РЕШЕНИЕ №
16.04.2018
г., гр. Пазарджик
ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХVІ граждански състав,
в открито заседание на девети март две хиляди и седемнадесета година в следния
състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
СЕКРЕТАР: Росица Димитрова
разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 2908 по описа на съда за 2017 г.
Делото е образувано по иск, предявен от Г.С.К. срещу В.М.П.,***, за установяване по реда на чл. 422 от ГПК, че ответникът дължи на ищеца сумата 23 887 лв. главница по договор за паричен заем от 15.02.2016 г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Твърди се, че задължението произтича от договор за заем на обща сума 26 887 лв., от които обаче ответникът е върнал 3 000 лв.
Правното основание на иска е чл. 240 от ЗЗД.
Постъпил е отговор от ответника, който оспорва иска, като заявява, че писменият договор за заем е неистински – не е подписан от ответника. Прави се искане за откриване на производство по оспорването на истинността на договора за заем и за задължаване на ищеца да представи оригинала.
С
допълнителна молба ищецът пояснява, че част от сумата – 20 000 лв., била
дадена в заем по договор, сключен през 2012 г. След две промени на датата на
падежа с анекси към договора страните се уговорили да новират задължението,
като допълнително бъде отпусната сумата 6 887 лв., и така се стигнало до
сключването на процесния договор за заем.
В открито заседание страните поддържат становищата
си, като ответната страна счита, че не следва да се вземат предвид допълнително
изложените твърдения за предходни договори, тъй като тези твърдения не са
въведени с исковата молба и със заявлението за издаване на заповед.
По нововъведените твърдения за предходен
договор съдът намира, че те представляват поясняване и допълване на исковата
молба по смисъла на чл. 143 от ГПК и са
направени в срок – в първото съдебно заседание, непосредствено след отговора, с
който ответникът е заявил, че оспорва твърденията в исковата молба; до този
момент не е било ясно дали ответникът ще признае получаването на сумата и дали
ще бъде необходимо да се конкретизират и доказват всички изложени в исковата
молба факти.
В писмената защита освен вече описаните
доводи ответната страна сочи, че не е доказано реално предаване на заемната
сума – то се опровергава от изявлението на ищеца, който твърди предаване на
сума на друго основание – друг договор, и поради тази причина фактическият
състав на сделката не е осъществен, тъй като договорът за заем е реален и
изисква предаване на сумата, за да възникнат права и задължения по него.
В отговор на това ищецът също в писмена
защита сочи, че дори съдът да приеме, че са налице две отделни сделки, и няма
новация, искът ще следва да се уважи поне за сумата 6 877 лв. Според ищеца
обаче все пак решението следва да уважи иска в пълния му размер, тъй като
решението по един съдебен процес не следва да поражда друг.
По делото се установява
следното от фактическа страна:
На 15.02.2016 г. от двете страни
страните бил съставен и подписан писмен договор за паричен заем, в който било
уговорено, че заемодателят – ищецът дава на заемателя сумата 26 887 лв., а
заемателят се задължава да я върне, без да плаща възнаграждение на заемодателя,
„предаването на заемната сума е извършено по следния начин – в брой на ръка“, и
връщането следва да стане до 15.02.2017 г. Установява се след почеркова
експертиза в производство по чл. 193 от ГПК, че подписът на ответника под
договора е положен от него, въпреки оспорването от негова страна.
Преди това, на 03.10.2012 г.
между същите страни бил сключен договор с напълно аналогичен текст, с падеж
31.05.2013 г. и за сумата 20 000 лв. С два последващи анекса падежът на
задължението за връщане бил изменен първо на 31.05.2014 г., а по-късно – на
31.05.2015 г. Няма доказателства за връщането на сумата по този договор на
падежа или по-късно.
Изразът „предаването на заемната
сума е извършено (…) в брой“ представлява недвусмислено изявление на страните –
в частност на ответника – равностойно на разписка, доказващо, че сумата
наистина е получена към момента на съставянето на писмения текст.
Изявлението на ищеца, че в действителност част от нея е предадена в изпълнение на
друг договор – този от 2012 г. – не опровергава удостовереното, а само
доуточнява начина на нейното предаване и не е основание искът да бъде отхвърлен
поради непредаване на сумата. Това е така не защото решението по един иск не
следва да води до предявяване на друг, макар че наистина, както сочи и ищецът,
да се приеме, че договорът от 2016 г. за размера до 20 000 лв. не представлява
новация на задължението по предходния договор, би означавало да се окаже, че и
задължението по предходния договор не е погасено нито чрез плащане, нито по
давност. Според този състав обстоятелството, че в договора от 2016 г. не се
споменава за договора от 2012 г. и не се уточнява изрично, че страните имат
волята да се погаси задължението по този по-ранен договор и то да се замести с
друго, не е пречка да се приеме, че волята им е била именно такава. Твърденията
на ищеца за момента на предаването на сумата 20 000 лв. представляват не
просто признание, че тя не е предавана въпреки писмено удостовереното, а са
обвързани неразделно с твърдението, че тя е предадена през 2012 г. и в частта
за тази сума договорът представлява новация на старото задължение. Не е
възможно да се приеме откъснато за вярна само първата част от твърдението - че
през 2016 г. не са давани пари в брой, - като в същото време се отхвърли
втората част. Единствените възможности са или да се смята, че сумата наистина е
предадена през 2012 г. и страните са постигнали уговорка за новация на старото
задължение, или в противен случай - че "признанието" на ищеца в
цялост не отговаря на истината и следователно по договора от 2016 г. реално в
брой е предадена сумата 26 887 лв., както е и удостоверено в него. Ако обаче
ищецът наистина беше дал в брой цялата сума през 2016 г., той не би имал
интерес да твърди, че го е направил през 2012 г. и че е имало уговорка за
новация. Поради всичко това остава да се приеме за вярно изложеното от него и
да се стигне от правна страна до извода, че договорът от 2016 г. не е с
незавършен фактически състав, а за размера до 20 000 лв. представлява новация
на предходно валидно задължение и поражда задължение за връщането на цялата
сума от 26 887 лв., от които ищецът признава връщането на 3 000 лв., а разликата остава дължима и за
нея искът следва да се уважи.
Съществуването на Закона за
ограничаване на плащанията в брой, който забранява плащания над определена сума
да се правят в брой, а само по банков път, и предвижда глоби за нарушаване на
това задължение, по никакъв начин не означава, че плащане в брой, макар и в
нарушение на този закон, е невъзможно и не е било извършено, нито пък задължава
съда и страните да го смятат за недействително и неизвършено.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
Признава за установено, че
ответникът В.М.П., ЕГН **********,***, дължи на ищеца Г.С.К., ЕГН **********,***,
сумите по заповед за изпълнение № 1320/15.06.2017 г., издадена по ч.гр.д. 2153/2017
г. на Пазарджишкия районен съд, както следва: 23 887 лв. главница по задължение по договор за паричен заем
от 15.02.2016 г., преуреждащ отношенията по договор за паричен заем от
03.10.2012 г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 12.06.2016 г., до окончателното изплащане на
главницата.
Осъжда В.М.П. да заплати на Г.С.К.
сумата 1077,74 лв., представляваща разноски по заповедното производство.
Осъжда В.М.П. да заплати на Г.С.К.
сумата 1578,73 лв., представляваща разноски по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване
пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: