РЕШЕНИЕ
№ 286
гр. Пловдив, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20215300502517 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ОТП Факторинг
България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Княз Александър Дондуков” № 19, ет.2, против Решение
№261872 от 05.07.2021г., постановено по гр.д. №13717/2019г., по описа на
Районен съд- Пловдив, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя против ХР. Р. СТ., ЕГН **********, от гр. П., Пловдивска
обл., бул. „****, иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1, т.1 и
чл.124, ал.1 от ГПК, и – при условията на евентуалност – обективно
съединение искове с правно основание чл.79, ал.1 във връзка с чл.240 от ЗЗД
и чл.86 от ЗЗД – за признаване за установено по отношение на ответника, че
той дължи на ищеца сумата 5 493, 17 лева – главница; сумата 79, 35 лева,
представляваща законна лихва върху главницата, дължима за периода от
19.10.2011 г. до 22.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 23.08.2019 г. до окончателното плащане на вземането, дължими по
сключен между ответника и праводателя на ищеца (Банка „ДСК“ ЕАД)
Договор за кредит за текущо потребление от 21.07.2006 г., които суми е било
1
разпоредено ответникът да заплати на праводателя на ищеца (Банка „ДСК“
ЕАД) със Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК № 12190/20.10.2011 г., издадена по ч. гр. дело №
18177/2011 г. по описа на ПРС – ХV гр. състав, и при условията на
евентуалност, ако съдът отхвърли този иск – да осъди ответника да заплати на
ищеца сумата 5 493, 17 лева, представляваща дължим неплатен остатък от
главницата по Договора за кредит за текущо потребление от 21.07.2006 г.,
заедно със законната лихва върху тази сума.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като
се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което се уважат
предявените искове с присъждане на направените пред двете съдебни
инстанции разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемия Х. Р. СТ.,
ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото А., с който се иска
обжалваното решение да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и
е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Пловдивският районен съд е бил сезиран със следните предявени от
ищеца „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК: ********* искове: 1.
Кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК във връзка с във
връзка с чл.430, ал.1 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът – кредитополучател ХР. Р. СТ., ЕГН **********, дължи вземания,
за които е издадена Заповед №12190 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК от 20.10.2011г. и изпълнителен лист по
ч.гр.д.№18177/2011г. по описа на ПдРС, произтичащи от Договор за кредит за
текущо потребление от 21.07.2006г., сключен с цедента „Банка ДСК“ ЕАД,
гр.София, включващи сумата от 5493,17 лева –неизплатена главница ;сумата
2
от 79,35 лева-законна лихва за забава върху неизплатената главница за
периода 02.07.2019г.-22.08.2019г., който период е уточнен от страната с
подадената във възивната инстанция молба на 13.12.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 23.08.2019г. до окончателното й
изплащане и 2. Предявен при условията на евентуалност осъдителен иск с
правно основание чл.430, ал.1 от ТЗ за заплащане от страна на ответника на
сумата от 5493,17 лева –неизплатена главница по Договор за кредит за
текущо потребление от 21.07.2006г., сключен с цедента „Банка ДСК“ ЕАД,
гр.София , ведно със законната лихва начиная от датата на подаване на
исковата молба в съда-22.08.2019г. до окончателното й изплащане.
Съдът като прецени събраните доказателства и изложеното от страните,
намира за установено следното:
От приложеното ч.гр.д.№ 18174/2011 г. по описа на РС-Пловдив е
установено по делото, че на 20.10.2011г. е издадена Заповед № 12190 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
и изпълнителен лист по в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, срещу
ответника за сумата от 8301,68 лева – неизплатена главница ; сумата от
1464,32 лева- лихва, дължима за периода 21.12.2010г.-19.10.2011г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2011г. до окончателното й
изплащане . Срещу заповедта е било подадено от ответника възражение по
чл.414 ГПК, в резултат на което и в срока по чл.415 ГПК ищецът е предявил
настоящия иск по чл.422 ГПК.
С оглед на така издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК предявеният от ищеца и разгледан от
първоинстанционния съд иск за признаване за установено на вземането му
срещу ответника за сумата от 79, 35 лева, представляваща законна лихва
върху главницата, дължима за периода от 02.07.2019г.-22.08.2019г. се явява
недопустим. Вземане за забавено плащане на главницата в размер от 79,35
лева за посочения период не е присъдено в полза на заявителя в заповедното
производство, нито е претендирано от него , поради което и за ищеца липсва
правен интерес от предявяване на установителен иск за съществуването му.
Предвид това, в тази му част, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК,
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а производството
по делото– прекратено. Решението следва да бъде обезсилено и в частта , с
3
която е отхвърлен установителният иск за законна лихва върху главницата за
периода от 19.10.2011 г. до 02.07.2019г., като постановено свръхпетитум, тъй
като досежно този период не е била заявена претенция от ищеца в исковата
му молба.
Съобразно нормата на чл.270 ал. З ГПК следва да бъде обезсилено
първоинстанционното решение и в частта, с която е разгледан и отхвърлен
предявеният от ищцовото дружество в условията на евентуалност осъдителен
иск , поради неговата недопустимост, по начина, по който е предявен.
При действието на чл.290 ГПК е формирана задължителна практика на
ВКС, отричаща допустимостта на осъдителен иск за парично вземане, за което
е проведено успешно заповедно производство и е издадена заповед за
изпълнение, която не е обезсилена по надлежния процесуален ред на чл.415 от
ГПК или по искане на заявителя - кредитор. Осъдителен иск за вземане,
предмет на издадена заповед по чл.410 / чл.417 ГПК , е допустим само след
обезсилване на заповедта по предвидения в закона процесуален ред, тъй като
при наличие на заповед за изпълнение защитата на вземането е възможна
единствено чрез уредения в чл.422, ал.1 ГПК специален установителен
иск. Съгласно Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК,
т.11.б. /мотивите/, въвеждането на друго основание, от което произтича
вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за
изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност. Следователно, за да е допустим евентуален
осъдителен иск в специалното производство, е необходимо той да се основава
на въведено друго, различно основание за възникването и съществуването на
вземането.
В настоящия случай, безспорно сме в хипотезата на специалното
производство по иск по чл.422 от ГПК, тъй като кредиторът е избрал за
реализиране на правата си по договора за кредит специалния ред по чл.417 от
ГПК – снабдяване със заповед за незабавно изпълнение, надлежно издадена
му. Видно от изложените в исковата молба обстоятелства, факти, с които
ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право –
неизпълнение на Договор за кредит за текущо потребление от 21.07.2006г.,
основанието, от което произтича вземането, респ. вземанията за главница и
лихва, по установителния иск и евентуалния осъдителен иск е едно и също.
4
Вземанията, предмет на двата вида иск, произтичат от едно и също договорно
основание. Следва да се посочи, че различната правна квалификация на
установителния и осъдителния иск, не означава разлика в основанието, от
което произтича вземането. Безспорно, видно от исковата молба се касае до
същото вземане за главница, предмет и на заповедното производство, като
кредиторът, респ. цесионерът в исковото производство, се позовава на
същото основание /договора за кредит за текущо потребление/, от което
произтичат вземането, предмет на установителния иск и тези, предмет на
осъдителния иск.
С оглед изложеното, предявеният при условията на евентуалност
осъдителен иск за заплащане на главница, произтичащ от неизпълнение по
Договор за кредит за текущо потребление от 21.07.2006г., е недопустим. Като
такъв, същия следва да се остави без разглеждане и производството по него –
да се прекрати като недопустимо.
По отношение на останалата част от вземането предявеният иск се явява
допустим и съда дължи произнасяне по същество на правния спор.
От фактическа страна не се спори по делото, а и се установява от
приложените писмени доказателства, че на 21.07.2006г. между „Банка
ДСК“ ЕАД, гр.С., като кредитор, и ХР. Р. СТ., ЕГН **********, като
кредитополучател, е бил сключен договор за кредит за текущо
потребление, по силата на който банката е отпуснала на
кредитополучателя кредит в размер на 15 000 лева, със срок на
издължаване - 96 месеца , считано от неговото усвояване чрез разплащателна
сметка №8518857 , с титуляр Х.С.. След издаване на заповедта за незабавно
изпълнение , на 16.08.2012г. е сключен договор за покупко-продажба на
вземания между „Банка ДСК” ЕАД, като продавач и „ОТП Факторинг” ЕООД,
като купувач, по силата на който последният е придобил вземането на
кредитора към ответника произтичащо от Договор за кредит за текущо
потребление от 21.07.2006г., посочен под № 1501 в приложение №1 към
договора за цесия .Цедентът е упълномощил цесионера да извършва от
негово име уведомление до длъжника по смисъла на чл.99 от ЗЗД. На
03.09.2012г. до ответника е изпратено уведомително писмо от „ОТП
Факторинг” ЕООД, за сключения между страните на 16.08.2012г. договор за
прехвърляне на вземането, без данни писмото да е било получено от
5
адресата.
На 31.05.2016г. между цесионера „ОТП Факторинг” ЕООД и
кредитополучателя ХР. Р. СТ., ЕГН **********, е сключено споразумение, с
което страните са констатирали, че задълженията на длъжника по Договор
за кредит за текущо потребление от 21.07.2006г. възлизат в общ размер на
сумата от 11902,03 лева, от която 8301,68 лева-непогасена главница; 1427,63
лева-лихва, като страните са постигнали съгласие ответникът да погаси
дълга си на 59 равни месечни вноски в размер от 250 лева всяка и една
последна изравнителна вноска в размер на 24,11 лева, с падеж на всяка
вноска -20-то число на текущия месец и с краен срок за погасяване на дълга-
20.05.2021г. С подписване на споразумението Х. С. изрично е декларирал, че е
уведомен за сключения на 16.08.2012г. договор за цесия и извършената смяна
на кредитора на основание чл.99 от ЗЗД.
По молба на ищеца от 27.03.2019г. е образувано изп.д.№ 101/2019г. по
описа на ЧСИ Кремена Петрова , с район на действие ПдОС, като ПДИ и
препис от заповедта са връчени на длъжника на 13.06.2019г. Производството
по изпълнителното дело е спряно на основание чл.420,ал.2 от ГПК с
определение на заповедния съд от 10.07.2019г.
От заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза се
установява, че банката е изпълнила задължението си по договора да
предостави на кредитополучателя заемната сума, поради което за
последния е възникнало задължението да върне същата при условията и в
срока, посочени в договора. От неоспореното от страните заключението на
съдебно- счетоводната експертиза, прието в съдебно заседание на
02.06.2021г., се установява че към 07.07.2019г. задължението на
кредитополучателя по договора за неизплатена главница е в размер от 5314,43
лева.
От страна на ответника в отговорите на исковата молба и на
въззивната жалба са наведени доводи за недължимост на търсената сума
поради липса на настъпила предсрочна изискуемост на вземанията на
банката по процесния договор за кредит. Тези доводи са неоснователни.
От страна на ответника не са ангажирани доказателства за установяване
точното изпълнение на задълженията по договора за кредит, а фактът на
допуснатото неизпълнение се установява от заключението на приетата по
6
делото съдебно- счетоводна експертиза, от което са видни извършените
плащания по договора. Дори да не са ангажирани доказателства, че
предсрочната изискуемост е била надлежно обявена от банката на
длъжника, то това не може да доведе до отхвърляне на предявения иск
на това основание. Съгласно задължителните указания по тълкуването и
прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №8/2017г.
от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС искът по чл.422, ал.1 от ГПК за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК. В случая видно от погасителните планове към договора
за кредит и споразумението от 31.05.2016г. , крайният падеж на
задължението е 20.05.2021г., т.е. същият е настъпил към датата на
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция и всички
погасителни вноски са изискуеми и на това основание.
Неоснователни са и доводите на ответника, че споразумението от
31.05.2016г. съставлявало нов факт, осъществил се след издаване на
заповедта за изпълнение, който не следвало да бъде зачетен от съда и
ищецът не може да позовава на него. Видно от съдържанието на посоченото
споразумение, същото действително е сключено след издаване на
заповедта за изпълнение и с него страните са уговорили нов срок за
погасяване на задължението от длъжника по договора за банков кредит.
Действието на посоченото споразумение е приключило на 20.05.2021г.,
доколкото няма данни страните да са го удължили чрез сключване на
анекс, като с изтичането на срока му предоставената от кредитора на
длъжника възможност за доброволно погасяване на дълга, без спрямо него
да се извършват изпълнителни действия, е отпаднала. Със споразумението
не е извършена новация на задължението, доколкото в него липсва
изразена воля на страните за погасяване на съществуващото задължение
по договора за кредит и за поемане на ново такова по споразумението, а
временното разсрочване или преструктуриране на дълга съгласно трайната
съдебна практика не представлява новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД
/в този смисъл- Решение №138 от 22.08.2013г. на ВКС по т.д.№27/2012г.,
7
ІІ т.о.; Решение №175 от 25.02.2016г. на ВКС по т.д.№2602/2014г., ІІ т.о.;
Решение №119 от 18.12.2020г. на ВКС по т.д.№2370/2019г., І т.о.; и
други/. Предвид горното споразумението от 31.05.2016г., чийто срок към
момента е изтекъл, следва да бъде зачетено от съда , доколкото всички
задължения по договора са изискуеми.
Неоснователни са и възраженията на ответника за липса на активна
процесуална легитимация на ищеца, тъй като цесията не му е съобщена. В
сключеното между страните на 31.05.2016г. споразумение кредитополучателят
ХР. Р. СТ., ЕГН **********, изрично е декларирал, че е уведомен за
сключения на 16.08.2012г. договор за цесия и извършената смяна на
кредитора на основание чл.99 от ЗЗД, което уведомяване, съгласно чл.99 ал.4
от ЗЗД, обвързва длъжника по вземането с прехвърляне на задължението на
новия кредитор. Дори да липсваше уведомяване на длъжника непосредствено
след сключване на договора за цесия, съгласно съдебната практика - решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с
която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане. Аналогично становище е застъпено и в решение № 3/16.04.2014 г. по
т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че изходящото от цедента
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99,
ал.3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса
и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са постановените
решения на ВКС по т.д.№ 2639/2014 г.,ІІ т.о. и гр. д. № 5759/2014 г., III г. о.,
според които е валидно уведомяването на длъжника за прехвърляне на
вземането, извършено от цесионера като представител на цедента, какъвто е
процесния случай.
Неоснователни са и възраженията на ответника за липса на активна
8
процесуална легитимация на ищеца, поради непредставени доказателства за
заплащане на покупната цена по договора за цесия от 16.08.2012г.
Неотносими спрямо цесионера са въпросите повдигнати от длъжника за
цената, срещу която е прехвърлено вземането, дали е определена по размер,
начина на нейното изплащане, както и дали тя е изобщо е била платена,
защото те касаят единствено отношенията между цедента и цесионера. С
уведомяването на длъжника за извършената цесията, интересът му е изцяло
защитен - от този момент нататък той знае, че следва да престира на новия
кредитор, като му противопостави всички свои възражения, които произтичат
от договора с цедента и които имат отношение към конкретно прехвърленото
вземане. Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с
правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора,
предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането
на цената, ако такава е уговорена, в който смисъл е Решение №137/
19.11.2021 по гр.д.№ 2499 по описа за 2020 г. на ВКС, 4 гр. отд.
Неотносими към настоящия правен спор са и възраженията релевирани
от ответника за нищожни като неравноправни на основание чл.146, ал.1 във
връзка с чл.143 ЗЗП на клаузите на чл. 7 от договор за банков кредит,
предвиждаща задължение за кредитополучателя да заплаща лихва,
формирана от базов лихвен процент определян периодично от кредитора и
надбавка , които към датата на сключване на договора са в размер от 4,49 % -
базов лихвен процент, преференцианла надбавка-3,26 % или общ лихвен
процент по кредите от 7,95%, както и клаузите по т.7.1,7.2,8.1,8.2,19.1,19.2 от
общите условия към договора за кредит, уреждащи размера и начина на
формиране на лихвата. Така релевираните от ответника възражения за
недействителност на отделни клаузи от договора и на ОУ към него, касаят
вземания, които не са предмет на спора и не следва да се обсъждат от съда,
тъй като нямат отношение към дължимостта от ответника на неизплатената
главница по договора за банков кредит. Неотносими към настоящия правен
спор са и възраженията на ответника за нередовност от външна страна на
извлечението от сметка, преценено от заповедния съд за редовно от външна
страна и удостоверяващо подлежащо на изпълнение вземане на кредитора
спрямо длъжника. Тези възражения са релевантни и подлежат да преценка в
производство по чл.чл.418,ал. 2 от ГПК и чл.419 ГПК , където съдът има
задължение да извърши преценка на формалната доказателствена сила на
9
документа, но не могат да се слушат и обсъждат в производството по чл.422
ГПК за установяване на вземането на кредитора по исков ред.
Неоснователно е и направеното от ответника възражение за погасяване
по давност на главното задължение за заплащане на неизплатената главница
по договора за кредит.
Процесното вземане за главница произтича от договор за
„потребителски кредит“, разновидност на общата фигура на договора на заем,
а за вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага общата петгодишна
давност предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД. В този смисъл е
трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно Решение № 28 от
05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК при договора за заем е
налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни
вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора, поради което е приложим общия петгодишен
давностен срок по чл.110 ЗЗД. В същото решение е прието, че за разлика от
периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ
правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при
договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните плащания
са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.
Така по отношение началния момент на давността следва да се съобрази
разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по
кредита кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с
уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост
на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на
уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД,
като приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. /Решение
№ 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 7952010 г., IV г. о., ГК; Решение №
28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/ .
Както се посочи, към настоящия момент от главницата по договора за
банков кредит остава дължима сумата от 5314,43 лв., тя е станала изискуема
на 20.05.2021г., поради което не е изтекъл петгодишният давностен срок,
поставен в течение с изтичането на крайния срок на кредита уговорен със
сключеното между страните споразумение на 31.05.2016г.
Ето защо е изцяло неоснователно възражението на ответника-въззиваем,
10
че правото на иск относно главницата е било погасено по давност.
Задължението съществува в посочения размер и на ищеца следва да се
признае вземането му в посочения размер срещу ответника, ведно със
законната лихва начиная от 23.08.2019г., така както е поискано в исковата
молба, до окончателното й изплащане, след отмяна на първоинстанционното
решени като неправилно в тази му част.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК
следва да бъдат преизчислени дължимите на страните разноски ,
съразмерно на уважената и отхвърлената част от претенциите. В
първоинстанционното производство ищецът е направил разноски за
държавна такса в размер на 74,41 лв. и за експертиза в размер на 100
лв., от които съразмерно на уважената част от претенциите следва да му
се присъдят 166,33 лв. Във въззивното производство ищецът е направил
разноски за заплатена държавна такса в размер от 134,86 лева, от които по
съразмерност ще му се присъдят 128,61 лева. На основание на осн. 78, ал.8 от
ГПК, вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 от НЗПП съдът определя в полза на
търговското дружество юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лв., от които съразмерно на уважената част от претенциите следва да се
присъдят по 190,74 лв. за всяка инстанция.
Ответната страна е направила разноски по първоинстанционното
производство в общ размер на 1840 лв., от които 1440 лева с нач. ДДС за
заплатено адвокатско възнаграждение , спрямо което следва да се приложи
разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК с оглед направеното възражение от
ищцовата страна, като се определи такова в размер на 730,36 лв. с нач.
ДДС в съответствие с фактическата и правна сложност на делото. С
оглед отхвърлената част от претенцията му се следват разноски в размер от
52,35 лева, поради което за разликата до пълния присъден размер решението
на районният съд следва да бъде отменено.
Във въззивното производство ответникът е направил разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. с нач. ДДС , спрямо което
следва да се приложи разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК с оглед
направеното възражение от ищцовата страна, като се определи такова в
размер на 730,36 лв. с нач. ДДС в съответствие с фактическата и правна
сложност на делото. От така направените разноски съразмерно на
11
отхвърлената част от иска следва да му се присъдят 33,83 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение №261872 от 05.07.2021г., постановено по гр.д.
№13717/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив, в частта му, с която са
отхвърлени предявените искови претенции от „ОТП Факторинг България”
ЕАД, ЕИК: ********* , за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът ХР. Р. СТ., ЕГН **********, му дължи сумата 79, 35
лева, представляваща законна лихва върху главницата, дължима за периода от
19.10.2011 г. до 22.08.2019 г., по сключен между ответника и цедента „Банка
ДСК“ ЕАД договор за кредит за текущо потребление от 21.07.2006г., за
която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК № 12190/20.10.2011 г., по ч. гр. дело №
18177/2011 г. по описа на ПРС – ХV гр. състав, и за осъждане на ответника
ХР. Р. СТ., ЕГН **********, да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД,
ЕИК: *********, сумата 5 493, 17 лева, представляваща неизплатена
главницата, дължима по сключен между ответника и цедента „Банка ДСК“
ЕАД договор за кредит за текущо потребление от 21.07.2006г., ведно със
законната лихва върху главницата , и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази му част.
ОТМЕНЯ Решение №261872 от 05.07.2021г., постановено по гр.д.
№13717/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив, в частта му, с която е
отхвърлен предявения иск от „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК:
********* , за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът ХР. Р. СТ., ЕГН **********, му дължи сумата 5314,43 лева,
представляваща неизплатена главница дължима по сключен между ответника
и цедента „Банка ДСК“ ЕАД договор за кредит за текущо потребление от
21.07.2006г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 12190/20.10.2011 г.,
по ч. гр. дело № 18177/2011 г. по описа на ПРС – ХV гр. състав, както и В
ЧАСТТА, с която „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК: *********, е
осъдено да заплати на ХР. Р. СТ., ЕГН **********, разноски по делото за
размера над 52,35 лева до присъдените 1840 лева, като вместо това
12
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на ХР. Р. СТ., ЕГН
**********, че дължи на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК: *********,
сумата от 5314,43 лева, представляваща неизплатена главница дължима по
сключен между ответника и цедента „Банка ДСК“ ЕАД договор за кредит за
текущо потребление от 21.07.2006г.,ведно със законната лихва върху сумата
начиная от 23.08.2019г. до окончателното й изплащане, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК № 12190/20.10.2011 г., по ч. гр. дело №
18177/2011 г. по описа на ПРС – ХV гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261872 от 05.07.2021г., постановено по
гр.д. №13717/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив, в частта му, с която
е отхвърлен предявения иск от „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК:
********* , за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът ХР. Р. СТ., ЕГН **********, му дължи сумата от 178,74,
представляващи разликата над 5314,43 лева до 5493,17 лева - главница
дължима по сключен между ответника и цедента „Банка ДСК“ ЕАД договор
за кредит за текущо потребление от 21.07.2006г.,ведно със законната лихва
върху сумата начиная от 23.08.2019г. до окончателното й изплащане, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК № 12190/20.10.2011 г., по ч. гр. дело №
18177/2011 г. по описа на ПРС – ХV гр. състав.
ОСЪЖДА ХР. Р. СТ., ЕГН ********** да заплати на „ОТП Факторинг
България” ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 357,07 лева – разноски
направени в първоинстанционното производство , както и сумата от 319,35
лева- направени във въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК: *********, да
заплати на ХР. Р. СТ., ЕГН **********, сумата от 33,83 лв. с нач. ДДС -
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
13
1._______________________
2._______________________
14