Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 29.10.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка С.
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3482 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 16.11.2020 год., постановено по гр.дело №46208/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 42 с-в, С.А.Е. е осъден да заплати на В.С.Ю.
по иск с правно основание чл. 57, ал. 2 СК сумата от 6 500 лв., представляваща наемна цена за периода
от 05.06.2017 год. до 05.08.2019 год. за 1/2 ид.ч. от недвижим имот –
апартамент №1, находящ се в гр.София, ж.к.“******, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.08.2019
год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 1 196.90 лв.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника С.А.Е..
Жалбоподателят поддържа, че предявеният от ищцата иск за обезщетение за
ползването на процесния имот, който се отнасял за друг период, предмет на
гр.дело №74053/2017 год. по описа на СРС, бил отхвърлен. От събраните гласни
доказателства по делото се установявало, че ответникът не владеел и не ползвал
имота, като единствено го наглеждал и посещавал понякога. Процесният имот бил
ползван от сина на страните за офис. Ответникът не живеел в гр.София, а и
ищцата възпрепятствала ползването на апартамента, тъй като била отнела всички
движими вещи и оборудване, които били собственост на ответника. През м.март
ищцата била напуснала семейното жилище доброволно, като поискала да бъде
сключено споразумение за прекратяване на брака и дала възможност на ответника
да ползва частта от жилището, която бил ползвал и преди прекратяването на брака
– по-малка част от половината от имота. И до момента ищцата разполагала с ключ
от жилището, което можела да ползва безпрепятствено във всеки един момент,
когато пожелаела. На ищцата били изпратени нотариални покани, с които и бил
предлаган ключ за имота, в случай, че е загубила нейния, но същите не й били
връчени, тъй като тя създавала пречки за това. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата В.С.Ю. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че с решенето по бракоразводното дело процесния недвижим имот бил
предоставен за ползване на ответника, поради което и правилно
първоинстанционния съд бил приел, че между страните е възникнало наемно
правоотношение за дела на ищцата, респ., че последната има вземане за средната
пазарна цена за лишаване от ползването на имота. Доводът на ответника за
недопустимост на иска, поради това, че в производството за съдебна делба на
имота било отхвърлено искането за допускане на привременни мерки – чл. 344, ал.
2 ГПК, бил неоснователен. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, бил определение, което имало значение и действие само за делбеното
производство и с него привременната
мярка можело да бъде постановена само занапред във времето и до окончателното
приключване на деленото производство. В случая ищцата била поискала в делбеното
производство по гр.дело №74053/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в,
постановяването на привременна мярка – заплащането на обезщетение от ответника
за ползването на процесния имот, което искане било отхвърлено, а решението в
тази част с характер на определение, било влязло в сила към момента на
образуване на настоящото производство. Посоченото определение не било формирало
сила на пресъдено нещо, тъй като с него не се разрешавал по същество съдебния
спор. Привременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК нямала характер на обезщетение за
лишаване от ползването на съсобствената вещ за определен период от време.
Ползването на апартамента по силата на бракоразводното решение представлявало
форма на лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Поради това не било
необходимо ответникът да е ползвал фактически вещта, нито ползването да е било
за лични нужди, както и не било необходимо да му бъде отправяна покана по
смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗС, за да бъде осъден да заплаща на ищцата обезщетение
за лишаване от ползването. В този смисъл обстоятелствата къде е живеел
ответника, дали си е служел с процесния имот и по какъв начин, закупувал ли е
битови уреди за него, препятствал ли бил неговото ползване от другия
съсобственик, който го бил напуснал самоволни, били без значение за предмета на
спора, тъй като бил налице съдебен акт, с който било възложено ползването на
имота на ответника, който акт се ползвал със сила на пресъдено нещо.
Ирелевантни били и изпратените от ответника нотариални покана до ищцата за
снабдяването на последната с ключ от жилището. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
Доколкото
в разглеждания случай в исковата молба са изложени факти за имуществени
отношения на страните, които са бивши съпрузи, относно ползването на семейното
жилище след развода и е заявено искане за плащане на парична сума на
неползващия съпруг, то въззивният съд намира, че спорното право намира своето
основание в чл. 31, ал. 2 ЗС – съотношението между чл. 57, ал. 2 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС е на специална към обща
разпоредба и елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение са
същите, като в него не се включва отправянето на покана.
Във
всеки конкретен случай трябва да бъде съобразено естеството на възникналото
правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище.
При регламентиране на ползването на семейното жилище законодателят е изходил от
принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е
уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението
изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало
да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за
възмездност е в интерес на ползващия съпруг, тъй като ако ползването е
безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали
тази отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл.
49, ал. 4 СК или чл. 50 СК, или от решение, с което съдът е предоставил
ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ,
като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 СК. Това не
променя естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е възмездно,
неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение
на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на утвърдено от съда
споразумение. Законодателят не е възприел разрешение, при което съдът да се
произнася служебно за размера на наемната цена, изхождайки от идеята, че
бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за този размер. Предоставил е
възможност на всяка от страните да сезира съда с искане за това, като не е
определил срок в който същото може да бъде направено. Такова искане може да
бъде направено както в бракоразводния процес, така и след неговото приключване
с отделен иск. За периода от влизане в сила на решението, с което е
предоставено ползването на семейното жилище до настъпването на условието за
прекратяване на правото на ползване и предоставянето на достъп на другия съпруг
/преустановяване на ползването или осъществяване на съвместно ползване/ или до
определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг –
съсобственик има право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС /следователно,
когато имотът е съсобствен, в т.ч. придобит по време на брака, но въпросът за
ползването му не е изрично уреден при прекратяването на брака – както е в
настоящия случай, специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК не намира приложение, а
се прилага общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като обезщетението се съизмерва
със средния пазарен наем, т.е. обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС съвпада с
наема по чл. 57, ал. 2 СК/. В този случай отправянето на покана не е
необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз
основа на съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е
уведомен за задължението си да заплаща наемна цена – в този смисъл Определение
№ 441 от 14.06.2012 год. на ВКС по ч.гр.дело № 352/2012 год., IV г. о., ГК, Определение № 196 от 07.04.2014 год. на ВКС
по ч.гр.дело № 1568/2014 год. , I
г. о., ГК и Решение
№ 96 от 14.03.2016 год. на ВКС по гр.дело № 4842/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 71 от 29.06.2018 год. на ВКС по
гр.дело № 2750/2017 год., II г. о, ГК, Решение № 199 от
15.01.2018 год. на ВКС по гр.дело № 154/2017 год., I г. о, ГК, Определение № 501 от 21.12.2020 год. на ВКС по гр.дело №
2683/2020 год., I г. о, ГК.
В
разглеждания случай е безспорно по делото, че страните са сключили граждански
брак на 18.04.1987 год., по време на който са придобили процесния недвижим
имот. Бракът им е бил прекратен с развод по взаимно съгласие по реда на чл. 50,
ал. 1 СК и е било утвърдено постигнатото между тях споразумение по чл. 51 СК,
по силата на което е било уговорено, че ползването на семейното жилище
/процесния апартамент/ се предоставя на С.А.Е., а В.С.Ю. го е напуснала
/решение от 05.06.2017 год., постановено по гр.дело №13503/2016 год. по описа
на СРС, ГО, 84 с-в, което е влязло в сила на 05.06.2017 год./. Липсва определен
от съда наем по чл. 57, ал. 1 СК, както и договореност ползването на семейното
жилище да е безвъзмездно. Децата на страните са навършили пълнолетие.
Решението
по гр.дело №74053/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, в частта му, в която
е отхвърлено искането на В.С.Ю. по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на С.А.Е. да
заплаща месечно обезщетение в размер на 300 лв. за ползването на процесния
недвижим имот, което няма спор, че е влязло в сила, има характера на
определение и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като с него не се
разрешава материално-правен спор между страните. Недопустимо е по реда на чл.
344, ал. 2 ГПК да бъде разрешаван спор за заплащане на обезщетение за период,
предхождащ постановяване на разпределение на ползването – по своята правна
същност такава претенция е за вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС. По чл. 344, ал. 2 ГПК се заплаща обезщетение от влизане в сила на решението /определението/ на
съда до приключване на делбата. Отделно от това следва да бъде посочено, че в
частност не е налице и съвпадане на периода, за който се отнася претендираното
вземане по настоящото дело и периода, за който е било отхвърлено искането на ищцата
по чл. 344, ал. 2 ГПК.
Въззивният
съд приема, че по отношение на процесния недвижим имот е налице съсобственост
между страните при равни права – по 1/2 ид.ч. Несъмнено е, че през исковия период съсобствеността по отношение на вещта не е била прекратена.
След
влизане в сила на решението по бракоразводното дело, с което ответникът е
получил ползването на целия жилищен имот, притежаван в съсобственост с ищцата,
той й дължи обезщетение за ползването на нейната идеална част от общата вещ в
размер на средномесечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на
решението, като не е нужно да е ползвал фактически вещта, нито ползването да е
било за лични нужди. С предоставяне цялото жилище за ползване на съпруга, се
ограничават правата на другия съсобственик – бившата съпруга /ищцата/, което е
форма на лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС – виж Решение № 133 от
04.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 535/2012 год., IV г. о., ГК.
Твърдението
на ответника, че не ползва имота е релевантно, само ако е за време след като
правото на ползване е прекратено – поради изтичане на срока или настъпването на
други обстоятелства. В този случай негова е тежестта да докаже осъществяването
на тези обстоятелства /както и че не ползва вещта в повече от притежаваната
квота от съсобствеността/, каквито в частност нито се твърдят, нито се
установяват по делото.
Следователно и с оглед заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-икономическата
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, настоящият съдебен състав счита, че ищцата се легитимира като
кредитор на претендираното вземане за периода от 05.06.2017 год. до 05.08.2019
год. в размер на 6 500 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд /при съобразяване на диспозитивното начало в гражданския процес/.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 655 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.11.2020 год., постановено по
гр.дело №46208/2019 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в.
ОСЪЖДА С.А.Е. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на В.С.Ю. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 655 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/