Решение по дело №522/2024 на Административен съд - Монтана

Производството е касационно по чл. 63в от Закон за административните нарушения и наказания (ЗАНН), във вр. с чл. чл. 227, ал. 1 и ал. 2, вр. с чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Предмет на касационното административнонаказателно производство е Решение № 136 от 03.06.2024 г. по АНД № 20231420201063 на Районен съд – Враца, с което е отменено НП № BG03052022/4000/P8-497/25.10.2022 г. издадено от Директора на Национално тол управление (НТУ) към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) – [населено място], с което на С. А. Н., [ЕГН], адрес [населено място], [жк], вх. А, ет. 5, ап. 13, е наложено административно наказание на основание чл. 179, ал. 3а от Закон за движение по пътищата „глоба“ в размер на 1800,00 лв. /хиляда и осемстотин/, за извършено административно нарушение на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП.

Касационният жалбоподател Директорът на Национално тол управление, чрез процесуален представител юрисконсулт К. М., поддържа касационни основания, които се субсумират в твърдението, че съдебното решение е недопустимо, неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в разрез с материалния и процесуалния закон и приобщените доказателства, като на основание чл. 208 и следв. от АПК във вр. с чл. 63в от ЗАНН, и на основание чл. 348, ал.1, т.1 и т.2, вр. ал.2 и ал.3 от НПК го обжалва, като моли да бъде отменено. Твърди, че Наказателното постановление № BG03052022/4000/P8-497/25.10.2022 г. е издадено всъответствие с целта на закона, при спазване на всички материалноправни и процесуалноправии изисквания. По отношение изложените мотиви на въззивния съд, че авторството на деянието било останало недоказано заявава, че към жалбата с вх. № 94-00-23850/ 16.11.2022 г. по описа на НТУ на г-н С. Н. са приложени заповед, с която същият е бил командирован в периода от 15.04.2022 г. до 20.04.2022 г. за срок от 6 дни oт Ямбол, България до Офенбах, Германия със задача - превоз на товар с ППС с peг. № [рег. номер] и пътен лист, издаден на 15.04.2022 г. от който е видно, че г-н С. Н., като водач на ППС с peг. № [рег. номер], е следвало да извърши превоз на товари от Ямбол, България до Офенбах, Германия. Счита същите за доказателства, че ответникът е бил водач на ППС към момента на извършване на нарушението. А именно ППС с peг. № [рег. номер], управлявано от г-н Н., отпътувайки на 15.04.2022 г. от Ямбол, България, на следващия ден 16.04.2022 г.. в 09:20:59 часа, е било засечено на Обход Враца, по път I-1, отсечка/ км 8+130, с посока на движение: намаляващ километър, т.е. към [населено място] и [населено място], към изхода на Р. България, без заплатена дължима такса по чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата за него. Заключението на състава на PC – Враца, че не бил разкрит отговорът на въпроса кой е управлявал ППС на дата 16.04.2022 г. „… в 09:20:59 часа…“, според касатора означава, че фактическата обстановка е останала неизяснена за съдебния състав, което обуславя отмяна на решението. Твърди, че като не е събрал достатъчно доказателства кой е управлявал влекача към процесиите дата и час, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което предполага отмяна на съдебния акт. На следващо място сочи, че АУАН № BG03052022/4000/P8-497 е предявен на ответника на касационната жалба на дата 03.05.2022 г., като последният е вписал „Възразявам“, без да сочи други факти и обстоятелства, нито е отрекъл, че е управлявал процесното ППС към момента на извършване на нарушението. Не са постъпили писмени възражения срещу акта и в срока по чл. 44. ал. 1 от ЗАНН, като и не са представени пред наказващия орган и пред въззивната инстанция каквито и да било документи, опровергаващи самоличността на лицето, управлявало процесното ППС. За основателни намира съжденията на въззивната инстанция, че собственикът или вписаният ползвател бил този, който следвало да бъде санкциониран, затова че не бил изпълнил задължението да не допуска движение на ППС по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за ППС не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от ЗП. Развива съображения, че отговорността на собственика/вписания ползвател и отговорността на водача са независими една от друга, но се реализират при ограничението на чл. 179, ал. 3д, изр. 3 от ЗДвП. Твърди се, че изричната проверка на наказващия орган е установила, че са били налице маршрутни карти, закупени чрез Национален доставчик на услуги – „Интелигентни Трафик Системи“ ЕАД, с номера 22041525909667 и 22041593726670, но сред тол сегментите, по които е постъпило плащане по тях липсва тол сегмент № **********, в границите на който се намира контролно устройство с идентификатор № 20612, с което е засечено нарушението. За процесния автомобил c peг. № [рег. номер] е била издадена и трета маршрутна карта с идентификационен номер 22041616579676, като същата е с начален период на валидност - 09:22 часа на 16.04.2022 г., следващ момента на извършеното нарушение - 09:20 часа на 16.04.2022 г. Сочи, че началният период на валидност, посочен при закупуването на МК, представлява и началният момент, от който възниква правото конкретното превозно средство да бъде управлявано в рамките на заявения пътен участък. В тази връзка е следвало движението по платената пътна мрежа да бъде предприето именно след този момент. Излага съображения, че не е налице маловажност на случая. Оспорва и присъдените от PC – Враца разноски за адвокат в полза на ответника, като счита същите като размер за неполагащи се, недопустими, неоснователни, недоказани и незаконосъобразни, с оглед наложената глоба в размер на 1800 лв., приближаваща до присъдения хонорар от 1440 лв. Моли ако се стигне до присъждане на разноски в полза на ответника, то същите да са само за настоящото разглеждане на казуса пред двете инстанции. В тази връзка, моли да бъде установено дали претендираните съдебни разноски, представляващи адвокатски възнаграждения за всички инстанции при разглеждането на казуса, са били заплатени именно от ответника на касационната жалба, а не от трето лице, тъй като счита, че в противен случай те не подлежат на присъждане в негова полза /т. 1 от TP № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тьлк.д. № 6/2012 г. ОСГТК/. В заключение моли касационната инстанция да отмени оспореното въззивно решение и потвърди НП № BG03052022/4000/P8-497/25.10.2022 г. издадено от Директора на Национално тол управление. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в справедлив размер за представителството пред въззивната и пред касационната инстанции. Алтернативно моли касационната инстанция да измени въззивното решение в частта за разноските, като намали размера на присъденото адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 18, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2. т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и/или съобразно чл. 7, ал. 9 от Наредбата. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на отсрещната страна пред настоящата инстанция.

В съдебно заседание, редовно призован, чрез надлежно упълномощения юрисконсулт К. М., моли за отмяна на оспореното решение по доводи изложени в касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и депозира възражение за прекомерност при претендирано адвокатско възнаграждение.

От ответника по касационната жалба С. А. Н., чрез процесуален представител адв. Й. К. Л. – Хасковска адвокатска колегия, в отговор по касационната жалба и писмено становище по делото се оспорват твърденията на касатора, като моли да бъде оставено в сила Решение № 136/03.06.2024 г. по анд. дело № 1063/2023 г. по описа на Районен съд - Враца, като валидно, допустимо и правилно. Счита, че решението на въззивния съд е обосновано, съобразено с материалноправните разпоредби и относимата съдебна практика по съдебни спорове със сходен предмет. В тази връзка сочи за неоснователни изложените от процесуалния представител на касатора твърдения за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон. Излага, че твърдяното в наказателното постановление нарушение не е извършено, тъй като фактът, че Националният доставчик на услуги „Интелигентни трафик системи“ АД и Агенция „Пътна инфраструктура“ не са отчели своевременно извършеното плащане не може ла се вмени във вина на дружеството-собственик на ППС, още по-малко във вина на водача. Съставът на нарушението по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП счита, че не е осъществен, което сочи за самостоятелно абсолютно основание за отмяна на процесното наказателно постановление. На следващо място излага, че са неоснователни твърденията на касатора относно безспорната установеност на авторството на извършеното нарушение, тъй като лицето не е възразило или отрекло да го е извършило в хода на цялото административнонаказателно производство. Като сочи, че съгласно приобщените по делото доказателства и от разпита на свидетелите, се установява, че както контролните органи при съставянето на акта за установяване на административно нарушение, така и административнонаказващият орган при издаването на наказателното постановление, не са установили по безспорен начин самоличността на извършителя, като по административнонаказателната преписка липсват доказателства, които да удостоверят, че именно жалбоподателят е управлявал превозното средство на датата на нарушението. Твърди се, че видно от процедурата, която се следва на ГКПП от Агенция „Митници“, се съставя акт за установяване на административно нарушение на лицето, което се яви при тях на ГКПП в направление изход, без да изследват дали действително това е лицето, което е управлявало на датата на нарушението. Уведомяват санкционираното лице за елементите на нарушението едва след като се състави актът и същият бъде принтиран от системата, тъй като митническите контролни органи нямат достъп до индивидуализиращите белези на нарушението. Това счита за индикация за грубото нарушаване правото на защита на санкционираното лице, което научава какво административно обвинение се повдига срещу него едва при връчването на акта. Твърди, че задължение на административно наказващия орган е да установи по несъмнен начин нарушението и неговия извършител, в противен случай актът се основава на предположения, което счита за недопустимо. Счита още, че нито наказателното постановление и актът за установяване на административно нарушение се ползва с доказателствена стойност относно възприетите в него фактически положения, нито докладите по чл. 167а от ЗДвП се ползват с отнапред задължителна доказателствена сила, дадена им от материалния закон в съдебния процес. Счита за недопустимо административният орган да изисква от съда да прилага в съдебното производство разпоредбите на чл. 189е, ал. 9, ал. 13 и ал. 2 от ЗДвП, тъй като по този начин биха се погазили принципите на административнонаказателното производство и наказателното такова, съгласно субсидиарното приложение на чл. 84 от ЗАНН. Ответникът по касационната жалба счита оплакванията въведени от касатора отнасящи се до размера на разноските и отправеното искане за намаляването им, за недопустими за разглеждане в касационното производство по оспорване на първоинстанционния съдебен акт, предвид наличието на специален ред за осъществяването на тези действия относно изменението на решението в частта за разноските по чл. 63д от ЗАНН във връзка с чл. 144 от АПК във връзка с чл. 248 от ГПК. В допълнение сочи аргументи относно приложението на европейското законодателство, а именно, счита че не е спазен принципът на пропорционалност, като независимо от вътрешното законодателство, съдът и всеки административнонаказващ орган винаги трябва да следи затова наложеното наказание да не надхвърля границите на необходимото за постигане на целите на Закона за движението по пътищата, в смисъла на чл. 5, § 4 oт Договора за Европейския съюз. Това, счита че е в унисон и с правилото с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО). Сочи решение на Съда на ЕС от 21.11 2024 г. по дело С- 61/2023 г., в което съдът е приел, че принципът на съразмерност не допуска система от наказания, която явно не отчита характера и тежестта на извършеното и по никакъв начин „компенсаторната такса“ и „ освобождаването от административна отговорност“ не кореспондират с правото на Съюза. В заключение желае въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето касационно производство по представен списък.

Окръжна прокуратура – Монтана, с оглед задължителното участие в настоящето производство, чрез представителя си в съдебно заседание, дава мотивирано заключение, че атакуваното решение на РС – Враца е правилно и законосъобразно. В хода на административно наказателното производство са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, като не са изяснени всички факти и обстоятелства по случая, поради което на наказаното лице е вменено нарушение, което не е извършило. Към момента на вмененото нарушение, водача вече е бил заплатил пътната такса. Това прави издаденото НП незаконосъобразно и като такова правилно е отменено от районния съд. Решението на РС е обосновано и мотивирано, поради което предлага да бъде потвърдено.

С Определение № 13370/10.12.2024 г. по адм. дело № 11486/2024 г. по описа на ВАС, по реда на чл. 133, ал. 6 от АПК, делото е изпратена за разглеждане на Административен съд – Монтана.

С Решение № 333 от 12.10.2023 г. по КАНД № 395/2023 г. на по описа на АдмС – Враца е обезсилено Решение № 125 от 22.03.2023 г. по АНД № 1123/2022 г. на Районен съд – Враца и на основание чл. 227, ал. 2 АПК е образувано АНД № 1063/2023 г. на Районен съд – Враца, предмет на настоящето касационното производство.

Касационното производство се развива по реда на чл. 227, ал. 2 от АПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК от страна във въззивното производство, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно, при което същата е допустима.

С касационната жалба не са представени доказателства свързани с касационните основания, които да променят фактическите и правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение.

Разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл. 218 от АПК, във вр. чл. 63в от ЗАНН, настоящия касационен състав я намира за НЕОСНОВАТЕЛНА по доводи различни от изложените от въззивния съд.

От фактическа страна, както правилно е установил въззивния съд: на 03.05.2022 г. около 09:56 ч. в посока излизане от територията на Р. България, на ГКПП Русе-Дунав мост, контролни органи извършили проверка на ППС влекач „Мерцедес 1844 ЛС“ с рег. № [рег. номер], с обща техническа допустима максимална маса над 12 т., управлявано от настоящия ответник и собственост на трето лице. При проверката чрез справка в електронната система на НТУ по чл.167а, ал. 3 от ЗДвП е установено, че въпросното ППС е било засечено да се движи на 16.04.2022г. в 09:20 ч., на обходен път Враца № I-1, отсечка 8+130 от контролно устройство с идентификатор № 20612, без заплатена дължима пътна такса, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП. За извършеното нарушение е генериран доказателствен запис от електронната система със съответен номер, с приложен към него снимков материал. Съставен е АУАН № ВG03052022/4000/Р8-497/03.05.22 г. за извършено нарушение по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП, подписан от ответника с възражение „възразявам“. Последващи възражения не са подадени в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Такива са били подадени от дружеството-собственик на процесното ППС с искане за прекратяване на производството поради липса на нарушение - наличие на маршрутна карта. Възражението е намерено за неоснователно от АНО и е последвало издаването на обжалваното НП, с което при идентично словесно и цифрово описание на административното нарушение описано в АУАН е издадено и оспореното НП и като краен резултат ответникът е санкциониран с глоба от 1800.00 лв. /хиляда и осемстотин/

За да отмени оспореното НП въззивния съд е приел, че в конкретния случай се касае до нарушение констатирано на база генериран запис от елекронната система на НТУ-АПИ, т.е. до нарушение установено „в отсъствие на нарушителя“, при което извън фактите на движение на съответно ППС по път, за който се изисква, но не е заплатена пътна такса, непосредственият извършител - водач на ППС-то остава неизвестен. Въззивният съд е приел, че затова за тези случаи в разпоредбите на чл.187а, ал.1 и сл. от ЗДвП е предвиден специален, самостоятелен и нарочен ред за ангажиране и реализиране на наказателна отговорност, в отклонение на общите правила на ЗАНН, а именно чл.187а, ал.1 ЗДвП, съгласно който в случаите на установяване на нарушения от вида на процесното се счита, че ППС е управлявано от собственика или ползвателя по СРМПС, освен ако бъде установено, че ППС е управлявано от трето лице. По нататък в чл. 187а, ал. 4 ЗДвП предвижда освобождаване от административно наказателна отговорност по ал. 1 и 2 за същия вид нарушения, ако в 7-дневен срок от връчване на съответно издадените АУАН или ел. фиш против собственика и ползвателя, същите представят декларация с данните за лицето-действителен извършител на нарушението, т.е. негов водач. В тези случаи ако е съставен АУАН, НП не се издава и АНП се прекратява, а ако е съставен ел. фиш същият се анулира. Образува се ново АНП срещу действителния нарушител. Районният съд е приел, че в случая няма спор, че водачът не е собственик или ползвател съгласно СРМПС на процесното ППС, с което е извършено вмененото нарушение, както и, че няма спор и че не е била спазена специалната процедура на цитираните законови разпоредби по чл. 187а, ал. 1 и сл. ЗДвП, като процесния АУАН е бил съставен лично срещу административно наказаното лице, в качеството му на водач на ППС-то, веднага към момента на констатиране на вмененото нарушение, извършено с въпросното ППС, но на друго време и място. Съдът е счел, че в случая АУАН и НП се явяват издадени срещу водача на процесното ППС, само на база липсата на надлежно направени възражения при съставяне на АУАН и липсата на последващо подадени възражения по реда на чл. 44, ал. 1 ЗАНН. Други доказателства за това, че освен бидейки водач на процесното ППС към момента на извършване на проверката и констатиране на нарушението липсват. Районният съд е приел, че съставянето на процесиите АУАН и НП е в нарушение на принципната забрана на чл.116, ал.1 и ал.2 НПК. На следващо място в мотивите си въззивният съд подчертава и че в случая за процесното ППС и за инкриминираната дата 16.04.2022 г. е имало закупена маршрутна карта № 22041616579676 с деклариран маршрут с общо разстояние от 166.51 км. - от [населено място] до ГКПП - Видин, която е била закупена в 09:20ч. по електронен път, с 24 часов срок на валидност до 17.04.2023 г. - 09:21ч. Маршрутната карта е закупена чрез „Интелигентни Трафик системи“ АД, в качеството му на Национален доставчик на услуги за електронно таксуване на пътни такси, което в това си качество е длъжно незабавно да отчете извършеното плащане пред стопанисващата пътя администрация АПИ. В случая това не е направено своевременно. Дори да се приеме, че е направено, то получаването на съответната информация от администрацията, стопанисваща пътя, при осъществяване на описания процес е отнело някакво техническо време в рамките на секунди и минути, което обаче не може да се вмени във вина на дружеството-собственик на ППС-то, още по-малко във вина на водача. След като пътната такса е била заплатена в 09:20ч., а вмененото нарушение е засечено в 09:20:59 ч., то въззивната инстанция е приела и, че няма реално осъществен състав по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП.

Касационната инстанция не възприема правните изводи изложени от въззивния съд в оспореното решение, но като краен извод същото е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

По аргумент от чл. 84 от ЗАНН, вр. с чл. 14, ал. 2 от НПК съдът е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимият материален закон, като съобразява императива относно извършването на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, независимо от наведените от жалбоподателя аргументи.

Като относимо и допустимо към предмета на делото съдът приема приложеното решение по дело С-61/2023 г. на СЕС.

Касационната инстанция намира, че проведеното административнонаказателно производсто, в частност наложеното административно наказание, определено съгласно българското законодателство, противоречи на основаните принципи, въведени в рамките на европейското законодателство, конкретно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО за Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 17.09.2011 г.

Касационния състав намира, че са налице основания за отмяна на наказателното постановление поради неправилно приложение на материалния закон, при следните мотиви: Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП за преминаване по платената пътна мрежа се дължи такса за изминато разстояние - тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3. В разпоредбата се сочи, че заплащането на тол таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък. Нормата на чл. 10б, ал. 3 от ЗП установява, че тол таксата се заплаща от собственика или ползвателя на пътното превозно средство за всички пътни превозни средства с обща технически допустима максимална маса над 3,5 тона, извън тези по чл. 10а, ал. 7 и 9, като заплащането й дава право на пътното превозно средство, за което е заплатена, да измине определено разстояние между две точки. От своя страна, разпоредбата на чл. 10б, ал. 4 от ЗП предвижда, че размерът на дължимата за плащане тол такса се определя въз основа на реално получени декларирани тол данни, удостоверени по реда, предвиден в наредбата по чл. 10, ал. 7 или чрез закупуването на еднократна маршрутна карта, която дава право на ползвателя на пътя да измине предварително заявено от него разстояние по определен маршрут.

В разпоредбата на чл. 139, ал. 5 от ЗДвП е регламентирано правилото, че движението на пътни превозни средства по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, се извършва след изпълнение на съответните задължения, свързани с установяване размера и заплащане на пътните такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата. Същевременно, с чл. 139, ал. 7 от ЗДП се въвежда задължението за водача на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената пътна мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за установяване на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, освен когато тези задължения са изпълнени от трето лице

Санкция за неизпълнение на правилото е въведена с чл. 179, ал. 3а от ЗДвП, съгласно която: „Водач, който управлява пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на Закона за пътищата, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, се наказва с глоба в размер 1800 лв.

Неизпълнението на задълженията на собствениците/ползвателите или на водача на ППС да заплатят дължимите пътни такси, се установява и документира, съгласно чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, посредством електронната система за събиране на пътни такси, която генерира доклад. Към него се прилагат статични изображения във вид на снимков материал. Докладът и снимките, по силата на чл. 189е, ал. 8 от ЗДвП, в своята съвкупност, представляват доказателства за отразените в тях обстоятелства. Този извод се налага и от разпоредбата на чл. 189е, ал. 8 от ЗДвП, съгласно която контролните органи могат да извършват справки в електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, като отразените в нея данни се считат за доказателства във връзка със следните обстоятелства: мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, регистрационния номер на пътното превозно средство, както и данни, свързани с движението по участък от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, данни за липса или наличие на декларирани тол данни и наличие или липса на заплащане на дължимите такси.

В конкретиката на случая, от анализа на формираната по делото доказателствена съвкупност, а именно приложени заповед за командировка и пътен лист за периода 15.04 – 20.04.2022 г., безспорно се установява, че административнонаказаното лице е бил водач на соченото ППС, по времето и мястото на установеното нарушение, за чиято категория (обща технически допустима максимална маса над 3,5 тона) и установени брой оси на автомобила, е била дължима такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.

От представената по делото разписка за закупена маршрутна карта № 22041616579676, в която фигурира сегмента на нарушението **********, безспорно се установява, че часът посочен като начало на валидност е 09:22 ч. на 16.04.2022г., въпреки че картата е закупена в 09:20 ч., докато нарушението е установено в 09:20:59 ч. Поради което следва, че нарушението е коректно отчетено.

Въпреки това, при тези фактически установявания настоящият състав приема, че С. А. Н. не е допуснал административно нарушение, доколкото в случая разпоредбата на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП е поставена в противоречие с общностното право, регламентиращо съответния тип обществени отношения. До този извод съдът достига, тъй като установява като самостоятелно основание за отмяна на обжалваното НП нарушение на принципа на пропорционалност.

Легалното понятие за „Тол такса“ е дадено в чл. 2, б) от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури Директива 1999/62/ЕО – „такса за ползване“ означава заплащане на определена сума за превозно средство, което изминава разстояние между две точки от инфраструктурата и е упомената в член 7, параграф 2; размерът на сумата трябва да е базиран на пропътуваното разстояние и на типа превозно средство. От понятието се извежда, че дължимите суми се определят според няколко отделни пера, свързани с характеристиките и на превозното средство, и на пътния участък.

Условията и редът за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване се определят с наредба на Министерския съвет в съответствие с изискванията на Директива 1999/62/ЕО. Съгласно чл. 9а от посочената Директива „Държавите членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират прилагането на санкциите. Санкциите трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи“.

Приложената в настоящия случай санкционна разпоредба на 179, ал. 3а от ЗДвП, предвижда налагането на административно наказание глоба в абсолютно определен размер от 1800 лева.

Макар и държавите членки да са компетентни да изберат санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи.

В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, между национална правна норма и основните принципи на ПЕС, то вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради действието на принципа на примат.

Размерът на санкциите следва да бъде съответен на нарушението и да бъде пропорционален на преследваната цел, а при избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко ограничителната.

От тези условности следва, че принципът на пропорционалност изисква, от една страна, наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, и от друга страна, при определянето на наказанието и на размера на имуществената санкция да се отчитат конкретните обстоятелства по случая.

Сравнявайки размера на незаплатената пътна такса с абсолютно определения размер на наложената глоба, предвидена за налагане спрямо нарушителите, отявлено личи несъразмерността между двете стойности. Не на последно място, предвидената санкция превишава многократно размера на дължимата тол такса, като се вземе предвид и обстоятелството, че началото на валидност на закупената маршрутна карта е две минути след момента на установяване на нарушението. Именно налагането на глоби с фиксиран размер за всяко нарушение, без възможност да бъде преценявана тежестта на самото нарушение е в разрез с принципа на пропорционалност.

Съгласно член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство национална правна уредба, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Националната юрисдикция бива задължена да приложи съответстващо на правото на Съюза тълкуване.

Воден от изложените принципни постановки касационният състав намира, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП противоречи на принципа на пропорционалност, доколкото не позволява да се вземат предвид конкретни обстоятелства за всеки отделен случай, а размерът на санкцията надхвърля значително дължимите от водачите на превозните средства такси.

Санкциите следва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, но преценени през принципа на пропорционалност, а при липсата на такава санкционна разпоредба и наличието на административно наказание в абсолютно определен/фиксиран размер, то същата следва да остане неприложена, а НП да бъде отменено.

Съгласно решение на СЕС от 21.11.2024 г. по дело C-61/23, с предмет преюдициално запитване, отправено от АдмС – Хасково, член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

След като цели административнонаказателна репресия, АНО следва да следи наказанието да е съобразено с изискването за съразмерност, предвид факта, че в настоящия случай дължимата такса е била заплатена, а отделно от това да бъде ясен, конкретен и точен при прилагането на правните норми. От своя страна, противоречието с принципа за съразмерност обуславя незаконосъобразността на процесното НП.

Не се споделят и поддържаните от касатора основания за отмяна или изменение на въззивното решение и в частта относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции, тъй като същите са присъдени за всяка отделна инстанция по арг. чл.226, ал. от АПК приложим на осн. чл.63д, ал.1 от ЗАНН и са в минималния размер определен по реда на чл.8 във вр. с чл.7, ал.2 от Наредба №1 от 09 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В обобщение на изложеното, касационата инстанция не констатира наличието на поддържаните от касатора основания за отмяна на проверяваното решение на Районен съд – Враца, други такива не бяха установени и при служебно дължимата проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, поради което решението следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН във вр. чл. 143, ал. 1 от АПК на ответника следва да се присъдят поисканите и сторени в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение по представения договор за процесуално представителство. Съгласно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C - 427/16 и C -428/16 на СЕС, Първи състав, съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото. Преюдициалното заключение на СЕС се ползва с тълкувателна сила, която е задължителна и обвързва националния съд, отправил запитването. В решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, чл. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Касационният състав приема за основателно възражението на административния орган за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от 650,00лева за настоящата касационна инстанция, с оглед факта, че делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, въз основа на фактическа обстановка установена от въззивния съд и при доказателствена съвкупност която не се характеризира с голям обем. Поради изложеното следва претендираните разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция да бъдат определени в минималния размер по чл. 18, ал. 2 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно от 480,00 лв. /четиристотин и осемдесет/.

По изложените съображения на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 63в и чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, настоящият касационен състав на Административен съд – Монтана,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 136 от 03.06.2024 г. по АНД № 20231420201063 на Районен съд – Враца.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на С. А. Н., [ЕГН], адрес [населено място], [жк], вх. А, ет. 5, ап. 13, сумата от 480,00 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ сторени разноски пред настоящата касационна инстанция за адвокатско възнаграждение, както и 5,00 лева държавна такса при служебно издаване на изпълнителен лист.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.