РЕШЕНИЕ
№ 388
гр. Бургас, 21.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Елеонора С. Кралева
Таня Т. Русева Маркова
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100501552 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Щ. А. Т. от гр.Б., ж.к.“С.“, бл.*, вх.*,
ет.*, подадена чрез пълномощник адв.Недялка Атанасова, против решение №
260828/30.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 961/2021 г. по описа на РС-Бургас, В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на Щ. А. Т. против „Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Панчо
Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин-6“, ет.2, за приемане за установено по
отношение на ответника, че ищцата не му дължи като погасени по давност суми по
изпълнително дело № 20208030402261 по описа на ЧСИ Таня Маджарова, peг. № 803, с
район на действие ОС-Бургас, по издаден изпълнителен лист от 22.02.2011 г. по
гр.д.№ 428/2011 г., а именно: главница от 2320.21 лв., със законна лихва в размер на
87.65 лв. за периода от 31.07.2020 г. до 14.12.2020 г., 150 лв. разноски по
изпълнителното дело и 640.57 лв. такси към ЧСИ, както и В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен иска й за недължимост по същото изпълнително дело като погасени по
давност неолихвяеми вземания за мораторни лихви за периода преди 15.01.2018 г. за
горницата над 1760.82 лв. до 2577.43 лв.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от постановеното решение в
1
обжалваните му части, като в тези части същото се счита за неправилно,
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано.
Счита се, че съдът неправилно и в противоречие със задължителната практика на ВКС
е приел, че подаденото от длъжницата искане за разсрочване на задължението и
изразената от нея готовност да внася по 50 лв. всеки месец представлявало признание
на дълга по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД и с това давността била прекъсната на
15.03.2016 г. В тази връзка, позовавайки се на практика на ВКС, въззивницата сочи, че
частичното плащане на едно задължение не съставлява признание на целия дълг, както
и че признанието на дълга не може да се обективира във волеизявления или действия,
адресирани до трето лице, включително ЧСИ. Сочи се също, че доколкото изявлението
за разсрочено плащане е направено след образуване на изпълнителното дело, същото
обективира желание да се разсрочи заплащането на вече установено с издаден
изпълнителен лист вземане и не представлява признание на спорно вземане. Поради
това се счита, че изявлението на ищцата в случая не е за съществуването на самото
задължение по изпълнителния лист, нито потвърждава пряко и недвусмислено
съществуването на конкретния дълг към кредитора, като признание по смисъла на
чл.116, б.“а“ ЗЗД не съставлява искането за плащане на част от периодични
задължения, без данни за идентичността им с процесното. Според въззивницата,
горните обстоятелства не са обсъдени от районния съд, както и всички относими факти
в тази насока, а обсъдените от съда са погрешно интерпретирани, поради което се
счита, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила и
материалния закон. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част и да уважи изцяло предявения иск. Не се правят доказателствени
искания. Претендира се присъждане на разноските по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД“, подаден чрез пълномощник ю.к.Натали
Вукадинова, с който въззивната жалба и изложените в нея доводи се оспорват като
неоснователни, за което се излагат подробни съображения. Моли въззивния съд да
потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноски по делото в размер на
300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение по чл.78, ал.5
ГПК за прекомерност на платеното от въззивницата адвокатско възнаграждение, като
се иска същото да бъде намалено.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано
2
лице с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е сезиран с евентуално съединени искове с правно
основание по чл.439 ГПК, предявени от Щ. А. Т. против „Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ“ ЕАД, за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумите по
изпълнително дело № 20208030402261 по описа на ЧСИ Таня Маджарова, а именно:
главница от 2320.21 лв., законна лихва в размер на 87.65 лв. за периода от 31.07.2020 г.
до 14.12.2020 г., 2577.43 лв. неолихвяеми вземания, 150 лв. разноски по
изпълнителното дело и 640.57 лв. такси към ЧСИ, поради погасяване на вземанията по
давност.
Изложени са твърдения, че е длъжник по изпълнително дело № 20208030402261
на ЧСИ Маджарова, което е образувано след като с постановление за прекратяване на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК от 07.04.2020 г. е било прекратено изп. дело №
20118030400921 по описа на ЧСИ Маджарова. Твърди се, че първото изпълнително
дело от 2011 г. е било образувано на 17.06.2011 г. по молба на взискателя „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, въз основа на изпълнителен лист от 22.02.2011 г., издаден
въз основа на заповед за изпълнение № 302/20.01.2011 г. по ЧГД № 428/2011 г. на БРС.
Впоследствие, с договор за прехвърляне на вземане от 10.01.2017 г. кредиторът „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е цедирал вземането си на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс Бг” ЕАД и с Постановление от 01.2017 г. ЧСИ е конституирал това
дружество като взискател по изп.дело № 921 /2011 г. Изложени са твърдения, че
последното изпълнително действие е било извършено на 28.11.2011г., поради което с
постановление на ЧСИ от 07.04.2020 г. изпълнителното дело е било прекратено на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Въпреки това, ответникът образувал със същия
изпълнителен лист настоящото изп.дело № 20208030402261 на ЧСИ Маджарова, за
което ищцата била уведомена с ПДИ през м.12.2020 г. Ищцата твърди, че вземанията
на взискателя са погасени по давност, като се сочи, че първото изп.дело № 921/2011 г. е
прекратено по силата на закона на 29.11.2013 г., поради перемпция, като определяща
за погасителната давност е датата на последно валидно изпълнително действие –
28.11.2011г., от който момент е започнала да тече нова погасителна давност за
вземането, която е изтекла на 28.11.2016 г. и се е погасило самото материалноправно
вземане.
В депозирания писмен отговор ответникът е оспорил исковата претенция като
неоснователна. Оспорил е твърденията на ищцата за погасяване на вземанията, като се
твърди, че погасителният давностен срок за процесните вземания не е изтекъл, тъй
като по изпълнителното дело са извършени множество изпълнителни действия, водещи
до прекъсване на давността, за което са изложени съображения.
Страните са ангажирали по делото писмени доказателства, приложено е и
копие на изпълнителното дело.
3
Първоинстанционният съд е приел, че с образуването на първото изпълнително
дело през 2011г. давността е прекъсната и след това веднага е спряла да тече, докато
изп.дело е висящо, съгласно ППВС № 3/1980 г., което е действало до 26.06.2015 г.,
когато е било отменено с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. След 26.06.2015 г., по силата на разрешението по т.10 от посоченото ТР,
давността е възобновила течението си. В случая, по първото изпълнително дело през
2011г. са били извършени изпълнителни действия през октомври 2011г., изразяващи се
в изпращане на запорни съобщения до различни банки. Други изпълнителни действия
няма извършени, няма и искане от взискателя в тази насока. На гърба на
изпълнителния лист е записано, че последното изпълнително действие е от
28.11.2011г., поради което на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнителното дело е
било прекратено по силата на закона на 29.11.2013 г. и от тогава е започнала да тече
нова давност, която е 5-годишна по силата на чл.110 ЗЗД по отношение на главницата
и 3-годишна по силата на чл.111 ЗЗД по отношение на мораторната лихва. Прието е, че
на 15.03.2016 г., преди изтичане на 5-годишната давност, по изпълнителното дело е
подадено искане от длъжницата да й бъде разсрочено задължението, като е изразила
готовност да внася по 50 лв. всеки месец, което представлява признание на
съществуването на нейния дълг към кредитора по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД и
съответно е прекъснало погасителната давност за вземанията. В тази връзка съдът е
приел, че макар и това заявление да е направено формално до ЧСИ, а не до кредитора,
то е подадено по изпълнителното дело, заведено от кредитора и съответно касае
отношенията между между него и длъжника по повод на дълга, поради което е довело
до прекъсване на давността на 15.03.2016г., от когато започва да тече нова 5-годишна
давност, която би изтекла на 15.03.2021г., но с изпращане на запорното съобщение по
новообразуваното изпълнително дело през януари 2021г. давността отново е била
прекъсната. По тези мотиви, БРС е приел, че вземането за главницата не е погасено по
давност и се дължи, поради което е отхвърлил иска за главницата като неоснователен.
По отношение на законната лихва от 87.65 лв. също е прието, че не е погасена
по давност, тъй като периодът й попада в последните три години преди завеждане на
делото, поради което исковата претенция за нея е отхвърлена като неоснователна. По
същия начин съдът е приел, че не са погасени и разноските от 150 лв., сторени от
взискателя по новото изпълнително дело, тъй като са направени след образуването му
през 2020 г., разноските по изпълнението в размер на 150 лв. и таксите към ЧСИ от
640.57 лв., поради което в тази част искът е отхвърлен като неоснователен. По
отношение на сумата от 2577.43 лв. е прието, че същата представлява начислени
мораторни лихви, които се погасяват с тригодишна давност, която е била прекъсната
на 15.01.2021 г. с изпращането на запорно съобщение и погасени по давност са всички
лихви преди 15.01.2018 г. По реда на чл.162 ГПК съдът е изчислил погасения и
непогасения размер на лихвите, като е отхвърлил иска за разликата над 1760.82 лв. до
4
заявения размер от 2577.43 лв.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка,
Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен
акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
С оглед събраните по делото доказателства и приложимите разпоредбите на
закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като споделя окончателните
правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
Фактическата обстановка по делото не се оспорва от страните и същата се
установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение, поради което БОС я
възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК и затова не е
необходимо събраните пред първата инстанция доказателства да се преповтарят и от
въззивния съд. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи
на БРС за частичната основателност на иска по чл.439 ГПК, които са формирани въз
основа на установената по делото фактическа обстановка, същите за правилни и в
съответствие със закона, поради което въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават
част и от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към
съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
Спорът по делото е правен и касае отговор на въпроса съставлява ли
подадената от ищцата молба до ЧСИ от 15.03.2016 г. за разсрочване на дълга
признание на целия дълг по смисъла на чл.116, б.“а“, което прекъсва давностния срок
за погасяване на вземанията. С оглед данните по делото, настоящата инстанция
намира, че в конкретния случай отговорът на този въпрос е положителен, като
съображенията за това са следните:
Съгласно трайната съдебна практика, признанието можа да бъде писмено или
устно, както и чрез недвусмислени конклудентни действия (Решение № 131/23.06.2016
г. по гр.д.№ 5140/2015 г. на ВКС, ІV г.о.). Признаване на вземането от длъжника е
негово волеизявление, с което той недвусмислено заявява, че е задължен към
кредитора към момента, в който е направено волеизявлението. Признаването следва да
е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото
задължение, а не до наличието на фактите, от които произтича същото. Плащането на
цялото или част от задължението представлява признаване на съответното вземане на
кредитора, освен, когато от обстоятелствата е видно, че плащането не е извършено,
защото длъжникът го счита за дължимо, а единствено с цел да предотврати
5
принудителното изпълнение спрямо негови вещи или вземания. Дори плащането в
правен смисъл да е негодно да предотврати съответното изпълнително действие, ако то
е извършено с цел да се демонстрира готовност за доброволно изплащане на дълга с
оглед преустановяване на действията по принудително изпълнение, то не може да се
тълкува като признаване на вземането. В такъв случай обаче длъжникът следва в
разумен срок да потърси защита по исков ред или чрез обезпечение на бъдещ иск, като
заяви основанието, поради което счита, че не дължи плащане. Също така, съгласно
трайната съдебна практика признаването следва да е адресирано до кредитора.
