О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр. Варна, 21.01.2020 г.
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в закрито заседание на двадесет и първи януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
като разгледа гр.д.
№ 16190 по описа за 2019 г., намира следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Д.А.И.,
действащ чрез своята майка А.А.А., и Д.А.И., действащ
със съгласието на своята майка А.А.А., срещу А.И.И. субективно и обективно съединени искове, както следва:
1)
с правно основание чл.
143 СК за осъждане на ответника да заплаща на всяко от децата месечна издръжка
в размер от по 723.66 лева, считано от подаване на исковата молба – 09.10.2019
г. до настъпването на основание за нейното изменение или прекратяване на
задължението;
2)
с правно основание чл.
149 СК за осъждане на ответника да заплати на всяко от децата сума в размер от
по 8638.88 лева, представляваща издръжка за минало време за периода от
09.10.2018 г. до 09.10.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на исковата молба – 09.10.2019 г., до окончателното ѝ изплащане.
В исковата молба са наведени твърдения, че децата Д. и Д.
живеят заедно със своята майка в гр. Берлин, Германия, където двамата посещават
училище. В тази връзка са ангажирани писмени доказателства, приложени на л.
61-64 от делото.
При
извършване на служебна проверка относно допустимостта на производството, съдът
констатира следното:
Съгласно изложените в исковата молба твърдения в случая
се касае за семейно дело с международен елемент. Съдът намира, че доколкото и страните
са граждани на държава-членка и живеят на територията на ЕС, международната
компетентност следва да бъде определена съобразно правилата на Регламент /ЕО/ №
4/2009 на Съвета относно компетентността, приложимото право, признаването и
изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със
задължения за издръжка.
В чл. 3-7 от Регламента изчерпателно са уредени
основанията за международна компетентност по искове за задължения за издръжка,
като за наличието им сезираният съд следи служебно на основание чл. 10.
Съгласно чл. 3 компетентни по искове за задължения за издръжка в
държавите-членки са:
а) съдът по обичайно местопребиваване на ответника, или
б) съдът по обичайно местопребиваване на взискателя, или
в) съдът, който по силата на закона на съда е компетентен
да разглежда иск за гражданското състояние на лицата, когато искът за издръжка
допълва този иск, освен ако компетентността не се основава единствено на
гражданството на едната от страните, или
г) съдът, който по силата на закона на съда е компетентен
да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва
този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на
гражданството на едната от страните.
От граматичното тълкуване на цитираната разпоредба
следва, че регламентираните от нея основания за международна компетентност са
алтернативни, т. е. достатъчно е наличието на едно от тях, за да бъде
ангажирана правораздавателната власт на определен национален съд. В чл. 4 е
уредена възможността за пророгация на компетентност,
в чл. 5 – компетентност, основана на явяване на ответника, а в чл. 6 – субсидиарна компетентност в случаите, когато нито един съд
на държава-членка не е компетентен по правилата на предходните разпоредби.
При прочита на изброените текстове от Регламент /ЕО/ №
4/2009 се установява, че като водещ критерий за определяне на международната
компетентност по делата за издръжка е възприето обичайното местопребиваване на
страните. Последното, съобразно утвърдената практика на Съда на Европейския
съюз, представлява вид териториална връзка, която има два аспекта: 1) обективен
– свързан с пребиваването на територията на дадена държава и 2) субективен –
свързан с намерението на лицето да установи центъра на своите интереси на
територията на тази държава. За наличието на втория от тези елементи се съди от
определени обективни обстоятелства от личен и професионален характер – напр.
къде лицето пребивава заедно със семейството си, къде учи и работи и т. н.
Тъй като при децата не би могъл да се установи
самостоятелен център на основни интереси, при определяне обичайното им
местопребиваване се изхожда от степента им на интеграция в социалната и
семейната среда. В тази връзка се вземат предвид редица фактори като продължителността на
престоя в съответната държава, обстоятелството дали детето посещава учебно
заведение, дали семейството също пребивава в тази държава и т. н. Следва да се
подчертае, че временното пребиваване в определена държава само по себе си не би
могло да обуслови извод, че лицето има обичайното местопребиваване в нея. В подкрепа
на изложеното е решението на СЕС по дело C-452/93.
В процесния случай ищците и тяхната майка имат обичайно
местопребиваване в Германия – там те живеят и посещават училище, видно от
представените по делото доказателства. По отношение на ответника липсват
доказателства за обичайно местопребиваване в България. От служебно извършените
справки се установява, че същият няма регистрирани действащи трудови договори
или участие в търговски дружества, липсват и данни за осигуряване в страната.
Макар А.И.И. да има адресна регистрация в с. Каменар,
същият не е открит при извършените многократни посещения на адреса. Видно от
разписките към изпратените в с. Каменар съобщения /л. 75 и л. 80/, връчителят е
събрал данни от бащата на ответника – Ивелин И. Михалев, че същият не пребивава
на адреса, а живее в чужбина. Предвид изложеното формалното наличие на адресна
регистрация в България не може да доведе до извод за наличието на обичайно
местопребиваване в страната.
От изложеното следва, че нито една от страните няма
обичайно местопребиваване в България, поради което и не е налице никое от
основанията по чл. 3, б. „а“ и „б“ от Регламент /ЕО/ № 4/2009 . Не е налице и
хипотезата на б. „в“ или „г“, доколкото те касаят случаи, в които искът за
издръжка не е предявен самостоятелно, а е съединен с иск за гражданско
състояние или родителска отговорност. Тъй като ответникът не може да бъде
открит, са неприложими и правилата на чл. 4 и 5 от Регламента. Същевременно, е
налице основание за международната компетентност на германския съд по чл. 3, б.
„б“, поради което такава не може да се обоснове в полза на българския съд
поради общото гражданство на страните по реда на чл. 6. Както по-горе бе
изложено, последната разпоредба регламентира субсидиарна
компетентност на съда на държавата-членка на общото гражданство на страните, но
единствено, когато не са налице предпоставките на чл. 3-5.
Гореизложеното налага извод, че съобразно приложимите
правила на правото на Европейския съюз българският съд не е компетентен да
разгледа делото. Поради това и на основание чл. 10 от Регламент /ЕО/ № 4/2009 г.
настоящият съдебен състав следва служебно да прогласи, че не е компетентен,
като прекрати производството по образуваното дело.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА
производството по гр.д.
№ 16190 по описа за 2019 г. на Варненски районен съд, 47 състав.
Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от
съобщаването му с частна жалба пред Варненски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: