Р
Е Ш Е
Н И Е
№260026./гр. Варна,12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито публично съдебно заседание
на двадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН
ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Г. ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
При
участието на секретаря Ели Тодорова като разгледа
докладваното
от съдия Г. Йовчев в.т.д.№604/2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на
ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ
„УНИКА" АД, ЕИК *********, със седалище гр.София срещу решение №260158/04.08.2020 г., по т.д.1938/2018
г. по описа на ОС – Варна, с което
въззивникът е осъден да заплати на Г.А.П. ***,
сумата от 41 666 лв., представляващи
сборно обезщетение за претърпени неимуществени вреди като болки и страдания, понесени поради телесно
увреждане(счупване на лява бедрена кост в област на тазобедрена става),
наложилото се лечение и психическа травма(тревожно-депресивна реакция),
резултат от нараняването, настъпили в
резултат на двуетапно ПТП на 19.12.2013г., причинено с независимо участие на
пострадалия и на водач на МПС ДК № ХХХХХХХ застрахован с полица №
05113001336328 за риск „гражданска отговорност“, за което застрахованият е бил
признат за виновен с решение по НОХД 394/17г на ШОС, сумата от 1172.11лв., представляващи сборно обезщетение за
претърпени имуществени вреди изразяващи се в заплащане на разходи за медицинско
изделие и медикаменти по лечение на
същото телесното увреждане, ведно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху тези две обезщетения, считано от 07.12.2015 г. до окончателно
плащане на сумите, на осн. чл. 226 КЗ(отм.) вр. пар. 22 от ПР на КЗ и разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е
неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и необосновани изводи.
Насрещната
страна Г.А.П. ***, не е подала писмен отговор.
Съдът,
след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните в
производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Производството
е с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм. ДВ бр. бр. 102 от 29.12.2015 г., в
сила от 1.01.2016 г.), вр. § 22 от КЗ.
Страните
не оспорват наличието на валидно застрахователно правоотношение между
причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска
отговорност”, както и настъпването на застрахователно събитие.
Въззивните
възражения се отнасят до липса на предпоставките за възникване отговорността на
застрахователя, поради изключителна вина на пострадалия, както и до неправилно
определяне на дължимото обезщетение, посредством прекомерното му увеличаване в
нарушение на принципа за справедливост и неправилно отчетения процент на съпричиняване.
В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно
правилото на чл. 269, изр.2 ГПК.
За
да се ангажира отговорността на застрахователя, доколкото същата е в обема на
тази на деликвента, е необходимо да се установят предпоставките по чл.45 ЗЗД –
наличие на вреда, противоправно поведение, връзка между вредите и това
поведение на водача на МПС, като във всички случаи на непозволено увреждане,
вината се предполага до доказване на противното.
От
приложеното по делото НОХД 394/2017 на ШОС се установява, че с влязла в сила
присъда, застрахованият водач на товарен автомобил „Мерцедес 412 Д” с ДК№ ХХХХХХХ
В Аи въззиваемия Г.П., управлявал т.а. „КАМАЗ“ с ДК № Х ХХХХХ, на осн. чл. 343
ал.1, б. „в“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 НК са осъдени за причиняване в условие на независимо съизвършителство по
непредпазливост на престъпен резултат от ПТП, настъпило на 19.12.2013 г. край
гр.Нови пазар.
Съобразно
разпоредбата на чл. 300 ГПК е изключена преценката на доказателства относно
факти, чието осъществяване е установено с влязлата в сила присъда относно общо
деяние на съизвършителите, формирано от независими противоправни действия на
двамата подсъдими и довело до общ престъпен резултат.
Механизмът
на независимо причиняване на крайните резултати от сблъсъка на трите товарни
автомобила, следва да се приеме за установен съобразно мотивите към присъдата,
поради което твърдението относно изключителна вина на въззивемия, съдът намира
за неоснователно.
Установява
се, че на 19.12.2013 г., въззиваемият П.
при управление на служебен товарен автомобил „КАМАЗ“ с ДК № Х ХХХХ ХХпо
автомагистрала „Хемус“, след указание на служител от пътна администрация, спрял
автомобила в дясна активна лента на платното без да го обозначи като опасност и
така създал педпоставка
за настъпване на ПТП, в резултат на което в задната част на
автомобила се блъснал товарен автомобил „МАН“ с рег. № Р9921АТ, управляван от Д
Я със скорост 71.28 км/ч., надвишаваща позволяната от закона и несъсобразена с
конкретните пътни условия. В резултат на сблъскъка кабината на втория камион се
деформирала и затиснала водача Я, при
което въззиваемият П., който вече се бил прибрал в своята кабина, излязъл отново и предприел опит да освободи
затиснатия, докато намиращ се на мястото служител на пътно управление Юзапочнал
да обезопасява участъка, използвайки сигнални конуси.
В
същото време по платното се движил и натоварен
с газови бутилки автомобил „Мерцедес“ с рег. № ХХХХХХХ, управляван от
Венелин А със скорост 75.6 км/ч., който въпреки че забелязал конусите,
продължил да се движи в същата лента, в резултат на което се ударил в задната
част на катастрофиралия автомобил „МАН“. Към момента на втория удар,
въззиваемият П. и служителят от пътна администрация Юсе намирали в
предната част на т.а.“МАН“ и се
опитвали да освободят затиснатия Я. При втория сблъсък, П. бил затиснат върху
бронята на камиона, а Юотхвръкнал от кабината и паднал под т.а. „КАМАЗ“. В
резултат на първия удар, причинен от едновременните действия на П. и Я, бил
увреден десният крак на Я, а при втория удар, причинен от последователни
действия на П. и А, бил увреден Юзеиров, който по-късно починал в болнично заведение.
Действително
получените в резултат на втория удар увреждания на въззиваемия П., не са
отчетени от наказателния съд като съставомерен резултат от престъплението, но
това е така, доколкото в качеството си на подсъдим, не е била налице правна възможност,
въззиваемият да участва и в друго качество (частен обвинител или граждански
ищец), в накакзателния
процес. Както от мотивите към присъдата, така и от показанията на свид. Я,
които се кредитират от съда като непосредствени и незаинтересовани се
установява, че в резултат на втория удар, въззиваемият П. е претърпял телесни
увреждания, видът и характера на които се установява от приетото като
доказателство заключение по СМЕ.
Според присъдата престъплението е установено като
верижно, извършено чрез три отделни
деяния, които по различен начин са рефлектирали върху здравето на пострадалите. По
отношение първия сблъсък, при който автомобилът „Ман“, управляван от свид.Я се
е ударил в спрелия автомобил управляван от въззиваемия П., наказателният съд е
приел, че вина в хипотезата и при условията на независимо съпричинителство имат
двамата водачи П. и Я, като при този пътен инцидент е пострадал единствено Я.
След този удар, местопроизшествието е било обезопасено с конуси, поставени от Юна
пътното платно, на дистанция зад втория автомобил, като въззиваемият при
обезопасяването на пътния участък е започнал да оказва помощ на Я, като се е
опитвал да го освободи от смачканата кабина. В този момент е настъпил втория
пътен инцидент, причинен от Венелин А, като водач на товарен автомобил
„Мерцедес“, който в нарушение на правилата за безопасността на движението, с
несъобразена скорост и пренебрегвайки поставените знаци за опасност, се е
поставил в невъзможност да възприеме своевремнно намиращото се на пътното
платно и вече сигнализирано с конуси препятствие. При наличие на вече
обозначено произшествие, въззиваемият П. не е бил длъжен да очаква последващо
неправомерно поведение от други участници в движението, поради което правомерно
е предприел действия по оказване на помощ на пострадалия водач Я и това негово
поведение е дало основание на наказателния съд да преквалифицира деянието му по
привилегирования състав на чл.343а от НК, в която си част присъдата също е
задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от това деяние. Ето
защо, съдът намира за несъстоятелен
довода на въззивника за допуснато от въззиваемия П. нарушение по смисъла
на чл.123, ал.1 от Закона за движението по пътищата.
Зачитайки
установените в присъдата съставомерни факти по деянието, подкрепени и от
показанията на свид.Я, съдът намира, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на застрахователя за обезвреда на вреди, причинени при ПТП, а
именно: нарушението на правилата за движение от застрахования водач,
причиняванена телесното увреждане на въззиваемия при удара между авариралия
товарен автомобил „МАН“ и застрахования автомобил „Мерцедес“ с рег. № ХХХХХХХ.
Като
има предвид всичко изложено по-горе, настоящият състав намира, че презумпцията
на чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена и предпоставките за ангажиране на деликтната
отговорност на водача на застрахования автомобил „Мерцедес“ с рег. № ХХХХХХХ са
налице. При тези обстоятелства и доколкото въззивникът е застраховател на
гражданската му отговорност към момента на ПТП, са налице условията и за
ангажиране на неговата отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за претърпените
от Г.П. неимуществени и имуществени вреди.
След анализ на
събраните доказателства по делото се установи, че в резултат на произшествието,
въззиваемият е получил многофрагментно счупване на лява бедрена кост, наложило
оперативно лечение за наместване с вътрешна фиксация с плака и 6 винта. Два
месеца след операцията е проведена рехабилитация в болнични условия като е
констатирано ограничение на движението на ставата до 60 гр. и хипотрофия на
бедрена мускулатура. Според вещото лице, както първоначалното счупване, така и
оперативната интервенция се характеризира със силен болкови синдром, а значителният
период на обездвижване (обичайно поне 6-7 месеца) изключва свободното движение
на пациента, съпроводено е с продължаващи болки и нарушава функционирането на
крайника след приключване на лечението на самата фрактура. При извършения
предглед, вещото лице е установило наличието на оперативен белег с дължина 25
см., ограничения в движението на крака поради контрактура на бедрена и колянна
стави, намален обем на мускулатурата, което е довело до промяна в походката,
като пострадалият изпитва болки и затруднения при клякане. Увреждането на крайника е посочено като
водеща диагноза на заболяване причинено от трудова злополука и при периодичното
освидетелстване на загубената трудоспособност на пострадалия, като последното
решение на ТЕЛК я определя на 50% за срок поне до 2021 г. От заключението на
вещото лице по извършената психологичната експертиза се установява тревожно
депресивно състояние с променлива интензивност, проявило се в резултат на
понесен тежък стрес, поради преживяното ПТП, влошаването на телесното здраве и
процеса и перспективите за лечението на телесното увреждане. Вещото лице е
констатирало обективна промяна в личността на въззиваемия от флегматичен към
меланхоличен тип, изразяваща се в трайна промяна на чертите на характера му,
изразяващи се проява на малоценностни изживявания, фатализъм, тъга и
емоционална подтиснатост, затруднения в контактите и хипохондрични нагласи. он
От показанията на
разпитаните по делото свидетели Е Пи С А, които се кредитират от съда като непосредствени и кореспондиращи на
медицинската документация и заключенията на вещите лица се установява, че
непосредствено след катастрофата и в периода на възстановяване и лечение,
въззиваемият е изпитвал силни болки, нуждаел се е от ежедневно обгрижване от
близките му в продължение на месец и половина, както и постоянно наблюдение, и подкрепа в следващите
месеци след рехабилитацията. Изпитвал е притеснения за бъдещето си, чувствал се е безпомощен и
зависим от околните. Въпреки приключване на лечението, той не успял да възвърне
обичайното си ежедневие, прекъснал контакти с приятели, затворил се в себе си,
споделял че живота му е безсмислен и е в тежест на околните.
По отношение на
размера, съдът съобрази, че справедливостта, като критерий за определяне
размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя
винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема,
характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на
търпимите болки и страдания, физическите, но и психологическите последици за
увредения, както и икономическата конюнктура в страната към момента на
увреждането, преценени адекватно и в тяхната съвкупност. Т.е. преценката за
размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай,
по справедливост и вътрешно убеждение, поради което съдът не изследва доводите
на въззивника за необходимост от автоматични аналогии с присъдени обезщетения
по други казуси. Според последователната практика на ВКС, израз на която е и
цитираното по-горе ППВС № 4/68 г., понятието справедливост по см. на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а винаги свързано с общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитие на самото общество, в основата на което
е както преценката на конкретни обективно съществуващи и значими за физическото
и духовно здраве на индивида обстоятелства, така и на икономическата конюнктура
в страната, която последна, съгласно постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК
решения на II т. о. на ВКС: № 66 от 03.07.2012 г., по т. д. № 619/2011 г. и №
749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г., се явява база за непрекъснато
осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди,
причинени от застрахования на трети лица. В този смисъл е постановеното по реда
на чл. 288 ГПК определение № 454 от 1.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2527/2019
г., II т. о., ТК. С други думи, за да се обезвъзмезди справедливо увреденото
лице за понесените от него морални болки и страдания е нужно да се отчете и
вземе предвид характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и
продължителността на търпяните физически и емоционални болки и страдания,
прогнозите за отзвучаването им, както и икономическото състояние в страната към
момента на увреждането. Относно релевантните за размера на
обезщетението обстоятелства следва да се вземат в предвид възрастта на
пострадалия, емоционалното и психофизично състояние след инцидента. В случая,
следва да се отчете не само телесното
увреждане на десния крак, обездвижването за шест месеца и частичното
възстановяване на движенията на крайника за период до около година, но и
останалите трайни ограничения на възможностите за движение в бедрена и колянна
става, намаления обем на мускулатура на бедрото и затруднения при клякане и
ходене, осуетяващи работоспособност до 50 % и без благоприятна прогноза
занапред. Наред с обичайните за такъв вид увреждане негативни изживявания като
болки, неудобства и битови ограничения,
се установяват продължителни и съществуващи към момента личностни и
поведенчески промени, съпроводени с тревожно-депресивна симптоматика.
Предвид
това и съобразявайки се с факта, че повече от седем години след произшествието,
въззиваемият не се е възстановил, като същият все още е ограничен във възможността да води
пълноценен живот, както и с правилото на закона за определяне на дължимото
обезщетение за търпените болки и страдания "по справедливост", съдът
счита, че справедливото обезщетение е в размер на 50 000 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на
тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие
самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай
вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на
деликвента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. При това обаче
причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено
дали се дължи единствено на действията или бездействията на деликвента или на
тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения
няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка
между действието или бездействието на деликвента и вредата. Във всички случаи
действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на
общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с
непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се
изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за
настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година
от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието
на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, а не и вината на пострадалия.
Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД не представлява
санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на
негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването на
който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни
последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди,
настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото
лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване
на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде
извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да
бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид
степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между
тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при
които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите
когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не
могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий
за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при
който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното
правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен
резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях
по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни,
обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий за
намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по
свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на
съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи
за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите
да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства,
имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на
вредоносния резултат.
Във
всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на
увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай
може да бъде по-голям от този на деликвента.
Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението
да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на
обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за деликвента и не може
да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на
насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от
непозволеното увреждане.
Касае
се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с
оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК съдът не е задължен
да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от
самата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, където е посочено, че обезщетението
може да бъде намалено, а не че се намалява задължително. С оглед на това, за да
бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде
заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това
възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по
предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което
по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за
установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно
доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи
наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като
изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на
обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от
събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени
само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и
обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както
и на събраните във връзка с тях доказателства.
В
срока за отговор на исковата молба, ответното застрахователно дружество е
въвело в предмета на производството възражение за съпричиняване на вредонносния
резултат изразяващо се в допуснати груби нарушения за правилата за движение по
пътищата.
Действително без
противоправното поведение на въззиваемия, не би се стигнало до верижна
катастрофа, тъй като не би имало опасност на пътя, за която да следи
застрахования А, причинил втория сблъсък. Ако за втория участник в
катастрофата, свид. Я, който също е допуснал нарушение на правилата за
движение, опасността създадена от въззиваемия е била внезапна, то за
застрахования А като последен във веригата участник в ПТП, с оглед
обезопасяване на произшествието, опасността не е била внезапна, като втория
сблъсък при който са причинени уврежданията на въззиваемия е резултат на
противоправно управление с несъобразена и висока скорост. Ето защо съдът
намира, че принос за крайния резултат има поведението на всеки от участниците, допуснали нарушения на
правилата за движение, но в най-голяма степен причина за увреждането на
въззиваемия е поведението на застрахования водач А. Доколкото обаче липсва
насрещна въззивна жалба от страна на пострадалия, настоящият съдебен състав
следва да приеме определеният от първоинстанционния съд размер на съпричиняване
от страна на въззиваемия, в размер на 1/6.
Макар
въззивникът да е обжалвал решението в цялост, в жалбата не се сочат каквито и
да е пороци по отношение приетия размер на обезщетението за имуществени вреди и
момента от който се дължи лихва за забава поради което в тази част, съдът
изцяло препраща към мотивите на първата инстанция.
С
оглед на изложеното, съдът приема разглежданата претенция за основателна до
размера, уважен от ВОС, поради което съдебният акт следва да бъде потвърден
изцяло, като препраща и към мотивите на първоинстанционния съд.
Мотивиран
от гореизложеното и на осн. чл.272 от ГПК, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260158/04.08.2020 г., по т.д.1938/2018 г. по описа на ОС – Варна, с което ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „УНИКА" АД, ЕИК
*********, със седалище гр.София е осъдено да заплати на Г.А.П. ***, сумата от 41 666 лв., представляващи сборно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди като
болки и страдания, понесени поради телесно увреждане(счупване на лява
бедрена кост в област на тазобедрена става), наложилото се лечение и психическа
травма(тревожно-депресивна реакция), резултат от нараняването, настъпили в резултат на двуетапно ПТП на
19.12.2013г., причинено с независимо участие на пострадалия и на водач на МПС
ДК № ХХХХХХХ застрахован с полица № 05113001336328 за риск „гражданска
отговорност“, за което застрахованият е бил признат за виновен с решение по
НОХД 394/17г на ШОС, сумата от 1172.11лв., представляващи сборно обезщетение за
претърпени имуществени вреди изразяващи се в заплащане на разходи за медицинско
изделие и медикаменти по лечение на
същото телесното увреждане, ведно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху тези две обезщетения, считано от 07.12.2015 г. до окончателно
плащане на сумите, на осн. чл. 226 КЗ(отм.)
вр. пар. 22 от ПР на КЗ и разноски.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС на
РБългария при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: