№ 3454
гр. София, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа М.а-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа М.а-Тонева Въззивно гражданско дело
№ 20211100513253 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20260917 от 25.11.2020 г. по гр.д. № 57646/2019 г.
Софийски районен съд, 128 състав осъдил „Б.“ ЕООД,
ЕИК ****, представлявано от В.И.К., и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****,
представлявано от В.И.К. и О.М.Т., да заплатят солидарно на Г. М. Ц., ЕГН
**********, сумата от 5 623.20 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорни задължения по чл. 5 и чл. 6 от предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.10.2017 г., като
отхвърлил иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер
от 14 307.09 лв. поради погасяване на задължението на ответниците чрез
прихващането му с насрещно дължимата сума от 8 683.89 лв. от Г. М. Ц. на
„Б.Г.“ ООД, представляваща лихва за периода от 27.10.2017 г. до 27.10.2019 г.
за забавено плащане на втората вноска от продажната цена на обещания
недвижим имот по предварителния договор от 16.10.2017 г. в размер на 37
000 евро, съобразно уговореното между страните в анекс № 1/29.11.2017 г.
към предварителния договор от 16.10.2017 г. и споразумение между страните
от 29.11.2017 г. към предварителния договор от 16.10.2017 г. На основание
1
чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от
696.57 лв. – разноски по делото съразмерно с уважената част от иска.
С решение № 20017451 от 20.01.2021 г., постановено по същото дело по
реда на чл. 247 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
решение № 20260917/25.11.2020 г., като в диспозитива на същото след текста
„ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ЕИК ****, представлявано от В.И.К., и „Б.Г.“ ООД,
ЕИК ****, представлявано от В.И.К. и О.М.Т., да заплатят солидарно на Г. М.
Ц., ЕГН **********, сумата от 5 623.20 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорни задължения по чл. 5 и чл. 6 от предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.10.2017 г.“, се добави и
чете „ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 09.10.2019
г., до окончателното плащане на дължимото“.
С решение № 20038730 от 10.02.2021 г., постановено по същото дело по
реда на чл. 250 ГПК, е оставено без уважение искането на „Б.“ ЕООД,
ЕИК ****, и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, за допълване на решение №
20260917/25.11.2020 г. чрез произнасяне по възражението им за прихващане
за период и размер, различен от първоначално заявения и приет за
разглеждане от съда.
С определение № 20038694 от 10.02.2021 г., постановено по същото
дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ответниците
„Б.“ ЕООД, ЕИК ****, и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, с която се иска изменение на
постановеното по делото решение № 20260917/25.11.2020 г. по отношение на
разноските, извършени от тях в производството.
С определение № 20134785 от 08.06.2021 г., постановено по същото
дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ищеца Г. М.
Ц., ЕГН ********** (съдържаща се във въззивната му жалба), с която се иска
изменение на постановеното по делото решение № 20260917/25.11.2020 г. по
отношение на разноските, извършени и присъдени в негова полза.
Срещу основното решение № 20260917 от 25.11.2020 г. са подадени
въззивни жалби от двете страни.
Ищецът Г. М. Ц. обжалва решението в частта, с която искът с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 5 623.20 лв. до
пълния му предявен размер от 14 307.09 лв., с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
2
съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът неправилно приел за
основателно и доказано възражение за прихващане с насрещно вземане на
ответника „Б.Г.“ ООД за лихва върху част от продажната цена в размер на
8 683.89 лв., в резултат на което отхвърлил частично иска като погасен чрез
прихващане. На първо място, районният съд неправилно приел за валидно
заявено възражението на този ответник, който съгласно вписването в
ТРРЮЛНЦ се представлявал само заедно от двамата управители, а
процесуалният представител адв. А. била упълномощена само от единия
управител – В.К.. Така съдът недопустимо се произнесъл по възражение за
прихващане с насрещно вземане на ответник, каквото този ответник не заявил
по предвидения в закона ред. На следващо място, доколкото възражението за
прихващане имало за предмет спорно вземане, същото следвало да бъде
доказано при условията на пълно и главно доказване, а съдът следвало да
обсъди всички релевантни доводи на страните относно неговото
съществуване и изискуемост. В нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236,
ал. 2 ГПК съдът не обсъдил в мотивите си нито един от заявените от ищеца
доводи, нито обсъдил всички събрани по делото доказателства в тази връзка.
Изводите на съда за основателност на възражението за прихващане били
необосновани – от една страна приел, че със споразумението от 20.05.2019 г.,
сключено между ищеца и „Б.“ ЕООД, е променен падежът на всички
уговорени плащания, представляващи остатък от продажната цена на имота,
като изискуемостта им настъпва едновременно с прехвърляне на
собствеността по нотариален ред, а от друга страна приел, че от 10.07.2019 г.
за ищеца е започнал да тече 3-дневният срок за плащане на вноската от 37 000
евро. Същевременно правилно и в съответствие с доказателствата приел, че и
към датата на последното по делото заседание ответниците са в забава по
отношение на задължението си за прехвърляне на собствеността. След като и
според съда продажната цена се е дължала при сключване на окончателния
договор, неясно как, при безспорно установеното, че същият не е сключен
поради забава на ответниците, съдът стигнал до извода за виновна забава на
ищеца, за настъпил падеж на лихвоносното вземане и съответно - за
основателност на възражението за прихващане. Освен това, преди настъпване
на падежа на втората вноска в размер на 5 661 евро (преди промяната на
падежа със споразумението от 20.05.2019 г.) ответниците вече били
реализирали забава с повече от 90 дни в изпълнението на собствените си
3
задължения, поради което и с оглед установената фактология по делото за
противоречия между законните представители на двете дружества на страната
на продавача-изпълнител и обоснованите съмнения у купувача, че договорът
може да не бъде изпълнен, същият упражнил право на задържане на
дължимата от него вноска, на което право изрично се позовал и в отправената
до ответниците нотариална покана за сключване на окончателен договор.
Съдът не взел предвид установеното по делото, че в хода на подготовката за
сключване на окончателен договор, за което ищецът поканил ответниците на
28.06.2019 г., преди снабдяване на сградата с разрешение за ползване, вместо
да сключи окончателен договор и да приеме предложеното му от ищеца
плащане на цялата продажна цена, с което би се преустановило и
начисляването на уговорената лихва, ответникът „Б.Г.“ ООД не се явил, а
ответникът „Б.“ ЕООД отказал да прехвърли собствеността, отправил
едностранно изявление за разваляне на предварителния договор и върнал част
от платената от ищеца цена, като задържал начислена по негово усмотрение
неустойка, чиято дължимост, макар и спорна, не била предмет на настоящото
производство. Същото било положението и при отправената от ищеца втора
покана. Следователно към датата на издаване на разрешението за ползване
ищецът не бил и не можел да бъде в забава за плащане на каквато и да било
част от продажната цена, доколкото такава дължал само при прехвърляне на
собствеността, а не по-рано. При условие че прехвърляне на собствеността му
било отказано както преди снабдяване на сградата с разрешение за ползване,
така и след това, то към този момент липсвало и основание за плащане на
продажната цена, съответно и на акцесорни към нея вземания. Ответниците
изпаднали в забава още на 02.01.2019 г., продължаваща относно
задължението по чл. 6 и към приключване на устните състезания в първата
инстанция, като и към двата момента ищецът нямал каквото и да било
задължение за плащане на продажната цена с настъпил падеж. Уговорената
лихва не била такава за забава, както неправилно приел районният съд, а
възнаградителна от 6 % годишно. Предвид уговорената с предварителния
договор крайна дата за издаване на разрешение за ползване и сключване на
окончателен договор – 01.01.2019 г., с претендираната с възражението за
прихващане лихва ответниците недобросъвестно се позовавали на
собствената си забава, за да начисляват в своя полза лихва върху продажна
цена, която отказват да получат като резултат от отказа си да сключат
4
окончателен договор. Не били налице изискуемите от чл. 103 ЗЗД
предпоставки, тъй като вземането – предмет на възражението за прихващане
не било изискуемо и като такова било неоснователно. Моли съда да отмени
основното първоинстанционно решение в отхвърлителната му част и вместо
това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство
представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от
29.05.2024 г.
Ответниците „Б.“ ЕООД, ЕИК ****, представлявано от управителя
В.И.К., и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, представлявано от управителя В.И.К.
съвместно с назначения от съда особен представител адв. Д. И. от САК
обжалват основното първоинстанционно решение в частта, с която искът е
уважен, с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност.
Решението било недопустимо като постановено по непредявен иск – ищецът
обосновал претенцията си с чл. 18 от договора и посочените в него условия, а
съдът уважил претенция за неустойка на основание чл. 5 и чл. 6 от договора, в
които клаузи не се съдържала уговорка за неустойка. В нарушение на
съдопроизводствените правила съдът не се произнесъл по релевираните от
ответниците с отговора на исковата молба възражения. Неустойка по
прекратен договор не се дължала съгласно разясненията, дадени с ТР 7/13 на
ОСГТК на ВКС. Съдът не обсъдил представените от ответниците
доказателства във връзка с това възражение, а от тях се установявало
развалянето на договора поради виновното неизпълнение на ищеца-купувач.
Сключването на окончателен договор било свързано с достигане на степента
на завършеност на обекта – предмет на предварителния договор, посочена в
чл. 5 и чл. 6 и заплащане на 100 % от продажната цена, а не с акт 16, както
твърдял ищецът. Задължението на „ответника“ да прехвърли собствеността
възниквало след изпълнение на задължението на ищеца да заплати изцяло
продажната цена. Ищецът не бил заплатил към 01.01.2019 г. 100 % от цената,
за да възникне за него правото за сключване на окончателен договор. Като
условие за сключване на окончателен договор страните уговорили и в 10-
дневен срок преди датата за сключването му да посочат нотариус. Това
условие също не било спазено от ищеца. Ищецът със свои действия
допринесъл за забавата, което се установило от събраните гласни
доказателства. Степента на завършеност на всички обекти в сградата към
5
01.01.2019 г. била такава, каквато била описана в процесния договор, с
изключение на апартамент Б4. Продавачът-изпълнител бил в невъзможност
да доведе до степен на завършеност апартамент Б4, защото дружествата-
изпълнители не били допускани в апартамента от ищеца. Това било видно и
от представения протокол от 30.11.2018 г., който не бил оспорен от ищеца.
Това от своя страна било пречка и за приемането на акт обр. 16 за цялата
сграда. Г. Ц. и чрез представлявано от него дружество „Е.П.Е.С.П.М.“ ЕООД
допринесъл за по-късното приемане на акт 16 на сградата. Срокът за
изпълнение по сключения с това дружество договор за поставяне на окачена
фасада на цялата сграда бил 15.09.2018 г., но до 01.03.2019 г. Ц. не съумял да
изпълни възложената му работа. По отношение на възражението за
прихващане се поддържа, че в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът не взел
предвид настъпилите преди устните състезания обстоятелства от значение за
спора, каквото обстоятелство според въззивниците било, че към 10.11.2020 г.
(датата на даване на ход на устните състезания в първата инстанция) размерът
на насрещното вземане по възражението за прихващане бил 6 660 евро. Към
постановяване на решението СРС взел предвид сумата, посочена в отговора
на исковата молба за периода 27.10.2017 г. – 27.10.2019 г. – левовата
равностойност на 4 400 евро, а не размера на дължимата лихва към датата на
приключване на съдебното дирене. Поради това молят съда да отмени
основното решение в обжалваната осъдителна част и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск, като евентуално се
поддържа искане съдът да вземе предвид направеното възражение за
прихващане в дължимия размер на лихвата към датата на постановяване на
съдебния акт.
Въззивникът „Б.“ ЕООД претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в
писмена защита от 28.05.2024 г.
Въззивникът „Б.Г.“ ООД излага съображения в писмена защита от
29.05.2024 г., изходяща от управителя К. и особения представител.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва
въззивната жалба на насрещната страна срещу основното решение по
подробно изложени съображения.
6
От ответниците „Б.“ ЕООД и „Б.Г.“ ООД е подадена и въззивна жалба
срещу постановеното от СРС решение по реда на чл. 247 ГПК. Твърди се това
решение да било недопустимо и неправилно. Поправка на очевидна
фактическа грешка била допустима, когато имало несъответствие между
формираната действителна воля на решаващия орган и нейното външно
изразяване в писмения текст на акта. В случая не можело да се говори за
поправка на очевидна фактическа грешка в частта за законна лихва върху
главницата от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на
задължението, тъй като нито в доклада по делото, нито във „фактическата
част“ на решението съдът бил приел за разглеждане иск за законната лихва
върху главницата. След като такъв иск не бил приет за разглеждане,
решението за поправка на очевидна фактическа грешка било недопустимо.
При тези твърдения искат от съда да отмени решението по чл. 247 ГПК.
От ответниците „Б.“ ЕООД и „Б.Г.“ ООД е подадена и въззивна жалба
срещу постановеното от СРС решение по реда на чл. 250 ГПК. И в тази жалба
се твърди, че районният съд в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК не взел
предвид настъпилите преди устните състезания обстоятелства от значение за
спора, каквото обстоятелство според въззивниците било, че към даване на ход
на устните състезания в първата инстанция размерът на насрещното вземане
по възражението за прихващане бил 6 660 евро. Правните последици на
възражението за съдебно прихващане били аналогични на насрещния иск, тъй
като и при двата способа се формирала сила на пресъдено нещо по заявеното
спорно право. След като меродавният момент за възникването й бил денят, в
който са приключили устните състезания, това задължавало съда при
постановяване на решението си да вземе предвид всички релевантни за
спорното право факти, настъпили след предявяване на иска. Това означавало,
че съдебният акт следва да зачете и настъпилата в хода на делото изискуемост
на насрещното вземане. Поради това молят съда да отмени решението по чл.
250 ГПК и вместо това постанови друго, като възражението за прихващане
бъде с размер 6 660 евро, в левова равностойност 13 025.83 лв.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът Г. М. Ц. оспорва тези
въззивни жалби на ответниците и моли съда да потвърди решенията по чл.
247 ГПК и по чл. 250 ГПК като правилни.
От ответниците „Б.“ ЕООД и „Б.Г.“ ООД е подадена и частна жалба
7
срещу определението по чл. 248 ГПК от 10.02.2021 г., с което твърдят да било
оставено без уважение искане за допълване на основното решение в частта за
разноските на ответниците. Районният съд им бил дал изрична възможност да
представят доказателства за заплатеното адвокатско възнаграждение.
Претенцията за присъждане на разноски била предявена преди приключване
на съдебното дирене, съдът дал изрично възможност за представяне на
доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение в рамките на
деня, което указание било изпълнено. Поради това молят съда да отмени
атакуваното определение и вместо това допълни основното решение в частта
за разноските на ответниците.
Насрещната страна по частната жалба Г. М. Ц. с отговор по реда на чл.
276, ал. 1 ГПК я оспорва и моли съда да потвърди определението от
10.02.2021 г. като правилно.
От ищеца Г. М. Ц. е подадена и частна жалба срещу определението по
чл. 248 ГПК от 08.06.2021 г., с което е оставено без уважение искането му за
изменение на постановеното основно решение в частта за присъдените на
ищеца разноски. По подробно изложени съображения се поддържа, че делото
в първата инстанция било усложнено както от фактическа, така и от правна
страна, поради което неправилно районният съд приел за основателно
възражението на ответниците по чл. 78, ал. 5 ГПК, а с атакуваното
определение отказал да измени решението в частта за разноските. Моли съда
да отмени определението от 08.06.2021 г. и вместо това постанови друго, с
което да измени основното първоинстанционно решение в частта за
присъдените на ищеца разноски.
Насрещните страни по тази частна жалба - „Б.“ ЕООД и „Б.Г.“ ООД, с
отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК я оспорват и молят съда да потвърди
определението от 08.06.2021 г. като правилно.
С влязло в сила протоколно определение на въззивния съд от 11.10.2023
г. насрещна въззивна жалба вх. № 25020764/05.02.2021 г., насрещна частна
жалба вх. № 25138507/14.09.2021 г. и насрещна частна жалба вх. №
25127967/09.08.2021 г. са върнати и същите не са предмет на разглеждане във
въззивното производство.
Въззивните жалби – предмет на разглеждане са процесуално допустими
като подадени от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
8
подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което съдът следва да се
произнесе по основателността им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран със
субективно пасивно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за сумата 14 307.09 лв., представляваща неустойка за забава по чл.
18, ал. 1 от предварителен договор от 16.10.2017 г. за покупко-продажба на
недвижим имот, дължима солидарно от ответниците поради неспазване на
срока за изпълнение на задълженията им като продавач-изпълнител по чл. 5 и
чл. 6 от договора и претендирана в максималния й уговорен размер от 10 %
от платената от купувача-възложител част от продажната цена на имота към
началната дата на забавата – 02.01.2019 г.
Прието за разглеждане е релевирано от ответниците в срока по чл. 131
ГПК евентуално възражение за прихващане със сумата 4 440 евро, в левовата
им равностойност от 8 683.89 лв., представляваща годишна договорна лихва
за периода от 27.10.2017 г. до 27.10.2019 г. в размер на 6 % върху главница от
37 000 евро - втора вноска от продажната цена по предварителния договор от
16.10.2017 г. и съгласно § 1 от споразумение от 29.11.2017 г. към договора.
Обжалваното основно решение е валидно и допустимо. Доводите на
въззивниците-ответници за недопустимост на това решение като постановено
по непредявен иск са несъстоятелни. Районният съд се е произнесъл в
рамките на сезиращата го искова молба по предявените субективно пасивно
съединени искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с които е претендирана неустойка за
забава в изпълнението на задълженията на ответниците по чл. 5 и чл. 6 от
договора и уговорена в чл. 18, ал. 1 от договора. Непрецизният диспозитив на
основното решение, в което не е посочена клаузата на чл. 18, ал. 1 от
предварителния договор, а и правното основание на исковете, не може да
обуслови извод за недопустимост на това решение.
Доводите на въззивника-ищец за недопустимост на заявеното от
9
ответника „Б.Г.“ ООД възражение за прихващане поради това, че същото не е
направено заедно от двамата му законни представители, респ. от
упълномощен от двамата адвокат, въззивният съд намира за неоснователни.
Действително, съгласно вписването в ТРРЮЛНЦ по партидата на „Б.Г.“ ООД
дружеството се представлява от управителите В.И.К. и О.М.Т. само заедно.
Предвид представените от този въззивник с молба от 08.04.2022 г. съдебни
актове, видно от които с определение от 03.08.2020 г. по т.д. № 1435/2020 г.
на СГС, ТО, VІ-14 състав е спряно производството по заличаване на
вписването на О.М.Т. като управител и представляващ дружеството,
въззивният съд е назначил на този въззивник-ответник особен представител,
който заедно с управителя В.К. да представлява дружеството пред съда. С
молба от 14.11.2022 г. управителят К. съвместно с особения представител адв.
Д. И. от САК са потвърдили всички извършени от адв. Н. А. процесуални
действия от името на „Б.Г.“ ООД в първоинстанционното и във въззивното
производство, поради което действията следва да се считат за надлежно
извършени – чл. 101, ал. 2 ГПК.
С оглед оплакванията във въззивните жалби, съдът намира основното
първоинстанционно решение за частично неправилно по следните
съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и по делото се установява, че на
16.10.2017 г. между „Б.Г.“ ООД, представлявано от управителите О.М.Т. и
В.И.К., последният и като управител на „Б.“ ЕООД (собственик на парцела),
от една страна, като продавач-изпълнител, и Г. М. Ц. от друга страна, като
купувач-възложител, е сключен предварителен договор за покупко-продажба
на недвижим имот. С чл. 1 от договора продавачът-изпълнител се съгласил да
изгради и продаде, а купувачът-възложител се съгласил да купи и изплати
извършеното строителство и право на собственост на описаните в чл. 1, т. 1 и
т. 2 апартамент № Б5, находящ се в „Жилищна сграда-апартаменти, офиси,
ателиета и подземни гаражи, гр. София, м. „Манастирски ливади-запад“,
която ще се построи въз основа на одобрен архитектурен проект и
разрешение за строеж № 208/04.11.2016 г. в дворно място, подробно описано
в договора, апартаментът със застроена площ от 126.32 кв. м, с общи части, на
втори жилищен етаж, кота +5.95, състоящ се от дневна с трапезария и бокс,
две спални и две бани, и ППМ 20 с площ от 12.51 кв. м на първи подземен
гараж, кота -2.95.
10
С чл. 2 е уговорена продажна цена, включваща правото на собственост
върху обектите, ведно с припадащите се идеални части и строителството, в
размер на левовата равностойност на 131 379 евро с ДДС. С чл. 3 е уговорено,
че плащането на цената ще се извърши на вноски – първа вноска в размер на
73 151 евро в левовата им равностойност – при подписване на
предварителния договор; втора вноска в размер на 37 000 евро в левовата им
равностойност – при акт 14 за сградата; трета вноска в размер на 5 661 евро в
левовата им равностойност – при акт 15 за сградата; четвърта вноска в размер
на 15 567 евро в левовата им равностойност – при нотариалното прехвърляне
и удостоверение за ползване.
С чл. 5 страните се съгласили да сключат окончателен договор за
продажба в нотариална форма в срок до 01.01.2019 г. и при заплащане на 100
% от продажната цена. Уговорено е още, че за конкретните дата и час на
сделката в рамките на уговорения срок и нотариална кантора продавачът-
изпълнител уведомява писмено купувача-възложител не по-късно от 10
календарни дни преди сделката. С чл. 6 продавачът-изпълнител се задължил
да довърши и предаде на купувача-възложител недвижимия имот в срок до
01.01.2019 г., снабден с разрешение за ползване.
С чл. 18, ал. 1 страните уговорили, че при виновно неспазване на срока за
изпълнението по чл. 5 и чл. 6 от договора продавачът-изпълнител дължи
неустойка в размер на 0.2 % на ден, но не повече от 10 % от платената към
началната дата на забавата част от продажната цена на имота от страна на
купувача.
С чл. 19, ал. 1 от договора е уговорена неустойка при забава за плащане
до 30 дни от купувача-възложител, а в ал. 2 на чл. 19 е предвидено, че ако
забавата на купувача-възложител продължи повече от 30 дни продавачът-
изпълнител има право да развали договора по предвидения в закона ред и
след като предостави на купувача подходящ срок за изпълнение.
С анекс № 1 от 29.11.2017 г. към договора страните се съгласили, че в
раздел „Цени и разноски“, чл. 3, т. 3.1, тире второ се променя, както следва:
„Втора вноска в размер на 37 000 евро в левовата им равностойност се
заплаща в срок до три работни дни от датата на уведомяване на купувача-
възложител от продавача-изпълнител за издаването на Протокол образец №
16 за сградата“.
11
Със споразумение от 29.11.2017 г. страните се съгласили, че върху
сумата от 37 000 евро в тяхната левова равностойност продавачът-изпълнител
ще начислява от датата на подписване на акт 14 (27.10.2017 г.) до датата на
плащане, а купувачът-възложител ще заплати годишна лихва в размер на 6 %
върху дължимата сума - § 1 от споразумението. Съгласно § 2, уговорката по §
1 е единствено във връзка с отсрочването на падежа на втората вноска по чл.
3, т. 3.1, тире второ, постигнато с анекс № 1/21.11.2017 г. към предварителния
договор и не касае уговорената глобална продажна цена, която остава в
размер на 131 379 евро към датата на сключване на анекс № 1, а към
последната дата на начисляване на лихвата по § 1 се увеличава с начислената
сума.
Не е спорно и се установява, че на 18.10.2017 г. е заплатена по
посочената в предварителния договор банкова сметка (на „Б.Г.“ ООД)
първата вноска по договора в размер на 143 070.92 лв.
По делото се установява от представените от страните писмени
доказателства (разпечатки от електронна кореспонденция, покана от Огнян
Топалов до клиентите, подписали предварителни договори за имот в сграда
„Портобелло“ за среща на 20.05.2019 г., писмо от В.К. до бъдещите
собственици на обекти в сграда „Портобелло“, протоколи от общи събрания
на съдружниците в „Б.г.“ ООД), че от пролетта на 2019 г. между
представляващите двете дружества - продавач-изпълнител по договора, са
възникнали неразбирателства и конфликти, като всеки е претендирал
оставащите вноски от цената по предварителните договори за обекти в
сградата да бъде платена по сметка на на „Б.Г.“ ООД, така както е посочено в
договорите, съответно на „Б.“ ЕООД, като собственик на обектите. С решения
на ОСС на „Б.Г.“ ООД от 22.03.2019 г. и 03.05.2019 г. О.М.Т. е бил изключен
като съдружник, решенията са обжалвани по реда на чл. 74 ТЗ, като и
понастоящем, видно от представените във въззивното производство копия от
съдебни актове, регистърното производство за вписване на заличаването му
като съдружник и управител е спряно.
На 20.05.2019 г. между „Б.“ ЕООД, представлявано от В.К., като
собственик на недвижимия имот – УПИ, в който е построена сграда
„Портобело“ и като продавач по предварителен договор от 18.01.2019 г., от
една страна, и Г. Ц., от друга, е сключено споразумение към предварителния
12
договор от 16.10.2017 г. В т. 2 от споразумението е посочено, че с
уведомление от 20.05.2019 г. „Б.“ ЕООД е развалило договора за
строителство от 12.12.2015 г., сключен с „Б.Г.“ ООД поради неспазен срок за
въвеждане на сградата в експлоатация с акт 16. Съгласно т. 3 от
споразумението, „Б.“ ЕООД признава всички направени от купувача
плащания към строителя „Б.Г.“ ООД до 20.05.2019 г., и като собственик на
земята и строежа като приращение към нея ще прехвърли в избран от
купувача период окончателно собствеността на недвижимия имот – предмет
на предварителния договор. Съгласно т. 4 от споразумението, купувачът
заплаща остатъка от продажната цена по посочена банкова сметка от
продавача „Б.“ ЕООД в деня на нотариално изповядване на сделката.
С покана, връчена на двамата ответници на 27.06.2019 г., ищецът ги
поканил да се явят на 28.06.2019 г. при посочен нотариус за сключване на
окончателен договор, като заявил готовност за плащане на остатъка от
продажната цена след прихващане на дължимата неустойка по чл. 18, ал. 1 от
предварителния договор и стойност на неизвършени от дружествата
довършителни работи (извършени от ищеца за негова сметка). На посочената
дата, съгласно констативния протокол, съставен от нотариуса, са се явили Г.
Ц. и В.К., като представител на „Б.“ ЕООД. Последният заявил, че счита
договора за прекратен поради забава в плащанията по договора и представил
уведомление за получената покана. Г. Ц. възразил, че не е получавал
уведомление за акт 15 и такъв не му е предоставян.
Представена е разпечатка от електронно писмо от 22.04.2019 г., изходящо
от „Б.Г.“, изпратено и до електронен адрес на Г. Ц., с което получателите са
уведомени, че от 22.04.2019 г. сграда „Портобело“ има получен акт 15.
С уведомление без дата и без данни кога е връчено, В.К. като управител
на „Б.“ ЕООД заявил, че разваля сключения между страните предварителен
договор, както и друг (относно подземно паркомясто) поради неплащане в
срок на третата вноска от продажната цена, като сумата от първата вноска ще
бъде върната след приспадане на 10 % от продажната цена.
Представено от страните е и платежно нареждане от 26.06.2019 г., с което
по сметка на съпругата на ищеца е преведена от „Б.“ ЕООД сумата 117 377.19
лв. с основание „по уведомление за прекратяване на договор от 16.10.2017 г.“.
С уведомление, връчено на ищеца на 28.06.2019 г. В.К., като управител
13
на „Б.“ ООД заявил, че, както посочил в уведомление от 25.06.2019 г.,
прекратява сключения договор поради неплащане на следващата се в
договора вноска при акт 15 повече от два месеца. В деня след уведомлението
парите, които Ц. бил превел, били върнати.
С нотариална покана, връчена на ответниците на 19.07.2019 г., ищецът
изложил твърдения във връзка със забавата на дружествата, изложил
аргументи защо не счита договора за развален и заявил желание да заплати
дължимата сума, вкл. върната такава от „Б.“ ЕООД, и поканил дружествата на
22.07.2019 г. да се явят пред посочен нотариус за сключване на окончателен
договор. Съгласно съставения от нотариуса констативен протокол, на
22.07.2019 г. освен Г. Ц. се явил и В.К., като управител на „Б.“ ЕООД, който
отказал да разговаря с Ц..
Представен е отговор на нотариалната покана, връчен на ищеца на
22.07.2019 Г., с който „Б.“ ЕООД посочило, че причина за забавата било и
представлявано от Ц. дружество, изграждало фасадата на сградата, срещу
което дружество имало образувано гражданско дело; Уведомлението за
разваляне на договора било получено от съпругата на Ц. още на 21.06.2019 г.
на събрание, което било свикано от г-н Топалов; За развалянето на договора
бил уведомен упълномощен от Ц. адвокат по ел. поща. В деня, следващ деня
на разваляне на договора била върната и първата вноска по договора, без
дължимото по договора обезщетение от 13 137 евро.
Приет по делото е констативен протокол от 30.11.2018 г., съставен от
комисия в състав В.К., управител на „Б.“ ООД, и М.Ч. – технически
ръководител на обект „Портобело“ и законен представител на „Б.к.“ ЕООД,
главен строител, с който е сключен договор за строителство от 30.04.2018 г.
(последният също представен по делото). В протокола е посочено, че за
времето на изпълнение на задължението му „Б.к.“ ЕООД нямало достъп до
апартамент Б5, от който купувачът по предварителния договор Г. Ц. получил
ключове при сключване на договора. На работниците на строителя бил
отказан достъп до имота, поради което строителят не можел да изпълни
задължението си по апартамента, за да има степен на завършеност като
останалите. Описано е констатирано състояние в апартамента при осигурен
от Ц. достъп. Протоколът е оспорен от ищеца като съставен за целите на
процеса, както и по съдържание.
14
Видно от приетото разрешение за ползване на сградата, в която се намира
имотът – предмет на предварителния договор, същото е издадено на
10.07.2019 г. На 11.07.2019 г. ищецът е бил уведомен за издаване на
разрешението по електронна поща, с прикачен към съобщението файл.
Разпитаният свидетел В.Д. била пълномощник на ищеца по други дела,
запозната е с процесния спор. Ц. възложил на нея и на адв. Кацарски да
проучат реализацията на правата му по процесния предварителен договор.
Налице били усложнения, свързани с това, че по договор Ц. следвало да
извършва плащания по сметка на единия от двамата солидарни длъжници –
„Б.“ ООД, а от страна на собственика на имота – „Б.“ ЕООД, се изпращали
писма до бъдещите купувачи, че плащанията трябва да бъдат извършвани
именно към „Б.“ ЕООД. Имало уговорка всички останали дължими суми да се
изплатят към датата на изповядване на окончателния договор. Имало среща
между ищеца и управителя на „Б.“ ЕООД през м. юни 2019 г., на която се
споразумели да сключат окончателен договор, но изненадващо К. се отказал и
около ден по-късно по имейл получили съобщение от пълномощник на
дружеството, че няма да има сделка и че сключеният предварителен договор
се разваля. На 24.06.2019 г. ищецът, чрез адв. Кацарски, получил писмено
уведомление за прекратяване на предварителния договор.
Свидетелят Г. Г. до м. септември 2018 г. работел като технически
сътрудник на процесния строеж за фирма на ищеца. Знаел имота, за който Ц.
имал предварителен договор. Същият бил довършван от работници от
неговата фирма по желание на самия Ц.. Апартаментът се заключвал вечер,
ключ от него имал освен свидетеля още и работниците на ищеца. Докато
работели денем било отключено и можели да влизат и работниците на „Б.Г.“
ООД. На свидетеля не му било известно да е ограничаван достъпа на
основния изпълнител до апартамента. По изпълнението на възложените СМР
на представляваното от ищеца дружество имало забавяне поради
допълнително задавани СМР, както и поради необходимостта от отстраняване
на недостатъци по вече извършени дейности.
Свидетелят М.Н. бил управител на фирма, която изпълнявала газовата
инсталация, ВиК инсталацията и отоплението на обекта. След като поставили
щранговете, апартаментът на Ц. бил заключен с метална врата и нямали
достъп до него. В жилището на Ц. нямало хора, никой не работел там, а се
15
ползвало за склад. Ищецът ги пуснал само да пуснат медната тръба и след
това не са влизали вътре, макар че било необходимо да направят проби за
водопровода. Освен това дограмата на процесното жилище се отличавала от
тази, която била монтирана на другите обекти в сградата, стояла по-тъмна.
Свидетелят М.А. работел на процесния обект като помощник-техник за
„Б.к.“ ЕООД, работил на обекта до м. април – май 2018 г. Ищецът изпълнявал
фасадата на сградата. Имал и негов апартамент в сградата. Докато нямало
врати имали достъп до апартамента, но след като започнали довършителните
работи Ц. поставил метална врата, която се заключвала, като при
необходимост да влязат вътре си правели изрична уговорка. Нямало случай, в
който да поискат достъп до жилището и такъв да им е отказан от ищеца.
Довършителните работи в самото жилище се извършвали от работници на Ц..
Приет във въззивното производство при условията на чл. 266, ал. 2 ГПК е
препис от решение № 951 от 28.06.2022 г. по в.гр.д. № 3261/2021 г. на САС, 1
граждански състав, влязло в сила на 26.05.2023 г., с което по предявения от Г.
М. Ц. срещу „Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД са обявени за
окончателни два предварителни договора, между които и процесния от
16.10.2017 г., при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на
решението Г. Ц. заплати на „Б.“ ЕООД остатъка от продажната цена в размер
на левовата равностойност на 120 388.07 евро (по двата предварителни
договора). Видно от решението, по това дело „Б.“ ЕООД е претендирало като
част от продажната цена да му бъде присъдена годишна лихва в размер на 6 %
върху вноската от 37 000 евро за периода от 27.10.2017 г. до датата на
плащане на сумата. Това искане е счетено за неоснователно предвид
постигнатото споразумение от 20.05.2019 г. остатъкът от продажната цена да
бъде платен едновременно със сключване на окончателния договор, поради
което и лихвата не е включена в цената на имота, която ищецът следва да
доплати.
Видно от приетите във въззивното производство разпореждане от
26.04.2024 г. по в.гр.д. № 1092/2024 г. на САС, 8 граждански състав и
призовка по същото дело, искането на „Б.“ ЕООД за обезсилване на
основание чл. 362, ал. 2 ГПК на влязлото в сила решение по иска с правно
основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е било отхвърлено от първоинстанционния съд.
Решението е обжалвано от „Б.“ ЕООД и въззивното дело е насрочено за
16
разглеждане в открито съдебно заседание на 22.10.2024 г.
От правна страна: Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който
следва да се осъществи, за да стане вземането за неустойка изискуемо,
включва следните предпоставки, които следва да са налице кумулативно:
наличие на валидно договорно задължение, уговорена валидна неустоечна
клауза, неизпълнение на задължението, за което е уговорена неустойката.
В случая тези предпоставки се установяват по безспорен начин. Установи
се, че между страните е съществувало валидно облигационно
правоотношение, по силата на което ответните дружества, като продавач-
изпълнител, са поели солидарно задължение в срок до 01.01.2019 г. да
довършат недвижимия имот и да го предадат на купувача – възложител с
разрешение за ползване, както и в същия срок да сключат окончателен
договор за продажба в нотариална форма, като противно на поддържаното от
въззивниците-ответници, задължение на продавача-изпълнител, а не на
купувача-възложител е било да уведоми писмено купувача-възложител за
датата и часа на нотариалната сделка не по-късно от 10 календарни дни преди
сделката. С оглед уговорения с чл. 3 от предварителния договор, анекс № 1 и
споразумението от 29.11.2017 г. начин на плащане на продажната цена - на
вноски, последната от които платима при нотариалното прехвърляне, няма
как задължението на продавача-изпълнител да инициира сключването на
окончателния договор в посочения срок да е в зависимост от плащането на
100 % от продажната цена. Няма как и към 01.01.2019 г. ищецът да е заплатил
100 % от цената, тъй като поради установената забава на продавача-
изпълнител и предвид уговореното със споразумението от 29.11.2017 г., към
01.01.2019 г. падежът за плащане на трета и четвърта вноска не е бил
настъпил. Същевременно с чл. 18, ал. 1 от предварителния договор е
уговорена валидна неустоечна клауза, дължима от продавача-изпълнител при
забава в изпълнението на задълженията му по чл. 5 и по чл. 6 от договора, в
размер не повече от 10 % от платената към началната дата на забавата част от
продажната цена.
По делото се установи, че задължението по чл. 6 за снабдяване с
разрешение за ползване на сградата, в която се намира имотът, е изпълнено
17
със забава - разрешение за ползване е издадено на 10.07.2019 г., а
задължението по чл. 5 за сключване на окончателен договор не е било
изпълнено от продавача-изпълнител - в уговорения срок или след това, което
е наложило предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от купувача-възложител,
уважен с влязлото в сила на 26.05.2023 г. решение по в.гр.д. № 3261/2021 г. на
САС, 1 граждански състав.
С влизане в сила на това решение възражението на „Б.“ ЕООД, че
предварителният договор бил развален, се е преклудирало. Този извод не се
променя от обстоятелството, че е налице висящо производство по реда на чл.
362, ал. 2 ГПК, тъй като обезсилването по този ред се извършва при
наличието на различни предпоставки. Това възражение е и по същество
неоснователно, както е приел и районният съд, защото с уведомленията за
разваляне не е даден подходящ срок за изпълнение, както изисква чл. 87, ал.
ал. 1 ЗЗД, и както изрично е уговорено от страните с чл. 19, ал. 2 от
предварителния договор. Доказателства другият ответник да е отправял
изявление за разваляне на предварителния договор няма. Поради това
неоснователно в жалбата на въззивниците-ответници се поддържа
предварителният договор да бил развален и поради това да не се дължала
уговорената с чл. 18, ал. 1 неустойка за забава. Към 02.01.2019 г., когато
продавачът-изпълнител е изпаднал в забава, платената цена от купувача-
възложител е била в размер на 143 070.92 лв., като уговореният максимален
размер на дължимата неустойка от 10 % от платената цена, възлизащ на
14 307.09 лв., е достигнат с изтичане на 50 дни от 02.01.2019 г., т.е. още през
м. март 2019 г., преди настъпване изискуемостта на третата вноска.
Възражението на ответниците ищецът със свои действия да допринесъл
за забавата на продавача-изпълнител съдът намира за недоказано и като
такова – неоснователно. Противно на поддържаното в жалбата на
ответниците, това не се установява от събраните гласни доказателства, като
дори свидетелят на ответниците М.А. твърди, че не е имало случай, в който
да поискат достъп до жилището и такъв да им е отказан от ищеца. Няма
никакви доказателства извършването на довършителните работи в
апартамента на ищеца от работници на негово дружество да е било причина
за по-късното снабдяване на сградата с протокол обр. 16 и разрешение за
ползване. Това не се установява и от представения констативен протокол от
30.11.2018 г., оспорен от ищеца като антидатиран - съставен за целите на
18
процеса, и неверен по съдържание. От приетия протокол от ОСС на „Б.Г.“
ООД от 18.02.2019 г. се установява, че причина за забавата е била забавата на
дружества-подизпълнители, с които продавачът-изпълнител е бил сключил
договори, както и натрупани от дружеството загуби и недостатъчни средства
за извършване на плащания.
Неоснователен е и доводът ищецът да бил допринесъл за забавата
предвид забава на подизпълнителя „Е.П.Е.С.П.М.“ ЕООД, чиито управител
бил ищецът. Дружеството-подизпълнител е самостоятелен правен субект,
различен от органния му представител, поради което дори забава от
подизпълнителя да е била допусната, отговорността за това е на дружеството,
а не на ищеца в качеството му на физическо лице. Именно за ангажиране
отговорността на дружеството-подизпълнител ответникът „Б.Г.“ ООД е
предприел действия по съдебен ред, видно от приложените към отговора на
исковата молба копие от искова молба и допълнителна искова молба, с които
от подизпълнителя се претендират неустойки, без яснота за изхода на този
спор.
Ето защо въззивният съд намира, че предявените субективно пасивно
съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД са основателни в
предявения размер от 14 307.09 лв.
По евентуалното възражение за прихващане:
Приетото за разглеждане евентуално възражение за прихващане е за
левовата равностойност на 4 440 евро - 8 683.89 лв., представляващи годишна
договорна възнаградителна лихва за периода от 27.10.2017 г. до 27.10.2019 г.
в размер на 6 % върху главницата от 37 000 евро, представляваща втора
вноска от продажната цена по предварителния договор от 16.10.2017 г. и
съгласно § 1 от споразумението от 29.11.2017 г. към договора.
На първо място, неоснователен е поддържаният от въззивниците-
ответници довод за нарушение от районния съд на разпоредбата на чл. 235,
ал. 3 ГПК. Съгласно тази разпоредба, при постановяване на решението си
съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са
от значение за спорното право. Спорното право обаче – независимо дали е
заявено с иск или с възражение за прихващане, се индивидуализира по
основание, размер и период с исковата молба, респ. с отговора на исковата
молба. По реда на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид
19
фактите, които са от значение за така очертаното спорно право – напр. дали
до приключване на устните състезания е настъпила изискуемост на вземането,
дали е погасено чрез плащане или др. По този ред обаче не може да се
разширява предметът на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума
на исковата молба, респ. с надлежно индивидуализираното с отговора
възражение за прихващане. Поради това недопустимо би било районният съд
да се произнесе по възражение за прихващане със суми над заявения размер и
за последващ период.
Възражението за прихващане със сумата 8 683.89 лв., релевирано от
ответника „Б.“ ЕООД въззивният съд намира за недопустимо. Видно от
влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, в това производство „Б.“ ЕООД
е претендирало лихвата от 6 % върху втората вноска за периода от 27.10.2017
г. до датата на плащане на сумата от 37 000 евро като част от цената по
предварителния договор. Искането е счетено от въззивния съд за
неоснователно и тази сума не е включена в дължимия от купувача остатък от
продажната цена. Част от същото вземане (за периода 27.10.2017 г. –
27.10.2019 г.) недопустимо е претендирано втори път от „Б.“ ЕООД и в
настоящото производство. Същевременно с влизане в сила на решението по
чл. 19, ал. 3 ЗЗД претенцията на „Б.“ ЕООД за плащане на тази лихва като
част от цената по договора е и преклудирана.
Възражението за прихващане със сумата 8 683.89 лв., релевирано от
ответника „Б.Г.“ ООД въззивният съд намира за неоснователно по следните
съображения:
По делото се установи, че с анекс № 1 от 29.11.2017 г. страните се
съгласили втората вноска в размер на 37 000 евро в левовата им
равностойност да се заплати в срок до три работни дни от датата на
уведомяване на купувача-възложител от продавача-изпълнител за издаването
на Протокол образец № 16 за сградата. Със споразумението от 29.11.2017 г.
страните се съгласили, че върху сумата от 37 000 евро в тяхната левова
равностойност (втора вноска по предварителния договор) продавачът-
изпълнител ще начислява от датата на подписване на акт 14 (27.10.2017 г.) до
датата на плащане, а купувачът-възложител ще заплати годишна лихва в
размер на 6 % върху дължимата сума. Съгласно § 2 от споразумението,
уговорката по § 1 е единствено във връзка с отсрочването на падежа на
20
втората вноска по чл. 3, т. 3.1, тире второ, постигнато с анекс № 1/21.11.2017
г. към предварителния договор и не касае уговорената глобална продажна
цена, която остава в размер на 131 379 евро към датата на сключване на анекс
№ 1, а към последната дата на начисляване на лихвата по § 1 се увеличава с
начислената сума.
Тълкуването на клаузите на споразумението обуславя извод, че с
уговорената годишна лихва от 6 % се увеличава цената по предварителния
договор към последната дата на начисляване на лихвата, и следователно
същата се дължи едновременно с втората вноска, срокът за плащане на която
пък съгласно анекс № 1 от 29.11.2017 г. е до три работни от датата на
уведомяване на купувача от продавача за издаването на Протокол обр. 16 за
сградата. Следователно за да е дължима възнаградителната лихва, следва да е
станала изискуема и втората вноска от 37 000 евро в левовата им
равностойност.
По делото не е установено продавачът-изпълнител да е уведомил
купувача-възложител за издаването на Протокол обр. 16 за сградата, който е
различен от разрешението за ползване. Протокол обр. 16 се издава преди
разрешението за ползване, съгласно Наредба № 3 от 31 юли 2003 г. за
съставяне на актове и протоколи по време на строителството, като при
приемане на строежа с Протокол обр. 16 от комисията се предлага издаване
на разрешение за ползване. Установи се, че за издаденото разрешение за
ползване ищецът е уведомен на 11.07.2019 г., към който момент най-късно
следва да се счита за уведомен и за издадения Протокол обр. 16 за сградата.
По делото се установи, че задължението за прехвърляне на собствеността
върху имота – предмет на предварителния договор, е можело да бъде
изпълнено само от „Б.“ ЕООД, в качеството му на собственик на УПИ, в
който е построена сградата и на построеното в него. Липсват твърдения, а и
доказателства „Б.Г.“ ООД да е било собственик на обекти в сградата и в
частност на този на ищеца. След възникналите конфликти между
представляващите двете дружества – продавач-изпълнител по
предварителния договор, изключването на единия представляващ „Б.Г.“ ООД
като съдружник и преди настъпване падежа на втората вноска, със
споразумение от 20.05.2019 г., сключено между ищеца и „Б.“ ЕООД, като
собственик на недвижимия имот, страните се съгласили, че купувачът ще
21
заплати остатъка от продажната цена по посочена банкова сметка от
продавача „Б.“ ЕООД в деня на нотариалното изповядване на сделката.
С влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД именно това е прието като
срок за заплащане на остатъка от продажната цена, включващ втора, трета и
четвърта вноска. Действително, „Б.Г.“ ООД не е било страна по спора по чл.
19, ал. 3 ЗЗД. С предварителния договор от 16.10.2017 г. задължението за
плащане на цената от купувача обаче е поето солидарно към двамата
кредитори, като изпълнението спрямо единия кредитор освобождава
длъжника от задължението му към другия. След като с влязлото в сила
решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД дължимият остатък от цената е определен без
лихвата в размер на 6 % върху втората вноска, ищецът не може да дължи на
солидарния кредитор „Б.Г.“ ООД продажна цена, различна от дължимата на
другия солидарен кредитор „Б.“ ЕООД. Поради това претенциите на „Б.Г.“
ООД във връзка с размера на дължимия остатък от продажната цена са
въпрос на вътрешните отношения на двамата солидарни кредитори, какъвто е
и каква част от неплатения остатък се дължи на всеки от тях.
По изложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното
основно решение в частта, с която исковете с правно основание чл. 92, ал. 1
ЗЗД са отхвърлени за разликата над 5 623.20 лв. до пълния предявен размер
от 14 307.09 лв. поради извършено прихващане с вземане на „Б.Г.“ ООД в
размер на 8 683.89 лв. следва да бъде отменено и вместо това въззивният съд
постанови друго, с което исковете се уважат изцяло, като се присъди и
своевременно претендираната законна лихва от завеждане на исковата молба
в съда на 09.10.2019 г. до окончателното плащане. Съобразно разясненията,
дадени с т. 2 на Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. №
2/2020 г., ОСГТК на ВКС, по възражението за прихващане съдът се произнася
в диспозитива на решението само когато възражението е основателно. Съдът
не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива
на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу
предявения иск.
Въззивната жалба на ответниците срещу решението по чл. 247 ГПК е
неоснователна.
Очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между
формираната в мотивите воля на съда и изразената воля в диспозитива на
22
съдебното решение. Срок за поправка на такава грешка законът не
предвижда.
В случая районният съд е формирал воля в мотивите на основното си
решение да присъди на ищеца претендираната с исковата молба законна
лихва от завеждане на исковата молба в съда по окончателното плащане, но
поради грешка не е обективирал тази своя воля в диспозитива на решението.
Поради това правилно с решението от 20.01.2021 г. тази грешка е отстранена
по реда на чл. 247 ГПК.
Доводите на въззивниците-ответници са несъстоятелни. Присъждането на
законна лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда е
законна последица от уважаването на иска. Тази претенция не съставлява
самостоятелен иск и законната лихва може да се претендира до приключване
на устните състезания в първата инстанция (арг. чл. 214, ал. 2 ГПК).
Атакуваното решение от 20.01.2021 г. е валидно, допустимо и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба на ответниците срещу решението по чл. 250 ГПК също
е неоснователна – не само по изложените по-горе съображения във връзка с
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, но и с оглед приетото от въззивния съд, че
възражението за прихващане на „Б.Г.“ ООД е неоснователно. Поради това
решението от 10.02.2021 г. следва да бъде потвърдено като валидно,
допустимо (постановено по подадена в срок молба по чл. 250 ГПК) и
правилно.
По частната жалба на ответниците срещу определението по чл. 248 ГПК
от 10.02.2021 г.:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Обжалваното определение от 10.02.2021 г., с което първоинстанционният
съд се е произнесъл по същество по молбата на ответниците по чл. 248 ГПК
за изменение на решението в частта за разноските, е недопустимо.
Съгласно чл. 248 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е
необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане
на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта
23
му за разноските. Според чл. 80 ГПК страната, която е поискала присъждане
на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция, в противен
случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за
разноските.
Съгласно разясненията, дадени с т. 9 на Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, молбата за
изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е
представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима. Чл. 80, ал. 2 ГПК
установява положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните,
а именно - представяне на списък за разноските. Липсата му води до
ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението,
поради което това искане е недопустимо.
След постановяване на цитираното тълкувателно решение в трайната си
практика ВКС приема, че разпоредбата на чл. 80, изр. 2 ГПК не следва да
бъде прилагана буквално във всички случаи на направено искане по чл. 248
ГПК. Предназначението на списъка по чл. 80 ГПК е да информира съда и
насрещната страна за вида и за размера на претендираните разноски, за да
бъдат те съобразени при разпределяне на отговорността по чл. 78 ГПК и
насрещната страна да се защити срещу искането за присъждането им, като
оспори основанието за тяхната дължимост и/или техния размер. Предвид
предназначението на списъка, настъпването на неблагоприятните последици
по чл. 80, изр. 2 ГПК се свързва само с хипотезата, при която страната, която
не е представила списък на разноските, иска от съда да изменени решението
си по отношение на присъдените в нейна полза разноски поради несъгласие с
изчисляването на размера им или по съображения, че съдът е пропуснал да
вземе предвид извършени от нея разноски по делото. До посочената хипотеза
се отнасят задължителните указания в т. 9 от Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС за недопустимост на
молбата по чл. 248 ГПК, изхождаща от страна, която не е
представила списък на разноските по чл. 80 ГПК (така постановените от ВКС
определение № 325/29.05.2014 г. по т.д. № 1250/2014 г., ІІ ТО, определение №
250/16.04.2014 г. по ч.т.д. № 710/2014 г., ІІ ТО, определение № 518/28.09.2015
г. по ч.т.д. № 2046/2015 г., ІІ ТО, определение № 397/29.07.2016 г. по ч.т.д. №
499/2016 г., ІІ ТО, определение № 17/13.01.2017 г. по ч.т.д. № 1557/2016 г., ІІ
24
ТО и др.).
В случая с молба вх. № 25010523/21.01.2021 г. частните жалбоподатели -
ответници в първоинстанционното производство са поискали допълване на
решението в частта за разноските. В решението си от 25.11.2020 г. обаче
районният съд е изложил подробни мотиви защо на ответниците не се
присъждат разноски, а нарочен отхвърлителен диспозитив при
неоснователност на искането за разноски съдът не дължи. Поради това с
молбата на ответниците по същество е поискано изменение, а не допълване на
решението в частта за разноските. Същевременно с молбата се иска от съда
да измени решението си по отношение на разноските на ответниците, поради
което и съобразно горепосочената съдебна практика, за да е допустима
молбата за изменение на решението от страната следва да е представен
списък по чл. 80 ГПК. Ответниците са заявили претенция за присъждане на
разноски, но не са представили списък по чл. 80 ГПК до приключване на
проведеното последно открито съдебно заседание в първата инстанция.
Ето защо искането на ответниците за изменение на решението в частта за
разноските е недопустимо. Като се е произнесъл по същество по искането
(прието и от първоинстанционния съд като такова за изменение, а не за
допълване на решението), без да извърши служебно възложената му проверка
за допустимост, районният съд е постановил процесуално недопустим
съдебен акт, който следва да бъде обезсилен от въззивния съд, а искането по
чл. 248 ГПК, заявено с молба вх. № 25010523/21.01.2021 г. – оставено без
разглеждане.
По частната жалба на ищеца срещу определението по чл. 248 ГПК от
08.06.2021 г.:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
За да намали претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение в
размер на 2 000 лв. (което е заплатено в брой съгласно удостовереното в
представения договор за правна защита и съдействие от 07.10.2019 г. и
разписка от 10.11.2020 г.) районният съд е приел за основателно
възражението на ответниците за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5
ГПК. Съобразил е, че минималният размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2
25
от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 959.21 лв., като с оглед фактическата и правна
сложност на делото, обема събран доказателствен материал, броя проведени
заседания, както и процесуалното поведение на ответниците намалил
възнаграждението на 1 200 лв., като съразмерно с уважената част от исковете
присъдил на ищеца разноски в общ размер на 696.57 лв. С обжалваното
определение от 08.06.2021 г. счел, че е съобразил изцяло обстоятелствата по
делото и няма основание да измени решението си в частта за определеното
адвокатско възнаграждение, поради което оставил без уважение искането на
ищеца за изменение на решението в частта за присъдените му разноски като
неоснователно.
Определението е допустимо – от ищеца своевременно е бил представен
списък по чл. 80 ГПК, а искането за изменение е заявено в срока по чл. 248,
ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на спора пред въззивния съд се налага изменение на
присъдените на ищеца разноски за първата инстанция. Поради това
атакуваното определение от 08.06.2021 г. следва да бъде отменено.
Съгласно задължителното за националните съдилища решение от
25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните
размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й,
тъй като същата нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС.
Въззивният съд намира за основателни доводите на ищеца, че пред
първата инстанция делото е било усложнено както от правна, така и от
фактическа страна, поради което заплатеното възнаграждение в размер на
2 000 лв. не е прекомерно. Предявени са искове при условията на субективно
съединяване, спорът между страните е свързан с усложнени отношения в
продължителен период от време, което несъмнено е усложнило защитата на
ищеца, наложило е събиране на множество писмени и гласни доказателства, а
от ответниците е релевирано и възражение за прихващане. Съобразявайки
материалния интерес, фактическата и правна сложност на спора в първата
инстанция и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия,
въззивният съд намира за справедливо възнаграждение в размер на 2 000 лв.
Поради това, и с оглед изхода на спора, на ищеца се дължат в цялост
направените разноски в първата инстанция в общ размер 2 580 лв., като след
26
приспадане на присъдените с основното първоинстанционно решение 696.57
лв., дължими от ответниците са още 1 883.43 лв.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззивника-ищец. Доказано направените такива са в
размер на 173.68 лв. – държавна такса по въззивната му жалба, и 2 000 лв. –
адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
16.12.2020 г. и разписка от 09.10.2023 г. Разноски във връзка с частната жалба
на ищеца по чл. 248 ГПК не се дължат.
Възражението на въззивника „Б.Г.“ ООД за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното от въззивника-ищец възнаграждение е
заявено само от назначения му от съда особен представител, изявлението не е
потвърдено от управителя В.К. и с представената писмена защита, поради
което съдът не го разглежда. Възражението на въззивника „Б.“ ЕООД за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното от въззивника-
ищец възнаграждение в размер на 2 000 лв. съдът намира за неоснователно.
По изложените по-горе съображения съдът не е обвързан от минималните
размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС. Същевременно и пред настоящата
инстанция делото е било усложнено както от правна, така и от фактическа
страна. Освен подаване на жалба, пълномощникът на въззивника-ищец е
депозирал писмени отговори по подадените от въззивниците три допустими
въззивни жалби и една недопустима насрещна въззивна жалба,
производството по която е прекратено; И в тази инстанция са събирани
писмени доказателства, във връзка с които от пълномощника е депозирана и
писмена защита. Поради това въззивният съд намира, че заплатеното от
въззивника-ищец възнаграждение от 2 000 лв. не е прекомерно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20260917 от 25.11.2020 г., постановено по гр.д.
№ 57646/2019 г. на Софийски районен съд, 128 състав в частта, с която
предявените от Г. М. Ц., ЕГН **********, срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ****, и
„Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД са
отхвърлени за разликата над 5 623.20 лв. до пълния предявен размер от 14
27
307.09 лв. поради извършено прихващане със сумата 8 683.89 лв., дължима от
Г. М. Ц. на „Б.Г.“ ООД, представляваща лихва за периода от 27.10.2017 г. до
27.10.2019 г. за забавено плащане на втората вноска от продажната цена на
обещания недвижим имот по предварителния договор от 16.10.2017 г. в
размер на 37 000 евро, съобразно уговореното между страните в анекс №
1/29.11.2017 г. към предварителния договор от 16.10.2017 г. и споразумение
между страните от 29.11.2017 г. към предварителния договор от 16.10.2017 г.,
както и ОТМЕНЯ определение № 20134785 от 08.06.2021 г., постановено по
същото дело по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата
на ищеца Г. М. Ц., ЕГН **********, за изменение на решение № 20260917 от
25.11.2020 г. в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. ****, и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ****, офис 10В, да заплатят солидарно на Г. М.
Ц., ЕГН **********, гр. София, ул. ****, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
разликата над 5 623.20 лв. до 14 307.09 лв., равняваща се на 8 683.89 лв.,
представляваща неустойка за забава по чл. 18, ал. 1 от предварителен договор
от 16.10.2017 г. за покупко-продажба на недвижим имот, дължима в
максималния й размер от 10 % поради забавено изпълнение на задълженията
по чл. 5 и чл. 6 от договора, ведно със законната лихва върху тази разлика от
датата на подаване на исковата молба в съда на 09.10.2019 г. до
окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20260917 от 25.11.2020 г., постановено
по гр.д. № 57646/2019 г. на Софийски районен съд, 128 състав в останалата
част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20017451 от 20.01.2021 г., постановено
по гр.д. № 57646/2019 г. на Софийски районен съд, 128 състав по реда на чл.
247 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20038730 от 10.02.2021 г., постановено
по гр.д. № 57646/2019 г. на Софийски районен съд, 128 състав по реда на чл.
250 ГПК.
ОБЕЗСИЛВА определение № 20038694 от 10.02.2021 г., постановено по
гр.д. № 57646/2019 г. на Софийски районен съд, 128 състав по реда на чл. 248
ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ответниците „Б.“ ЕООД,
28
ЕИК ****, и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, за изменение на решение № 20260917 от
25.11.2020 г. в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молба вх. № 25010523/21.01.2021 г. на
„Б.“ ЕООД, ЕИК ****, и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, за изменение на решение №
20260917 от 25.11.2020 г. в частта за разноските, като недопустима.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. ****, и „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ****, офис 10В, да заплатят на Г. М. Ц., ЕГН
**********, гр. София, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
още 1 883.43 лв., представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 2 173.68 лв., представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
29