Р Е Ш Е Н И Е № 314
гр.Враца, 25.09.2020
г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
гр.Враца, V-ти състав, в закрито заседание на 25.09.2020год. /двадесет и пети
септември две хиляди и двадесета година/ в състав:
Адм. съдия: МИГЛЕНА РАДЕНКОВА
като разгледа
докладваното от съдията адм. дело № 553 по
описа на съда
за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 176 от АПК.
Образувано
по молба на П.С.П. *** с
искане за допълване на постановеното по делото Решение № 190/25.06.2020 г.
В
молбата се твърди, че в решението липсва диспозитив по оспорване истинността на
представените от ответника документи.
В
предоставения им едноседмичен срок по чл. 176 от АПК
ответникът
и заинтересованите страни не са депозирали отговор на молбата.
Настоящият
съдебен състав намира следното:
Молбата за
допълване на постановеното по делото решение е подадена в преклузивния
едномесечен срок по чл. 176 от АПК от връчване на решението и от
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна, като съображенията за това са следните:
Според чл. 193, ал. 1 и 2 от ГПК заинтересованата страна може да
оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото
действие, с което той е представен, като съдът постановява да се извърши
проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се
ползва от него. Разпоредбата на чл. 194, ал. 2 и 3 от ГПК предвижда, че след проверката съдът
с определение признава или че оспорването не е доказано, или че документът е
неистински, а може да се произнесе по оспорването на документа и с решението по
делото.
От
съдържанието на цитираните норми следва, че оспорването на документ по реда на чл. 193 от ГПК наподобява по съществото си на
инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, но не представлява самостоятелна
искова претенция, респ. не се дължи произнасяне по оспорването в отделен
диспозитив на съдебното решение. Целта на производството не е да се установи
със сила на пресъдено нещо истинността на документа, а да се определи дали
същият следва да се обсъжда при формиране на фактическите и правни изводи на
решаващия съд по висящ процес (в който някоя от страните желае да се ползва от
оспорения документ), или следва да се изключи от доказателствения материал.
Затова и според чл. 194, ал. 2 от ГПК съдът се произнася по оспорването с
определение, което касае доказването. Само в случай, че е пропуснал да стори
това преди даване ход на устните състезания, съдът коментира този въпрос в
мотивите на своето решение, но заключението му не намира отражение в
диспозитива на акта по същество.
Този извод
следва, освен от тълкуването на чл. 194, ал. 3, във вр. ал. 2 от ГПК и систематичното място на тези
разпоредби в Глава Четиринадесета ГПК „Доказателства“ (а не в следващата
глава от процесуалния закон, уреждаща отклоненията във връзка с предмета на
делото), още и от разпоредбата на чл. 236, ал. 1 от ГПК, видно от която в съдържанието на
съдебното решение (диспозитива му) не намират място определенията, свързани с
преценка на доказателствата, а последните се отразяват в мотивите – арг. от чл. 236, ал. 2 от ГПК. В този смисъл е налице и съдебна
практика, която настоящият съдебен състав напълно споделя – решение № 270 от
19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7175/2013 г., IV г. о., определение № 215 от 13.03.2018
г. на ВКС по гр. д. № 2585/2017 г. на ВКС, IV г. о., определение №
528/09.11.2017 г. по ч. гр. д. № 2877/2017 г. на ВКС, IV г. о. и др., като следва
да се отбележи, че мотивите на ТР № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС, не съдържат задължителни
указания.
Оспорването на писмен документ по чл. 193 от ГПК прилича по
съществото си на инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, но не е
самостоятелна искова претенция, за да могат да се прилагат по аналогия
указанията на ВС, дадени в ТР № 87/1954 г. на ОСГК, на които се позоваважалбоподателят, за
произнасяне по оспорването в диспозитива на съдебното решение.
Целта на това производство е, във висящ процес, да се
определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане
на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като
неистинско от доказателствения материал.
Уредбата
на установителния иск по чл. 124, ал. 1
от ГПК
е аналогична с тази на установителния иск по чл. 128, ал. 2
от АПК,
но последният е насочен към разрешаване на административен спор със сила на
присъдено нещо, като бъде признато по съдебен ред съществуването или
несъществуването на едно административно право или административно
правоотношение и е подсъден на административните съдилища, за разлика от искът
по чл. 124, ал. 1
от ГПК, който е подсъден на гражданският съд.
В
разглеждания случай не е постановено изрично определение по чл. 194, ал. 2 от ГПК по оспорените от жалбоподателя документи,
за които не е открито производство по чл. 193 от ГПК, поради което произнасянето на съда
не е обективирано в мотивите и диспозитива на съдебното решение и по изложените
по-горе аргументи не са налице предпоставките на чл. 176 от АПК за допълване на неговия диспозитив.
При това
положение молбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на П.С.П. *** за допълване на
постановеното по делото Решение № 190/25.06.2020 г., постановено по адм. Дело №
553/2017 г. по описа на АдмС-Враца.
Решението подлежи на обжалване пред
ВАС в 14-дневен срок от уведомяване на страните, на които на основание чл. 138 АПК да се изпрати препис от същото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: