№ 1068
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20241000501887 по описа за 2024 година
э
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 260179 от 18.03.2024г. постановено по гр.д.№ 6297/2019г. по описа на СГС,
ГО, 5 състав, е отхвърлен предявения от А. А. С. - Ш. против „Злати - 6“ ЕООД, ЕИК
*********, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по
отношение на „Злати - 6“ ЕООД, че А. А. С. - Ш. не му дължи сумата от 57 561,52 лв. по
изпълнителен лист от 04.10.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 37421/2010 г. по описа на СРС, ГО,
63 състав, от която 30 000 лв. /главница/, 26 961.52 лв. /законна лихва върху главницата за
периода 23.07.2010 г. до 13.05.2019 г.-датата на подаване на исковата молба/ и 600 лв. -
разноски по изпълнителния лист, поради погасено по давност право на принудително
изпълнение, въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп.дело №
20188480400898 на ЧСИ Р. А., с per. № *** на КЧСИ, с район на действие - районът на СРС.
Със същото решение е прекратено на основание чл.130 ГПК, производството по делото в
частта, с която е предявен иск от А. А. С. - Ш., против „Злати - 6“ ЕООД, ЕИК *********, за
установяване, че е погасено по давност правото на принудително изпълнение на задължение
за заплащане на такси и разноски, направени в хода на изп.д.№ 20188480400898 на ЧСИ Р.
А., в размер на 126 лв. и още 4163.75 лв - такса по т.26 от ТТРЗЧСИ.
С определение от 28.05.2024г. по реда на чл.248 ГПК е изменено решението в частта за
1
разноските, като А. А. С. - Ш., е осъдена да заплати на „Злати - 6“ ЕООД, ЕИК *********,
сумата от 3000 лв.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищцата по
делото.
В срока по чл.248 ал.3 ГПК е депозирана ч.ж. срещу определението от ищцата.
Жалбоподателят-ищец А. А. С. - Ш., оспорва решението и моли съда да го отмени и уважи
предявените искове. Посочва, че последното поискано от взискателя изпълнително действие
срещу длъжника по изп.дело № 2311/2013г. е от 21.02.2013 г., когато е поискано налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на К. Ш.. Следователно, на 22.02.2015 г.
изпълнителното дело следва да се счита прекратено спрямо длъжника, на основание чл.433,
ал.1, т.8 ГПК, по силата на закона. На второ място твърди, че СГС неправилно е счел, че
Тълкувателното решение от 26.06.2015 год. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК е неприложимо
към първото изпълнително дело № 2311/2010г., тъй като към датата на прекратяване на
изпълнителното производство, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК - 22.02.2015 г., е действало
ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което при висящност на изпълнителния процес давността
се спира. СГС е приел, че Тълкувателното решение от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на
ОСГТК е последващ тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на ППВС
№ 3/18.11.1980г., според което давността спира по време на висящността на изпълнителния
процес. По тази причина то има действие занапред и само по отношение на висящи към
момента на обявяването му изпълнителни производства, не и спрямо тези, които са
приключили преди това. Оспорва изводите на СГС, че с прекратяване на изпълнителното
производство спрямо ищцата на 22.02.2015 г. по първото изпълнително дело е
преустановено спирането на давността и от този момент е започнала да тече нова
погасителна давност. В конкретния случай от 22.02.2015г. до датата на образуване на ново
изпълнително дело № 20188480400898 пред ЧСИ Р. А. - 06.12.2018 г., когато е прекъсната
давността, не са изтекли пет години. На 07.01.2019 г. е наложена възбрана върху идеална
част от недвижим имот на длъжника по изпълнителния лист. На 06.03.2019 г. е наложен
запор върху МПС на А. А. С. - Ш.. С налагането на запор и възбрана отново е прекъсната
давността и е започнала да тече нова давност, поради което към датата на подаване на
исковата молба - 13.05.2019 г., според съда, правото на принудително изпълнение не е било
погасено по давност. Твърди още, че последното поискано от взискателя изпълнително
действие срещу длъжника по изп.дело № 2311/2013г. е от 21.02.2013 г. Следователно, от
2010 г. (евентуално - от 21.02.2013 г.) до момента на образуване на изп. дело №
20188480400898 пред ЧСИ Р. А. (06.12.2018 г.), са изтекли повече от пет години. Поради
това, на основание чл.110, във връзка с чл.114 ЗЗД, срокът за погасяване на задължението от
страна на длъжника е изтекъл.
Що се отнася до прекратената част от производството изтъква факта, че в тази част
първоинстанционният съдебен акт е незаконосъобразен и неправилен, освен това с него е
пререшен въпрос, по който САС вече се е произнесъл с Определение №2541 от 12.10.2022г.
по ч.гр.д.№ 2684/2021г. С Определение от 30.03.2021г., СГС вече е прекратил
2
производството по предявения от А. А. С. - Ш. иск с правно осн. чл.439 ГПК, по който е
било образувано гр.д.№ 6297/20212г., в частта досежно сумата от 162 лв., съставляваща
такси и разноски, дължими по изп.д.№ 20188480400898 по описа на ЧСИ Р. А., с район на
действие СГС, и досежно сумата от 4 163,75 лв., съставляваща такса по т.26 от ТТРЗЧСИ,
дължима по изп.д.№ 20188480400898 по описа на ЧСИ Р. А., като е приел, че искът е
недопустим. В мотивите си САС е приел, че предмет на иска по чл.439 ГПК, когато същият е
основан на изтекла погасителна давност, е не недължимостта, респективно - дължимостта на
вземането по съответния изпълнителен лист, а несъществуването, респективно -
съществуването на правото на принудително изпълнение. С изтичане на съответния срок на
погасителната давност не се погасява вземането по изпълнителния лист, съответно -
вземането, предмет на изпълнителното основание, а правото на кредитора да осъществи по
принудителен ред събирането на това вземане, т.е. предмет на иска е установяване на
липсата на изпълняемо право, подлежащо на принудително изпълнение. Ако бъде успешно
проведен този иск, то следва да се приеме, че не съществува изпълняемо право, подлежащо
на принудително изпълнение, поради което и не би имало годно основание за образуване на
изп.дело респ. за събиране на такси и разноски по него т.е. вече начислените такси и
разноски не биха били дължими от длъжника. Именно поради това няма пречка,
претенцията за недължимост на начислените в изпълнителното производство такси и
разноски, да бъде разгледана в исковото производство по чл.439 ГПК, още повече, че тази
претенция няма самостоятелен, а само акцесорен характер и е изцяло обусловена от изхода
на иска по чл.439 ГПК. Предвид изложеното, САС е приел, че предявената претенция в
прекратената й част е допустима, ищцата има правен интерес да установи недължимостта на
посочените суми, начислени такси и разноски в изпълнителното производство, поради което
и следва да бъде разгледана по същество от съда. В този смисъл е и трайната практика на
ВКС: определение № 188 от 17.05.2022г. по ч.гр.д.№722/2022г., ГК,Трето г.о. на ВКС,
решение № 60282 от 19.01.2022г. по гр.д.№903/2021г. ГК, Трето г.о. на ВКС и др.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Злати - 6“ ЕООД, ЕИК ********* оспорва жалбата и моли съда да
потвърди решението като правилно и законосъобразно. Посочва, че два са спорните въпроси
между страните: с каква давност се погасява вземането по влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на издаден запис на заповед; текла ли е погасителна
давност за вземането до постановяването на ТР № 2/2013 на ОСГТК. По първия въпрос е
налице трайна практика, че вземането по влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК
се погасява с общата петгодишна давност- арг. от чл.117, ал. 2 ГПК. Съдебната практика
трайно приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение е приравнена на влязло в сила
решение и давността за погасяването на вземането по нея е петгодишна, съгласно чл.117,
ал.2 ЗЗД/определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV Г.О.,
определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о„ ТК;
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015г./ По втория въпрос е
налице тълкувателно решение, съгласно което до постановяването на ТР от 26.06.2015г.
погасителна давност по време на висящо изпълнително дело не е текла. На следващо място
3
счита, че по първоначално образуваното изп.д. № 20107860402311 на ЧСИ М. М., per.№ ***
последното поискано от взискателя изпълнително действие срещу длъжника по изп.дело №
2311/2013г. е от 21.02.2013 г., когато е поискано налагане на запор върху трудовото
възнаграждение. Неправилно се твърди, че давността започвала да тече от 21.02.2013-
напротив- давността за вземането е започнала да тече от 21.02.2015г. дата на прекратяването
по силата на закона на изпълнителното дело. Следващото поискано изпълнително действие
от взискателя е с молбата за образуване от 06.12.2018 на новото изпълнително дело №
20188480400898 по описа на кантората на ЧСИ Р. А., per. № ***. В конкретния случай от
22.02.2015 г. /датата на прекратяване на изп.дело № 2311/2010 г. на ЧСИ М. до датата на
образуване на ново изп.дело № 20188480400898 пред ЧСИ Р. А.. - 06.12.2018г., когато е
прекъсната давността, не са изтекли пет години. Претендира разноски в размер на 3000 лв.
платено адв.възнаграждение.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа
жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно
основание чл. чл.439 ГПК.
Ищцата А. А. С. твърди, че срещу нейния съпруг К. В. Ш. е издаден изп. лист на
04.10.2010г. по ч.гр.д № 37421/2010г. на СРС, ГО, 63 състав, за сумата от 30 000 лв. -
главница, ведно със законната лихва от 23.07.2010г. до окончателното изплащане и
направените по делото разноски в размер на 600 лв. За събиране на вземането по
изпълнителния лист било образувано изп.дело № 20107860402311 г. на ЧСИ М. М. с per. №
***, с район на действие - районът на СРС, което било прекратено по силата на закона, на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Въз основа на същия изпълнителен лист е образувано второ
изпълнително дело № 20188480400898 на ЧСИ Р. А. с per. № *** на КЧСИ. По второто
изпълнително дело ищцата била конституирана като длъжник на мястото на починалия си
съпруг. Твърди, че правото на принудително изпълнение било погасено с изтичане на
петгодишна давност, започнала да тече след образуване на първото изпълнително дело през
2010 г. Позовава се на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на чл.110,
вр. чл.114 от ЗЗД. Недължими според нея са не само сумите по изпълнителния лист, но и
начислените от ЧСИ Р. А. такси по второто изпълнително дело. Моли съда да приеме за
установено по отношение на ответника, че не дължи сумата от 61 851, 27 лв., поради
погасено по давност право на принудително изпълнение.
Ответникът “Злати -6“ ЕООД оспорва иска като недопустим в частта за начислените от ЧСИ
такси и разноски, поради това, че тази сума не е вземане в полза на взискателя. Оспорва
иска като неоснователен в останалата част за сумата от 30 600 лв., която включва главница
от 30 000 лв. по изпълнителния лист и разноски от 600 лв. Твърди, че вземането по
изпълнителния лист не е погасено по давност, тъй като съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г.,
погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудително
осъществяване на вземането. Тя би могла да започне да тече едва след постановяване на ТР
4
№ 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, тъй като това ТР има действие занапред. За
периода от датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК до
датата на подаване на исковата молба не са изтекли 5 години.
От фактическа страна се установява, че производството срещу починалия съпруг на
ищцата е образувано въз основа на годен изпълнителен титул, а именно - изпълнителен
лист, издаден въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, както следва:
Видно от изпълнителен лист от 04.10.2010 г. по чгр.д. № 37421/2010 г. на СРС, ГО, 63
състав, издаден въз основа на заповед по чл.417 от ГПК от 04.10.2010г., наследодателят на
ищцата К. В. Ш. е осъден да заплати на ответника „Злати -6“ ООД сумата от 30 000
лв./главница/, ведно със законната лихва, считано от 23.07.2010г. до окончателното
изплащане, както и разноски за платена държавна такса в размер на 600 лв. Въз основа на
издадения изпълнителен лист на 20.10.2010 г. е образувано изпълнително дело №
20107860402311 г. на ЧСИ М. М. с per. № ***, с район на действие - районът на СРС.
Последното поискано от взискателя изпълнително действие е с молба от 21.02.2013 г. за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника./л.54 от изп.дело №
2311/2010г. на ЧСИ М. М./.
Видно от удостоверение за наследници от 19.02.2016г. К. В. Ш. е починал на 17.02.2016г.,
като негови наследници са А. А. С.- Ш./съпруга/ и К. К. Ш./дъщеря/.
С последваща молба от 22.01.2018г. взискателят е поискал да се наложи запор вълху банкови
сметки на длъжника, както и да се извърши опис на движими вещи, находящи се на адреса
на длъжника, и оценка, както и да се избере начин на тяхната продажба. С молба от
23.10.2018г. взискателят е поискал прекратяване на изпълнителното дело при ЧСИ М.. На
06.12.2018г. е образувано ново изпълнително дело № 20188480400898 пред ЧСИ А., въз
основа на същия изпълнителен лист. На 10.12.2018 г. като длъжник по изпълнителното дело
на мястото на починалия К. В. Ш. е конституирана неговата съпруга А. А. С.- Ш.. На
07.01.2019 г. е наложена възбрана върху идеална част от недвижим имот на длъжника по
изпълнителния лист.
Исковата молба е депозирана в съда на 13.05.2019г.
СГС е посочил, че към датата на образуване и прекратяване на изп.дело № 2311/2010г. на
ЧСИ М. е действало ППВС № 3/18.11.1980г., съгласно което при висящност на
изпълнителния процес давността се спира. Тълкувателното решение от 26.06.2015г. по т.д. №
2/2013г. на ОСГТК е последващ тълкувателен акт, с който се изоставя предходното
тълкуване на ППВС 3/18.11.1980г., според което давността спира по време на висящността
на изпълнителния процес. Вместо това е прието, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко изпълнително действие, като от момента на същото започва да
тече нова давност, но през времетраенето на изпълнителния процес давността не спира.
Доколкото ТР от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК е последващ тълкувателен акт, с
който се изоставя възприето по-рано разрешение от ППВС 3/18.11.1980Г., същото има
действие занапред и само по отношение на висящи към момента на обявяването му
5
изпълнителни производства, не и спрямо тези, които са приключили преди това. В този
смисъл е и практиката на ВКС./ТР № 3/28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС/
С прекратяване на изпълнителното производство спрямо длъжника на 22.02.2015 г. по
първото изпълнително дело е преустановено спирането на давността и от този момент е
започнала да тече нова погасителна давност. В конкретния случай от 22.02.2015 г. /датата на
прекратяване на изп.дело № 2311/2010г. на ЧСИ М./ до датата на образуване на ново
изпълнително дело № 20188480400898 пред ЧСИ Р. И. А. - 06.12.2018г., когато е прекъсната
давността, не са изтекли пет години. По това ново изпълнително дело с молбата за
образуване от 06.12.2018г. кредиторът е поискал налагане на запор върху банкови сметки,
възнаграждения, банкови касети,вземания, както и възбрана върху недвижими имоти на
длъжника. На 07.01.2019г. е наложена възбрана върху идеална част от недвижим имот на
длъжника по изпълнителния лист. На 06.03.2019 г. е наложен запор върху МПС на А. А. С.-
Ш.. С налагането на запор и възбрана отново е прекъсната давността и е започнала да тече
нова давност, поради което към датата на подаване на ИМ - 13.05.2019г. правото на
принудително изпълнение не е погасено по давност.
С оглед гореизложеното е формиран извод, че претенцията по чл.439 ГПК е неоснователна,
тъй като погасителният петгодишен давностен срок за оспорените вземания по отношение
на длъжника не е изтекъл.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна
страна:
Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде
установено неговото съществуване или несъществуване с иск. В този смисъл, когато
длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл.439 ГПК иск не е
съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или
несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните
прекъсвания или спирания на давността.
В хипотезата на висящ изпълнителен процес, предявяването на отрицателен установителен
иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса
(погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради
настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица -
прекратяване на изпълнителния процес чл.433 ал.1 т.8 ГПК). Липсата на изпълняемо право
отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Тук следва да се отчитат
т.1 и т.3 към тълкувателно решение по т.д.№ 2/2023г. на ОСГТК на ВКС , съгласно които:
ПЪРВО - перемцията е правно ирелевантна по отношение на погасителната давност.
Погасителната давност не зависи от по-късно настъпилата перемпция и тя е без правно
значение за давността. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ,
след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни
искания нов способ, той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. ЧСИ следва да образува новото искане в ново отделно изпълнително
6
дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва
давността, независимо от това дали съдебният изпълнител е образувал ново дело или не го е
сторил. Застъпва се становището, че служебното задължение на съдебния изпълнител и
обезсилването на предприетите изпълнители действия, като законни последици на
прекратяването, не се съотнасят към основанието по чл.116, б. „в“ ЗЗД. Давността е
прекъсната и в случаите, когато кредиторът е поискал извършване на изпълнителни
действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по причини,
независещи от волята на кредитора, в това число и когато не приложи правилата на чл. 129
ГПК.
При перемпция на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнителните способи, които са били
осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото. Те са
осъществени и приключени като отделни процеси. Перемпцията и давността са различни
правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на
материалното право, установен в обществен интерес с императивна норма, с цел да
стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права,
да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително
основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа
висящността на изпълнителния процес със своята активност.
Възприетото понастоящем от ОСГТК на ВКС правно разрешение, че в изпълнителния
процес давността бива прекъсвана многократно и по време на висящ изпълнителен процес
погасителна давност не спира да тече, наложи разясненията, дадени с приемането на
Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС за
делата, образувани за вземания преди датата 26.06.2015г. По изпълнителните дела,
образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до
обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания e
започнала да тече от 26.06.2015г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за
спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице
двете кумулативно посочени в ΠΠBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред
държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане,
„което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в
исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо.
Когато преди датата 26.06.2015г. е отпаднало второто от посочените две условия,
преустановява се и ефектът на спирането, което при действието на ΠΠBC №
3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. В тези случаи нова давност
започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се
прилага чл.115, ал.1, б.„ж” ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното
решение, с което постановлението е обявено за загубило сила. При действието на
постановлението на Пленума на ВС, искането на взискателя за извършване на изпълнителни
действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато
изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата
7
26.06.2015г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на
прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото
изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите,
означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт
.
Изпълнителният процес е законовата рамка, в която действията или бездействията на
кредитора от значение за погасителната давност се проявяват. След отмяната на ΠΠBC
№ 3/18.11.1980 г., неговата висящност вече не е определяща за давността, а
прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към
прекъсването на погасителната давност. За изпълнителния процес чл. 116, б. „б” ЗЗД не
се отнася. В този смисъл погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие,
извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Именно затова
релевираните доводи за настъпила перемция са правно ирелевантни към предмета на
производството.
ВТОРО - за заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015г. на ВКС, ОСГТК производства по
принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва
да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г.,
според което през времетраенето на изпълнителното производство - от датата на
образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ
различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на
изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Както доктрината, така и
съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че
в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо дали
съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не
конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да тече новата
погасителна давност за вземането в тези случаи (според постановките по т.10 от ТР №
2/26.06.2015г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие). Ако е налице осъществен състав по чл.433 ал.1
т.8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за
вземането по чл.117 ал.1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен
(двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет години
(чл.117 ал.2 ГПК)./така решение № 252 от 17.02.2020г. по гр.д. № 1609/2019г., ІІІ Г. О. на
ВКС по чл.290 ГПК/.
По въпроса тече ли погасителна давност докато трае изпълнителният процес относно
вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР №
2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено задължително разрешение в ТР
№ 3 от 28.03.2023г. по т.д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, уеднаквяващо съществувалата
преди приемането му противоречива практика на ВКС, според което погасителна давност не
8
тече докато трае изпълнителният процес относно вземания по изпълнителни дела,
образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. За тези вземания давността започва да тече от 26.06.2015 г., от когато е
обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Това задължително разрешение следва да бъде
съобразено по настоящото дело. Ако на постановката на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС се предаде обратна сила, това би довело до положение, при което давността за
вземанията по висящи към датата на приемането му дела, би изтекла със задна дата.
Кредиторите по тези дела обективно няма да могат да предприемат действия по тях, с което
да избегнат погасяването на възможността за принудително събиране на вземанията им.
Вземането е установено със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК.
Според чл.117, ал. 2 ЗЗД приложимата спрямо установените със съдебно решение вземания
давност е винаги 5- годишна, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение.
Предвид казаното и отнесено към настоящия спор, давността е започнала да тече от
образуване на изп.д. при ЧСИ М. при отчитане на последното поискано от взискателя
изпълнително действие срещу длъжника от 21.02.2013 г. В този смисъл до 22.02.2015г.
давността е спряла да тече. /тъй като към датата на приемане на ТР № 2/2015г. - 26.06.2015г.,
производството вече е прекратено. Ето защо периодът, който следва да бъде проверен е
от 22.02.2015г. до депозиране на иска - 13.05.2019г., който сам по себе си е недостатъчен
за 5 годишен срок, изтичащ на 22.02.2020г.
Настоящият състав приема, че давността е била прекъсната, тъй като от 22.02.2015г.
/датата на прекратяване на изп.дело № 2311/2010г. на ЧСИ М. до датата на образуване на
второто изп.дело № 20188480400898 пред ЧСИ Р. А. - 06.12.2018г., когато отново е
прекъсната давността, не са изтекли пет години.
ТРЕТО - в гражданското право общото правило е, че давността е правна последица и
санкция за бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има
възможност да действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и няма правна
възможност да действа, давност не тече. Поради това, в разглежданата хипотеза
предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че вземането е
погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за
неизтекъл давностен срок, е действие прекъсващо давността, защото след
предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск
със същия предмет, нито (в общия случай) да предприема действия за принудително
изпълнение. Прекъсването е под условие - ако с влязло в сила решение отрицателният
установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл. 116, б. "б. " вр. с чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Този
извод следва от установеното в правната теория и в съдебната практика, че един и същ
правен спор може да даде повод за положителен или отрицателен установителен иск, в
зависимост от това коя страна е инициирала съдебното му разрешаване - страната, която
твърди съществуването на спорното право, или тази, която го отрича. Делата по двата иска
са тъждествени - въз основа на едното може да се прави отвод за висящ процес или за
пресъдено нещо по другото. И по двата иска се получава една и съща защита и санкция в
9
зависимост от това - твърдението на коя страна отговаря на действителното правно
положение. Да се уважи отрицателният установителен иск е равнозначно на това да се
отхвърли положителният установителен иск, и обратно (вж. - проф. Ж. С., "Бълг. ГПП", 9-то
изд., стр.187 и сл.). Разпределението на доказателствената тежест е едно и също и не зависи
от ролята на ищец или ответник, която страната има по делото, а от нейното отношение към
спорното право - дали тя твърди, че то съществува, или го отрича, т.е. каква правна
последица страната претендира като настъпила. Съответно, когато се отхвърля отрицателен
установителен иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е
успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези - правопораждащ факт
и съдържание.
От това следва, че в разглеждания случай решението, с което се отхвърля отрицателния иск
на длъжника, че паричното вземане на кредитора е погасено по давност, установява със сила
на пресъдено нещо, че вземането не е погасено по давност и съществува правото на
принудително изпълнение (т.е. - съществува изпълняемо право), като от влизане в сила на
отхвърлителното съдебно решение започва да тече нова давност - чл. 117, ал. 2 ЗЗД./в този
смисъл РЕШЕНИЕ № 257 ОТ 30.04.2020 Г. ПО ГР. Д. № 694/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС,
постановено по реда на чл.290 ГПК/.
Що се отнася до дължимите такси и разноски в полза на ЧСИ А., предвид изхода на главния
иск и доколкото давността не е изтекла, те са дължими в полза на ЧСИ А., а изводът на СГС
е правилен, тъй като същите имат акцесорен характер. Те не са част от предмета на делото -
правото на принудително изпълнение в полза на взискателя, а са дължими на различно
правно основание и не в полза на взискателя-ответник.
С оглед гореизложеното и при съвпадане изводите на първа и настоящата инстанции
решението следва да бъде потвърдено.
На осн.чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателката дължи в полза въззиваемата страна- взискател
направените пред настоящата инстанция разноски, в размер на 3000 лв. платен
адв.хонорар.Безспорно разноските, направени в хода на обезпечитеното производство, са
дължими едва при постановяване на решението по същество, доколкото първото няма
самостоятелен характер. Възражението за прекомерност съдът намира за неоснователно.
Воден от горното и на основание чл. 272 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260179 от 18.03.2024г. постановено по гр.д.№ 6297/2019г. по
описа на СГС, ГО, 5 състав.
ОСЪЖДА А. А. С. - Ш., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул.“***“ № *, вх. *, ет. *, ап. *,
съдебен адрес: гр.София, ул.“Съборна“ № 14, ет.2, ап.4 за адв.И., ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА
НА „Злати -6“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
„Слатина“, ул. “Гео Милев“, между бл.1 и бл.1А, съдебен адрес: гр.София, бул.“България“ №
10
81 В, ет.8, ап.22 чрез адв.В., сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, направени по делото
разноски.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му на страните с
касационна жалба пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11