Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ........
гр.Варна, 10.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти състав, в публично съдебно заседание,
проведено на първи юни през две хиляди и
двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при участието на секретаря Светлана Г.,
като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 15281 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са в условията на обективно
кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК.
В исковата си молба ищецът „А.з.с.н.в.”
ЕАД твърди, че на 24.05.2018г. И.Г.Н. е сключила договор за паричен заем №
3232071 с „Изи Асет
Мениджмънт” АД. Съгласно договора се излага кредиторът да се е задължил да
предостави на Н. заем в размер на 1200 лева, която сума е предоставена на
ответника със сключване на договора. От своя страна Н. се е задължила да върне
заетата й сума, ведно с договорна лихва на 12 равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 119.96 лева. Твърди се, че съгласно клаузите на договора,
ответната страна се е задължила в 3-дневен срок от усвояване на сумата по
договора да предостави едно от предвидените в договора обезпечения. При
неизпълнение на това задължение е предвидено кредитополучателят да дължи
неустойка, която се начислява еднократно и се дължи като допълнителна сума към
всяка погасителна вноска. Излага, че в договора е уговорено при забава на
плащане на погасителните вноски с повече от 30 календарни дни,
кредитополучателят да дължи разходи за събиране, представляващи такси и
разноски за напомнителни писма, електронни съобщения,
телефонни разговори и посещения на адрес в размер на по 9 лева за всеки
30-дневен период, но не повече от 45 лева. Наред с това е уговорено
кредитополучателят да дължи й разходи за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение в размер на 18 лева. Твърди, че отвеницата
е извършвала плащания по кредита в общ размер на 1050 лева, с която сума е
погасена неустойка за неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение в размер на 450.20 лева, договорна лихва в размер на 149.51 лева и
главница в размер на 450.29 лева. Останалото непогасено задължение по кредита,
чийто срок е изтекъл с настъпване падежа на последната погасителна вноска, Н. е
останала да дължи главница в размер на 749.71 лева, договорна лихва за периода
от 20.11.2018г. до 19.05.2019г. в размер на 90.01 лева, неустойка за
неизпълнено задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 626.44 лева,
18.00 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания и обезщетение за
забава в размер на 25.24 лева, начислено за периода от 21.11.2018г. до
02.07.2019г., включително. Сочи,
че с приложение № 1 от 01.02.2019г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) „Изи Асет
Мениджмънт" АД е цедирало
вземането си към ответника н. „А.з.с.н.в." ЕАД. Тъй като Н.
не е заплатил дълга си по договора, ищецът депозирал заявление по реда на чл.
410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
10380/2019г. срещу ответника, връчена му по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради последното за ищеца се е
породил правният интерес да предяви настоящия иск за установяване спрямо
ответника дължимостта на сумите по издадената заповед
за изпълнение, както следва: 749.71
лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № 3232071/24.05.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 03.07.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, 90.01 лева,
представляваща договорна лихва, начислена за периода от 20.11.2018г.
до 19.05.2019г., 626.44 лева – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение, 18.00 лева,
представляваща такса разходи и 25.24
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 21.11.2018г.
до 02.07.2019г., включително. Претендира и присъждане на направените
в хода на настоящото производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът И.Г.Н., чрез назначения й по реда на чл. 47,
ал. 6 ГПК особен представител, депозира отговор на исковата молба, в който
поддържа становище за неоснователност на исковете. Поддържа, че клаузата на чл.
4 от договора, предвиждаща задължение на ответника да заплати неустойка при
непредставяне на обезпечение, е нищожна като противоречаща на добрите нрави,
доколкото се отклонява от обезпечителната си функция. За нищожни счита и
клаузите относно размера на договорната лихва, която надхвърля трикратния
размер на законната лихва и като такава противоречаща на добрите нрави, както и
клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на разходи за събиране на
просрочени задължения, считайки, че същата има за цел да заобиколи
ограничението на чл. 33 ЗПК, като поддържа и че същата е в противоречие на чл.
10а ЗПК. С оглед горното изразява становище за неоснователност на претенцията
за вземанията, произтичащи от нищожни клаузи, като счита и че с неоснователно
платената сума от 450.20 лева по правилото на чл. 76 ЗЗД следва да се погаси
остатъка от другите дължими суми.
След съвкупна преценка
на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Със заповед №
5259/05.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, ВРС,
21-ви състав по ч.гр.д. № 10380/2018г., ВРС е разпоредил И.Г.Н. да заплати н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД сумата от 749.71 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
3232071/25.05.2018г., с падеж 19.05.2019г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт”
АД,
прехвърлено в полза на заявителя с Приложение № 1 от 01.02.2019г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010г., сумата
от 90.01 лева – договорна лихва, начислена за периода от 20.11.2018г. до
19.05.2019г., 18.00 лева – такса разходи за събиране на дълга, 626.44 лева –
обезщетение за забава, начислено за периода от 20.11.2018г. до 19.05.2019г.,
сумата от 25.24 лева – обезщетение за забава, начислено за периода от
21.11.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
– 03.07.2019г., до окончателното изплащане на задължението. Така издадената
заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
С изготвения по
делото доклад между страните е прието за безспорно установено и ненуждаещо се
от доказване, че на 24.05.2018г. И.Г.Н. и „Изи Асет Мениджмънт” АД са
сключили договор за паричен заем № 3232071, по силата на който на ответницата е
предоставен кредит в размер на 1200 лева. Видно от приложеното на л. 6-10 от
делото заверено от страната копие на горния договор, че Н. се е задължила да
върне заетата й сума на 12 месечни погасителни вноски, всяка в размер на
119.96 лева, като общата дължима стойност на плащанията са в размер на 1439.52
лева, включваща и годишен фиксиран лихвен процент от 35.00%. Уговореният
годишен процент на разходите е в размер на 41.89%. Договорът е двустранно
подписан, като в текста на чл. 3 е посочено, че с подписване на договора заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло
и в брой заемната сума, като страните са придали характер на разписка на
договора за предаване, респ. получаване на сумата.
Уговорено в чл. 4
от договора е, че заемателят се задължава в тридневен
срок от подписване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора – поръчителство на две физически лица, всяко от
които да отговаря на следните изисквания: да работи по безсрочен трудов
договор, минимален осигурителен доход от 1000 лева, да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи
Асет Мениджмънт” АД, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по-лош от 401 „Редовен”, като поръчителят подписва договор
за поръчителство; или банкова гаранция за сумата по чл. 2, т. 7 от договора –
1439.52 лева, със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора. Предвидено в чл. 4, ал. 2 от договора е, че в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 1076.64 лева, като
неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като към
всяка от вноските се добавя сума в размер на 89.72 лева.
Уговорено в чл. 8
от договора е, че при забава на плащане на погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната лихва за забава
върху забавената сума за всеки ден забава.
В текста на чл.
16, ал. 2 от договора се съдържа изявление на заемателя
относно запознаването му и съгласието му с Тарифа за таксите на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, актуална
към датата на сключване на договора и която се намира на видно място в офиса и
на интернет страницата на дружеството. Последната е приложена на л. 11 от
делото, като според същата таксата разходи за събиране на вземането при забава
в плащането на вноска повече от 30 дни е в размер на 9 лева. Разходите за
събиране на вземането се изразяват в изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разходи, посещение на
адреса на потребителя. Този разход се начислява при всяка забава в плащането на
погасителна вноска с повече от 30 дни, като общият размер на начислените
разходи не може да надвишава сумата от 45 лева.
Видно е, от
представения рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010г., че „Изи Асет
Мениджмънт” АД прехвърля н. „А.з.с.н.в.” ООД вземанията, произтичащи от
договори за заем, индивидуализирани в приложение № 1 срещу определена покупна
цена. Представено е и приложение № 1, в което под № 303 са посочени трите имена
на ответника, дата на сключване на договора, отпусната главница и остатъка от
дълга към 01.02.2019г. е 1487.59 лева, в това число лихва за просрочие в размер на 3.43 лева.
Представено
по делото е уведомление, по силата на което ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне, представляващо приложение към исковата молба. В приложеното известие за доставка е
отбелязано, че пратката не е потърсена от абоната, а в товарителницата – че Н.
не е открита на посочения адрес.
Предвид така установеното от
фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Не се спори между страните, а и се
установява от материалите по приобщеното ч.гр.д. № 10380/2019г., по описа на
ВРС, 21-ви състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за
изпълнение за претендираните суми, връчена на
длъжника И.Г.Н. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искът е предявен в предвидения в
закона преклузивен едномесечен срок, което обуславя
допустимост на производството и правен интерес от воденето му за ищеца.
Предмет на установителния
иск е съществуване на вземането по издадената заповед и успешното му провеждане
предполага установяване дължимостта на сумите по
същата на посоченото основание. Или, в контекста на основанието, на което е
издадена заповедта, респ. се претендира вземането, в тежест на ищеца е по пътя
на главното и пълно доказване да установи факта на съществуване на валидно
облигационно отношение между цесионера и ответника по
договор за кредит, че по него ответникът е останал задължен за процесната сума в посочения размер, че между цесионера и ищеца е сключен валиден договор за цесия, по
силата, на който на ищеца е било прехвърлено вземането по договора за кредит с
ответника, че цесията е съобщена на ответника.
От коментираните по-горе
писмени доказателства, се установява, че ищецът в качеството му на цесионер и „Изи Асет Мениджмънт” АД в качеството му на цедент,
е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.11.2010г., приложение № 1/01.02.2019г., с който е прехвърлено вземането на цедента от ответника по договор за заем № 3232071/25.05.2018г.
В настоящия случай макар и по делото да
не са налице данни ответникът да е уведомен за цесията преди образуване на
настоящото производство, доколкото ищецът не е представил доказателства
отправеното уведомление да е достигнало до ответника, съдът намира, че Н. е
надлежно уведомен за извършеното прехвърляне с получаване на препис от исковата
молба, което съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразено от
съда.
Не се спори и че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
ответницата е сключен договор за паричен заем, по силата на който заемодателят е предоставил на Н. кредит в размер на 1200 лева. Следователно за ответника е възникнало задължение да погаси усвоената заемна сума на падежните дати по чл. 2, т. 5 от договора.
Първият спорен по делото въпрос е
относно валидността на клаузата на договора относно договорната лихва, като отвтеницата противопоставя възражение за нищожност на
същата като противоречаща на добрите нрави като надхвърляща трикратния размер
на законната лихва.
Настоящият договор за кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит /обн.
ДВ. бр. 18/05.03.2010г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 59 от
29.07.2016г./.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
За да защити потребителя и за да се
избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят
със създадената нова алинея 4 на чл. 19 (ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от
23.07.2014г.), определи максимален размер на годишния процент на разходите,
като предвиди, че той не може да бъде по-висок от пет пъти размер на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. Последицата от
неспазване на този максимален размер е нищожност на клаузите на договора
относно годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Към
датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната
лихва е 10%, при основен лихвен процент определен от БНБ към тази дата 0.00%
плюс десет пункта отгоре. В случая определеният в договора размер на ГПР от
41.89% не надвишава пет пъти размера на законната лихва (50%). С оглед това не
се явява и прекомерен размерът на уговорената лихва, като противоречащ на
добрите нрави. Договорната лихва е възнаграждението (печалбата) на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в
заем. В тази връзка след като сборът на договорната лихва, ведно с другите
разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с
определянето на лихвения процент от 35.00% кредитодателят
не е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя. По
същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл.143,
ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите не
създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и
това да го постави в по–неравностойно имуществено положение.
По
изложените съображения съдът намира, че клаузата на чл. 2, т. 6 от договора за възнаградителната лихва е действителна, поради което и
ответникът дължи заплащане на възнаграждението на кредитора за предоставения
кредитен ресурс.
Следващата
група възражения касаят действителността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от
договора:
Съгласно чл. 4 от договора, при
неизпълнение задължение на заемателя да осигури
обезпечение по договора за заем (банкова гаранция или поръчителство), на същия
се начислява неустойка в размер от 1076.64 лева, разсрочена на равни части и
платима на съответните падежни дати към погасителните вноски, които нарастват
със сумата от 89.72 лева.
Съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Законът в нормата на чл. 146, ал. 1, обявява неравноправните клаузи за нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146, ал.
2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им.
В настоящия случай в чл. 1 от договора
е обективирано изявление, че заемателят
е запознат предварително от заемодателя с всички условия по договора и му е
предоставен Стандартен европейски формуляр с индивидуалните условия на бъдещия
паричен заем. Последното обаче не е от естество да установи индивидуално
уговаряне на оспорената клауза по договора, възможността за равноправно
обсъждане на варианти за предоставяне на обезпечение и последиците от
неизпълнение на това задължение, позволяващи на кредитора да увеличи
възнаграждението си до непосилен за потребителя размер. Макар и да е уговорена
като санкция доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
същата е предвидена да се кумулира към погасителните
вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
погасителните вноски, неустойката по същество е добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя – 89.72% от заемната сума. Както
разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало да се включат в
годишния процент на разходите. Съдът намира, че с клаузата на чл. 4 от договора
се цели заобикаляне на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК горен праг на годишния
процент на разходите, който както съдът посочени вече не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва. Налага се извода, че клаузата на чл. 4
от договора противоречи на добрите нрави като илюстрира директно уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и има
за цел заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на основание
чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такава непораждаща права и задължения за страните по
заемното правоотношение.
Ответникът противопоставя възражение и
за нищожност на клаузите, предвиждащи заплащане на такси и разходи за събиране
на вземането.
От коментирания договор за паричен
заем и в частност от изявлението в чл. 16, ал. 2 от същия, се установи, че заемателят се е съгласил с действащата към момента на
сключване на съглашението тарифа на „Изи Асет Мениджмънт” АД. Последната предвижда задължение за заемателя да заплати на заемодателя такса от 9.00 лева на
всеки тридесете ден забава, представляваща направени
разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени покани и
електронни съобщения за събирането на просрочените вземания, но не повече от 45
лева.
Нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В настоящия
случай, в клаузата на чл. 8 от договора е предвидено, че при забава в
плащанията заемателят дължи законна лихва за всеки
ден забава. Наред с това задължение заемателят следва
да заплаща и посочените по-горе такси и разноски. Макар и последните да са наименовани „такси и разноски”, това задължение не
съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателя,
а представлява фиксиран предварителен размер на обезщетение за допуснато наизпълнение на договорно задължение. С определяне на
горните плащания по същество се заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. А съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът
приема, че цитираните клаузи са нищожни и като такива не пораждат права и
задължения за страните по заемното правоотношение.
В обобщение, съдът намира, че за
ответника е възникнало задължение за връщане на заетата сума, уговорената
договорна лихва и при допусната забава, съгласно чл. 8 от договора –
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Отчитайки извършените от
ответника плащания в общ размер на 1050 лева и съобразно правилото на чл. 76 ЗЗД, следва да се приеме, че с тях е погасена изцяло дължимата договорна лихва
в размер на 239.52 лева (като разлика между общото задължение по чл. 2, т. 7 от
договора и предоставения кредитен ресурс) и част от главницата в размер на
810.48 лева (като разлика между предоставения кредитен ресурс от 1200 лева и
остатъка от извършеното плащане).
В заключение съдът намира, че
претенцията на кредитора е отчасти основателна и следва да бъде уважена до
следните размери: 389.52 лева, представляваща просрочена главница и обезщетение
за забава върху непогасения размер на главницата за периода от деня следващ
крайния падеж на задължението (към който момент е възникнало задължение за
погасяване на пълния размер на кредита) до датата на подаване на заявлението в
съда 02.07.2019г., включително, чийто размер, изчислен с помощта на програмен
продукт „Апис Финанси” възлиза в размер на 4.87 лева.
Претенцията за главница за разликата над посочения размер до предявения такъв
от 749.71 лева, както и тази за договорна лихва в размер на 90.01 лева,
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер
на 626.44 лева, такса разходи в размер на 18.00 лева и обезщетение за забава за
разликата над 4.87 лева до предявения размер от 25.24 лева - следва да бъдат
отхвърлени.
Съгласно дадените указания в т. 12 на
ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да се присъдят и сторените в заповедното
производство разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, които съразмерно на уважената част от исковете възлизат общо на
20.95 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
направеното от ищеца искане, ответницата И.Г.Н. следва да бъде осъден да
заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД разноски за заплатена държавна такса и депозит за
особен представител, които съразмерно на уважената част от исковете възлизат в
размер на 135.82 лева. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридическите лица
се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния такъв за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. Отчитайки, че в настоящото производство ищецът
е бил защитаван от юрисконсулт, вида и количеството на извършените от последния
процесуални действия и в съответствие с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за правната
помощ, съдът намира, че следва да бъде определено възнаграждение в размер на
150 лева. От така определеното възнаграждение съразмерно на уважената част от
исковете на ищеца се следва сума от 39.19 лева. Или, общо в полза н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД следва да се присъди сума от 175.01 лева.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, офис-сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4 срещу И.Г.Н., ЕГН **********,***, че ответникът дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, сумите, както следва:
389.52
лева (триста осемдесет и девет лева и петдесет и две стотинки), представляваща главница по договор
за предоставяне на паричен заем № 3232071/25.05.2018г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, като
вземането е прехвърлено на ищеца с приложение № 1/01.02.2019г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010г., сумата
от 4.87 лева (четири лева и осемдесет и
седем стотинки), представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода от 20.05.2019г. до 02.07.2019г., включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението – 03.07.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, за което вземане
е издадена заповед №
5259/05.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.г.д. № 10380/2019г., по описа на ВРС, 21-ви състав, КАТО
ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над 389.52 до предявения
размер от 749.71 лева,
за сумата от 90.01 лева, претендирана като договорна лихва, начислена за периода от
20.11.2018г. до 19.05.2019г., за сумата от 626.44
лева, претендирана като неустойка за неизпълнение
на задължнеие за предоставяне на обезпечение,
начислена за пеиода от 20.11.2018г. до 19.05.2019г.,
за сумата от 18.00 лева, претендирана като такса разходи и за разликата над 4.87 лева до предявения размер от 25.24 лева, претендирана като обезщетение за забава, на основание чл.
415, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА И.Г.Н., ЕГН **********,***, да заплати „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, офис-сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4 , сумата от 20.95 лева /двадесет лева и деветдесет и пет стотинки/,
представляваща сторените от ищеца разноски в заповедното производство, както и
сумата от 175.01 лева /сто седемдесет и
пет лева и една стотинки/, представляваща сторени съдебно-деловодни
разноски в настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Варненския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. О. Николова Т.-К. ***
възнаграждение в размер на 300.00 лева /триста лева/, с оглед осъществената защита като особен представител в първа
инстанция на ответника И.Г.Н., ЕГН **********.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: