Р Е Ш Е Н И Е
№ 95 /20.03.2020г., гр.Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД в
открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СИЛВИЯ САНДЕВА
При участието на секретаря ИРЕНА
ДИМИТРОВА разгледа докладваното от съдията
адм.д. № 18/2020 г. по описа на АдмС – Добрич и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по чл.197 от ДОПК.
Образувано е по подадена чрез
пълномощник жалба от Н.Ж.Ж., ЕГН **********,***, срещу решение № 364/18.12.2019г.
на директора на ТД на НАП – Варна и потвърденото с него постановление за
налагане на обезпечителни мерки по чл.200 и чл.205, във вр. чл.195, ал.1 – 3 от ДОПК с изх.№ С190003-022-0091166/03.10.2019г., издадено от публичен изпълнител
при ТД на НАП – Варна, с което за установени и изискуеми публични задължения по
изпълнително дело № **********/2015 г. по описа на ТД на НАП – Варна в размер
на 255 407, 22 лева, в т.ч. главница в размер на 199 230, 48 лева и лихва в
размер на 56 176, 74 лева, е наложена възбрана върху недвижими имоти,
собственост на жалбоподателя, включващи 1 / 2 ид. част от апартамент с идентификатор
72624.624.7859.1.17, находящ се в град Добрич, ул. “Даскал Димитър Попов” № 4,
вх.А, ет.4, ведно с прилежащите му избено, спомагателно и таванско помещение,
както и гараж № 12 на площ от 16, 110 кв.м. с идентификатор
72624.624.7859.1.29, находящ се в град Добрич, ул. “Даскал Димитър Попов” № 4. В
жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на оспорените актове поради допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно
приложение на материалния закон. Твърди се, че в постановлението липсват посочени
фактически основания, които да обосновават наличието на обезпечителна нужда по смисъла
на чл.195, ал.2 от ДОПК. Твърди се, че публичният изпълнител не е мотивирал
извод, че мярката се налага, защото може да се затрудни събирането на
публичното задължение. Счита се, че размерът на едно парично задължение сам по
себе си не е доказателство за затруднение на длъжника, а може само да
предполага евентуално затруднение. Твърди се, че неправилно директорът на ТД на
НАП – Варна не е взел под внимание уведомлението, с което длъжникът е предложил
друг способ за събиране на публичните задължения чрез запор на вземане от трето
лице. Не се споделя аргумента, че обезпечителната мярка следва първо да се
насочи към активите на длъжника и след като бъдат изчерпани всички други
способи, тогава да се прибегне към запор на ликвидно и изискуемо вземане, което
длъжникът има от трети лица. Иска се отмяна на решението и потвърденото с него
постановление, както и присъждане на сторените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата – директорът на ТД на НАП - Варна, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и иска
тя да бъде отхвърлена. Счита, че постановлението и потвърждаващото го решение
са правилни и законосъобразни, тъй като процесната обезпечителна мярка е
наложена за обезпечаване събирането на ликвидни и изискуеми публични
задължения, установени по основание и размер със съответен акт, които подлежат
на принудително изпълнение на основание чл.209, ал.2 от ДОПК. Претендира
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Добричкият административен съд, като взе предвид становищата на страните и
след преценка на събраните по делото доказателства, прие за установено следното
от фактическа и правна страна :
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, срещу годен за съдебно
обжалване акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна по следните съображения:
С постановление с изх.№ С190003-022-0091166/03.10.2019г., издадено от
публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, е наложена възбрана върху недвижими
имоти, собственост на жалбоподателя Н.Ж.Ж., включващи 1 / 2 ид. част от апартамент с идентификатор
72624.624.7859.1.17, находящ се в град Добрич, ул. “Даскал Димитър Попов” № 4,
вх.А, ет.4, ведно с прилежащите му избено, спомагателно и таванско помещение,
както и самостоятелен обект в сграда - гараж № 12 на площ от 16, 110 кв.м. с
идентификатор 72624.624.7859.1.29, находящ се в град Добрич, ул. “Даскал
Димитър Попов” № 4, с цена на придобиване 0, 00 лева за съответната част. Обезпечителната
мярка е наложена с основния мотив, че ще се затрудни събирането на установени и
изискуеми публични задължения по изпълнително дело № **********/2015 г. по
описа на ТД на НАП – Варна в размер на 255 407, 22 лева, в т.ч. главница в
размер на 199 230, 48 лева и лихва в размер на 56 176, 74 лева. Като правно
основание за издаването на ПНОМ са посочени чл.200 и чл.205 от ДОПК, във вр.
чл.195, ал.1 – 3 от ДОПК.
От данните по делото е видно, че за обезпечаване събирането на вземанията
по посоченото изпълнително дело са наложени още две обезпечителни мерки –
възбрана върху 1 / 2 ид. част от гараж № 13 на площ от 16, 00 кв.м.,
съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 72624.624.810.2.13 по
КК на гр.Добрич, находящ се в гр.Добрич, ул. “Стоян Михайловски” № 8, бх.Б, както
и запор върху вземане на длъжника от трето задължено лице – “Аполон – 2008”
ЕООД, гр.София, с ЕИК *********, по изпълнителен лист, издаден по гр.д. №
587/2011 г. по описа на Окръжен съд – Добрич - така ПНОМ с изх.
С190003-022-0091178/03.10.2019г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП
– Варна, и ПНОМ с изх. С170008-022-0014136/16.03.2017г., издадено от публичен
изпълнител при ТД на НАП – Варна. Запорът върху вземането от третото лице е
наложен две години по-рано, когато задълженията по изпълнителното дело са
възлизали общо на 86 706, 19 лева, от които главница в размер на 73 780, 49
лева и лихви в размер на 12 925, 70 лева.
Процесното постановление е съобщено на жалбоподателя на 05.12.2019 г.
съгласно известие за доставяне на л.14 от делото.
Ж. е оспорил обезпечителната мярка пред директора на ТД на НАП – Варна, като
към жалбата си е приложил уведомление до публичния изпълнител от м.януари 2017
г., с което е предложил обезпечаване на вземанията на държавата чрез налагане
на запор върху вземането му от “Аполон – 2008” ЕООД в размер на 283 395, 86
лева, както и постановление за разпределение по чл.460 от ГПК от 22.10.2013 г.,
удостоверяващо качеството му на присъединен кредитор за това вземане по изп. д.
№ 20118100400472 по описа на ЧСИ с рег. № 810. Изложил е съображения, че в хода
на изпълнителното производство е представил доказателства, че е присъединен
кредитор с парично вземане по посоченото изпълнително дело на ЧСИ и многократно
е настоявал публичният изпълнител да не бездейства, а да запорира и събере това
вземане, което би могло да погаси неговите задължения към бюджета много преди
те да достигнат размера, посочен в постановлението.
В становище по жалбата публичният изпълнител е посочил, че оспореното постановление
съдържа всички законово изискуеми реквизити. По отношение на предложеното от
длъжника обезпечение (запор върху вземане от трето задължено лице) е изложил
доводи, че изпълнението срещу трето лице е допустимо само и единствено когато
всички други способи за събиране са изчерпани, което в случая не е така, тъй
като длъжникът притежава свободно от тежести движимо и недвижимо имущество. Аргументирал
се е, че дори предложеното обезпечение да е годно, то запорът е наложен към
размера на дълга към тогавашния момент, а понастоящем размерът на дълга на
лицето е три пъти по-голям, т.е. обжалваните обезпечителни мерки могат да се
приемат като дообепезпечаване на дълга.
С решение № 364/18.12.2019 г. директорът на ТД на НАП – Варна е потвърдил
обжалваното постановление, излагайки главно съображения относно предложеното от
длъжника обезпечение чрез запор върху вземане от трето лице.
От представените в
хода на съдебното производство писмени справки се установява, че длъжникът
притежава недвижимо имущество на обща стойност 147 266, 60 лева по данъчна
оценка, като стойността на възбранените с обжалваното постановление имоти се
равнява на 62 986, 80 лева, а общият размер на публичните му задължения към
20.02.2020 г., включващи основно задължения за данъци и задължителни осигурителни
вноски по декларации за периода 2013 – 2019 г., възлиза на 215 113, 79 лева и
лихви върху тях в размер на 63 919, 39 лева.
Въз основа на така
установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Обезпечителните
мерки се налагат по реда на чл. 195 от ДОПК с постановление на публичния изпълнител,
което съгласно чл.197 от ДОПК може да се обжалва в 7-дневен срок от връчването
му пред директора на компетентната дирекция на НАП по местонахождение на
публичния изпълнител. По-горестоящият административен орган се произнася с
мотивирано решение, което може да се обжалва по реда на чл.197, ал.2 от ДОПК,
като в ал.3 са определени условията, при които съдът отменя наложената
обезпечителна мярка. От граматическото и систематическото тълкуване на тези
разпоредби следва изводът, че предмет на съдебен контрол в настоящото
производство са ПНОМ и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП.
Обжалваните актове са издадени от компетентните за това
органи, съгласно правомощията им, определени в чл.195 - чл.197 от ДОПК, в
необходимата писмена форма, при липса на допуснати съществени процесуални
нарушения, правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на
закона.
Неоснователно е основното възражение на жалбоподателя за липса на изложени
фактически основания за издаване на оспореното ПНОМ, тъй като в него изрично е
посочено, че обезпечителната мярка се налага, за да не се затрудни събирането на установени и изискуеми публични задължения по
изпълнително дело № **********/2015 г. по описа на ТД на НАП – Варна в общ размер
на 255 407, 22 лева (главница и лихви).
Съгласно чл.195,
ал.1 от ДОПК подлежат на обезпечение установените и изискуеми публични
вземания. В ал. 2 е посочено, че обезпечението се извършва, когато без него ще
бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение,
включително когато е разсрочено или отстрочено. Според следващата ал.3
обезпечението се налага с постановление на публичния изпълнител в два случая –
т.1 - по искане на органа, издал акта за установяване на публичното вземане; и
т.2 когато не е наложено обезпечение или наложеното обезпечение не е
достатъчно, след получаване на изпълнителното основание.
Основната цел на всяко обезпечение е да се запази
имуществото на длъжника, за да се гарантира успешното и безпрепятствено
събиране на публичния дълг. Нуждата от налагане на обезпечителни мерки зависи
от размера на публичното задължение и възможността за погасяването му с цялото
разполагаемо имущество на длъжника.
Изпълнението на
публичното задължение ще е невъзможно или сериозно затруднено, когато задълженото
лице към датата на изпълнението не разполага с достатъчно средства, за да го
изпълни, или когато стойността на годните за разпореждане активи на длъжника
покрива размера на очакваните задължения, но видът или правното им положение е
такова, че не позволява тяхното бързо и ефективно осребряване (т.е. не са
ликвидни).
Не е спорно между страните, а това се установява и от представените по
делото доказателства, че към момента на налагане на процесната възбрана
(03.10.2019 г.) жалбоподателят е имал установени и изискуеми публични
задължения (повечето, произтичащи от неплатени данъци и осигурителни вноски по подадени
от лицето декларации) в общ размер на 255 407,
22 лева, в т.ч. главница в размер на 199 230, 48 лева и лихва в размер на 56
176, 74 лева, които към 20.02.2020 г. са нараснали с още 23 625, 96 лева,
достигайки 279 033, 18 лева. Не е спорно и това, че общата стойност на
недвижимото имущество на длъжника се равнява
на 147 266, 60 лева по данъчна оценка. От простата съпоставка между размера на
задълженията и стойността на недвижимите имоти е видно, че разполагаемото
имущество на длъжника не е достатъчно, за да осигури изпълнението на публичните
вземания. Разпореждането с предмета на обезпечение може да осуети или застраши
интереса на фиска, което неминуемо обосновава наличието на обезпечителна нужда
като предпоставка за налагане на обезпечителни мерки.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че публичният изпълнител не
е взел предвид предложеното от него обезпечение чрез налагане на запор върху
вземането му от “Аполон – 2008” ЕООД в общ размер на 283 395, 86 лева.
Напротив, от доказателствата по делото е видно, че публичният изпълнител го е съобразил,
налагайки запор върху вземането още през 2017 г. непосредствено след отправеното
за това искане.
Публичният изпълнител е длъжен да премине към предложения от длъжника
изпълнителен способ само ако е еднакво ефикасен за събиране на дълга с
останалите изпълнителни способи и не влошава изгледите за удовлетворяване на
кредитора, като удължава времето, необходимо за получаване на дължимото, което
в случая не е така.
От данните по делото се установява, че третото задължено лице има редица
други кредитори по изпълнителното дело по описа на ЧСИ, повечето от които
привилегировани за разлика от Ж., който е хирографарен, и единствената събрана
сума за удовлетворение на вземанията на жалбоподателя в качеството му на
присъединен кредитор от 2013 г. насам възлиза на минималните 472 лева. Това
води до логичния извод, че видът и правното положение на тези активи не
позволява тяхното ефективно и бързо осребряване, с оглед на което, както и с
оглед на недостатъчното недвижимо имущество на длъжника правилно и
законосъобразно публичният изпълнител е приел, че принудителното изпълнение ще
бъде сериозно затруднено, и е предприел действия по възбраняване на част от
имотите на жалбоподателя като бързоликвидни вещи. От представеното по делото
становище по повод на жалбата до директора на ТД на НАП – Варна е видно, че административният
орган е взел предвид вземанията на Ж. от третото лице, когато е анализирал общото
му имуществено и финансово състояние, но правилно е счел, че те не са годни да
осигурят събирането на дълга, който е нараснал три пъти от момента на налагането
на запора. Действително размерът на едно парично задължение сам по себе си не е
доказателство за затруднение на длъжника, но когато той надхвърля стойността на неговото разполагаемо имущество,
което реално може да удовлетвори кредитора, то следва да се приеме, че са
налице материалноправните предпоставки за обезпечение по чл. 195, ал.2 и ал.3,
т.2 от ДОПК, като наложената възбрана се явява най-адекватна, подходяща и
съразмерна на обезпеченото право.
Съгласно разпоредбата на чл.197, ал.3 от ДОПК обезпечителната мярка може да
бъде отменена, ако длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и
неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, ако не съществува
изпълнително основание и ако не са спазени изискванията за налагане на
обезпечителни мерки по чл.195, ал.5 от ДОПК. От данните по делото е видно, че жалбоподателят
не е представил такова обезпечение, не е оспорил съществуването на
изпълнителните основания и не е твърдял несъразмерност на обезпечението с дълга
или нарушаване на чл.195, ал.5 от ДОПК, поради което не е налице нито една от
предвидените в закона хипотези, обуславящи отмяната на наложената обезпечителна
мярка. В случая размерът на задълженията, недостатъчното ликвидно имущество на
длъжника, гарантиращо безпрепятственото им погасяване, неефективността на
първоначално предложената обезпечителна мярка и липсата на предприети действия
за доброволно изпълнение от страна на задълженото лице сочат еднозначно и
недвусмислено, че е застрашено удовлетворяването на публичния кредитор и е
налице необходимост от налагане на допълнителни обезпечителни мерки, които да осигурят
своевременното събиране на изискуемите публични вземания, както правилно е
преценил и публичният изпълнител. Изборът на обезпечителна мярка отговаря на
вида и размера на публичния дълг и не противоречи на принципите на законност,
обективност и съразмерност, поради което е правилен и обоснован.
По изложените
съображения съдът намира, че оспорените актове са издадени в съответствие с
материалния закон и неговата цел и макар изложените в тях фактически мотиви да
са твърде кратки и лаконични, не са налице основания, които да налагат отмяната
им като незаконосъобразни.
С оглед
на изхода от спора и направеното своевременно искане за това жалбоподателят следва
да бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. чл.37, ал.1 от ЗПП и чл.24 от НЗПП.
Водим от изложеното, както и на основание чл.197,
ал.3 от ДОПК, Административният съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Н.Ж.Ж., ЕГН **********,***,
срещу решение № 364/18.12.2019г. на директора на ТД на НАП – Варна и
потвърденото с него постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх.№ С190003-022-0091166/03.10.2019г.,
издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна.
ОСЪЖДА Н.Ж.Ж., ЕГН **********,***, да заплати на ТД на
НАП – Варна сумата от 100 лева, съставляващи разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Административен съдия :