Р Е Ш Е Н И
Е
№ ……………/………….…
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично съдебно заседание на тридесет
и първи октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Василев
ЧЛЕНОВЕ: Росица Станчева
Светла Пенева
при участието на секретаря Н.И.
като разгледа докладваното от съдия
Р.Станчева
въззивно
гр.д. № 1734 по описа за 2016г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г.М.И., чрез процесуалния й представител адв. С. против решението на Варненския районен съд,
постановено на 30.05.2016г. по гр.д. № 17670/2013г. и с което е прието за
установено в отношенията й с Г.М.М., Й.И.Р. и Г.К.Р.,
че не е собственик на реална част от УПИ ІХ в кв.7 по плана на Вилна зова –
с.Шкорпиловци, с площ на частта от 260 кв.м. и граници: УПИ Х, УПИ ХІІ, път и
останалата част от УПИ ХІ, на основание чл.124 ал.1 ГПК, както и е осъдена да
им заплати сторените по делото разноски.
В жалбата са
изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение.
Счита се, че след като процесната част е част от
имота, възстановен на наследниците на К. П. Р., то искът е следвало да бъде
насочен не само срещу нея, но и срещу всички наследници на бившия собственик.
Оспорват се изводите на първоинстанционния съд за доказаност на претендираните от
ищците права на собственост, като се излагат доводи по съществото на спора и в
частност относно действителността на извършената през 1970г. продажба от ТКЗС
„Отряд Васил Левски“, както за
липсата на доказателства за връщане от страна на ищците на полученото при
отчуждаването обезщетение. Твърди се още, че неправилно ВРС не е зачел
последиците на Решение № 16-1/1999г. на ПК – Долни чифлик, приемайки че същото
е нищожно, както и в противоречие с материалния закон не са уважени доводите й
за придобиване на имота по давност. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на
предявения срещу нея иск.
В с.з. жалбата се
поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемите Г.М.М., Й.И.Р. и Г.К.Р., в който се излагат доводи за
неоснователност на жалбата. По същество, чрез процесуален представител се иска
потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно.
При извършената проверка относно валидността на
обжалваното решение, съобразно чл.269 ГПК, съдът не открива пороци, водещи до
неговата нищожност или недопустимост.
Предявен е отрицателен
установителен иск за собственост, на основание чл.124
ал.1 ГПК.
В исковата си
молба въззиваемите Г.М.М., Й.И.Р.
и Г.К.Р. са изложили твърдения, че са наследници на Г.Р. М., който през 19700г.
е закупил от ТКЗС „Отряд Васил Левски“, с. Старо Оряхово недвижим имот – вилно
място с площ от 855 кв.м., находящо се във вилната
зона на с.Шкорпиловци и съставляващо парцел ХІ в кв.7 по плана на вилната зона.
С Разпореждане № 93/10.05.1973г. на МС имотът е бил отчужден, за което е
изплатено и съответното обезщетение. Впоследствие, на основание Разпореждане №
15/24.07.1991г. и съгласно решение от 18.10.1993г. на Варненския окръжен съд отчуждаването
е отменено, като с квитанция към ПКО № 1/03.02.1994г. полученото обезщетение е
възстановено. Твърдят, че в притежавания от тях имот попадат 260 кв.м. от стар
имот с пл. № 29, признат за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К.
П. Р. с решение № 16-1/04.06.1999г. на ПК – Долни чифлик и по отношение на
който наследниците са извършили доброволна делба. Съгласно сключения договор за
доброволна делба процесните 260 кв.м. са част от
имот, получен в дял от въззивницата Г.М.И. и
индивидуализиран в действащия към датата на делбата регулационен план като УПИ
ХІІІ, заповедта за одобряването на който РП е отменена с решение по адм.д. № 89/2010г. на ВАдм.С.
