Решение по дело №17640/2013 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№                                 06.08.2015  година                              град *****

 

            СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І гражданско отделение, І-16 състав, в  п у б л и ч н о заседание на двадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЕТЯ Г.ЕВА

 

Секретар:  Е. Попова

като разгледа    докладваното       гражд. дело № 17640  по описа на съда  за 2013  година,  и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Предявени са обективно съединени искове  с правно основание чл.124, ал.1 от Гражданския процесуален кодекс.

С исковата си молба ищецът Г.А.М. от гр.*****, чрез адвокат П.С. ***, че ответникът не е придобил правото на собственост и не е собственик на недвижим имот - 1/3 идеална част от двуетажна масивна жилищна сграда, застроена в  УПИ с площ от 508 кв.м., съставляващ  УПИ IV -135 в кв.61 по плана на гр.*****, м.“*****“ III част,  описана в исковата молба, за която бил съставен АОС №5068  от 21.12.2012 г., тъй като в негова ползва не е настъпило и посочено в акта фактическо и правно основание за придобиване правото на собственост. Твърди, че той е собственик на 1/3 едална част от същия недвижим  имот на основание дарение с нот.акт № 124 / 2010 г. на Нотариус рег. № 240 на НК, но упражнявал фактическата власт върху целия недвижим имот – в т.ч. и частта, актувана от СО, със знанието на бившите собственици – наследници на Милчо Илчев – собственик по нот.акт № 135, том ХІV, дело №2652/1933 г. на І Нотариус при Софийски окръжен съд, с намерение да свои частта им и дори с тяхно съдействие предприел действия за снабдяване с документи за собственост на основание давностно владение за тази част от имота. Поддържат се твърдения, че ищецът  е владял   процесния недвижим имот като свой, необезпокоявано и без противопоставянето на предишните собственици (н-ци Милчо Илчев), както и че единствено той владеел жилищната сграда,  ремонтирал я и опазвал и поддържал, докато от СО за периода от 2000 г. до 2013 г. не били извършвани никакви фактически действия в имота.

С оглед на горното ищецът поддържа, че е налице правен интерес от отричането на собственическите права на ответника  и признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца – каквито в случая ищецът претендира да е придобил на оригинерно основание.

ИСКАНЕТО е съдът  ДА ПРИЕМЕ ЗА УСТАНОВЕНО,  че СТОЛИЧНА ОБЩИНА не е собственик на описаната 1/3 идеални части от процесния  недвижим имот, съставляващ двуетажна жилищна сграда с обща  застроена площ от 160.46 кв.м., заедно със зимнично помещение  на 39, 33 кв.м.,  със съответните идеални части от сградата и дворното място, цялото с площ 508 кв.м., съставляващо УПИ IV-135 от кв. 61. м. “*****- ІІІ- та част”, ул.”**********,  за който имот е съставен Акт за частна общинска собственост №5068/21.12.2012 г.  и ДА СЕ ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника, че ищецът Г.А.М. с  ЕГН **********  е собственик на 1/3 ид.част от гореописаната жилищна сграда и дворно място, по силата на давностно владение.

С отговора в срока по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва исковете, като поддържа, че отрицателният установителен иск за собственост е недопустим. Оспорва предявеният от ищеца иск за установяване на правото му на собственост върху процесната идеална част от недвижимия имот, като недоказан и неоснователен. Сочи доказателства.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните по свое убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от представените по делото писмени доказателства се установи, че ищецът се легитимира като собственик на 1/3 ид.част от процесния имот на основание дарение с нот.акт № 124 от 29.12.2010 г. на нотариус с рег. № 040 на нК  ирайон на действие Софийски районен съд, а ответника на друга 1/3 идаелна част от имота на основание чл.2, ал.2, т.2 и т. 5 от Закона за общинската собственост съгласно АОСД № 4294 от 12.10.1999 г. Относно собствеността на частта от недвижимия имот, за който е съставен този  АОС от 1999 г. са съставени предходни АОС №2386 от 07.07.1988 г. и АОС № 4125 от 14.07.1998 г. (преактуван, вж. забележка) на основание чл.5 от ЗОС и чл.2, ал.2, т.2 от ЗОС, в които са посочени като бивши собственици  Е.Г.И., Г. и С.И.. С чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС в първоначалната му редакция ДВ бр. 44/1996 г./ общинска собственост стават "недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен". Така ответникът се легитимира като собственик на 1/3 идеална част от процесния недвижим имот.

Посочените в съставените актове за общинска собственост като съсобственици лица – н-ци на В.Д.И. и М.Д.И., заедно с И.И., са наследници на Д.С.И. /съпруга  и деца/. Те са се снабдили с нотариален акт № 135 от 03.08.1933 г. представен по делото, легитимиращ ги като собственици по силата на Закона за издаване на нотаиални актове за собственост срещу места дадени или заети за жилища на бездомни /отм./ и на това основание са придобили правото на собственост върху жилищнат асграда и дворното място. Тези техни права са признати и в хода на процедурата по установяване на собствениците и изкупуване на собстевността от Държавата в изпълнение на решение за превръщането на жилищната сграда в къща музей на Г. Б. -български общественик и публицист. В тази насока са писмените  доказателства (л.42- 68 от делото). С договор от 18.02.1981 за покупко-продажба на недвижим имот на основание чл.26 от ЗСГ /отм./ е изкупена частта на наследниците И.Д.И.  -  Е.Г.И., Г. И.И. и С.И.И.. За имота е съставен акт № 11091 от 07.07.1981 г. възоснова на договора.

            Съсобственикът М.Д.И. е починал на 12.10.1977 г. в Австралия, без данни за наследниците му. Съсобственичката В.Б. е починала на  31.08.1999 г. и е оставила за свои наследници П.А. Б. и Д.А.Б. /праводатели на С.И.И. съгласно нот.акт № 123 от 29.12.2010 г. и респ. на  ищеца /- по договора за дарение/ .

             От представените писмени доказателства, сътавяни по поводи на процедурата по изкупуване на части от недвижимия имот е видно, че правата на останалите наследници на общия наследодател Делчо Илчев (общо 2/3) са били признати от Държавата  към 1980 г. и към 1989 г. Няма данни тези части от имота да са предадени по реда на НДИ /отм./ за държавни или културни нужди, както е станало с останалата 1/3 ид.част /АДС № 11091/07.07.1981 г./

С оглед на изложеното, съдът намира че процесната 1/3 иделна част от недвижимия имот е била собственост на физически лица, а не държавна или общинска собственост поради което възражението на ответника, основано на разпоредбата на §1 и §2 от ЗР на ЗДИ на Закона за собствеността е недоказано.

От останалите представени по делото писмени доказателства и събраните гласни доказателства се установява отдаване на ползването на първия етаж от сградата от сем.Парпулови под наем от Държавата и извършването на строителни работи в имота, съставянето на констативни актове и издаване на разрешениея във връзка с тях.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира предявеният отрицателен установителен иск за собственост за допустим и основателен. Предявеният от ищеца положителен установителен иск за признаване на правото му на собственост върху процесния недвижим имот, на основание давностно владение е недоказан и неоснователен. Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице, както когато отричането на собственическите права на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца – каквито в случая ищецът претендира да е придобил на оригинерно основание, така и когато при възникналия в резултат на поведението на ответника (съставянето на АОС) спор, ищецът, който владее имота и разполага с документ, легитимиращ правата му, избира защита в по-ограничен обем, отричайки претендираните от ответника права, чрез което се слага край на правния спор. В този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК.   Интерес от отрицателния установителен иск за собственост е налице, тъй като в случая ищецът заявява самостоятелни права върху вещта, които конкурират твърдяни вещни права върху един и същ обект.

Ответникът, чиято е тежестта на доказване относно възникването и съществуването на правото на собственост, което ищецът отрича с предявения иск представя по делото съставени за имота АОС.Актовете за държавна, съответно за общинска собственост, са официални документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които се удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната, съответно на общинската собственост. Освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта се посочва и основанието- както правното, така и фактическото, по силата на което имотът е станал държавна /общинска/ собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна /общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само конституират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. В случая процесният имот е бил актуван като държавен през 2012 г. , а като основание е посочено чл.2, ал.1, т.7 от ЗОС . При това положение в тежест на ответника по иска е да установи откога и на какво именно основание от посочените е придобил имота, като при положение че се позовава на придобивна давност то следваше да докаже настъпването на предпоставките за това. От представените по делото доказателства се установи, че за обсъждания период на владение имотът не е бил държавен или общински, а е бил собственост на физически лица, поради което е бил годен обект на придобивна давност. Ето защо за процесния имот не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС и не се прилага § 1 от Закона за допълнение на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.) -  Решение № 321 от 14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2010 г., I г. о., ГК. Нито ищецът, нито ответникът обаче са придобили правото на собственост върху спорната идеална  част, тъй като не са установили владение върху нея като съсобственици и не са манифестирали, нито са могли да  демонстрират по отношение на останалите съсобственици намерението си за владение на тази част за себе си.

 За да се приеме, че съсобственикът е променил намерението си и е започнал да владее вещта само за себе си, необходимо е да се установи, че той е извършил такива действия, които недвусмислено сочат, че счита вещта за своя и ако другите съсобственици опитат да установят фактическа власт върху нея, ще бъдат отблъснати. Промяната на намерението може да се обективира по различни начини. Промяната на намерението може да е налице и когато съсобственикът с едностранни действия съществено изменени предназначението на съсобствената вещ или на реалната част от нея, или когато построи сграда, но в случая такива действия които ищецът твърди да е осъществил не могат да се счетат за отблъсване на владението на съсобствениците. Това е така, защото тези фактически действия трябва да са  извършени явно и да са достигнали до знанието на останалите съсобственици, които да не са се противопоставили, а данни за това по делото липсват. Поради изложеното – дори и да се приеме владение на процесната част от недвижим имот от някои от страните с намерение за своене, това владение не е довело до придобиването на правото на собственост на оригинерно основание.

Относно твърденията на ищеца, че упражнява фактическа власт върху вещта със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици с които е в контакт, то следва да се посочи че не се установи дали той не упражнява държане за другиго, при което за да придобие по давност чуждите идеални части в съсобствеността, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, и негова беше доказателствената тежест в този случай да установи промяната в намерението, с което държи и техните идеални части, но тези обстоятелства не се доказаха. В тази насока съдът взе предвид и задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в Решение № 223 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1317/2010 г., II г. о., което изяснява че промененото намерение да се свои имота следва да е възприето от другия съсобственик и последният да не му се е противопоставил.

С оглед на горното, съдът намира, че предявеният установителен иск за собственост, на основание придобивна давност е недоказан и неоснователен и следва да се отхвърли с решението по делото.

С оглед на изхода от делото, следва да се осъди ответника да заплати на ищеца разноски по делото съобразно уважената част – 794,95 лв. за държавна такса и 850 лв. за адвокатско възнаграждение.

Като последица и на основание чл.78, ал.8 и ал.3 от ГПК на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2649, 85   лв. съобразно отхвърлената част от исковете.

По изложените съображения,  съдът

 

Р         Е         Ш       И :

 

            ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявеният от Г.А.М. с ЕГН ********** *** и  адрес за призоваване  гр.*****, ул.“*********** – адвокат П.С. *** иск с правно основание чл.124, ал.1 от Гражданския процесуален кодекс,  че СТОЛИЧНА ОБЩИНА не е собственик на 1/3 идеална част от недвижим имот, съставляващ двуетажна жилищна сграда с обща  застроена площ от 160.46 кв.м., заедно със зимнично помещение  на 39, 33 кв.м.,  със съответните идеални части от сградата и дворното място, цялото с площ 508 кв.м., съставляващо УПИ IV-135 от кв. 61. м. “*****- ІІІ- та част”, ул.”*** **********,  за който имот е съставен Акт за частна общинска собственост №5068/21.12.2012 г..

ОТХВЪРЛЯ  предявеният от Г.А.М. с ЕГН ********** *** и  адрес за призоваване  гр.*****, ул.“************ – адвокат П.С. *** иск с правно основание чл.124, ал.1 от Гражданския процесуален кодекс, за ПРИЕМАНЕ ЗА установено,  че  Г.А.М. е собственик на 1/3 идеална част от недвижим имот, съставляващ двуетажна жилищна сграда с обща  застроена площ от 160.46 кв.м., заедно със зимнично помещение  на 39, 33 кв.м.,  със съответните идеални части от сградата и дворното място, цялото с площ 508 кв.м., съставляващо УПИ IV-135 от кв. 61. м. “*****- ІІІ- та част”, ул.”************* /по Акт за частна ственост №5068/21.12.2012 г./, на основание давностно владение, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА с адрес гр.*****, ул.“********** да заплати на Г.А.М. с ЕГН ********** ***  адрес за призоваване  гр.*****, ул.“************ – адвокат П.С.– 794,95 лв. за държавна такса и 850 лв. за адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Г.А.М. с ЕГН ********** *** и  адрес за призоваване  гр.*****, ул.“********** т.1, ап.1 – адвокат П.С. ***, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2649, 85 лв.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

СЪДИЯ: