СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети март през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
мл. съдия ХРИСТИНА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Антоанета
Луканова, разгледа докладваното от мл. съдия Николова въззивно гражданско дело
№ 14149 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 173151 от 17.07.2017 г.,
постановено по гр.д. № 51743/2012 г., по описа на СРС, ГО, 42 състав, на
основание чл.422 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.535 от ТЗ е признато за
установено по отношение на О.Г.Л., че съществува вземане на „И.А.“ ЕАД в размер от 12176,08 евро, представляваща
вземане по запис на заповед, издаден на 05.12.2011 г., авалиран от О.Г.Л.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска – на 25.04.2012 г. до окончателното изплащане на вземането,
относно което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 20591/2012 г. по
описа на СРС, 42 състав.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ответника О.Г.Л., в която са изложени доводи за недопустимост
и неправилност на първоинстанционното решение. Въззивникът поддържа, че
съгласно чл.17.4 от Общите условия на „И.А.“ ЕАД и чл.17.2 от Договор за
финансов лизинг споровете между страните по повод на сключените договори следва
да бъдат отнесени към АС при БТПП, като предвид направеното възражение за
неподведомственост на спора, съдебното решение е недопустимо. Излага доводи за
допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като след смяната на
процесуалния представител по делото съдът не е предоставил допълнителен срок за
становище по подадената искова молба и по отношение на новопредставени
доказателства. Посочва, че в първоинстанционото производство е оспорена
претенцията по основание и размер, като процесният запис на заповед е издаден
като обезпечение по два договора за финансов лизинг и лизинговите автомобили са
върнати на лизинговото дружество. Моли съда да обезсили постановеното съдебно
решение като недопустимо, евентуално – да отмени изцяло решението и да отхвърли
исковата претенция на ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „И.А.“
ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата. Излага доводи, че записът на заповед е редовен от
външна страна и удостоврява подлежащо на изпълнение задължение от ответника.
Посочва, че възраженията на ответника са неоснователни, имайки предвид липсата
на отговор в срока по чл.131 ГПК и последиците от неподаването му съгласно чл.133 ГПК. Твърди, че по делото не
са ангажирани доказателства, от които да се установява извършено плащане на
вземането.
В хода на въззивното производство е
настъпило правоприемство чрез вливане на въззиваемата страна, с оглед на което
с определение от 01.02.2018 г. на основание чл.227 ГПК като страна по делото е
конституран „И.“ ЕАД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ответникът не е направил
своевременно възражение за неподведомственост на спора, като е релевирал същото
едва след възобновяване на производството без да е бил лишен от процесуална
възможност да стори това в предходен момент. С оглед на това неоснователни са доводите на въззивника, че решението
е недопустимо поради постановяването му от некомпетентен съд.
При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в
жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло
изложените в мотивите му съображения за уважаването на предявения иск, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, по отношение правилността му, по наведените от ответника
с въззивната му жалба доводи за неправилност, въззивният съд приема следното:
Със заявление по реда на чл.417 от ГПК „И.А.“ ЕАД е претендирал издаването на заповед
за изпълнение против “Б.“ ООД и против О.Г.Л. за сумата от
12176,08 евро, ведно със законната лихва върху главницата,считано от подаване
на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Искането е уважено с
издадената заповед за изпълнение по ч.гражд.дело № 20591/2012 г. по описа на
СРС, 42 състав.
Видно от запис на заповед, издаден на 05.12.2011 г. от „Б.“ ООД с авалист О.Г.Л., издателят се
задължава да заплати на падежа 15.01.2012 г. на
„И.А.“ ЕАД сумата от 12176,08 евро.
По делото са приети договор за финансов лизинг на автомобил №
277/18.10.2007 г. и договор за финансов лизинг на автомобил № 277/04.07.2008
г., сключени между „И.А.“ ЕАД като лизингодател и „Б.“ ООД като
лизингополучател. Представени са и протокол от 05.12.2011 г. за връщане на лек автомобил „Mercedes-Benz СL 500 Prime
edition” с рег. № ******* и протокол от 05.12.2011
г. за връщане на лек автомобил „Mercedes-Benz GL 500 4Matic
Off Roader” с рег. № ******* поради прекратяване на
посочените договори за финансов лизинг.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
СРС, 66 състав, е бил сезиран с положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ.
Ищецът в исковата молба твърди, че между него и
ответника е възникнало менителнично правоотношение по запис на заповед, издаден
на 05.12.2011 г., с падеж на определен ден – на 15.01.2012 г., за сумата от 12
176,08 евро.
Преписът на исковата молба с указания за възможността
за подаване на отговор и последиците по чл.133 ГПК е изпратен на ответника О.Г.Л.
на адресът за управление и седалището на дружеството „Б.“ ООД, представлявано
от управителя О.Л., като в приложената по делото призовка е отразено, че същата
е приета от Т.Т.– административен секретар. Настоящият съдебен състав намира,
че процедурата по връчване е нередовна от една страна поради процесуалната
невъзможност книжата, адресирани до физическо лице, да бъдат получени от
служител на „Б.“ ООД, а от друга страна – в подаденото по реда на чл.414 ГПК възражение
длъжникът е посочил друг адрес за призоваване. В проведеното на 19.03.2013 г.
съдебно заседание обаче ответникът Л. е изпратил надлежно упълномощен
процесуален представител – адв. М.. Съобразно чл. 54 ГПК следва да се приеме, че най-късно на
19.03.2013 г. съобщението действително е достигнало до адресата и съдебните
книжа са връчени на ответника Л. чрез процесуалния му представител. Едва в проведеното на 09.05.2016 г. съдебно
заседание ответника е поддържал, че между него и ищеца съществуват каузални правоотношения,
въз основа на които е поето процесното абстрактно задължение и релевира
относителни възражения. С оглед на това същите се явяват направени след
изтичане на срока за отговор на исковата молба и преклудирани.
При отчитане на твърденията на ищеца възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването на две групи материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение,
възникнало по запис на заповед и 2) записът на заповед да е действителен като
формална правна сделка.
Тъй като правните норми, уреждащи действителността на
менителничните ефекти, са от императивно естество, решаващата дейност на
въззивния съд следва да се съсредоточи по отношение на тези въпроси. От представената
по заповедното производство ценна книга на заповед се установява, че тя
удостоверява действително поето менителнично задължение. Записът на заповед е
действителен, тъй като в този документ са обективирани всички изискуеми от
закона клаузи (реквизити) – изразът „запис на заповед” се съдържа както в
заглавието на акта, така и в неговия текст; безусловно обещание за плащане на
определена сума – 12 176,08 евро; падеж – на определен ден (15.01.2012 г.);
място на плащане – гр. София, бул. „********; името на лицето, на което или на
заповедта на което трябва да се плати – „И.А.” ЕАД; дата и място на издаване –
гр. София, 05.12.2011 г. и подпис на издателя. Установява се, че е възникнала
изпълнителната сила на този менителничен ефект, тъй като падежът е уговорен на
определен ден – на 15.01.2012 г., поради което не е било необходимо да бъде
предявяван на длъжника за плащане. Върху лицевата страна на ценната книга О.Г.Л.
е авалирал записа на заповед при условията, при които е издаден, и е положен негов
подпис, поради което е налице валидно учредено менителнично поръчителство.
Тъй като записът на заповед като едностранна
абстрактна сделка е едновременно доказателство и основание за поето
менителнично задължение, въззивният съд приема, че в процеса на доказване бе
установено по несъмнен начин, че между страните е възникнало и съществува
действително менителнично правоотношение, по което ответникът е поел безусловно
задължение като авалист по записа на заповед за заплащане на сумата от 12
176,08 евро на ремитента „И.А.“ ЕАД, поради което предявеният положителен
установителен иск е основателен.
Поради своя абстрактен характер менителничният ефект е
действителен и без да е удостоверена каузата по смисъла на чл. 26, ал. 2,
предл. 4 ЗЗД, във вр. с чл. 44 ЗЗД (причината; непосредствената цел на
едностранното волеизявление за постигане на признат от закона интерес), поради
което тя представлява самостоятелен правопораждащ юридически факт, различен от
тези, учредяващи каузални правоотношение, дори и менителничното задължение да е
поето в обезпечение изпълнението на каузален дълг.
Дори да се приеме, че твърденията за наличието на
каузално правоотношение са въведени в процеса от ответника Л. своевременно, при
наличието на оспорване от насрещната страна единствено от съдържанието на представените
договори за финансов лизинг не може да се обоснове, че процесният запис на
заповед е издаден във връзка с поетите по договорите задължения. Същевременно
недоказано е и възражението за плащане, тъй като от протоколите за връщане на
автомобилите не може да се установи, че лизингополучателят
не дължи парични суми по договорите за лизинг.
На следващо място, несъстоятелни са доводите на
въззивника за допуснато от СРС съществено процесуално нарушение, довело до
лишаването му от право на защита. Ответникът е имал възможност да организира
защитата си, което е и сторил, като процесуалният му представил е изразил
отношение по доказателствата, представени с молбата за възстановяване.
Въз основа на тези правни съображения и с оглед на
обстоятелството, че правният извод до който въззивната инстанция е достигнала,
съответства на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение
трябва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
При този изход
на правния спор право на разноски пред въззивната инстанция има въззиваемата
страна, която е направила искане за присъждането на сумата от 1140 лв.
адвокатско възнаграждение. Представени са доказателства за реалното заплащане
на адвокатския хонорар, предвид което същият следва да бъде присъден в пълен
размер.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 173151 от 17.07.2017 г., постановено по гр.д. № 51743/2012 г., по описа на
СРС, ГО, 42 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.