В конкретния случай, с молба от 05.07.2011 г. по първото изп.дело от 2011 г.
ищцата е поискала разрочване на плащането на дълга, като в тази връзка на 28.11.2011
г. е направила първото плащане. С процесната молба от 15.03.2016 г. по настоящото
изпълнително дело, ищцата е поискала да се разсрочи задължението й, като се
езадължила да внася по 50 лв. на месец. В случая, доколкото ЧСИ действа по възлагане
от кредитора и в негов интерес, изявленията, отправени от длъжника до съдебния
изпълнител следва да се разглеждат като такива и до кредитора. Ето защо, направеното
от ищцата с молбата й от 15.03.2016 г. изявление за разсрочване на дълга и поетия от
нея ангажимент от да плаща ежемесечно по 50 лв. несъмнено е такъв спрямо
кредитора, защото плащанията са предназначени преди всичко за погасяване на
неговите вземания, макар от тях да са правени отчисления и за дължими на ЧСИ такси.
Тези действия на ищцата представляват потвърждение на поетия спрямо кредитора
ангажимент и в този смисъл се явяват признание на целия дълг, поради което, не е
налице основание да се счита, че признаването се отнася само до част от вземанията. В
случая, не се касае до частично плащане от длъжника, а до волеизявление на ищцата за
периодични ежемесечни плащания през продължителен период от време, имащи за цел
да погасят цялото задължениечрез разсрочването му във времето. Всяко споразумение
между кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на
вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и
преместване на началния й момент към деня, в който според споразумението вземането
става изискуемо. При преуреждане на правоотношението между страните и
разсрочване на плащането чрез конкретно определени месечни вноски, целящи да
погасят целия дълг, както е в настоящия случай, давността се прекъсва и започва да
тече нова давност. Ето защо, с подаването на молбата от 15.03.2016 г. за разсрочване на
задължението на ежемесечни вноски от по 50 лв., давността е прекъсната и от този
момент е започнала да тече това давност за процесните вземания, която към подаване
на исковата молба не е изтекла, поради което правилно искът по отношение на тях е
отхвърлен.
С оглед изложените съображения и предвид липсата на други възражения във
въззивната жалба, БОС намира същата за неоснователна, поради съвпадане изводите на
настоящата инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение следва
6
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
Предвид изхода на делото и направените от страните искания по чл.78 ГПК,
съдът намира, че на въззивницата не й се следват разноски, като на основание чл.78,
ал.3 и ал.8 ГПК същата следва да заплати на въззиваемото дружество направените по
настоящото дело разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение,
съгласно чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП и чл.25, ал.1 НЗП.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260828/30.06.2021 г., постановено по гр.д.№
961/2021 г. по описа на РС-Бургас, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която е
отхвърлен иска на Щ. А. Т. против „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Панчо Владигеров“ 21,
Бизнес център „Люлин-6“, ет.2, за приемане за установено по отношение на ответника,
че ищцата не му дължи като погасени по давност суми по изпълнително дело №
20208030402261 по описа на ЧСИ Таня Маджарова, peг. № 803, с район на действие
ОС-Бургас, по издаден изпълнителен лист от 22.02.2011 г. по гр.д.№ 428/2011 г., а
именно: главница от 2320.21 лв., със законна лихва в размер на 87.65 лв. за периода от
31.07.2020 г. до 14.12.2020 г., 150 лв. разноски по изпълнителното дело и 640.57
лв. такси към ЧСИ, както и е отхвърлен иска за недължимост по същото изпълнително
дело като погасени по давност неолихвяеми вземания за мораторни лихви за периода
преди 15.01.2018 г. за горницата над 1760.82 лв. до 2577.43 лв..
ОСЪЖДА Щ. А. Т., ЕГН ********** да заплати на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 100 лв. (сто лева) за направените във
въззивното производство пред БОС разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7