Оспорват, че въззивницата е собственик на частта от
260 кв.м., навеждайки доводи за незаконосъобразност на извършената в полза на
наследниците на К. Р. реституция. Твърди се, че решението на ПК от 1999г. е
нищожно, тъй като е налице предходно произнасяне с решение от 1992г. Наред с
това е възстановен имот, който не е бил заявяван за възстановяване, като са
изложени подробни аргументи за това твърдение. Считат, че разпоредбата на чл.10
ал.13 ЗСПЗЗ няма как да намери приложение, тъй като дори и в имота да е имало
постройка, то след отчуждаването тя е разрушена, а и цитирана норма, вкл. и
разпоредбата на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ са приети след възстановяване на имота им
съгласно Разпореждане № 15/1991г. на МС. С оглед на така изложеното са
предявили и иска си за приемане за установено, че въззивницата
не е собственик на процесната реална част.
В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен от въззивницата с възражения за
неговата недопустимост и неоснователност. Сочи, че владее имота, поради което и
за въззиваемите липсва правен интерес от воденето на
отрицателен установителен иск. По съществото на спора
навежда твърдения, че е собственик на УПИ ХІІІ, част от който е процесната реална част на основание реституция по ЗСПЗЗ,
извършена с решение № 16-1/1999г. на ПК – Долни чифлик и договор за доброволна
делба с останалите наследници на К. Р.. В условията на евентуалност счита, че е
станала собственик на основание давностно владение,
осъществявано повече от 10 години, при присъединяване съвладението
на съсобствениците си. Оспорва претендираните от ищцовата страна права на собственост върху имота с
възражения, че наследодателят им не е придобил права въз основа на
покупко-продажбата от 1970г., същата е нищожна, тъй като ТКЗС не е могло да се
разпорежда с имота, а и не е бил негов собственик. Оспорва и че имотът е
възстановен на основание Разпореждане № 15/1991г. на МС, тъй като полученото
при отчуждаването обезщетение не е възстановено. Наред с това счита, че на
основание чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ колизията между претендираните
от всяка от страните права е разрешена в полза на бившите собственици преди кооперирането
на земята.
Въпросът относно
правния интерес от предявения отрицателен установителен
иск за собственост е разрешен с влязлото в сила определение на ВКС по гр.д. №
5356/2015г. Правният интерес в случая произтича от наведените в исковата молба
фактически твърдения за притежаване на правото на собственост, като от
преценката на ищците зависи каква форма на защита ще изберат – иск за
установяване претендираното от тях право, в т.ч-ло и за ревандикиране на имота,
или иск за отричане на претендираното от ответната
страна право върху същия имот. В този случай доказването, че спорното право
принадлежи на ищците е въпрос по основателността на иска, доколкото
установяването принадлежността на правото на собственост в техния патримониум ще изключи правата на ответника.
Неоснователни са и
наведените във въззивната жалба доводи за
недопустимост на иска, а от там и на обжалваното решение поради неучастието в
процеса на всички наследници, ползващи се от реституционното решение по ЗСПЗЗ,
от което въззивницата черпи права. Надлежен ответник
по иска е този който оспорва /нарушава/ претендираното
от ищеца право, като съсобствениците на имота, по отношение на който се търси
защита нямат качеството на необходими задължителни другари.
По съществото на спора, с оглед наведените в
жалбата оплаквания по правилността на обжалвания съдебен акт, събраните по
делото доказателства и приложимия закон, съдът намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Липсва спор, а това е установено и от
ангажираните пред ВРС писмени доказателства, че въззивницата
е сред наследниците на К. П. Р.. С Решение № 16-1/04.06.1999г. на ПК – Долни
чифлик, постановено по заявление вх.№
Ш900/04.12.1991г. в полза на същите е признато правото на собственост върху
нива с площ от 5.410 дка, находяща се в землището на
с.Шкорпиловки, м.“*****“, при граници: имоти с пл.№
19, пл.№ 28, пл.№ 36 и пл. № 30, заявена с пореден № 16 от заявлението и
установена с опис-декларация 631, възстановена е в реални граници собствеността
върху 4.178 дка от признатия имот, за разликата до пълната му площ е постановен
отказ като за 0.864 дка е поради извършени строителни мероприятия, а за 0.386
дка на основание решение на ВОС по гр.д. № 2026/1992г.
По
делото е представено като доказателство и решение на ПК с № 16-1, но от дата
01.12.1992г., постановено по същото заявление и относно същия имот. Разликата
във възстановената в реални граници част от него /4.546 дка/ и посочената
възстановена площ в решението от 1999г.
се дължи на отказаните 0.386 дка вр. решение на ВОС
по гр.д. № 2026/1992г. Иначе, общата площ на признатия имот е еднаква и по
двете коментирани решения.
Съгласно
заключението на в.л. Петрова по приетата СТЕ описаният в тези решения на ПК
имот съставлява имот пл.№ 29 по ПКП, а по действащия към настоящия момент
регулационен план, одобрен със Заповед № 3554/15.06.1968г. на вилна зона
Шкорпиловци част от него с площ 260 кв.м., оцветена в жълт цвят на скицата към
заключението, попада в УПИ ХІ в кв.7. От заключението, а и от останалия доказателствен материал се установява, че със Заповед №
1143/03.07.2006г. е било одобрено изменение на ЗРП и съобразно което тези 260
кв.м. са част от УПИ ХІІІ, получен в дял от въззивницата
по силата на сключен между наследниците на К. Р. договор за доброволна делба от
07.08.2006г. С влязло в сила решение на Административен съд – Варна,
постановено по адм.д. № 89/2010г. Заповед №
1143/2006г. е отменена като незаконосъобразна, поради което и към настоящия
момент относно процесния имот е актуално
регулационното отреждане по плана от 1968г. Материализираните на място граници
са съобразно отмененото отреждане на УПИ ХІІІ.
Установено е по
делото, че УПИ ХІ е бил предмет на разпоредителна сделка съгласно нот.акт № 51/1970г., по силата на който наследодателят на въззиваемите Г.Р. М. е закупил същия от ТКЗС „Отряд Васил
Левски“, с.Старо Оряхово. Впоследствие във връзка с разпореждане на МС №
93/10.05.1973г. този имот е бил отчужден от Г. М. в полза на държавата. С
разпореждане № 15/24.07.1991г. на МС отчуждаването на имотите, попадащи в
обхвата на Разпореждане № 73/1973г. е отменено, при условие, че собствениците
на отчуждените имоти върнат полученото обезщетение и заплатят стойността на
направените подобрения и насаждения.
Предвидена е административна процедура по определяне размера на
подлежащите на заплащане суми със заповед на кмета на общината и въвод във владение едва след заплащане на определените с
нея суми.
Установено е по
делото, че с решение на ВОС, постановено по адм.д. №
46-А/1993г. отказът на кмета на община Долни Чифлик да възстанови правото на
собственост в полза на Г.Р. М. е бил отменен, като е постановено възстановяване
на собствеността след заплащане на полученото обезщетение в размер на
1 588.48 лева.
С оглед вида на
предявения иск и правилата за разпределение на доказателствената
тежест въззивницата като ответник следва да докаже
при условията на главно и пълно доказване, че е собственик на процесния имот. Въззиваемите-ищци
от своя страна следва да докажат наличието на противопоставими
права, изключващи претендираното от ответната страна
право.
В тази връзка,
изхождайки от установената по-горе фактическа обстановка и наведените от
страните възражения срещу основанието на претендираното
от насрещната страна право съдът намира доводите на въззиваемите
досежно валидността на постановеното в полза на
наследниците решения № 16-1/1999г. за неоснователни.
На първо място не
е налице произнасяне по незаявен за възстановяване имот.
Действително в
заявление вх.№ Ш 900/04.12.1991г. на наследниците на К. Р. липсва описан под №
16 имот. Заявените за възстановяване имоти са общо шест броя, като под № 6 е
описана нива в м.“*****“ с площ от 5 дка. В опис-деклалация
на притежавани и внесени в ТКЗС от К. Р. имоти /съхраняване в ДА, фонд 631/ и с
която правото на собственост е било установено, са посочени два имота в тази
местност с площ от 4 дка и 2 дка /общо 6 дка/. В същото време при изработването
на ПКП като негова собственост е идентифициран само един имот в тази местност,
а именно възстановения имот с пл.№ 29 с площ от 5.410 дка /в тази насока е и
отразеното в издаденото удостоверение по чл.13 ал.4 ППЗСПЗЗ/.
Ето защо и
доколкото липсват наведени твърдения и ангажирани доказателства за постановено
решение на ПК за друг имот в „*****“, настоящият състав приема, че изписването
на поредния номер „16“, вместо „6“ съставлява техническа грешка и не влияе
върху валидността на административния акт /двете решения на ПК/. Без значение е и липсата на пълно
съответствие в площите на описаните в опис-декларацията имоти и посочената площ
на заявената под № 6 нива. Макар и да липсват безспорни доказателства, че двата
имота по декларацията са съседни, то обстоятелството за липса на идентифициран
в ПКП друг имот на името на наследодателя сочи именно на такъв извод.
Съдът намира за
неоснователни и другите възражения относно валидността на постановеното през
1999г. второ решение.
Предмет на
възстановяване е имот, който е бил внесен в ТКЗС /арг.
от коментираната опис-декларация/, и който след обобществяването
е бил включен в строителните граници. Към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ,
респ. постановяването на първото решение № 16-1/1992г. същият е бил и предмет
на разпоредителна сделка, извършена от ТКЗС в полза на наследодателя на въззиваемите. Наведените от въззивницата
възражения в срока по чл.131 ГПК относно нейната валидност, по принцип попадат
в приложното поле на §4и ЗСПЗЗ, поради което и с изтичане на срока за
предявяване на този иск са преклудирани. Само за
пълнота на изложението следва да се посочи и че са неоснователни.
Съгласно чл.26 ЗС
/отм./ вр. чл.10 ал.4 Примерния устав на ТКЗС
/1968г./ внесените в кооперативното
стопанство земи, които впоследствие са включени в регулационния план могат да
бъдат продавани от ТКЗС на организации и частни лица, различни от членовете на
стопанството въз основа на решение на общото събрание на ТКЗС. А видно от
нотариалното удостоверяване относно представените в нотариалното производство
доказателства и ползващо се с обвързваща съда доказателствена
сила, е посочен протокол № 4/1970г. на ОС на ТКЗС. Опровергаване на това
удостоверяване не е проведено в настоящия процес.
Съгласно
редакцията на чл.10 ЗСПЗЗ, към датата на постановяване на решението от 1992г.
отчуждените от ТКЗС земи в полза на трети лица не са включени в обхвата на
реституционния закон. Такава възможност е предвидена едва с изменението, обн. ДВ бр.98/1997г. с приемането на новата разпоредба на
чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ. Като материално правна норма същата няма обратно действие и
е приложима само по отношение на неприключили до влизането й в сила
административни процедури по възстановяване на собствеността. Поради това и
решението, постановено преди това изменение е незаконосъобразно /в т.см. е
налице и задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК –
решение по гр.д. № 132/2016г., ІІ г.о.; решение по гр.д. 60/2013г. на – г.о.;
решение по гр.д. № 5160/2013г. на ІІ г.о. и др./.
Ето защо Решение №
16-1/1992г. не поражда права за наследниците на К. Р.. Това поставя въпроса за
валидността на последващото решение, с оглед
принципа, че след като вече се е произнесъл административният орган не може да
изменя, отменя или пререшава повторно, освен в изрично предвидените в закона
хипотези.
Отговорът следва
да бъде даден при отчитане действителната волята на законодателя при приемането
на разпоредбата на чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ.
Разширяването на
обхвата на подлежащите на възстановяване земи е израз на основния принцип,
залегнал в реституционния закон, а именно да въдат
възстановени правата върху принудително отнетата собственост, като придобитите
от трети лица права върху тези имоти се запазват само в изрично предвидените в
закона хипотези. Този принцип е намерил проявление именно с лимитативното
регламентиране на хипотезите, когато имотът не подлежи на възстановяване /напр.
чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ, чл.18з ППЗСПЗЗ/, както и в разпоредбите на §31 и §34 от ПЗР
на ЗИДЗСПЗЗ /ДВ бр.98/1997г./. С последните, предвид разширяването обхвата на
имотите, които се възстановяват, законодателят е дал възможност на заинтересованите
лица, на които е отказана реституция вр. с
отменените, или изменени нови разпоредби, да поискат в определен срок ПК да
отмени решението, новиран е срока за обжалване, както
и този по чл.14 ал.7 ЗСПЗЗ. Целта е да бъдат възстановени правата и по отношение
на имотите, които до този момент не са подлежали на реституция. В настоящия
случай обаче, доколкото в полза на наследниците на К. Р. е било постановено
позитивно решение, то те не са могли да се възползват от възможността да искат
отмяна, респ. изменение на решението. Нямат и правен интерес да го обжалват. В
същото време законодателят е преуредил отношенията
относно възстановяването правото на собственост спрямо тази категория земи,
поради което и съдът намира, че следва да зачете валидността на издаденото през
1999г. ново решение.
При това положение
следва да бъде даден отговор дали са налице изключенията по чл.10 ал.13 вр. ал.7 ЗСПЗЗ, при които законодателят зачита извършената
от кооперативната организация разпоредителна сделка в полза на третите лица, а
именно извършено законно строителство в имота към 01.03.1991г.
Макар и в исковата
да са изложени твърдения, че преди отчуждаването през 1973г. в имота да е имало
монолитна постройка, без ток, вода и сервизни помещения, по делото не са
ангажирани доказателства за осъществяване на каквото и да било строителство.
Съгласно удостоверението по чл.13 ал.4 ППЗСПЗЗ в УПИ ХІ няма застрояване.
Следователно не са
налице пречките за възстановяване бившия имот на К. Р.. Съгласно сключения
между наследниците му договор за делба процесната
реална част е част от получения в дял имот от въззивницата,
поради което и същата се легитимира като собственик на този имот.
Въззиваемите не притежават противопоставими права, на първо място поради отпадането на
вещно-прехвърлителното действие на извършената през
1970г. покупко-продажба. Освен това, за пълнота на изложението следва да се
посочи и че не е доказано завършването на фактическия състав по
възстановяването на имота съгласно Разпореждане № 15/1991г., тъй като не е
доказано връщане на полученото обезщетение.
Посоченото в
мотивите на решение по гр.д. № 3031/2002г. на ВРС за представено доказателство
относно този факт не се ползва със сила на пресъдено
нещо. Въззивницата не е страна по това производство,
а и мотивите на съдебното решение също не се ползват със СПН.
Постановеното по
гр.д. № 3744/2013г. на ВРС решение също е неотносимо
към настоящия казус.
Гореизложеното
обуславя и крайния извод на съда, че Решение № 16-1/1999г. и сключения договор
за доброволна делба легитимират въззивницата като
собственик на процесната реална част.
Поради
различните правни изводи на настоящата инстанция относно изхода от спора с тези
на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва
да бъде отменено и вместо него постановено друго в изложения по-горе смисъл.
На
основание чл.78 ГПК и направеното пред ВРС искане въззиваемите
следва да заплатят направените от нея разноски за първата инстанция, които са в
размер на 1 142.30 лева /адвокатско възнаграждение и възнаграждение за
вещо лице/.
За
настоящата инстанция такива не се присъждат с оглед направеното в с.з.
изявление, че не се претендират разноски.
Водим от горното,
съдът
Р Е
Ш И
ОТМЕНЯ решението на Варненския районен съд,
постановено на 30.05.2016г. по гр.д. № 17670/2013г. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Г.М.М.,
ЕГН **********, Й.И.Р., ЕГН ********** и Г.К.Р., ЕГН ********** против Г.М.И.,
ЕГН ********** за приемане за установено, че ответника не е собственик на
реална част от УПИ ІХ в кв.7 по плана на Вилна зова – с.Шкорпиловци, с площ на
частта от 260 кв.м. и граници: УПИ Х, УПИ ХІІ, път и останалата част от УПИ ХІ,
графично индивидуализирана в жълт цвят на приподписаната
от съда скица към заключението на в.л. на л.132 от първоинстанционното
дело, на основание чл.124 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Г.М.М., ЕГН **********,
с адрес ***, Й.И.Р., ЕГН ********** и Г.К.Р., ЕГН **********, двамата с адрес ***
ДА ЗАПЛАТЯТ на Г.М.И., ЕГН ********** сумата от 1 142.30 лева /хиляда сто четириседет и два лв. 30 ст./, представляващи направени
разноски пред първата инстанция, на основание чл.78 ГПК.
Решението може да
се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.