№ 15109
гр. София, 02.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:И Г
при участието на секретаря С Р
като разгледа докладваното от И Г Гражданско дело № 20231110131151 по
описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4 850 лв.,
представляваща главница по договор за заем от 19.07.2022 г., ведно със
законната лихва от 01.06.2023 г. до окончателното изплащане на вземането. В
условията на евентуалност е предявен осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 4 850 лв., получени без основание от ответника, ведно със законната
лихва от 01.06.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът – Н. Н. Д., твърди, че между страните е налице неформален
договор за заем от 19.07.2022 г., по силата на който ищецът е превел по
банкова сметка на ответника сумата в общ размер на 4 850 лв., както следва:
на 19.07.2022 г. - 100 лв.; на 20.07.2022 г. - 200 лв.; на 20.07.2022 г. - 100 лв.; на
15.08.2022 г. - 1000 лв.; на 08.09.2022 г. - още 500 лв.; на 10.10.2022 г. - 200 лв.;
на 17.10.2022 г. - 100 лв.; на 20.10.2022 г. - 200 лв.; на 01.11.2022 г. - 200 лв.; на
07.11.2022 г. - 100 лв.; на 08.11.2022 г. - още 200 лв.; на 25.11.2022 г. - 100 лв.;
на 29.12.2022 г. - 300 лв.; на 03.01.2023 г. - 300 лв.; на 10.01.2023 г. - 300 лв.; на
14.02.2023 г. - 150 лв.; на 20.02.2023 г. - 300 лв.; на 06.03.2023 г. - 300 лв.; на
20.03.2023 г. - 200 лв. Твърди, че между страните било уговорено, при
стабилизиране финансовото състояние на ответника или при поискване, да
възстанови заетите суми. Твърди, че процесните суми не били възстановени и
към настоящия момент, поради което предявява настоящия иск за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 4 850 лв., представляваща главница по
1
договор за заем от 19.07.2022 г., ведно със законната лихва от 01.06.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането. В условията на евентуалност
предявява иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за същата сума, като твърди,
че е предал процесната сума на ответника без основание, поради което
последният дължи връщането й. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове. Не
оспорва, че ищецът й предал процесните суми, но твърди, че предаването е
станало на основание съществуващата интимна връзка между страните и
съвместното им фактическо съжителство, като част от средствата са били
предназначени за покриване на разходи по общото домакинство на страните, а
останалата част – били подарък към ответника. Оспорва да е налице договор
за заем между страните, както и уговорка за връщане на процесните суми. По
отношение на евентуалния иск счита, че е налице основание за задържане на
сумите, доколкото с предаването им ищецът е изпълнявал свой нравствен
дълг. Ето защо моли за отхвърляне на исковете, като претендира и разноски по
производството.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда
на чл.235, ал.2 вр. чл.12 от ГПК намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
За основателност на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да докаже пълно и главно факта на
сключен с ответника договор за заем със съдържанието, посочено в исковата
молба, както и факта, че е предоставил сумата от 4 850 лв. на ответницата, а
последната се е задължила да я върне.
С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът е отделил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на посочените в
исковата молба дати ищецът е извършил преводи на посочените в исковата
молба суми, чиято обща стойност възлиза на сумата в размер 4850 лв.,
преведени от ищеца по сметка на ответницата. Това се подкрепя и от
представеното по делото банково удостоверение с изх. № 0218-64-
005682/18.05.2023 г., като основание във всички тях е посочено „превод“, с
изключение на транзакцията от 14.02.2023 г., която е с основание „парфюми“.
По делото обаче не се установява наличието на уговорки между ищеца
Н. Н. Д. и Н. В. Ч. за предоставяне на процесните средства като заем, както и
поемане на задължение от страна на Н. В. Ч. за връщането им. В тази връзка
съдът е допуснал на ищеца един свидетел при режим на довеждане за
установяване на посочените факти, като въпреки това ищецът, чиято бе
доказателствената тежест в производството, не проведе пълно и главно
доказване на тези факти, доколкото се е отказал от допуснатия му свидетел и
не е ангажирал други доказателства в тази насока.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца
сумата в общ размер на 4 850 лева, представляваща сбор от подлежащи на
2
връщане заемни суми, е неоснователен, поради недоказаност на наличието на
облигационно правоотношение по договор за заем между страните, както и
поемане на задължение от страна на ответницата за връщане на заетите суми.
Поради сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие и доколкото
главният иск е отхвърлен като неоснователен, съдът дължи произнасяне по
предявения като евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД, с който се иска ответницата да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата
от 4 850 лв., получени от нея без основание.
Фактическият състав, при който възниква отговорност за неоснователно
обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД, включва три кумулативни елемента -
даване на определена вещ, парична сума или друго имуществено благо от
едно лице; получаване на престацията от друго лице; липса на основание за
разместване на блага в правната сфера на даващия и на получаващия. Под
"основание" в областта на неоснователното обогатяване в доктрината се
разбира съществуването на валидно правоотношение, което оправдава
разместването на имуществени блага, като това становище се споделя в
преобладаващата съдебна практика.
Фактическият състав на чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато
още при самото получаване липсва основание за преминаването на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Основанието трябва да
липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото. В тежест на ищеца е
да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащане на
процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото - чл. 154 ГПК /в този
смисъл Решение № 89/ 20.06.2013 г. по гр.д.№ 1184/ 2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО,
постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Както се посочи по-горе, установи се, че ищецът е извършил преводи на
посочените в исковата молба суми, чиято обща стойност възлиза на сумата в
размер 4850 лв., преведени от ищеца по сметка на ответницата.
От анализа на събраните по делото гласни доказателства съдът достига
до извода, че между страните са били налице отношения, подобни на
семейните, тъй като са живели заедно във фактическо съжителство. От
разпита на свидетелката С В Д, се установява, че познава Н. от пет години, Н.
й е зълва, като впоследствие започнали и да работят заедно и били колежки в
продължения на година и половина. Знае, че през 2022 г. Н. е имала връзка с
Н. за около година. Заявява, че двамата са се запознали в група във Фейсбук,
започнали да излизат и впоследствие станали гаджета. Малко след това
започнали да си търсят квартира, за да живеят заедно, като не след дълго си
намерили и заживели заедно в кв. „К п“. Сочи, че по време на съвместното им
съжителство, Н. е помагал финансово на Н., изпращал е пари, дори без тя да
го моли, като свидетелката не е запозната двамата да са имали уговорки за
3
връщане на парите. Сочи, че Н. е имала финансовата възможност да се
издържа сама, като не е търсила от никого финансова помощ.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.2 от ЗЗД "Не може да иска връщане
онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг." Съгласно т. 2.
от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС -
"Съзнателно изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, поради
което даденото не подлежи на връщане. Съдилищата изследват във всички
случаи дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг и ако
констатират това обстоятелство, следва да освобождават получателя от
отговорност."
В Определение № 1298 от 18.11.2015 г. по гр. д.. № 3784/2015 Г., ІV г.о.
на ВКС, касационният състав е приел, по питането за задълженията и
отношенията на партньорите, които живеят заедно във фактическо
съжителство, няма съмнение в съдебната практика, че те не се различават от
тези на лицата, сключили граждански брак, приема се, че отношенията между
тях са „като между съпрузи“. Прието е, че в динамиката на съвременното
общество все по-често се срещат хипотезите на фактически сложилите се
съпружески отношения, с присъщите на семейството (в юридическия смисъл)
отношения между мъжа и жената, на грижа и подкрепа, взаимно уважение и
взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за
домакинството според възможностите, взаимна отговорност за
благополучието на семейството, материална и морална подкрепа.
В случая съдът намира, че ищецът е превеждал процесните суми на
ответницата, именно доколкото същите са се намирали във фактическо
съжителство, с оглед на което е подпомагал ответницата.
Съдът, изхождайки именно от критериите по цитираното ПП на ВС РБ
№ 1 от 28.05.1979 г. и изхождайки от установените по спора релевантни
обстоятелства приема, че в случая е налице хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД.
С оглед на изложеното се налага изводът, че ищецът при извършване на
престациите е съзнавал, че изпълнява моралното си задължение, поради което
даденото не следва да се присъжда обратно. Престациите са извършени
съзнателно и в съгласие с изискванията на морала, те не са лишени от
основание, доколкото самото съзнателно изпълнение на нравствения дълг
представлява в случая основание. В този смисъл и указанията дадени в
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС.
Ето защо ответницата Ч. не дължи връщане на претендираните от нея,
като получени при начална липса на основание съгл. чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД
суми, поради което предявеният иск подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК единствено
ответникът има право на разноски. Ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответника сумата в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение.
4
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Н. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. ххх, срещу Н. В. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. ххх, осъдителен иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 4 850 лв., представляваща главница по договор за заем от
19.07.2022 г., ведно със законната лихва от 01.06.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и предявения в условията на евентуалност
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане
на Н. В. Ч. да заплати на ищеца Н. Н. Д. сумата от 4 850 лв., получени без
основание от ответника, ведно със законната лихва от 01.06.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, като неоснователни.
ОСЪЖДА Н. Н. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. ххх, да
заплати на Н. В. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. ххх, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5