№ 257
гр. Плевен, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-
СТОЯНОВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-СТОЯНОВА
Въззивно гражданско дело № 20224400500217 по описа за 2022 година
Въззивно гражданско производство по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано е на основание въззивна жалба, регистрирана с Вх.
№2692/02.02.2022г. по регистъра на РС-Плевен, подадена от В. ИВ. С., ЕГН-********** -
ищец в първоинстанционното производство по гр.д.№4082/2021г. по описа на Плевенски
районен съд, Гражданско отделение, чрез процесуалния представител адв. А.О. С. при САК,
със съдебен адрес в гр.***********, срещу постановеното по делото от V-ти гр.с-в съдебно
Решение №75/20.01.2022, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от същата
против ответника „СТРОЙКО“- ЕООД, ЕИК-********* със седалище и адрес на
управление в гр.*******, установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК – за
признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника суми по изпълнителен лист от
18.07.2014г, издаден от СГС, І,ГО, 47 състав п о г..№16104/2007, представляващи 1/3 от
3360лв.-разноски по делото на СРС, 18420.98лв.- разноски пред въззивния съд и 1800лв.-
разноски пред ВКС, поради изтекла погасителна давност.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е
неправилно - постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Прави се
искане да бъде отменено, като вместо него Окръжният съд да постанови друго, с което да
уважи предявения иск и да присъди разноски в полза на въззивната жалбоподателка.
1
Излагат се подробни съображения в подкрепа на изразеното становище, които се свеждат до
следното: Неправилно съдът е отхвърлил отрицателния установителен иск за признаване за
установено, че ищцата В. ИВ. С. не дължи на ответника „Стройко“-ЕООД със седалище в
гр.Плевен, принудително изпълнение на вземанията по Изпълнителен лист, издаден от
СРС, І ГЖ,47 състав по гр.д.№126104/2007г, защото предявеният от ответника – кредитор
на п06.06.2018г. Павлов иск по чл.1351ал.1 от ЗЗД прекъсва давността. Изводите на съда са
в противоречие със закона и относимата съдебна практика.Недопустимо разпоредбата на
чл.116 от ЗЗД е тълкувана разширително.
Ответникът по въззивната жалба СТРОЙКО“- ЕООД,
ЕИК-*********, който е ответник и по иска в първата инстанция, чрез процесуалния
представител адв.В. М.Т. от САК със служебен адрес в гр.**** е подал отговор на
въззивната жалба, регистриран с Вх.№6852/22.03.2022г. по регистъра на ПлРС. В него е
изразил становище за неоснователност на последната и предлага да се потвърди
обжалваното решение като правилно. Изложил е съображение, че предявеният от кредитора
иск по чл. 135 от ЗЗД прекъсва давността съгласно чл.116 от ЗЗД, тъй като предпоставка за
предявяването му е съществуването на вземане срещу длъжника, а неговата цел – чрез
конститутивния му ефект да се достигне до удовлетворяване на вземането.
В открито съдебно заседание на въззивната инстанци, чрез
процесуалните представители – адвокат С. за въззивната жалбоподателка и адвокатите Т.
и П. за ответника по въззивната жалба, страните поддържат изразените становища и
развиват подробни съображения.
Пред въззивната инстанция не са представени нови доказателства.
Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти възз.
граждански състав, като провери решението в обжалваната част с оглед на съдържащите се
във въззивната жалба оплаквания и твърдени нарушения, при съобразяване на събраните
доказателства, нормативната уредба и относимата съдебна практика, приема следното:
Въззивната жалба, подадена от В. ИВ. С., ЕГН-********** - ищец в
първоинстанционното производство по гр.д.№4082/2021г. по описа на Плевенски
районен съд, Гражданско отделение, чрез процесуалния представител адв. А.О. С. при
САК, със съдебен адрес в гр.***********, срещу постановеното по делото от V-ти гр.с-
в съдебно Решение №75/20.01.2022, е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ
на обжалване, от надлежна страна, при наличие на правен интерес, поради което е
процесуално ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Първоистнанционното производство по гр.д.№4082/2021г. по описа на
Плевенски районен съд, Гражданско отделение, е образувано на основание отрицателен
установителен иск с правно основание по чл.124,ал.21 във вр. чл.439 от ГПК и цена
7860.33лв., предявен от ищцата( понастоящем въззивен жалбоподател) В. ИВ. С., ЕГН-
**********, чрез пълномощника адвокат А.О. С. при САК, със съдебен адрес в
2
гр.***********, срещу ответника( понастоящем ответник по въззивната жалба)
„СТРОЙКО“-ЕООД, ЕИК -********* със седалище и адрес на управление в гр. *******,
представлявано от управителя Р. Т. Д..
В исковата молба се твърди следното:
Съгласно Изпълнителен лист от 18.07.2014, издаден от СРС,ІГО,47
състав по гр.д.№16104/2004г, ищцата В.И. и още две физически лица, са били осъдени да
заплатят на ответника „Стройко“-ЕООД следните суми:
-3 360 лв.- разноски по делото пред СРС;
-18 420,98 лв.- разноски пред въззивен съд и
-1 800лв.- разноски пред ВКС.
Общият размер на присэдените с ИЛ разноски възлиза на 23580.98лв.,
но до колкото отговорността на тримата длъжници е разделна, всеки от тях дължал по
7860.33лв.
Въз основа на издадения изпълнителния лист, с молба от 25.08.2014г,
ответникът е образувал срещу тримата длъжници изпълнително дело №20148380408597 по
описа на ЧСИ М.Б., рег. №***, с район на действие СГС.
С Постановление на ЧСИ Б. от 28.05.2021, изпълнителното
производство е прекратено по отношение на ищцата на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,
поради настъпила перемция в периода 25.08.2015- 25.08.2016г, през който период не са
искани от взискателя никакви изпълнителни действия спрямо нея.
Съгласно трайната съдебна практика, перемирането на изпълнителното
производство настъпва по силата на закона с изтичането на 2-годишния срок по
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, като постановлението за прекратяване на делото на това основание
има само констативно действие. С т.10 на ТР№2/26.05.2015г. по тълк.д №2/2013г. на ОСГТК
на ВКС, се приема, че нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано от взискателя или предприето от съдебния изпълнител валидно
изпълнително действие.
В настоящия случай, след образуването на изпълнителното
производство на 25.08.2014г, кредиторът „Стройко“-ЕООД не е искал изпълнителни
действия спрямо ищцата, а единственото изпълнително действие, предприето от ЧСИ Б. по
отношение на нея са изпратените на 15.09.2014г. от него запорни съобщения до банките в
страната, за налагане на запори на сметките, ако има такива при тях.
Последващи изпълнителни действия, които да прекъсват или спират
давността спрямо вземането на „Сторко“-ЕООД къмв В.И. С. по ИЛ от 18.07.2014г, неи са
извършвани в рамките на изпълнителното производство по изп.д.№20148380408597 по
описа на ЧСИ М.Б., поради което ищцата счита, че това вземване е погасено по давност
най-късно на 16.09.2019г., с изтичането на 5-годишна погасителна давност по чл.117,ал.2 от
ЗЗД.
3
Пред СГС, ГО, І-23 състав е висящо производство по гр.д.№7533/2018,
образувано по иск на „Стройко“-ЕООД срещу ишцата, с правно основание чл.135,ал.1 от
ЗЗД, за обявяване за относително недействителна спрямо ищеца, на сделката за дарение на
недвижим имот от 06.06.2013г, с която В.С. е дарила на децата си свой недвижим имот –
апартамент в гр.София. В това исково производство „Стройко“-ЕООД се легитимира като
кредитор на В.С. именно с вземането си по ИЛ от 18.07.2014, което към настоящия момент
вече е погасено по давност.
Тези обстоятелства обуславят правния интерес на ищцата от
предявяване на отрицателен установителен иск. До като ИЛ не бъде обезсилен или не се
установи със сила на присъдено нещо, че вземанията по него са недължими, за длъжника е
налице правен интерес от защита чрез иска по чл. 439 от ГПК.
Петитумът е съдът да постанови решение, с което на основание
ч.124,ал.1 във вр. чл.439 от ГПК да признае за установено, че ищцата В.И. С. не дължи на
ответника „Стройко“-ЕООД, принудително изпълнение на вземанията по Изпълнителен
лист 18.07.2014, издаден от СРС,ІГО,47 състав по гр.д.№16104/2004г, а именно: 1/3 от
следните суми: 3 360 лв.- разноски по делото пред СРС; 18 420,98 лв.- разноски пред
въззивен съд и 1800лв.- разноски пред ВКС, поради погасяване по давност.
Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил Отговор на
исковата молба,подаден от ответника – „СТРОЙКО“-ЕООД, ЕИК-*********, със седалище
и адрес на управление в гр.*******, чрез пълномощника адв. В.Т. от САК със съдебен адрес
в гр.*****, в който се заявява следното:
Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Не оспорва изложените факти от ищеца по отношение на възникване
на вземането в негова полза по посочения изпълнителен лист, образуваното въз основа на
този лист изпълнително дело при ЧСИ М.Б. с рег. №***, с №20148380408597, както и
извършените изпълнителни действия по същото от дата 15.09.2014г, чрез изпращането на
запорни съобщения до търговските банки. Не оспорва висящността на съдебното
производство по гр.д.№7533/2018г. на І-23 състав на СГС, образувано по предявен от него
иск от негова страна срещу ищеца по настоящото дело и още две лица - негови
правоприемници, с правно основание чл. 135, ал.1 и ал.3 от ЗЗД.
Възразява обаче срещу твърдението, че вземането по изпълнителния
лист е погасено по давност по отношение на ответника. Счита, че последното твърдение
неправилно и невярно по следните съображения:
Съгласно чл.116,б.“в“ от ЗЗД погасителната давност за вземането се
прекъсва с предприемане на действия за принудителното му изпълнение. В конкретния
случай последното изпълнително действие срещу длъжника – настоящ ищец, е извършено
на 15.09.2014г, съответно, от 16.09.2014г. е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок
за вземането на кредитора.Този давностен срок обаче на основание чл.116,б.“б“ от ЗЗД, е
4
прекъснат на 06.06.2018г с предявения от него иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД срещу
длъжника - ищец в настоящото производство. Доколкото погасителната давност, на която
ищецът се позовава, представлява санкция за кредиторовото бездействие, а с предявяването
на иска по чл.135 ЗЗД, кредиторът упражнява свое потестативно право, изразяващо се в
прпавната възможност да удовлетвори вземането си от имуществото, предмет на
атакуваното увреждащо действие(сделка), но с упражняването му, ответникът в качеството
му на кредитор, категорично предприема активни действия за удовлетворяване на вземането
си. Нещо повече, в конкретния случай, това е единствената възможност за ответника да
достигне до удовлетворяване на своето вземане по отношение на длъжника-ищец, тъй като
последният няма друго имущество, което да бъде обект на провежданото принудително
изпълнение срещу него по образуваното изпълнително дело. Това се установява от
приложеното към отговора удостоверение с изх.№49352/29.05.2018г. по изп.д.
№20148380408597 по описа на ЧСИ с рег. №***, което е известно на ищеца по настоящето
дело и не е оспорено от него в производството по чл.135 от ЗЗД. Именно, чрез предявения
иск по чл.135 от ЗЗД, ответникът цели да върне обратно в патримониума на ищеца-длъжник
единственото негово имущество ( негов апартаментг), за да насочи принудителното
изпълнение към това имущество. Очевидно, удовлетворяването на ответника в качеството
му на кредитор , не би било възможно без без упражняването на това потестативно право –
при липса на други активи на длъжника, който съзнателно се е разпоредил със своето
единствено имущество чрез дарение в полза на своите деца, явяващи се и единствените
негови наследници по закон. Именно в това се изразява единият от ефектите на
конститутивното действие на иска по чл.135 от ЗЗД , който при упражняването му, следва да
изпълни своята цел и функция – да удовлетвори вземането на кредитора, което към момента
на предявяването на иска не е било погасено по давност, което е предпоставка зар
допустимост на иска, съответно следва да е налице по време на производството по чл.135 от
ЗЗД, така че няма как давността за него да е изтекла междувременно след предявяване на
иска. Поради това счита, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде оставен без
уважение. Претендира разноски.
Пред първата инстанция са представени писмени доказателства и е
приложено копие на изпълнително дело №201483780408597 по описа на ЧСИ М.Б., рег.
№*** на КЧСИ, с район на действие СГС.
Проведено е едно открито съдебно заседание, на което спорещите
страни са представлявани съответно от адвокат С. и адвокат Т..
С обжалваното съдебно Решение №75/20.01.2022, Плевенският районен
съд, Гражданско отделение, V-ти гр. състав е отхвърлил като неоснователен предявеният от
ищцата против ответника отрицателен установителен иск за признаване недължимост на
парично вземане в размер на 1/3 от сумите по изпълнителен лист, издаден на 18.07.2014г.
въз основа на влязло в сила съдебно решение по гр.д.№16104/2007г. описа на СГС, І ГО,
47състав.
За да постанови този резултат, съдът е приел, че вземането на
5
ответника срещу ищцата по изпълнителния лист, не е погасено с изтичане на 5-годишен
давностен срок, тъй като давността е прекъсната на основание чл.116,б.“б“ от ЗЗД с
предявяването на 06.06.2018г. пред СГС, от ответника-кредитор против ищцата-длъжник и
нейните контрагенти, на конститутивен иск по чл.135 от ЗЗД , за обявяването на
относителната недействителност на договор за дарение, с който ищцата е прехвърлила на
децата си недвижим имот.
Въззивният съд приема, че постановеното решение е ВАЛИДНО,
ДОПУСТИМО и ПРАВИЛНО.
Във въззивната жалба не се излагат оплаквания относно валидността и
допустимостта на решението, а съдът служебно не констатира пороци, които могат да
обусловят неговата нищожност или унищожаемост.
За да се произнесе относно правилността на обжалваното решение,
въззивният съд приема следното:
Първоинстанционният съд е изложил пространни мотиви, съдържащи
правилни фактически и законосъобразни правни изводи, които се споделят напълно от
настоящия въззивен състав, който при условията на чл.272 от ГПК препраща към тях, без да
намира за необходимо да ги преповтаря в същия вид.
Като прецени по отделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и становищата на страните, въззивният съд приема следното:
Между страните не съществува спор за факти.
Безспорни между тях са следните обстоятелства, което се установяват
от направените признания и неоспорените писмени доказателства:
С влязло в сила съдебно решение, постановено от СРС,ІГО,47 състав
по гр.д.№16104/2004г, ищцата В.И. и още две физически лица, са осъдени да заплатят на
ответника „Стройко“-ЕООД следните суми:
-3 360 лв.- разноски по делото пред СРС;
-18 420,98 лв.- разноски пред въззивен съд и
-1 800лв.- разноски пред ВКС.
За горните суми в общ размер на 23580.98лв., насрещната страна –
ответникът „Стройко“-ЕООД със седалище в гр.Плевен се е снабдил с изпълнителен лист на
18.07. 2014г.
Въз основа на издадения изпълнителния лист, с молба от 25.08.2014г,
ответникът е образувал срещу тримата длъжници изпълнително дело №20148380408597 по
описа на ЧСИ М.Б., рег. №***, с район на действие СГС.
С Постановление на ЧСИ Б. от 28.05.2021, изпълнителното
производство е прекратено по отношение на ищцата на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,
поради настъпила перемция в периода 25.08.2015- 25.08.2016г, през който период не са
искани от взискателя никакви изпълнителни действия спрямо нея.
6
(Въззивнят съд намира, че ирелевантен за настоящия спор е фактът
как се е развило изпълнителното производство по отношение на останалите длъжници).
На 06.06.2018г. ответникът в първоинстанционното производство, а
понастоящем въззиваем - „Стройко“-ЕООД е предявил срещу ищцата,а понастоящем
въззивница В. ИВ. С. и още две лица-Л. Н. С. и И. Н. С., иск с правно основание по чл.135
от ЗЗД, за обявяване за относително недействителна спрямо ищеца, на сделката за дарение
на недвижим имот от 06.06.2013г, с която В.С. е дарила на децата си свой недвижим имот –
апартамент в гр.************** това исково производство „Стройко“-ЕООД се е
легитимирал като кредитор на В.С. с вземането си по ИЛ от 18.07.2014.
Въз основа горния иск е образувано гр.д.№7533/2018г. по описа на
СГС, ГО, І-23, производството по което е висящо.
Спорните между страните въпроси са правни и се състоят в
следното:
Предявеният на 06.06.2018г. пред СГС от „Стройко“-ЕООД против
В.С. и нейните деца, конститутивен иск по чл.135 от ЗЗД, за обявяване относителната
недействителност на сключен между тях договор за дарение на недвижим жилищен имот,
прекъсна ли на основание чл.116,б.“б“ от ГПК погасителната пет годишна давност
относно парично вземане, за което е издаден изпълнителен лист от 18.07.2014г. по гр.д.
№16104/2007г. по описа на СГС и в зависимост от това погасено ли е вземането на
настоящия въззиваем срещу въззивницата по посочения изпълнителен лист ?
За да се произнесе по спорните въпроси, въззивният съд съобрази
следното:
Съгласно чл.116 от ЗЗД, давността се прекъсва:
а) с признаване на вземането от длъжника;
б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на
помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на
помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната;
в) с предприемане на действия за принудително изпълнение.
Дали отменителният иск по чл.135 от ЗЗД, т. нар.“Павлов иск“,
прекъсва давността съгласно чл.116,б. „б“ от ЗЗД? - Съдът констатира, че този въпрос
не е обсъждан достатъчно в правната теория и в съдебната практика, защото при
тълкуването на въпроса за давността в изпълнителния процес до приемане на ТР
№2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, въпросът почти не е стоял пред кредиторите.
Дали законодателят в разпоредбата на чл.116,б.“б“ от ЗЗД е имал
пред вид само иск за установяване на вземането или всеки иск, който има отношение
към същото?
До колкото съществуват публикации, в правната теория се застъпва
становище, че предявяването от кредитора на иск по чл.135 от ЗЗД( както и по чл.134 от
7
ЗЗД и чл.56 от ЗН) следва да води до прекъсване или спиране на давността относно
вземането, легитимиращо ищеца като кредитор.
Съдебната практика също е оскъдна, но противоречива:
С Решение № 1512 / 06.12.2018 г.,постановено по гр. д. № 1467/2018
г., състав на Окръжен съд – Пловдив,приема, че с предявяването на исковете по чл. 135 ЗЗД
и по чл. 56 ЗН кредиторът упражнява потестативни права, изразяващи се в правната
възможност да удовлетвори вземането си от имуществата, предмет на атакуваните
увреждащи действия, то с упражняването им категорично кредиторът предприема активни
действия за удовлетворяване на вземането си. Да се приеме друго, означава да се обезсмисли
конститутивното действие на съдебното решение по тези искове, които макар и позитивни
за ищеца, биха били безполезни, тъй като кредиторът не би могъл да удовлетвори вземането
си, въпреки че вече има имущество, към което да насочи изпълнението – по отношение на
него сделките се считат за неизвършени, но, ако се приеме, че вземането е погасено по
давност, той не може да се ползва от правното действие на решенията, въпреки че в
продължение на години, вместо да бездейства, е направил всичко възможно, за да
удовлетвори правата си по осъдителното решение. На практика, вместо бездействие на
кредитора, се установява точно обратното – пълно упражняване на всички процесуални
възможности за удовлетворяване на вземането.При това положение кредиторът не следва да
търпи санкция за бездействие, каквато се явява институтът на погасителната давност, в този
случай следва да се приеме, че водените дела по чл. 135 ЗЗД и чл. 56 от ЗН са спрели и
прекъснали давността.
В същия смисъл са изложени и мотиви в Решение № 304/ 20.02.2015
г.,постановено по т. д. № 4922/2013 г. на Софийски градски съд, в което е прието, че в
периода на висящността на дело по чл. 135 ЗЗД давност не е текла.
Обратното се приема в Решение № 859 / 07.05.2019 г. по т. д. №
519/2018 г. по описа на СГС, според което доколкото съдебното производство по чл. 135 от
ЗЗД не е „процес относно вземането“ давността не се спира или прекъсва.
Настоящият съдебен състав приема, че щом в разпоредбата на
чл.116,б.“б“ от ЗЗД, законодателят е употребил само термина “иск“, без да посочва други
индивидуализиращи белези, разпоредбата не може да се тълкува стеснително,в смисъл, че се
касае само до иск за установяване на вземането, а за всеки иск, чрез който ищецът може да
защити интересите си на кредитор относно същото.
Освен това, изводът, че искът по чл.135 от ЗЗД води до прекъсване (
или спиране) на давността, произтича и от естеството на този иск и неговото значение в
системата на гражданското(респ.търговското) право.
Съгласно чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо
обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него,
ако няма законни основания за предпочитане.
Възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на
8
длъжника обаче може да бъде накърнена поради действия или бездействия на последния.
Затова са регламентирани обезпечения в полза на кредиторите, чрез които те могат да
защитят правния си интерес, а именно: Чрез иск по чл. 134 ЗЗД ( упражняване
имуществените права на длъжника), чрез иск по чл. 135 ЗЗД (за обявяване за
недействителни спрямо него действия на длъжника,с които го уврежда т.нар. Павлов иск),
чрез иск по чл. 56 от ЗН (за унищожаване на отказа на длъжника от
наследство). Продължителността на тези производства може да надхвърли срока на
погасителната давност от 5 години, което в значителна степен обезсмисля тяхното
предявяване и мотивира длъжника като ответник умишлено да удължава висящността на
процеса. Очевидно, такава не е била волята на законодателя и затова най-логичният извод
е, че при предявяване на иск по чл.135 от ЗЗД( както и по чл.134 от ЗЗД и чл.56 от ЗН),
давността спира да тече съгласно чл.117 от ЗЗД, или се прекъсва съгласно чл.116 от ЗЗД.
От цитираната по-горе практика, настоящият съдебен състав възприема
първото разрешение ,според което предявяването на иск по чл.135 от ЗЗД прекъсва
давността относно вземането и споделя напълно изложените мотиви. Последните са
възприети и от районния съд в обжалваното съдебно решение.
Не е логично да се приема, че дело, образувано въз основа на иск по
чл.135 от ЗЗД, не е процес относно вземането, защото именно наличието на вземане
обуславя процесуалната легитимация на страните в процеса – на кредитора като ищец и на
длъжника като един от ответниците. Още повече, когато за същото има изпълнително
основание и кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист, какъвто е процесния случай.
Всъщност, наличието на вземането следва да се счита като елемент от фактическия състав,
защото без да съществува такова ищецът няма качеството на кредитор, а ответникът – на
длъжник.
В обективното гражданско право неяма други искове, освен
посочените по-горе(чл.134 от ЗЗД ,чл.135 от ЗЗД и чл.56 от ЗН), които толкова пряко
да са свързани с изпълнителния процес и предявяването им да е обусловено от
неблагоприятно за кредитора развитие на изпълнението. Този извод се налага преди
всичко от систематичното място на разпоредбите на чл.134 и чл.135 от ЗЗД в този закон,
представляващ основен нормативен акт на българското облигационно право, а именно: В
Глава VІІ- „Обезпечение на вземане“, раздел“Общи правила“ за обезпечение на вземане,
непосредствено след чл.133 от ЗЗД, регламентиращ, че цялото имущество на длъжника
служи за общо обезпечение на кредиторите и пр. Целта на посочените искове и в частност
на „Павловия иск“ по чл.135 от ЗЗД, е да обезпечи събирането на кредиторовото вземане,
чрез връщане в патримотниума на длъжника на отчуждено от последния имущество, върху
което да се насочи изпълнението. Т.е , чрез иска по чл.135 от ЗЗД се реализира искова
защита срещу неправомерни действия на длъжника, който намалявайки или дори
ликвидирайки актива на имуществото си възпрепятства удовлетворяването на кредитора.
Правните последици от евентуално уважаване на „Павлов иск“ по чл.135 от ЗЗД , са
обявяване на относителна недействителност на атакуваната отчуждителна сделка, сключена
9
между длъжника и неговите контрагенти. Т.е относителната недействителност няма
действие по отношение на всички правни субекти, а само между страните по спора, защото
целта на този правен институт е осигуряване на длъжниково имущество, което да послужи
за удовлетворяване вземането на кредитора.Настоящият казус е типичен пример за
значението и целта на иска по чл.135 от ЗЗД, тъй като от данните в изпълнителното дело се
установява, че кредиторът не е предлагал изпълнителни способи паради липса на
длъжниково имущество и единственият начин да се осигури такова е чрез „Павловия иск“,
който по правната си същност е отменителен иск.
В заключение, въззивният съд тълкувайки разпоредбата на чл.135 от
ЗЗД съобразно систематичното място в нормативен акт(ЗЗД), с оглед съотношението с
разпоредбите на чл.116 ЗЗД и чл.117 ЗЗД, и при съобразяване общите принципи на
гражданското право и процес, приема, че с предявяване от кредитора на иск по чл.135 от
ЗЗД ( а също така и на иск по чл.134 от ЗЗД и по чл.56 от ЗН) се прекъсва и спира
давността относно вземането на кредитора, за обезпечаването на което се предявява
съответният иск. Възприемане на обратното становище, че тези искове нито спират, нито
прекъсват давността, ще доведе до правен резултат, чрез който се толерира и
облагодетелства неизправния и недобросъвестен длъжник и се дискриминира кредитора.
По изложените съображения, въззивният съд не възприема
становището на въззивната жалбоподателка, изложено във въззивната жалба и поддържано
неизменно в двете съдебни инстанции чрез писмени и устни изявления на процесуалния
представител. Същото е строго формално и съществува опасност възприемането му да
доведе до правен и житейски абсурд, каквато очевидно не е била волята на законодателя.
Кредиторът упражнява потестативното си право да предяви конститутивен иск по чл.135 от
ЗЗД, когато не може да се удовлетвори от наличното имущество на длъжника. Това
обстоятелство обикновено се установява по време на изпълнителния процес, какъвто е и
процесният случай. В качеството си на взискател, кредиторът не може да иска прилагане на
валидни изпълнителни способи, тъй като няма обект, към който да се насочи изпълнението.
Обявената относителна недействителност на основание чл.135 от ЗЗД възстановява в
отношенията между кредитора и длъжника предходното имуществено състояние на
длъжника.Продължителността на исковия процес по чл.135 от ЗЗД( който често е три
инстанционен) обаче не зависи от волята и възможностите на ищеца и ако с предявяването
на иска давността не се спира или прекъсва, съществува реална опасност давностният срок
да изтече по време на процеса, което обезсмисля исковата защита, какъвто е и процесния
случай: Страните не спорят, че към момента на предявяването на иска от настоящия
въззиваем „Стройко“-АД, на 06.06.2018г., вземането на кредитора е съществувало.
Ищцата(понастоящем въззивница) обаче твърди, че по време на исковия процес давността
е продължавала да тече и понастоящем вземането е погасено по давност, а ответникът(
понастоящем въззиваем), че с предявяването на иска давността се прекъсва и спира, което
според съда е по-правилно от гледна точка на нормативната уредба и правната логика.
Влиянието на иска по чл.135 от ЗЗД( както и на исковете по чл.234 от
10
ЗЗД и чл.56 от ЗН) върху погасителната давност е въпрос, който има изключително
значение за съвременното българско право и предстои да бъде предмет на теоретични
разработки и съдебна практика.
В процесния случай въззивният съд споделя становището на ответника
по въззивната жалба и ответник по иска в първата инстанция – „Стройко“-ЕООД, според
което предявяването на иск по чл.135 от ЗЗД прекъсва и спира погасителната давност.
Същото е възприето и от първоинстанционния съд в обжалваното решение, което като
правилно следва да бъде потвърдено на основание чл.271 във вр. чл.272 от ГПК. Вземането
на кредитора не е погасено по давност, поради което отрицателният установителен иск,
предявен от настоящата въззивна жалбоподателка, която е длъжник по материалното
правоотношение, е неоснователен и недоказан.
С оглед изхода на въззивното производство, въззивната
жалбоподателка следва да заплати на ответника по въззивната жалба претендираните
разноски за настоящата инстанция, които съгласно представения списък по чл.80 от ГПК са
в размер на 867.62лв. – адвокатско възнаграждение-
По изложените съображения, Плевенският окръжен съд,
Гражданско отделение, ІV-ти въззивен граждански състав, на основание чл.272 във
вр. чл.271 от ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно РЕШЕНИЕ №75/20.01.2022г. на
Плевенски районен съд, Гражданско отделение, V-ти гр.с-в, постановено по гр.д.
№4082/2021г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА В.И. С., ЕГН-**********, със съдебен адрес в
гр.***********, адв. А. О.С., ДА ЗАПЛАТИ на „СТРОЙКО“-ЕООД,ЕИК-*********,
със седалище и адрес на управление в гр.*******,представлявано от Р. Т. Д.,,
СУМАТА от 867.62лв.( осемстотин шестдесет и седем лв. и 62ст.) – РАЗНОСКИ за
въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на
РБ в 1-месечен срок от връчването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12