№ 1551
гр. София, 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Борисова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100510136 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.06.2022 г. по гр.д. № 13829/22 г., СРС, ГО, 46 с-в е
отхвърлил предявените искове от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „****“, бул. „****“ № **** срещу В. Б.
П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „****“, бл. ****, с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, във
вр. чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК, за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца: сума в общ размер на 924.32 лв.,
от които: главница в размер на 460,40 лв., договорно възнаграждение в
размер на 48,24 лв., възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на
123,99 лв. и възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 291,69 лв.,
представляващи неизплатени задължения по Договор за потребителски
кредит № 30039440977, ведно със законната лихва от дата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането, по отношение на които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 62859/2020 г. на
СРС. Осъдил е „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „****“, бул. „****“ № **** , да заплати на
1
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на В. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж.к. „****“, бл. ****, съдебно деловодни разноски в размер на 150 лева за
ч.гр.д. № 62859/2020 г. на СРС.
Решението само в частта, в която съдът е отхвърлил иска на „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„****“, бул. „****“ № **** срещу В. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. „****“, бл. **** на договорно възнаграждение в размер на
48,24 лв. е обжалвано с въззивна жалба на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „****“, бул. „****“ № ****,
чрез пълномощника юрисконсулт Г.П. с мотиви, изложени в нея. Счита за
неправилно заключението на съда, че ДПК е недействителен, поради
противоречие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във връзка с чл.22 от
ЗПК. Твърди се, че ДПК е действителен, в него са описани всички параметри,
задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език, посочена
е методиката на формирания ГПР. Сочи се, че в закона няма изискване в ДПК
да е посочено как се формира ГЛП, а по отношение на ГПР ОУ към
процесния договор препращат към Приложение № 1 от ЗПК-чл.5.2 от ОУ.
Видно е, че ДПК отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.9 а т.10 и сл.
ЗПК. Сочи за неправилно заключението на съда, че в процесния договор не е
посочен реалният ГПР, което води до нарушение на разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.9 от ЗПК. Предоставянето на допълнителни услуги не е задължително
за отпускането на кредита. Закупуването на допълнителни услуги е по избор
на потребителя и зависи от неговата вола. В обхвата на общите разходи по
кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат
разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на
такива допълнителни услуги е задължително условие за получаването на
потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия. В
процесния ДПК е изрично посочено, че изборът и закупуването на пакет от
допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на
потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия.
Ето защо моли съда да отмени процесното решение в обжалваната част
и вместо него да постанови друго, с което да се признае съществуването на
врземане в полза на „П.К.Б.“ ЕООД срещу длъжника В. П. относно договорно
2
възнаграждение в размер на 48,24 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за изплащане на вземането. Не претендира разноски.
Въззиваемият В. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „****“,
бл. **** оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Не претендира
разноки.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявени са искове с по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с правно основание
чл.79 ЗЗД вр с чл.9 и сл. от ЗПК, във врз с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1
ЗЗД от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК **** срещу В. Б. П., ЕГН ********** за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сума в общ размер на 924.32 лв., от които:
главница в размер на 460.40 лв., договорно възнаграждение в размер на 48.24
лв., възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 123.99 лв. и
възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 291.69 лв.,
представляващи неизплатени задължения по Договор за потребителски
кредит № 30039440977, ведно със законната лихва от дата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането, по отношение на които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 62859/2020 г. на
СРС.
Ответникът е подал писмен отговор, в който е оспорил предявените
искове по основание.
Съдът констатира следното:
3
По делото е безспорно, че между В. Б. П. и „П.К.Б.“ ЕООД е сключен
договор за потребителски кредит/ДПК/ „Профи кредит стандарт” №
30039440977 от 16.09.2019 г., по силата на който ищцовото дружество е
предоставило на ответника потребителски кредит в размер на 1000 лева за
срок от 14 месеца, при размер на месечната вноска 101.73 лева, ГПР от 48.26
% и възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 41.00 %, лихвен
процент на ден 0,11 %, възнаграждение за закупена допълнителна услуга
Флекси 700 лева и възнаграждение за допълнителна услуга Фаст 300 лева,
като общият размер на вноската е 185.06 лева, от които 83.30 лева - размер на
вноска по закупени допълнителни услуги, а общото задължение 2220.75 лева.
Приложени са обши условия към договора, погасителен план и стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити. От представен документ за кредитен превод се установява, че на
16.09.2019 г. ищецът е превел по микросметка в Изипей на В. Б. П. сума в
размер на 1000 лева. Крайният срок на договора е настъпил на 10.09.2020 г. и
всички вземания по него са изискуеми. Съгласно представения договор за
потребителски кредит и общите условия към него, страните са уговорили
предоставянето на пакет от допълнителни услуги от кредитора Фаст -
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит /т. 15.1 от
ОУ/ и пакет от допълнителни услуги- Флекси- право на промяна на
погасителния план при специфични условия/т. 15.2 от ОУ/. Безспорно е още,
че В. П. е заплатил на ищеца по ДПК сума в размер на 1392,12 лв.
От правна страна:
Договорът за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга
по смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на Закона за защита
на потребителите. Въззивното дружество представлява финансова
институция, която по смисъла на чл.3 от ЗКИ е регистрирана с основна
дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Съгласно легалното
определение в чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
4
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4
от ДР на ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити.
В процесния договор за кредит е договорена и възнаградителна лихва в
полза на кредитора в размер на от 41,17 % от стойността на заема. Във връзка
с развитите доводи във въззивната жалба, а и служебно съдът дължи проверка
на валидността на уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва
от 41,17 %. Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК
на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на
неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът
следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите
нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази
проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения,
нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при
констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да
зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение №
125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В
горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята
на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора,
което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното
лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза,
5
предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на
законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна
уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери
съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно
към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели
да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на
твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който
е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение,
което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки),
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 41, 17 % е над четири
пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на
договора е в размер на 10,02 %, и през годините не е отбелязал повишаване, а
6
спад до 10,00 % понастоящем. С така уговореното възнаграждение, което се
явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база,
се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат
страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил
на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „П.К.Б." ЕООД като
търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен
чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.
16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република ****. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 41,17 %, съдът намира за противоречащ на
добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата от договора, в която е посочен годишен
лихвен процент от 41,17 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД и договорното възнаграждение от 48,24 лв. не се дължи.
На основание чл.271, ал.1, пр. I ГПК първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
В необжалваната, същото е влязло в сила.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.06.2022 г. по гр.д. № 13829/2022г. на
СРС, ГО, 46 с-в в частта, в която съдът е отхвърлил предявения от „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК **** иск за признаване за установено по реда на чл. 422 от ГПК,
7
че В. Б. П., ЕГН ********** дължи на ищеца сумата от 48,24 лв.,
представляваща договорно възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8