатената част и размерът на тази лихва не може да надхвърля
законната.
Всички такси, които не са пряко и изрично
посочени в договора, а са посочени в тарифата на "Вива Кредит" ООД
пряко противоречат на чл. 10, ал. 2 от ЗПК съгласно който: „Кредиторът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или
други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит.“
Съдът намира, че посочения в договора
годишен процент на разходите не съответства на реалния такъв, който би се
получил, ако всички възнаградителни плащания се включат в него. При изплащане
на кредит от 600 лева на 7 месечни вноски всяка с размер от 283,50 лева
(каквито са параметрите на процесния договор съобразно „Тарифата на Вива кредит“
ООД относима към договори за паричен заем „ Вивакредит сега 14 и 30“ или
„Вивакредит план““ /лист 11-13/) се получава оскъпяване за месечен период от
17, 60%, което се равнява на годишен процент на разходите с размер над 213%
(изчисленията са на съда, направени съгласно формулата в Приложение №1, към чл.
19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит и калкулаторът посочен в http://www.bnb.bg/AboutUs/AULegalFramework/AUNationalLegalFramework/AULFSearch/index.htm). Дори и без да се включи в ГПР неустойката
за непредоставяне на обезпечение и месечната вноска е 247,14 лева, разходите по
кредита за месечен период са над 11%, съответно ГПР е над 132%. Посочения в
договора ГПР от 49, 47% очевидно не отговаря на реалния размер на ГПР, който би
се получил ако всички възнаградителни плащания бяха включени при изчисляването
му. Това е нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, който изисква коректно да бъде посочен размера на ГПР в
договора. Съгласно чл. 22 от ЗПК
нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 10 прави договорът за кредит изцяло
недействителен.
В чл. 23 от ЗПК
е предвидено, че: "Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. " Ето защо съдът намира, че
ответникът дължи връщане само на чистия размер на предоставената сума без
никакви други лихви, такси, възнаграждения или неустойки.
Видно от приетата по делото съдебно
счетоводна експертиза е, че ответникът не е погасил нито едно свое задължение по
договора за заем. Вещото лице е установило, че с разходен касов ордер от
21.09.2017 г. на ответника е предадена в брой сумата от 251,65 лв. За остатъка
до целия претендиран размер на главницата от 600 лв. ищцовото дружество не е
представило доказателства, от които да се доказва, че сумата се дължи или че е
реално предадена. Преходните правоотношение между страните не предмет на
настоящото дело, поради което искането на ищеца за заплащане на главница е
частично основателно до заплатената с РКО в брой сума от 251,65 лв. като за остатъка
следва да се отхвърли, като неоснователен и недоказан.
Всички останали претенции за суми по договор
за паричен заем № 5384955/21.09.2017 г. са неоснователни и следва да се отхвърлят поради
недействителността на този договор.
По разноските:
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК съдът, който разглежда
иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство,
В заповедното производство е издадена
заповед за изпълнение за сума в общ размер 1231,96 лева, а общият размер на
дълга, който се установява е 251,65 лева. Предвид частичната основателност на
претенцията направените разноски в заповедното производство от 229,61 лева
следва да се присъдят съразмерно на уважената част от иска в размер на 46,90
лева. В настоящото производство ищецът се представлява от юрисконсулт, за което
съдът му определя възнаграждение в размер на 150 лева, за възнаграждение на
особения представител назначен на ответника са заплатени 500 лв., заплатена е
държавна такса в размер на 25 лв., както и депозит за вещо лице в размер на 150
лв., като общия размер на разноските му в исковото производство е сумата 825
лева, от които следва да му се присъдят 168,09 лева съразмерно на уважената
част от исковете.
Мотивиран така съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че съществува
вземането на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление гр. София срещу З.З.М., ЕГН **********, с
наст. адрес в гр. Г. О. за заплащане на сумата 251,65 лева представляваща
главница по договор за паричен заем № 5384955 от 21.09.2017 г. сключен между З.З.М.
и "Вива Кредит" ООД, ЕИК *********, което вземане на 02.05.2018 г. е
било прехвърлено на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД
по договор за цесия /Приложение № 1 към рамков договор за цесия от 01.12.2016
г./, със законната лихва върху тази сума от 27.09.2018 г. до окончателното
изплащане, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 2334/01.10.2018 г. по ч. г. д. № 1936/2018 г. по описа на Районен
съд – Горна Оряховица, като ОТХВЪРЛЯ исковете за главница над 251,65 лева до целия
предявения размер от 600 лева, за сумата 83,27 лева договорна лихва за периода
21.10.2017г. до 19.04.2018; за сумата 248,43 лева такса за експресно
разглеждане и отпускане на кредит; за сумата 248,43 лева представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение за периода 25.09.2017 г. до 19. 04.
2018 г.; за сумата от 245 лв. представляваща такса за събиране на вземането; за
сумата от 55,26 лева представляваща мораторна лихва за забава за периода
22.10.2017 г. до 20.09.2018 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА З.З.М., ЕГН **********, с наст.
адрес *** да заплати на "Агенция за контрол на просрочени задължения"
ЕООД, ЕИК ********* разноски по ч. г. д. № 1936/2018 г. на ГОРС в размер на 46,90
лева, както и разноски по настоящото дело в размер на 168,09 лева.
Препис от
решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно гражданско дело №
1936/2018 г. по описа на ГОРС.
Решението
е постановено при участие на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК
*********, в качеството му на трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Окръжен съд Велико Търново в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: