РЕШЕНИЕ
№ 672
гр. Варна, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Любомир Нинов
при участието на секретаря Анелия Ц. Тотева
като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело №
20213110116197 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по постъпила от ищеца И. Р.
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искова молба, с която
са предявени обективно съединени искове за признаване за установено, че
ответната страна е допуснала пряка дискриминация спрямо него, изразяваща
се в неприлагане на еднакви критерии от служителите на Затвора - гр.Варна и
неравноправно третиране при връчване на документи изпратени от държавни
институции през периода от 18.01.2018г. до 31.03.2021г. в сравнение с други
лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“, както и осъждане на
ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-
нататъшни нарушения. Ищецът твърди, че в периода от 2008г. до 18.01.2018г.
е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – гр.Плевен, където
документите изпращани до него от държавните институции, включително
съда са му връчвани. от деловодството на затвора. Сочи, че след
преместването му в Затвора - гр.Варна тези документи се връчвали от
постови надзиратели и командири на отделението, което било в разрез със
закона. Въпреки, че сигнализирал сектор Социални дейности, отговорен за
неговата група в затвора, към датата на подаване на исковата молба
положението остава непроменено. Поддържа, че с незаконните действия и
бездействия от страна на ответника се нарушават правата му съгласно
Конституцията на РБ и Европейската конвенция за защита правата на човека
и основните свободи, като е допуснато неравноправно третиране в сравнение
с други лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода". По изложените
1
доводи и съображения моли за установяване на дискриминация през периода
от 18.01.2020г. до 31.03.2021г. от страна на ответника и осъждането му да
преустанови нарушението, както и в бъдеще да се въздържа от по-нататъшни
такива.
В подадения в срока по чл.131 ГПК отговор ответникът изразява
становище за недопустимост на исковата молба, а по същество за
неоснователност на предявените искове. Излагат се доводи за недопустимост
на исковата молба, тъй като в нея не е уточнено на какъв признак ищецът се
чувства дискриминиран, както и че не са представени доказателства в
подкрепа на изложените факти. По същество се сочи, че в случая не е налице
визиран в разпоредбата на чл.4 от ЗЗДискр. признак и не е достатъчно да се
установи неравноправно третиране, а същото да е извършено съзнателно по
някой от признаците, както и да е налице пряка причинно-следствена връзка
между неблагоприятното отношение и причината за него, каквито в случая не
били налице. Сочи се още, че по отношение на кореспонденцията на
лишените от свобода, приложение намира разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗИНЗС
и чл.75, ал.1 ППЗИНЗС. В исковата молба обаче не били наведени твърдения
за неизпълнение на законовите изисквания, неполучаване или неизпращане на
кореспонденция на ищеца, което да го поставя в неравностойно положение
или да са накърнени правата на равно третиране, както и цитирА.те от ищеца
разпоредби от КРБ. По изложените в отговора доводи и съображения се иска
отхвърляне на предявения иск и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Предявени са искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр.
Съдът, след преценка на изложеното в исковата молба и наведените от
ответника възражение и след обсъждане на събраните по делото
доказателства при условията на чл.235, ал.2 от ГПК приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят, че ищецът за времето от 2008г. до 2018г. изтърпява
наказание лишаване от свобода по присъда в различни затвори на
територията на Р България попадащи в юрисдикцията на ГД „Изпълнение на
наказанията“, както и че за времето на пребиваването си в тези места води
различна по вид кореспонденция включително и по повод водени от него
дела.
По отношение на въпроса как е връчвана на ищеца кореспонденцията
му същият е ангажирал свидетелски показания на свид. С. който в
показанията си сочи, че за времето от 2015г. до 2018г. е бил в едно спално с
ищеца в Затвора в гр.Плевен и има преки впечатления от това как служителка
на затвора за която знае, че е имала това задължение е разнасяла
кореспонденцията адресирана до лишените от свобода вкл. и до ищеца. Този
свидетел сочи, че е бил настаняван и в други места за лишаване от свобода,
като е получавал своята кореспонденция там винаги от лица оторизирани да
извършват тази дейност като сочи, че това му е известно от факта, че това са
2
били лица различни от тези от надзорно-охранителния състав. Другият
свидетел Г. в момента служител на Затвора в гр.Варна сочи, че лично е
връчвал на ищеца част от кореспонденцията му или го е викал при себе си за
да се разпише за получаването на същата. Същият свидетел сочи, че редът за
връчване на кореспонденция в Затвора в гр.Варна е бил еднакъв за всички
задържани вкл. и за ищеца. Свид.П., които сочи, че работил в Затвора Варна
също сочи, че лично е връчвал кореспонденция както на ищеца така и на
други лишени от свобода.
Съгласно представената длъжностна характеристика на ответника за
длъжността „Инспектор VІІ-ІV степен /социална дейност и възпитателна
работа в Затвор ІІ-І категория, т.3 същият посредничи в контактите на
лишените от свобода с външните институции и организации и придвижва
входящата и изходящата кореспонденция на лишените от свобода. От друга
страна от представените длъжностни характеристики за длъжностите
„Командир на отделение в затвор ІІІ-І категория“ и „Надзирател ІІ-І степен в
затвор ІІІ-І категория“ се установява, че за тези две длъжности е предвидено
да могат да изпълняват „ и други задачи възложени му от ръководството в
рамките на предоставените му правомощия“. Предвид изложеното
настоящият състав приема, че основно задължение за връчване на
кореспонденция на лишените от свобода имат инспекторите по социална
дейност, но това не изключва възможността тази дейност да се изпълнява и от
други служители на затвора. На следващо място по делото не се установява
ищецът да е бил третиран по различен начин спрямо останалите лишени от
свобода при получаването на кореспонденцията му. От друга страна дори да
се приеме, че начина на връчване на различни книжа не е бил съобразен с
вътрешните правила на затвора то това само по себе си не представлява
основание да се приеме, че е налице акт на дискриминация спрямо ищеца.
От значение при установяването на дискриминация е обективно
съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на
дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на
нежелано или по-неблагоприятно третиране. ЗЗДискр. цели установяване и
санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според
признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци,
установени в закон или в международен договор, по който Република
България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на
признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с
начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго
лице при сравними сходни обстоятелства, а в настоящото производство се
установява, че ищецът е получавал кореспонденцията си по начин идентичен.
Не се установява различно третиране на ищеца и в група.
Съдът от фактическа страна приема, че ищецът за процесният период
18.01.2020г. до 31.03.2021г. е изтърпявал наказание лишаване от свобода,
като за това време е получавал кореспонденция водена, която му е била от
различни лица.
3
От правна страна съдът приема, че самият факт на връчване на
кореспонденция от различни лица, част от които би могло да нямат такива
правомощия няма как да представлява дискриминация, но при самото
връчване би могло да се извършват действия които да имат
дискриминационен характер, но такива в настоящия случай не са установени.
От друга страна с разпоредбата на чл. 9 на ЗЗДискр е създадена изрична
уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита
срещу дискриминация. Законодателно е възприел принципът на разделяне на
доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната
доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен да докаже
фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е
жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага
доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че
правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено.
Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона
доказателствена тежест е достатъчно основА.е за постановяване на
отхвърлителен резултат по предявения иск. Ищецът не е доказал именно
наличието на такова неравно третиране и поради това претенцията му следва
да бъде отхвърлена.
Ето защо, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. А. Р. ЕГН********** от гр.Варна,
Затвора срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ гр.София иск за
установяване на дискриминация в периода от 18.01.2020г. до 31.03.2021г.
изразяваща се в неравноправно третиране при връчване на кореспонденция и
за осъждане на ответника да преустанови нарушението и в бъдеще да се
въздържа от по-нататъшни такива.
Решението подлежи на обжалване пред ВОС с въззивна жалба в
двуседмичен срок от датата на уведомяването
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4