Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
26.05.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми април
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана
Генжова
мл. съдия Антоанета
Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14975 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 5.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 5105/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 42 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.”
ЕАД- *** /ЕИК ******/ срещу П.К.К. /ЕГН **********/ обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за присъждане на сумата
744.77 лева- главница за топлинна енергия за периода м.05.2014 г.- м.04.2016
г., сумата 131.03 лева- мораторна лихва за периода 15.09.2015 г.- 24.11.2017
г., сумата 40.25 лева- за дялово разпределение, и сумата 3.86 лева- мораторна
лихва върху сумата за дялово разпределение.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми,
ведно с разноските по делото.
Въззиваемата
страна П.К.К. /ответник по делото/ не изразява становище по повод въззивната
жалба на ищеца.
Третото
лице- помагач “Б.“ ООД- *** не изразява становище по жалбата на ищеца.
Предявени са осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД искове по чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на
предявените по делото осъдителни искове е предпоставена от установяване
пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си
към ответника П.К. на твърдението, че е законен наследник на М.П.К., която била
собственик на процесния топлоснабден имот: АПАРТАМЕНТ № 100 на ХІ етаж в бл.24,
вх.Б в жк „Банишора“- гр. София, с абонатен № 007791, и като такава- потребител
на топлинна енергия в него, в която връзка представя част от нотариален акт от
1998 г., списък на етажните собственици в сградата, в която се намира имотът, и
удостоверение за наследници на М.К., починала 2004 г.
Основният
спорен по делото въпрос е дали през процесния период между страните е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Действащата през периода нормативна уредба предвижда две алтернативни
основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по
чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153,
ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна
енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако
имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се
явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба
на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща
в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.
Горните
хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ
се по правило
основен източник на
облигационните правоотношения. Сключването
на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е
приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При
наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна
енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така
възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице,
притежаващо вещни права върху имота.
В
случая от страна на ответника П.К. е заявено оспорване на исковете, вкл.
качеството му на собственик на процесния имот и потребител на топлинна енергия
в него /своевременно подаден писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/,
поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже
обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства, каквото
доказване от негова страна в процеса не е проведено.
Липсва легитимационен
документ /или документи/ за правото на собственост върху процесния апартамент
на името на наследодателката М.К.или на името на ответника П.К., като
представените от ищеца
писмени доказателства: списък на етажните собственици в сградата, в която се
намира процесният имот, част от Нотариален акт за замяна № 33/ 9.09.1998 г., молба- декларация
от 1999 г. и удостоверение за наследници на М.П.К., починала на 28.04.2004 г.,
в което са посочени 10 законни наследника по съребрена линия, включително
преценени съвкупно, не са годни да установят релевантните за
предмета на настоящия съдебен спор факти и обстоятелства, вкл. притежанието на
права върху процесния имот от наследодателката М.К.и от ответника П.К..
Посочената част от нотариален акт не представлява доказателство, годно да
установи принадлежност на вещно право върху имота към датата на смъртта на
наследодателката М.К., починала на 28.04.2004 г. Правилно е прието от
първоинстанционния съд и че тъй като от доказателствата не се установява
ответникът да е единствен наследник по закон на М.К., не може да бъде
ангажирана отговорността му за плащането на всички претендирани от ищеца като
наследствени задължения суми.
При установената по
делото фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че ответникът
П.К.К. не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявените от
„Т.С.“ ЕАД осъдителни искове за реално изпълнение на договорни задължения по
чл.79, ал.1 ЗЗД. Не се установява ответникът да има качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди по силата на закона /чл.153, ал.1 ЗЕ/, тъй
като липсват доказателства през процесния период от 1.05.2014 г. до 30.04.2016 г. да е бил притежател на самостоятелно
основание на вещно право на собственост или на ограничено вещно право на
ползване върху процесния имот, нито да е
страна по сключен с „Т.С.“ ЕАД индивидуален писмен договор за доставка на
топлинна енергия. Няма твърдения, нито доказателства да е подал молба-
декларация за откриването на клиентска партида при ищеца. Не може да бъде обоснован извод и че в качеството на
законен наследник на М.К.е задължен да заплати цената на ползваната в имота през
горепосочения период топлинна енергия.
Предвид
непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите спорното
материално право факти и отнасяне на неблагоприятните последици от
недоказването в негова вреда, искът му по чл.79, ал.1 ЗЗД като недоказан и
неоснователен следва да бъде отхвърлен. Неоснователността
на иска относно главницата- чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност
и на иска за присъждане на акцесорното вземане за лихви за забава по чл.86,
ал.1 ЗЗД.
Следва да се
отбележи, че и в случай на проведено от страна на ищеца доказване в горния
смисъл, исковете му следва да бъдат отхвърлени като неоснователни относно
претендираните за периода м.05.2014 г.- м.12.2014 г. вземания, тъй като са
погасени по давност с изтичане на визирания в чл.111, б.“в“ ЗЗД специален
тригодишен давностен срок /Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по
тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС/, който към датата на подаване на исковата молба на
24.01.2018 г. е изтекъл.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
Искане
за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна, имаща право на разноски-
съгласно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, не е заявено, поради което и такива с
настоящото решение не следва да бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 5.08.2019
г., постановено по гр. дело № 5105/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 42
състав.
Решението
е постановено при участието на „Б.“ ООД- *** като трето лице- помагач на ищеца
в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.